Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

из "АМАЗОНКАТА НА ВАРОЕ"

Боян Биолчев

web

16

Огромен огън свистеше на поляната. Чичо Телец седеше на постланите кожи далече от пламъците, за да не плувне в пот въпреки нощната лятна прохлада. Слугите се суетяха около огъня, край който една овца, нанизана на дълга върлина като набит на кол престъпник, чакаше да стане жарта, та да я завъртят над нея, докато й се завие свят. Овчарят се готвеше да извърши това с всичкия си майсторлък от благодарност, че чичо Телец му бе дал за овцата двойна цена, без да се пазари.

Винех и Тогай седяха на други кожи встрани от чичо си и се стараеха да мълчат, защото боилът беше ядосан, тъй като не бяха яли от обяд. Пък и дивеч нямаше и се налагаше да пекат питомното. Някаква блееща твар.

А дивеч нямаше, защото бяха излезли на лов, но вместо да гонят зайци, чичо Телец ги подгони всичките от боил на боил, та чак към воевода. Където и да стигнеха - едно и също. По боилските дворове, щом не се биеха - спяха. А където не се биеха, и не спяха - имаше сватба. Там се сбиха, чак когато чичо Телец реши да си тръгне.

Баян женеше сина си. Това му бе отнело време не за една, а поне за две войни и все пак видимо не се бе получило примирие. Баян имаше много имот, сватът му се бе надявал на повече.

Синът на Баян бе харесал отчаяно момичето си, то също го бе харесало без всякакви други съображения. Но това не значеше нищо, след като Баян смяташе свата си за беден идиот, а сватът смяташе Баян за богат идиот, но все пак не достатъчно богат. А и двамата гледаха на децата си като на недорасли, неблагодарни идиоти. Които впрочем страшно се обичаха. В такива случаи сватбите винаги се окичват с добродетелно сбиване, а в късно последствие с много красиви деца от любовта на млади хора, независимо от това колко се мразят старите.

Баян би се сбил и с чичо Телец заради отказа му да седне на сватбената трапеза. Но се полакоми да приеме бъдещата война като сватбен подарък. Той кимна на чичо Телец, че е съгласен да прескочат Хемус за величествено неудоволствие на ромеите. След това влезе в двора и каза на свата си, че ще има война, но той няма да го покани на нея, понеже тая война не е за всеки.

Докато чичо Телец се отдалечаваше с хората си, в двора на Баян лумна ехото на ударите и придружаващите ги псувни. Но те бяха лениво-яростни. Внезапният бой бе временен и почти не заглушаваше всеобщото веселие.

В имението на Угаин не само нямаше сватба, нямаше го и самият боил. Нито хората му. Жените не се показаха от прозорците, за да не изръсят нещо, което не трябва. Телец бе дошъл непременно да види боила, а не невидимите жени в двора му. След дълги крясъци къде е Угаин, от обора се изхлузи един прислужник, когото набеждаваха за луд, понеже се вреше непрестанно при животните, за да не гледа набедените за нормални. Той попита чичо Телец защо се дере колкото двама луди и след като чичо Телец сниши крясъка си като за един луд, прислужникът каза, че всички мъже са на лов на заградената поляна.

Как е възможен лов на заградена поляна, се разбра, когато прислужникът го заведе на въпросното място и хората на Телец с изцъклени очи видяха, че поляната наистина е заградена с як и плътен плет, че вътре мъжете остро яздят конете си и се опитват да прободат с копие един-единствен заек. В тясното пространство копията непрекъснато се забиваха край ошашавеното животно, а конниците се сблъскваха и все някой падаше на земята. В мига, когато чичо Телец пристигна, вътре имаше един заек, десетина конници, и двайсетина ездачи без коне, които никак не можеха да се доберат до двайсетте коня без ездачи. Угаин седеше на висок дървен стол край оградата и гледаше мрачно.

- Кой го измисли това? - попита го Телец.

- Аз - отвърна Угаин. - Близкият бой е много важен при война. Сърцето на врага е по-малко даже от заек.

- Угаине - каза Телец, - ще дойдеш ли с мене оттатък Хемус? Сърцето на ромеите е по-малко от мишка! Може ли да упражняваш младежите си с едно дългоухо. А в това време ромейската гнъс плюска зайци, уловени от слугите им. Младежите ни трябва да се упражняват на война!

Угаин го измери косо с очи:

- Нашето поколение се упражнявахме само на война. И от всичките останахме само аз и ти...

- Това малко ли е? - дяволито го погледна Телец.

- Много е. Можеше и без тебе.

- Идваш ли с мене, или ще продължиш да упражняваш зайци.

- Идвам - каза Угаин. - Миналия път ти отказах, защото ни беше събрал заедно с Баян и Светослав. Друг път говори най-напред с мене...

Кимнаха си в знак на дълбоко съгласие. Угаин се качи на стола, изпъна се в цял ръст и мощно извика към заградената поляна:

- Ей, сополиви нещастници! Ако продължавате така, тоя заек ще умре от старост!

Телец подбра хората си с движение на ръката, сякаш замиташе кори от любеница. Предстоеше им още път.

При славяните на прага ги посрещна воеводката. Тя ги стрелна с кървав от подозрение поглед, че са дошли да си допият. Само противно фукливо племе може при това положение да се блъска в гърдите, че е най-гостоприемното в света. Чичо Телец кипна и изрева.

- Къде е Светослав!

От къщата се подаде воеводата. Държеше на главата си мех за вино. Под очите му висяха две торбички почти колкото меха. И всички си помислиха, че мехът вчера е бил пълен до пръсване с ромейската напитка, а сега е пълен с ледена вода от кладенеца.

- Тука съм - като въздишка промълви Светослав. - Само, моля ти се, не викай.

- Няма - изкрещя чичо Телец.

- Влизайте! - примири се Светослав.

- Никакво влизане! - сниши малко глас старият боил. - Тука на входа, и то веднага ще ми отговориш! Тръгваш ли с мене да напляскаме по заголения гъз ромейския посерко.

Бе очевидно как ще изреве при отказ боилът и воеводата загърби славянския си инат първият отговор да е винаги “Не”.

- Тръгвам, разбира се - каза той, - само да ми мине махмурлукът.

- Къде пак ще ходиш - лютиво се обади от къщата воеводката. - Вкъщи всичко се руши, селото се разкапа, другите села забравиха кой им е воевода, а той пак ще ми тръгва нанякъде...

Намесата на жена в мъжки разговор бе особено противна на българите и чичо Телец й извика:

- Не съм бил толкова път, за да си говоря с тебе!

- Аз на тебе не говоря - още по-люто отвърна воеводката. - И престани да врещиш... Като се довлече миналия път, кокошките три дена след това не снасяха...

- Следващия път ще дойда с една кола яйца - каза боилът и се обърна към Светослав:

- Разрешено ли е тук да се разговаря само с воеводата!

- А кой те кара да се надвикваш с жена ми! Нали съм до тебе!

Телец прие това за истина.

- Ще ти дам знак по човек. Събираш хората си и ни чакаш. Ония лигльовци сигурно цял ден си лъскат броните. Време е да се насерат в лъсната броня.

Чичо Телец избягваше да нарича ромеите “конски задници”, за да не обижда конете.

Воеводата кимна и си влезе в къщата. Отвътре се разнесе крясъкът на жена му, от който не само кокошките отказват да снасят, но пресъхва и вимето на кравите. Чу се глухо тупване и плисък на вода, след което воеводката рязко млъкна. После през прозореца излетя стомна и се пръсна на парчета в двора. Очевидно ударът с меха по главата и замлъкването на жената не бяха достатъчни, за да уталожат отприщилия се гняв на воеводата. Изви се протяжен плач като зов на мартенска котка. Славянката бе готова да спукат омразните мехове до последния в главата й, но да не пипат покъщнината й.

От сламените колиби в селото постепенно започна да се разнася подобен плач. Мъжете бяха разбрали по крясъците на воеводката преди малко, че ще се ходи на война и побързаха да набият жените си, преди да се разкрещят и те.

Чичо Телец си тръгна доволен. Независимо от това, че от близката колиба излетя ококорен славянин, преследван от разчорлена и раздърпана жена, която неимоверно сръчно го биеше с едно гърне по главата. При всеки удар гърнето отекваше като камбана, а славянинът издаваше вопли на мартенски котарак. Но всяко стадо си има мърша.

Като се изключи това, поведението на останалите славянски мъже беше похвално. Разбира се, в боилска къща щеше да бъде иначе. В главата на жената се счупва стомната, а мехът се напълва с вино и боилът се оттегля с него на заслужена почивка.

След всичко преживяно тоя ден, чичо Телец изведнъж се сети по пътя към дома, че от няколкото покани на трапеза не бе използвал нито една. И бодрото му настроение, след като успя да събере под бойно знаме вечно скарани хора, се претопи в кисела раздразнителност на гладен боил. Винех и Тогай, знаейки на кого най-напред ще се стовари влошаващото се настроение на чичо им, се отклониха от колоната и след малко докараха цяло стадо овце, след което тичаше овчарят, врещейки, че овцете са негови.

Нататък нещата протекоха според един скорошен закон на Тангра - човек да яде и да пие, когато е гладен, а когато не е, само да пие.

Овчарят наистина беше майстор и месото се късаше като паяжина, парейки пръстите. Меховете изстискваха от себе си червената течност и накрая, изпосталели като военнопленници, се просваха на земята, спокойни и сигурни, че никой няма да ги спуска в главата на славянка.

Сит до пръсване, чичо Телец се натъжи за Асен.

- Щом не се е върнал досега, значи има сериозна причина! А ние тука ядем домашен добитък. И имоти пресмятаме...

Мисълта на чичо Телец внезапно излетя в тая посока. Той стрелна с едното си око кожите, върху които Винех и Тогай стръвно изпълняваха закона на Тангра за яденето и пиенето, и им направи знак да дойдат веднага при него. Двамата притичаха. Винех се опитваше да глътне несдъвкан залък, а Тогай се мъчеше да изплюе една кост, която бе издула отвътре двете му бузи.

- Я да чуя! Какви сте вие на Асен?

- Брат съм му - каза мигновено Винех.

- И аз! - извика Тогай.

- А какво правят братята?

- Бият ромеите! - Винех знаеше наизуст реда на въпросите и ако чичо Телец престанеше да пита, младият кандинат-боил можеше да продължи само с отговори.

- И аз! - каза Тогай.

- Какво? - блесна с окото си чичото.

- И аз.

- Ако кажеш още веднъж “И аз”, ще те затворя в тъмната кула!

- И той! - Тогай посочи брат си.

- Сега пък “И той”?

- И той в тъмната кула!

Телец прихна. В крайна сметка, за да биеш ромеите, не е необходимо да си особено умен. Даже глупавият удря по-яко.

Важното беше да има готовност.

Боилът махна на двамата братя да се върнат на кожите, протегна се и каза с вдигнат нагоре пръст, сякаш поучаваше Тангра:

- Не оставяй днешната война за утре!

После почти като въздишка добави:

- Какво ли прави момчето ми сега! Моят Асен!

Не само чичо Телец не би могъл да отгатне какво прави в този миг племенникът му. И всички богове да се обзалагаха, пак никой от тях нямаше да налучка истината. А тя беше, че в този миг Асен бозаеше.

Младият мъж се бе вкопчил във вимето на кравата и смучеше отчаяно. Бе толкова изгладнял, че нямаше търпение да изчака Драго да издои животното. Самата крава на няколко пъти се обръщаше и поглеждаше с говеждо удивление Асен. Той никак не й приличаше на теле. Но майчинският повик, който се таи във всяко женско същество, повелява да кърмиш и изроди.

В другия край на горичката Георгиус и Михаил опитваха късмета си с нова ловна приумица. След като фазанът не донесе желания успех пред хилядника благодарение на противната квесторка, двамата решиха, че ако хванат заек, може би Мария няма да им го отнеме с някоя константинополска рецепта скокльото да бъде напъхан обратно в кожата си след изпичане. Георгиус обикновено слушаше какво ще каже Михаил, но този път безразсъдно сам предложи начин на лов, за който бе чул в кръчма, без да знае, че се разказва ловджийска шега.

Издълбаваш един морков и го натъпкваш с отровно лют пипер. Слагаш го на един камък. Заекът идва, хапва от моркова, кихва и си удря главата в камъка. Ловецът отива и го хваща за ушите.

Заредиха моркова на камъка и се скриха в гората. Не след дълго край тях наистина профуча заек. Изглежда, той не бе загризал веднага моркова. Изглежда, най-напред бе седнал върху него, може би за да се огледа, защото с такава бързина можеше да търчи само животно с лют морков в задника.

Всъщност заекът просто си тичаше така. В общи линии по тоя начин бягат и останалите зайци.

Преди Георгиус и Михаил да изскочат от храста, заекът се върна на полянката, куцайки. След него се появи на белия си жребец Кера.

Дългоухото бе излетяло от гората точно под краката на коня. И колкото и конят да се стреми да не настъпи нещо, което предварително не е решил да настъпи, все пак краката му са четири. Сигурно такова съвпадение се случва веднъж на сто хиляди заека и сто хиляди и два коня, но това беше положението. Кера препусна след заека обратно в гората, настигна го на полянката, където животинчето спря и падна на земята, сякаш наистина бе изяло морков с лют пипер. Кера скочи, за да го хване, но по-бърз се оказа Георгиус. Оръженосецът сграбчи заека, мигновено изви врата му и се приготви скъпо да продаде живота си, ако се опитат да му отнемат плячката. Михаил обаче при вида на Кера си представи как завежда възжеланата от хилядника Амазонка в крепостта и мигновено се хвърли върху момичето. Кера се изненада от нападението на ромей, който нетърпимо мирише на кухня, но не се забави да го ритне веднага в чатала. Михаил заподскача, издавайки едно продължително “ууу”, но не пусна ръката на момичето. Бе готов да отрежат и двете му ръце, но да не изпуска това дарено му от боговете щастие.

И двете ръце - да, но за главата всеки би се замислил. Защото от гората налетя Асен и му нанесе веднага няколко светкавични удара. Те бяха толкова силни, че Михаил се изтърколи и започна да бяга на четири крака, после на три, след това на два, а накрая на куц крак, защото Асен успя да го ритне по другия. Тъй като човек е болезнено наблюдателен, когато го бият, Михаил забеляза, че около устата на свирепия езичник има мляко. В кънтящата глава на оръженосеца се обади вътрешният му глас: “Това трябва да е онзи юнак от тъпите им варварски приказки, който е бозал двайсет и пет години”. С тази натъртена мисъл Михаил изчезна в гората.

Асен се обърна към Кера, тръпнещ от надежда за една благодарствена дума или поне не толкова проклет поглед, но тя светкавично се метна на коня си и изчезна сякаш вдън земя, както винаги.

А Георгиус, докато гледаше втрещен сцената, късно установи, че към него тича Драго. Очите на Асеновия слуга се бяха врязали в заека като свредели. Георгиус бе готов да го бият цяла седмица без прекъсване, но да не пипат заека, а Драго бе готов да го бие повече от месец, но да нахрани господаря си със заешко. Георгиус разбра, че ще стане точно така и мигновено взе решение: “Щом уловът не е мой, значи няма да е за никого.” Завъртя се в кръг и като дискобол от древните олимпийски игри запрати заека високо над дърветата. А Драго започна с неописуемо огорчение да нанася на Георгиус всички видове удари, които бе усвоил на собствения си гръб при обиколката на Средиземно море.

В същия развихрен миг край гората вървеше Каво. От известно време той бе останал без съперник в събирането на пъдпъдъчи яйца, защото песнопеецът Клип внезапно се бе отказал да ги търси, тъй като не искал да го бият. Как пъдпъдъци бият песнопеец, Каво така и не разбра, но с велико задоволство прие да остане сам в това тежко поприще.

Той току-що бе открил в един храст гнездо на пъдпъдъци и бе скрил яйцата в пазвата си с надеждата, че не са запъртъци. Щеше да провери това чак вкъщи. Пресни или не - не искаше да се бави, за да не му ги откраднат, каквито и да са.

И както си вървеше относително щастлив, над върхарите на гората се извиси летящо същество, чиито криле не бяха на раменете, а на главата. То плавно се насочи надолу и се стовари в краката му.

Това не беше фазан. Това беше заек.

Каво погледна мълчаливата лятна синева, в която невидимо висяха варойски, български и славянски богове, както и един ромейски. Понечи да им благодари, но се отказа, защото заподозря в летящия гризач злъчна подигравка на небесните господари.

Каво им показа среден пръст, както бе виждал многократно при славяните, стисна заека за ушите и се юрна към селото по варойски, без да се оглежда.

 

 

© Боян Биолчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.04.2006, № 4 (77)

Други публикации:
Боян Биолчев. Амазонката на Варое. София: Труд, 2005, с. 160-171.