Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МИНА И ЗОЯ
(или кратък разказ без чувство за хумор)

Ана Васева

web

Мина е силна. Мина работи. Мина си има гадже. Мина има лъскава руса коса. Мина е човек. Мина понякога също страда. От несигурност. От неувереност. От несправедливостта на живота. Но Мина ще се справи. Мина е добра. Мина е добре. Само да не беше срещала Зоя.

Спомен с потушен в шепата вик и срам от страха на другата. Болката ми не ми дава възможност да мисля за твоята болка.

Свързва ни една врата с ключ, който трябва да имаш сила и решителност, за да превъртиш. Свързва ни крушката, която се люлее. Свързва ни мръсен прозорец и колан.

Лепкави нишки звънтят по ръцете ми.

Мина обича шоколад. Мина понякога чете. Мина е сериозен човек. Мина е амбициозна. Мина е стабилна. Мина вдъхва доверие. Мина внушава респект. Мина има бенка. Мина има леля. Мина има минало. Мина има бъдеще. Мина има много неща. Мина срещна мъжа на живота си. Мина срещна щастието. Мина, за съжаление, срещна Зоя.

Вървеше по улицата на път към къщи след работа. Слънцето приятно опъваше кожата на лицето й. Сега й остава само да купи минерална вода, кисело мляко и сок от кайсии, да мине да вземе касета от видеотеката и си е вкъщи. Ще събуе обувките си. Ще вземе душ. Ще облече меките, прохладни, чисти домашни дрехи. Ще си направи чай. По-късно Тони ще й се обади по-телефона, ще говорят приглушено, понякога тя ще се смее високо. Той се връща след две седмици. Ще гледа комедия. Лек ветрец раздижва полата около краката й. Спира се да погледне красива махагонова маса в една витрина. Още някой гледа масата. Зад гърба й е спряла друга жена, която гледа масата. Лице, малко по-назад от нейното. Очите й виждат нейните. Окото на другата, отразено върху лъскавия плот на масата. От това лице й мирише. Мирише й на влага, на мъжка пот, на цигари, на застояло. Мирише й на боли, смъди, стиска. Мирише й на задушаване и срам. Мирише й на повръщано. Мирише й на не мога да извикам, като че ли гласът ми се е стопил на дъното на дробовете и е прокапал някъде надолу. Мирише ми, това лице ми мирише. Лицето на Мина явно също мирише, защото другото лице се изпъва и бързо се скрива. Мина се обръща, но зад нея вече няма никого.

Прибрах се вкъщи, не исках вече да гледам видео. Не исках да се къпя. Не исках да вдигна телефона. Повърнах и се скрих под одеалото, където прекарах следващите четиринайсет часа. На другата сутрин реших да забравя, че съм те видяла. Отидох на работа свежа, изкъпана, пълна с всичката позитивна енергия на света. Лъчиста като пластмасов стол.

Мина ходи на работа. Мина чака Тони да се прибере. Мина вече не минава по пряката с магазина за мебели. Мина обаче седна да пие кафе. Лъчиста като пластмасов стол. На масата на Мина седна Зоя. Мълчат, гледат се и им се повръща. Мина знае, че целият й врат е червен. Червен е от срам, от онзи гаден, лепкав срам. Зоя няма да започне да говори първа. Здравей. Здравей. Няма смисъл. Няма смисъл от как си какво правиш какво правиш имаш ли деца с какво се занимаваш каква музика слушаш какво обичаш да готвиш каква марка е пералнята ти. Няма смисъл, защото червеното петно на врата на Мина грее като запалена коса по врата й. Защото на Зоя ръцете й треперят. Защото и двете не искат да седят на една маса. Защото никоя не става от масата.

Нас ни свързва тежкото дишане на един мъж. Нас ни свързва неспособността да извикаш. Нас ни свързва паренето между краката. Аз помня как изглежда лицето ти, когато вече не можеш да мислиш, не можеш вече, не можеш. Помня как изглежда блузата ти, когато е разкъсана. Помниш ли как ми течеше кръв от носа? Помниш ли как мирише страхът ми?

Свръзани сме с пъпната връв на крушката над главите ни.

Не си казаха нищо. Зоя накрая си тръгна. Мина не искаше, но я последва. Написа й телефона си на гърба на цигарената си кутия и я сложи в джоба й.

Следващия път решиха да си говорят. Не за това. Не, не. Говоря трудно, защото ми се повдига всеки път, когато отворя устата си, когато съм близо до теб. Решиха да си говорят за кино. За театър. За спорт. За космоса. За любовта. За работата. За коне. За войната. От приказване ще си изтъркаме спомените. Ще се гледаме, докато спрем да виждаме силуета отзад.

И това е точката, в която всичко спира. Защото, когато подушиш одеколона, онзи одеколон, онзи одеколон. Защото тогава как да чакаш Тони да се обади по телефона. Как да гледаш комедия. Точката на замръзване. Зоя, Зоя, Зоя. Зоя, мусака с грах, моя. Откъде дойде, загоряло мое джезве? Зоя, Зоя, Зоя. Все ми е едно, че и теб те боля, че и ти си била там. Все ми е едно, бобено зърно. Върни се обратно във влажното, мазно, космато мазе. Върни се там, откъдето си дошла. Не искам да те помня. Не искам да те виждам. Зоя, Зоя, Зоя. Ще те дам на някой да те изнасили пак, за да не съм този път и аз там. Ще те подложа без капка колебание и сърцетуп на същото отново, само за да знам, че този път мен ме няма. Зоя, Зоя, Зоя. Върни се по коридора, върни се зад вратата с ключа и недей да стъпваш повече в настоящето ми. Зоя, рамко моя, вземи си после и разпитите, и болничните коридори, и докторите, които ти бъркат навсякъде, вземи си и съда и съдебните коридори. Зоя, подарявам ти всички коридори в живота си.

Мина е изрусена. Мина ще остави черните корени да пробият жълтия шлем, да напукат лъскавата му повърхност и да се разраснат с жилестото си нахалство по главата й. Мина не ходи на работа. Не винаги. Мина пие кафе със Зоя. Зоя не знае защо се вижда с Мина. И на двете им се повръща ужасно.

Нас ни свързва онзи следобед, в който мъжки стъпки зад гърба ни кънтят. Не чухме, ах, не чухме, мъжките стъпки как зад гърба ни кънтят, понеже ни кънтеше в ушите още музиката. Музиката от клуба и джин ни кънтеше в ушите. Нашите крака не кънтяха, а направо трополяха, газирани с джин до над коленете. Не чухме мъжки стъпки зад гърба ни и как ни блъснаха две остри като вилица в окото ръце. Как ни блъснаха във входа и нещо ме влачи за блузата по коридора. Стиска ми ръката до синьо. Ще се счупи под тези пръсти, ръката ми. Къде си, Зоя, къде си. Как може да е сам, а ние да сме две и да ни влачи като парцалени кукли по коридора. Коридорът. Него ти го подарявам. Вратата в ключа и после беше всичко останало. После беше всичко, което толкова често пъти съм го виждала оттогава. После беше всичко. Помня задника му, бял и космат, помня го между краката ти. Помня. Всичко помня.

Мина, Мина, Мина. Мина вече не иска да ходи на работа. Вече е само със Зоя. Колегите си мислят, че Мина е лесбийка. Зоя остана у Мина. Тони вече не се обажда. Вече не говорят. Защо да говорят. Мина подари всички коридори на света на Зоя. Зоя даде на Мина луминисцентните лампи и голите крушки.

Сега двете седят на тъмно и тихо, и не говорят. Слушат, слушат, кога ще се чуе как се превърта ключът.

Нас ни свързва вратата с непримиримият ключ. Не знам защо не завъртях ключа, докато гледах задника му между краката ти. Не знам защо ме хипнотизира движението на гърба му. Нас ни свързва един колан.

Мина и Зоя не знаят на кого да подарят вратата с ключа. Мина и Зоя мълчат и кожата им забравя как се говори. В корените на косата пораства тишина и се спуска на кичури над очите. Гаденето слиза надолу, надолу. Вече им се гади в слабините и в коленете, искат да повръщат с краката си. А как мирише на влага да гледаш око с най-банална вежда над него.

 

 

© Ана Васева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.02.2006, № 2 (75)