Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРЪСТЕН

Боян Биолчев

web

Никога не съм придавал значение на вещите.

И те никога не са ме обичали, защото ги губя безметежно.

Ако навреме се приучиш да не съжаляваш за изчезналия предмет, ще ти бъде по-лесно, когато усетиш как постепенно и на парче губиш себе си в тоя монотонен път към нищото, наречен от лековерните хора живот и опазван като вещ, която трябва да се съхрани вечно.

Но за едно изгубено нещо винаги съм изпитвал жал и угризения на съвестта. Родовият пръстен.

Загубих го в омарата на студентските години, когато пресичах всеки септември и всеки юни Европа от юг на север и обратно. Вагоните бяха окадени от цигари и омърляни от ядене на коляно, а ние, цялата група, скупчена в купето, приличахме на скитници в подвижен приют.

Водата в тоалетните свършваше още в началото и по тази причина изтривахме мазните си от сухоежбини ръце с местни захвърлени вестници, които политаха през прозореца като смачкани бюлетини за един по-добър и по-чист свят.

И именно тези омазнени ръце бяха причината да се простя с родовия пръстен. Как се беше изхлузил от безименния ми пръст е неразгадаема игра на случайността, но вродената ми разсеяност остави в паметта ми вместо пръстена само едно подрънкване, с което той се бе търколил под седалката. Наближавахме българската граница и умората от тридневното пътуване бе притъпила всякакво любопитство към странни звукове.

А загубата беше наистина болезнена. Забелязах липсата още на гара Драгоман и трескаво залазих по пода и под седалките, което освирепи старанието на митничарите. Обяснението за изгубен пръстен не проработи и те претръскаха багажа ми, за да се убедят, че нямам не само пръстен, но й нищо свястно в куфара.

Бях получил пръстена от леля ми. Тогава първа по възраст от живите. Беше невероятно стисната. Щом ми го връчи тържествено като на последен мъж в рода, добави, че това е и подаръкът й, когато се оженя. Да не чакам друг. Само щедро добави към подаръка и легендата за пръстена, която знаех прекрасно, а трябваше чинно да изслушам.

Златото било от родова жълтица. Прадядо ми я откраднал от прапрадядо ми, претопил я и направил годежни пръстени за себе си и избраницата си. Тръгнал към къщата й с най-чисти намерения, но по пътя срещнал друго момиче, което внезапно му се видяло по-подходящо за случая и той още по-чистосърдечно предложил венчалния пръстен на нея. Тя така се изчервила и развълнувала, че дори не го премерила. Разбрала, че не й е по мярка чак когато вече била приела ролята на моя прабаба. Разфучала се от обида, нещо, което жените във фамилията ни правят дори и от радост, и хвърлила халката. Че е била за друга, е можела да се сети веднага, но прадядо ми, естествено, бил виновен и за това. Не му проговорила сума време. Като млад аз изчислих по странични показатели, че мълчанието е траяло три месеца, защото дванайсет месеца след сватбата се е родил дядо ми. Едва на по-зрели години ми дойде мъдростта, че може да е мълчала и по-дълго, тъй като това невинаги пречи на родовото възпроизводство.

Изкарали си живота без съпружески пръстени. Прадядо ми, който не позволявал никога нещо да остане ей така, претопил отново златото и направил от него широк як мъжки пръстен с двете начални букви от името и фамилията на дядо ми. Той тогава бил само на месеци, но когато пръстът му заякнал и надебелял, го сложил на него и не го свалил до края на живота си. От него е останала приказката, че за сватба стига и един мъжки пръстен.

Помня го на ръката на чичо. Той се жени десетина пъти, като в промеждутъците носеше пръстена на другата ръка, и понеже почина преди единайсетия си брак, леля свали пръстена от мъртвия му пръст и родовата реликва по право дойде при мене.

Да го бях претопил - поне златото щеше да остане в рода, а аз го посях в някакъв влак. Дълго не смеех да кажа вкъщи какво се е случило. Докато ме попитаха защо не го нося. Чак тогава почнах да лъжа, което пък мъжете в рода правят и без да са загубили пръстен.

Но признанието на истината е винаги по-рисковано от това да не повярват на лъжата ти.

Животът се търкаля като изпуснат пръстен. Като помислиш - много хора прелитат през него опръстенени като щъркелите. Някои гледат на халките като на белезници. Други ги държат в някакво чекмедже, което практически никой не отваря, защото в него са и други скъпи неща на семейството. Докато не го нацелят децата. Чул съм жени да казват, че халката им пречи при миенето на чинии. Чул съм мъже да казват, че когато се женили, пръстът им е бил по-тънък, сякаш той напълнява от семейно щастие. Хората редят нелепости и пъплят в живота, а златото просто мълчи. И на пръста, и в чекмеджето.

Бяха се изнизали десетилетия, когато случайността ме запокити в някакъв влак към морето. С години не бях слизал от колата и понеже колите остаряват по-бързо от хората, трябваше да отида в пристанищния град, за да получа там следващата надлежно платена в софийска банка.

Някога, когато влакът бе неизменна част от моето следване, приказките и шегите правеха дългия път по-поносим. Десетилетията в кола те правят неразговорлив, сякаш разменените думи ограбват свободата, с която те обдаряват кормилото и газта.

Нямах никакво намерение да говоря. Намерих едно празно купе и се приготвих за десетте часа скука и полусън. Когато започнах да си мисля, че между едното и другото особена разлика няма, в купето влезе възрастен мъж.

Той седна на отсрещната седалка. Беше възпълен, лъчезарно готов да се засмее безадресно, леко охлузен от живота, без, естествено, да го осъзнава.

Приготвих се панически да ме заговори, но той се загледа през прозореца, без да каже дума. После се втренчи през вратата в прозорците от другата страна. И от двете страни се източваше излинял жълт пейзаж.

Примижах и през затварящите се цепнатини в зениците ми попадна нещо, което направо ме вцепени. На пръста на дясната му ръка бе моят родов пръстен. Беше точно той. Въпреки въглищния пласт на годините, въпреки мъглата на изморената памет не бих го сбъркал никога. Отворих очи и се загледах втренчено - двете букви бяха началните на моето име и фамилия, защото аз носех личното име на дядо си, един неизменен закон за мъжете в рода, откакто се бе отронило непроменимо във времето фамилното ни име.

Човекът улови погледа ми и понеже аз просто не можех да отлепя очи от пръстена, се засмя широко и каза:

- Харесва ли ви пръстенът. Много е хубав. Харесва ли ви?

- Харесва ми - тихо отвърнах аз.

- Никога не го свалям. Все съм си с него - продължи той. - А знаете ли, почти цял живот го нося, а случайно е мой. Това ми е най-хубавият подарък.

И понеже аз мълчах, той се приготви да ми разкаже всичко. Не само планетите и хората се въртят в орбита.

- Жена ми беше чистачка в железниците трийсет години. Един ден, беше малко след сватбата, носи този пръстен. Намерила го във влака. Ние бяхме много бедни. Аз не помня баща си. Тя беше кръгло сираче, нямахме преди нас хора, които да ни оставят такова нещо... Скъп пръстен не е за нас, но тя с такава радост ми го даде и каза, че е за щастие, че аз го сложих на пръста си... та досега. Наистина ни донесе щастие. Цял живот живяхме, без да си кажем дума напреко... Но тя си отиде, рано си отиде... Сега имам само пръстена. Бяхме бедни докрай, но сърцето ми е пълно, щом го погледна...

Не знаех какво изпитвам в момента. Тъга или радост, неведение пред загадките на живота, който ни поднася щастието и болката, когато пожелае, и ни отнема всичко, ако реши, че е необходимо за другиго.

Господи, добре, че не бях претопил пръстена. Претопеното злато не носи щастие. То прилича на жълт живак, докато е горещо, и после се излива в нова форма, непозната и далечна за всички до мига, когато куп пари го сложат на нечия ръка.

Родовият ми пръстен бе донесъл толкова радост.

Притворих очи. Намерих го, най-после. Сякаш се раждаме под седалката на огромен влак, където човек трябва цял живот да пълзи, за да намери търсеното.

Намерих пръстена, най-после. И не исках да е мой.

Той бе извършил, каквото трябва.

 

 

© Боян Биолчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.02.2008, № 2 (99)

Други публикации:
Стандарт, г. ХV, бр. 5427, 08.02.2008, с. 37.