БЕЛЕГ

Боян Биолчев

web

На Николай Василев

Тогава автомобилите бяха рядкост.

Камиони “Рено” с кабини, наподобяващи дърводелски тесли, минаваха един-два пъти на ден по главната улица като сенки от неотдавнашната война.

Бе пълно с конски каруци.

Те идваха от покрития със слама мост над Перловската река и поемаха по ул. “Гурко” между Зоологическата градина и разрушените от бомбардировките сгради към центъра.

Беше топла есен и хората бързаха да се запасят със сиви пернишки въглища, наречени “пляка”; те приличаха на камъни, но горяха малко по-добре от тях. Единствените въглища в света, които увеличават обема си след изгаряне, за да е тежко не само когато ги пренасяш в мазето, но и когато ги изхвърляш.

Конете вяло следваха пътя: една затисната от капаците на очите им безкрайна ивица. Някъде пред тях се намираше онова неясно място, където каруцата ще олекне. Отзад бе камшикът на каруцаря.

Тая каруца обаче спря веднага след моста. Краката на коня потрепваха, той застана леко резкрачен, привел глава. Каруцарят беше слаб, синкавото му необръснато лице бе прихлупено от каскета, сякаш той като конски капак не позволяваше на погледа да се устреми нагоре. Мъжът закрещя и започна да бие коня. Животното направи две крачки и отново спря. Непосилното движение го накара още повече да разтвори крака - сега вече потрепваше цялото му тяло. Камшикът беше с дебела пръчка, тънкият ремък завършваше с яко парче гьон и свистеше във въздуха. Пред детските ни очи, защото децата от улицата веднага се бяха събрали, удебеленият край се впиваше в кожата на коня като нокът и когато отлетеше в пътя си за следващ удар, от мястото хвръкваше откъсната козина.

Лицето на каруцаря посиня още повече. Замахна зверски с камшика. Конят протегна крак, за да направи крачка, копитата се подхлъзнаха и сред метален звън от подковите конят се свлече на паважа.

Каруцарят замахна още няколко пъти, но животното не успяваше да се изправи. Само опъваше напред шия, после тялото му омекна и то положи бавно глава на тротоара - сякаш той бе коравата възглавница, единствено отредена за смъртта на конете. Пое дълбоко въздух, изпусна го през ноздрите и тая изтерзана въздишка се превърна в ивица приземен прах.

Каруцарят вдигна поглед и огледа децата. Изкрещя ни да се махаме и изпсува жестоко. После приклекна до главата на коня. Изглежда разбра, че той вече няма да се изправи. Отстъпи назад, седна и опря гръб в жълтата ограда на Зоологическата градина.

Децата се бяха разбягали и гледаха отдалече. Бях останал само аз. Някакво особено усещане за истинските неща, което след години щеше да ме направи писател, ме държеше неподвижно при тая сцена, когато каруцарят разбираше, че животът му се срива, а конят дишаше все по-пресекливо, вече безразличен към това, дали камшикът, изпълнил с дива болка неговия живот, ще го придружи и в смъртта. Един човек искаше да върне нещата там, където са били до този момент, и го правеше по единствения начин, който познаваше - да бие с камшика, докато се умори.

Предстоеше ми живот на юноша, после на зрял мъж. В училище щях да науча много истини, измъкнати от живота и поднесени ми като в стъкленици с формалин. Щях да прочета разказа за стария вол Белчо, за грижите на децата и възрастните към заслужилия остарял труженик, за огромната привързаност на човека към домашното животно.

В този миг каруцарят скочи и замахна с камшика към мене. Кожата изсвистя и се вряза в слепоочието ми. Почти изгубил съзнание, аз конвулсивно изтичах през улицата до другия тротоар. Погледът ми се проясни, обърнах се - каруцарят бе отново седнал, подпрял брада на юмруците си. Каскетът се бе свлякъл и закриваше очите му. Всъщност той нямаше лице. Два черни, тежки юмрука подпираха пред погледа ми един каскет.

А конят скоро престана да диша.

И днес, когато докосна дясното си слепоочие, напипвам едър белег. Щях да го пренеса през живота заедно с болезнени истини, които никога не идват даром - че жестокостта и безсилието на човека са едно и също нещо, че смъртта идва извън нашата човешка воля като прашна въздишка и че обезсмисленият живот прилича на стар каскет, подпрян с два отчаяни юмрука.

© Боян Биолчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.08.2006, № 8 (81)

Други публикации:
Боян Биолчев. Белег. София: Стандарт, 2006.