ЗА "ГАРГОЙЛ" НА АНДРЮ ДЕЙВИДСЪН

Зоя Маринчева

web

Гаргойл, или водоливник, в готическата архитектура е каменна скулптура с гротескно изображение на животно, човек или фантастично същество. В книгата на Андрю Дейвидсън една изключителна жена, един ангел-привидение от суровите романтични времена извайва от едри късове камък живи придихания с вид на гаргойли.

Има значение как четеш този роман - със сърцето или с ума. За препоръчване е първото, със сърцето, макар че тогава концептуалната структура на моменти ще изглежда като съшита с бели конци. Постмодерните критици също ще се възрадват предвид жанровата и идейна еклектика на книгата. Но аз предпочетох да видя как магмата от вряща женска емоция изригва върху една студена каменна плоча, каквато е душата на главния герой, как изстива, съгрявайки каменната плът за живот в името на една кармична предопределеност, без да иска и без да получи нещо в замяна, освен шанса да се разходи из студения замък от слонова кост на изкуството заради самото изкуство. Поради което обвинявам автора в мъжка сантименталност. Поради което съм може би малко крайна.

Романът започва с красиво описание на катастрофа, която оставя един мъж обгорял до неузнаваемост. Стилът - безупречен, ироничен, с добър ритъм и усет за детайл, и... с почти липсваща емоция. Следват стотина натуралистични до отвращение страници с подробни медицински описания, нагнетени с метафоричен изказ. В англоезичната литература авторите все по-често посягат към шока с цел пазарен успех. Супернатурализмът, заедно с образователни лекции в не особено популярна сфера на знанието, са иззели функцията на фабулирането.

Главният герой е един съвременен пораснал Оливър Туист с трагична младенческа и юношеска съдба, с кокаинова зависимост, разбира се, но с успешна кариера като порнографска звезда и продуцент. Обезобразен от огъня, изгубил завинаги привлекателния си човешки образ, той поема трудния и мъчителен път към физическо и духовно изцеление с безкористната помощ на своя духовен водач. Почти се бях отказала да довърша книгата, когато взе да става интересно. Появи се Мариан Енгел, шизофреничка според конвенционалната медицина и лекуваща Шехерезада, скулптираща гаргойли, жената, с която се среща във всяко свое прераждане през вековете. След това се завихри едно прелитане между векове и животи, от средновековна Германия до Италия, Япония, Англия и Исландия, из манастири и военни кондоти, смес от мистерия, трилър, исторически роман и сантиментални, душенапълващи любовни приказки от 1001 нощ. Някои събитийни ходове и психологически характеристики на героите са изкуствени и кухи. Уж има любовна драма, пък липсва любовната емоция между героите, някак си заместена е от разкази за любов, творене на изкуство и надмогване на лични демони. Всъщност любовната емоция не липсва напълно от романа, а е съсредоточена в любовните приказки, разказвани от Мариан Енгел, които целят да събудят спомените и любовта на обгорения мъж. Любовно обяснение между двамата така и не се случва, или по-скоро случва се с някакво кошмарно и трагично разминаване във времето и думите, сякаш Дейвидсън се страхува да не би книгата да приключи на етажерката с розовите романи. Затова пък епизодичните герои в книгата са изключително симпатични и майсторски изваяни с нужната психологична многопластовост.

Но нека да поговорим за голямото постижение на "Гаргойл" - Мариан Енгел, една съвременна, самостоятелна, силна Ана Каренина. Мариан Енгел ме покърти. Може би защото живее на тласъци и крайности, вярва в живота като мисия, отдава се до изтощение, до побъркване на изкуството си и на един мъж, почти нечовек и студенокръвен като змия. Изключително нетрадиционен образ на жена, която се реализира въпреки своята откъснатост от конвенциите на обществото. Начинът, по който решава да си тръгне от живота, е сантиментално-героичен в духа на себепожертвователните фантазии на боледуващите от несподелена любов. А това означава, че 100% от женската публика е хваната в капана на този гаргойл, включително и онези, които отдавна са излекували раните и се радват на живота. Андрю Дейвидсън насища пътя на героинята си с невероятно количество премеждия, страдания, загуби, вдъхновения и неочаквани обрати, така че, мърморейки, читателят му прощава. На финала протича и един фантастичен сценарий, заиграващ се с Данте и безсмъртната му комедия, и ми беше много интересно как Дейвидсън е навързал в едно митично пътешествие през ада всичките предишни истории и как разгръща епичния предзавършек на книгата с един нетипичен за съвременното писане високопарен, поетичен, идеалистичен разказ.

Хареса ми и голямата метафора на романа, изведена и на корицата на американското издание - едно кристално-червено сърце, изсечено върху голия гръб на една жена с изрисувани ангелски криле. Метафората за любовта, която се ражда на върха на острието, освободена от оковите на времето чрез болка и страдание. Човекът с изгаряния е подложен на непрекъснати дренажи, рязане и пилене на кожа. Мъртвата кожа се хвърля, новата здрава кожа се ползва за присаждане. Гаргойлите се появяват от парче камък, което Мариан Енгел одялква от излишната материя. Те са вече в камъка. Тя просто ги спасява, изважда ги с длетото на бял свят и им дарява по едно от многото си сърца.

И си помислих как ни се иска да вярваме, че любовта дарява живот дори и на тези, които са отчайващо неспасяеми, че обичащите притежават невероятен запас от енергия, че има някъде човек, готов да се пожертва за твоята душа, за да те направи по-добър. Помислих си и друго - колко бързо един изключително жизнен, витален, артистичен човек може да изгасне в ръцете на един емоционално некомпетентен или осакатен партньор, че или Дейвидсън е декларативен и студенокръвен автор, или това е реалността понякога и ние, жените, наистина си мислим, че любовта, която изпитваме към даден мъж, е кармичен дар, че със шехерезадини приказки можем да сломим всякоя жестокост и не трябва да искаме нищо в замяна, освен правото си на живот може би.

Дръжте до себе си и кърпички, защото този романс обезоръжава, а може би отвращението, с което прочетох началото, успя да оголи нерв, за който не бях подозирала. След като прочетох и последната страница, бях страшно ядосана на автора за развръзката. Но едно мога да кажа - ако четеш с оголените си нерви, ще получиш невероятна награда. И още нещо - тази книга съдържа една от най-добре написаните средновековни истории. И едни от най-романтичните приказки за любовта. Тя зарежда. Два месеца по-късно, все още се хващам, че мисля за Мариан Енгел. Май това прави една книга незабравима.

© Зоя Маринчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.11.2009, № 11 (120)