Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТИШИНА

Боян Биолчев

web

В памет на моя баща
проф. Асен Биолчев

“Смъртта е винаги извън човека!” Тези думи баща ми произнесе пред ковчега на майка ми. И каза още: “Виж колко цветя, тя много обичаше цветя, щеше да се зарадва, ако можеше да ги види!”

А той обичаше дърветата.

Бе създал милиони декари насаждения, защото това му беше професията, но всяко ново дърво, ако се раззеленеше напролет, го радваше така, сякаш му бе първото.

Бе ме научил да познавам безпогрешно гъбите от дете. Двамата често обикаляхме горичките и той се смееше, че продължавам да бъркам названията на дърветата. Все не успявах да ги запомня. Освен едно от тях, защото растеше над гъби, които носеха неговото име. Гъбата бе осиковица - а дървото над нея осика.

“Наричат я също трепетлика, защото листата й много играят на вятъра и издават силен шум - казваше баща ми. - Трябва да си я посадим в двора и да пръснем под нея мицели от гъбата.

“И ще имаме гъби в двора?”

“Това никой не може да каже. Гъбата не е благодарна като дървото. То ти се отплаща със сянка, че си го посадил. А гъбата расте, когато й скимне. Но ние трябва да посадим осика. И да няма гъби - няма. Но те със сигурност няма да пораснат, ако над тях няма осика.”

Той, разбира се, не посади трепетлика. Дворът ни беше задръстен с овощни дръвчета, които рядко даваха плод, понеже баща ми нямаше време да ги кастри и поддържа. Губеше се в научни експедиции със седмици. При дивите горски дървета. Те бяха истинската му слабост. Справяха се сами, искаха само веднъж помощ от човека - да ги зарови в пръстта. И независимо от това, дали е бедна, силна или камениста, повечето от тях намираха пътя си към слънцето. Това бе и една особена радост - садят всяко дърво отделно, а след години пред изненадания поглед се оказва, че е посадена гора.

“Садят дървото в земята и така слагат начало на живота му, а човека го садят след неговия край! Не е справедливо! И затова смъртта расте кротко в живота на дървото, а при човека тя си остава винаги вън и после дълго виси във въздуха вместо него.” - каза той една вечер, преди да отпием от чашите.

Баща ми живя дълго. Отидоха си преди него хората, с които бе съградил сянката на живота си. Изсъхваха гори, създадени от него, изсичаха гори, запазени благодарение на него. Изглежда животът, подобно на смъртта, бе винаги извън човека и върлуваше на воля, където пожелае.

Той си отиде в неделя. Бях сам край леглото му. Искриците живот гаснеха пред очите ми. Той беше спокоен, понеже съм при него, и примирен, че все пак скоро ще ме остави. Защото знаеше какво е смърт. А аз не знаех. Не можех да си поема дъх, когато той също вече не можеше, без да го съзнава. Сълзите са за живите. Мъртвият само престава да диша.

Появи се в съня ми след години. В най-неочаквано място, без видимо предизвикателство на изминалия ден. Направи ми знак да не се притеснявам от нищо - много характерен за него знак, едно завъртане на дясната ръка с иронична усмивка.

И после отново дълго бяхме разделени. И в съня.

Неотдавна вятърът на живота ми ме отнесе в Родопите. Попаднах в едно село, което не би могло да бъде измислено от човек, въпреки че хора го бяха построили. Всички къщи бяха изградени от кирпич. Но жителите бяха напуснали това райско, зелено и тихо място. С времето покривите се бяха срутили, а стените, подяждани от дъждовете, бяха изострени откъм върха като странни брадви. Само една бе запазила четвъртития си профил на тухла - защото там бе поникнала трепетлика. Никой не може да каже, защо това дърво бе избрало толкова неудобно място, за да се засели, защо не е предпочело да избуи между питомните дървета в нашия двор, които сигурно щяха да му се ядосат, но растенията трудно воюват едно с друго, защото не могат да напуснат единственото си място.

Трепетликата бе пуснала корени в стената и те тук таме се подаваха от тухлите като жива арматура. Бяха достигнали основата, откъдето пиеха влага. И така крепяха зида, като същевременно хранеха дървото, което се бе издигнало стабилно и яко нагоре.

Денят беше горещ и предвещаваше буря. И тя не закъсня. Вдигнаха се прашни облаци из опустелите улици. Стопените от дъжда стени, изтекли по калдъръма, се извисяваха обратно във въздуха и го превръщаха в жълта преграда пред очите.

И тогава аз чух шума на трепетликата. Листата й неистово плющяха. Та тя бе създадена точно затова. Но предназначението на живото същество понякога е гибелно за него. Природата пази своето върховенство като отнема внезапно мисията на своето творение. Бурята се изви, отглас от дъжд, който щеше да се изсипе не тук, а някъде в жълтеникавата далнина. Трепетликата започна да се привежда под поривите на вятъра, закрепи се полегнала за известно време, през което корените в основата на стената не издържаха. Дървото рухна в средата на сградата заедно със стената. И това бе всичко.

Бурята приглъхна. В затъмнения хоризонт блеснаха светкавици, гръмотевиците отекваха сякаш бяха ехо от отвъдния свят.

И тогава аз си припомних оболялата тишина, която настъпи след последния дъх на баща ми.

Трепетликата също мълчеше, повалена между стените на дома, в който се бе нанесла като последен обитател. Мълчеше, защото вятърът не докосваше вече листата й.

И аз разбрах.

Смъртта е тишина.

Дълбока тишина, достъпна само за живите.

 

 

© Боян Биолчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.08.2006, № 8 (81)

Първа публикация:
Боян Биолчев. Белег. София: Стандарт, 2006.