Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАВИЧ, МАГИЧЕСКИЯТ ПСЕВДОРЕАЛИЗЪМ И ПОСТМОДЕРНИЗМЪТ...

Светлана Колева

web

Всеки път, като излезе нов превод на български и се намери някой да нарече Павич постмодернист, тоя етикет ме дразни. Думите "модерност" и "пост" никак не ми се връзват с автор, принасящ толкова внимание и любов на предходното.

Опитвам се синтезирано да си изясня къде е дисонансът между Милорад Павич и постмодерността.

- При него миналото сякаш все не достига, и все се самопоражда, и все напомня себе си чрез бъдещето и невъзможността за настояще на героите му.

- Древността за Павич не е просто повод за игра. Той извлича всичко от нея, есенциите, стиловете на говорене, обличане, ухажване, творене... И гледа на нея съвсем сериозно. Тя е доминираща.

- Древността, а не миналото - защото повечето постмодертисти се заиграват с миналото, най-често близкото и незабравено, най-вече - иронично снизявайки го. Павич, както споменах, е напълно сериозен - иначе как щеше да ни убеди в истинността на иначе измислената история, каквато представлява гениалната мистификация "Хазарски речник".

- Любовта е напълно лишена от цинизма и калните/рекламните щампи на модерното/постмодерното в културата. Тя е приказна - "като" и "още повече" - от "1001 нощ". Необяснима е и загадъчна, осмисляща и съзнателното, и несъзнателното (сънищно или под вид на déjà vu). В книгите на Павич нейната всесилност се доближава много до Маркес, но ако последният е наричан представител на магическия реализъм, на Павич повече би му подхождало да го наречем представител на магическия псевдореализъм.

Между другото - имам чувството, че някой литературовед от дискретност е измислил понятието "магически реализъм", а всъщност е имал предвид "магически битовизъм". Само тогава мога да притуря в един кюп Габриел Гарсия Маркес и Йордан Радичков.

- Как може да се употреби думата "модерност" с каквито и да е представки, когато древността и нейното реставриране и спасяване от забравата, създаване наново, дори и да я е нямало, по някакъв формален модел, управлява писането на Павич?! Посочете ми кой друг постмодернист прави всичко това! Дали "посоченият" ще заеме принципа на действие на воден часовник - клепсидра (както във "Вътрешната страна на вятъра"), игра на карти ТАРО ("Последна любов в Цариград"), кръстословица ("Пейзаж, рисуван с чай"), речник ("Хазарски речник") и няма да го направи така, че да ви избоде очите и да ви проглуши ушите, саморефлектирайки върху факта по време на самото повествование?

- Павич заимства формата, но не е активен и неизменно осезаем разказвач, каквито са повечето от модернистите и постмодернистите. Неговата артистичност като писател е именно в избирането на някакво предизвикателство и пълното подчиняване на сюжетообразуването на набелязания модел. Но къде е неговият "аз" в ролята на разказвач (на приказки)? Той си остава анонимен по средновековному. Но колко лукава е неговата средновековна анонимност...

- Гамата на чувствата при Павич и постмодернистите е коренно различна. При него липсва противопоставяне на нещо от миналото, жлъчна ирония, следи от обида и бунтарство, изобщо негативната част от емоционалната бленда отсъства. Дори когато представя конфликти, проява на омраза или завист у героите си, го прави меко и с толкова арабески, колкото може да понесете под формата на интелектуален гъдел. Подобно разказване съм срещала в някои романи на Маркес, на Орхан Памук и на Сидхарта Шангви.

- Опитите на постмодернистите да преконструират фрагменти от реалността в търсене на нови смисли при Павич имат съвсем друга изява. Той също прелива или съчетава фрагменти, но фрагменти от нереалността. Тези фрагменти са като части от машина, а принципът й на работа се определя от избора на интелектуален механизъм (кръстословица, воден часовник, игра на карти и пр.). Ако у постмодернистите има много отпратки към конкретиката на миналото, у Павич има псевдоконкретика на измишльотината. Понякога тая псевдоконкретика ще ви накара да се кикотите като в "Хазарски речник", но друг път ще ви залута така между различни гледни точки на една и съща история, омесвайки ги с готови образи от митовете и легендите, че ще се почувствате като засмукани от водовъртеж.

- Женско и мъжко у Павич непрекъснато се стремят към своето андрогинно единство и сменят местата си, или току в женствеността избуява нещо мъжко и обратно. Темата за сексуалните малцинства, за разлика от ясното й артикулиране и при модернизма, и при постмодернизма, сякаш изобщо не интересува нашия любим автор.

- Хомосексуалността е напълно извън полезрението на Павич. Затова пък непрекъснато в творбите му ще се натъквате на кръвосмешението, пуснало корени в близначния мит. Моделът е "брат-сестра", напомня много скандинавските Фрей и Фрея - богове на изобилието и плодородието, свързани и със сексуалността, съответно мъжка и женска. При Павич близнаците могат да се открият през векове, да са свързани с нишката на общата съдба и любов, да се сънуват и обичат, като тяхната недоразделеност прави взаимността им едновременно кръвосмесителна и автосексуална. Темата за кръвосмешението е нагъсто избуяла в литературата на ХХ век, но вариантът "брат-сестра" е най-рядко срещан наред с комбинацията "майка-дъщеря" за сметка на широко разпространените предпочитания "баща-дъщеря", "майка-син" или "баща-син".

- Героите на модерните и постмодерни автори са по правило аутсайдери. Героите на Павич колкото "са", толкова и "не са" такива. Защото какъв аутсайдер ще бъдеш, ако липсва враждебното мнозинство/обкръжение? Странниците на сръбския писател не са и маргинали, те не са в периферията на социума, те просто си живеят в свой собствен космос, най-често свързани с един любим/сънуван човек, не се самоопределят с отправна точка "обществото, което е различно и не ме приема/разбира/оценява", макар да имат основания за това. Липсва им всякакво бунтарство, лишени са от желание да критикуват, нещо повече - изглеждат силни и някак неуязвими, колкото и нежни да са в същото време. Пъпната им връв е свързана с някой друг, от другия пол, с половинка, която ги прави андрогинно цялостни, съвършени и способни да се захранват взаимно с блянове, ако ще и "другият" да живее векове по-късно или по-рано.

- Характерната за постмодерна социална критика не е сред качествата на романите на Павич, и слава Богу, че е така - това би разрушило тъканта им и би ги лишило от очарованието им.

 

 

© Светлана Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.08.2008, № 8 (105)