|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
"ВСË НЕ ТАК РЕБЯТА", НО ВЪПРЕКИ ТОВА - ПРОЧЕТЕТЕ "БЪДЕЩЕТО НА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ" ОТ АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ Вера Балева "Бъдещето на отминалото време" от Ангел Г. Ангелов е от книгите, които предизвикват желание да я споделиш, да я препоръчаш. Нещо повече, с появата си в края на 2006 г. романът се превърна в истинско литературно събитие за съвременната българска проза. При книга с подобни качества, препоръчването й е повече от наложително. За съжаление, не съществува специална литературна камбана, с която да се известява за добра книга и писане. Медиите, в ролята си на камбани са по-скоро утешителни камбанки, които звучат доста приглушено, когато отразяват културния ни живот. Затова най-сигурно, както и най-добре е - взаимно да си препоръчваме изданията, които заслужават да бъдат прочетени. Пък и взаимното препоръчване е стар и изпитан метод, който допълнен с възможностите на литературните сайтове може да стане особено полезен днес, във времето на по-интензивни комуникации. Но да се върна към "Бъдещето на отминалото време". Това е роман, умерено разгърнат в рамките на близо 150 страници. Състои се от седем обособени части, а отделно съдържа встъпление с доста уместното заглавие "Помощ за читателя" и самостоятелен финал, наречен "Опит за подреждане". В процеса на четене седемте части на книгата с лекота се вливат една в друга, водени от логичната си последователност. Авторът много плавно и премерено въвежда героите си един по един, а малко по-късно, ако може така да се каже, виртуозно ги разглобява на съставните им части. Те са живи, отблъскващи и плашещи. Физическите им характеристики са повече от нелицеприятни. Това са хора - паднали по-ниско от възможно най-ниско измерения ръст на вътрешно падение, унищожили себе си в името на лични достояния, на цената на унизително приспособяване. Героите на Ангел Г. Ангелов са разкъсани от желанията си да бъдат на всяка цена това, което ги определя външно. При всички тях далеч по-важна е външната характеристика. Външната характеристика е тяхната сила. Тя е техният внушителен етикет, който им служи за защитна ризница. С нея се живее далеч по-удобно и по-леко - в свят, където много по-важно е кой си, а не какъв си. В добавка - героите на романа също са разпределени в седем категории, като многозначително са белязани от автора само с първите си букви - Б. (Богаташа), М. (Матроната), У. (Учения), И. (Измамника), Н. (Некадърника), А. (Алчния), К. (Красавицата). Всичките те се явяват като съвършено доказателство за несъвършенството изобщо. Но думата несъвършенство е мека и неподходяща дума. В книгата си Ангел Г. Ангелов е намерил точната дума, която е и достатъчно безпощадна и се нарича Несъответствие. В "Бъдещето на отминалото време" Несъответствието е недостойно и обидно. Трудно е за възприемане. Навярно, защото е цялостно Несъответствие. То няма нищо общо с дребните несъответствия, които непрекъснато се мяркат наоколо и които по природа са фрагментарни и разпилени, и във всекидневието ни тяхната абсурдност изглежда естествена, а често дори не се забелязва. В книгата на Ангел Г. Ангелов Несъответствието е обособено. Авторът го е струпал на едно място. То е мрачно до непоносимост. Представено е като катастрофално разминаване с предварително светлите ни познания за нещата, предварително светлите очертания на ценностите, които уж ги има. Те трябва да са там или тук. Те най-естествено трябва да съществуват. Почти като отваряне на врати. Например на вратата пише (цитирам от романа): "Животът не седи в многото, което имаме, а в това - да бъдем благодарни от туй, което Бог ни е дал."* Очакваш, че след отварянето на тази врата ще се срещнеш със същото, което пише на нея. А учудено виждаш тъкмо обратното. Отново цитирам: "Но мъчно му беше да се раздели с имотите, с имането, което му напомняше за сладостта си, така неусетно и така безболезнено налапана. За М. имането беше нещо, без което не можеше да живее или щеше да живее както би живял, ако му отрежеха ръцете. Или краката..." И продължаваш към другите врати със също така светли надписи, но вече си изпълнен със съмнения. А съмнението само по себе си също е Несъответствие. Защото противостои на вярата, както и в следния пасаж също си противостоят други морални категории: "...забелязаха простора на Безкрая, сред който сбутваха същностите си най-невероятни - любов, омраза, мерзост, достойнство, чест, низост, измама, гордост, раболепие, алчност, лакомия, подлост, светли помисли, ниски страсти, глупост, издигнат ум, чувствително сърце, жестокост, нежна обич, страх, храброст, жертвоготовност, долен егоизъм, както и всички възможни добродетели, подарени на Човека от неговия Създател. Б. сведе поглед, смирение го обзе временно и той потътри вяли стъпки нанякъде с намерение да стигне на Друго Място, може би в Друг Свят и в Друг Живот." По време на четенето на романа по някакъв странен и почти мистериозен начин започва да се промъква асоциация с позабравената песен на Владимир Висоцки - "В съня ми се втурват жълти светлини". Най-силно звучи обидено-дрезгавото повторение на израза "Всë не так ребята"... После страница след страница написаното рязко препраща към Гогол и неговите "Мъртви души". Срещите с Гогол винаги са горчиви. По горчивина романът "Бъдещето на отминалото време" не отстъпва от горчивината на Гогол. Това е горчивина, която не може да се определи и не може да се вмести като нормална реакция на художествено настроени възприятия. Така на свой ред идва едно доста горчиво познание за света. Но кой и кога е обещавал "сладко познание" (с изключение на приказките от детството навярно)? Истинското познание за нещата обикновено е преминало през лабиринтите на Несъответствието и е съвсем нормално да е с неприемлив вкус. По-нататък романът може да те заведе до сравнения с настоящето, както и до сравнения на самия себе си с героите. Логично е да нахлуе въпросът - на кого от персонажите приличаш, ако приличаш? Възможните прилики трябва да се приемат като предупреждение за реална заплаха, защото наистина е страшно дори и отчасти да се припознаеш в кой да е от действащите лица, с изключение на Красавицата. "Друго Място, може би в Друг Свят и в Друг Живот." - тези думи на Ангел Г. Ангелов са за спасението. То трябва да съществува някъде. Иначе не би имало смисъл. Дори и от Несъответствието трябва да има спасение. И то тъкмо в "Друго Място, може би в Друг Свят и в Друг Живот". Вероятно това е причината за появяващото се просветление на финала на книгата. Точно там текстът на романа се засилва още повече и достига своите повествователни върхове и дори да искаш - не можеш да спреш четенето. Книгата е написана "фантастично реално". Фантастичното и реалното си взаимодействат непрекъснато. Стилът на автора си е само негов, винаги можеш да го разпознаеш - белязан от особената си поетика, невероятните си сравнения и метафори, които са строго специфични за Ангел Г. Ангелов. Може да се каже, че те са негов уникален специалитет. В стила му се вписва и оная лека и мъдра насмешка над собствените му герои, над света, който сам създава, и към който се отнася едновременно с нежност и жестокост. Едва някъде накрая на романа, при последната част - "Опит за подреждане", можеш да въздъхнеш облекчено. Несъответствието най-сетне е непознато. Един нов свят започва живота си чисто и обещаващо. Заключението е ясно и простичко. "Бъдещето на отминалото време" от Ангел Г. Ангелов е силен и сериозен роман. С него авторът е стигнал до така рядко срещаното Съответствие между творчески намерения и реален резултат. Накрая отново ми се иска да се върна към встъпителните си думи за препоръчването на добри книги. Наистина по-често трябва да сигнализираме за изданията, които са ни впечатлили. Важно е. Както в киносалоните за определен филм се събира публика, по същия начин и пред всяка достойна книга трябва да има група читатели. Но понеже все още няма "литературни разпоредители", можем да си сигнализираме взаимно за изданията, към които да насочваме своето внимание.
БЕЛЕЖКИ * Из лекцията на Беинса Дуно "Любовта", цитирана в "Бъдещето на отминалото време" от Ангел Г. Ангелов. [обратно]
Ангел Г. Ангелов. Бъдещето на отминалото време. София: Захарий Стоянов, 2006.
© Вера Балева
|