ЗА ДВАМА СЪВРЕМЕННИ ИНДИЙСКИ АВТОРИ - ДЖУМПА ЛАХИРИ И ИНДРА СИНХА

Светлана Колева

web

Имах удоволствието в последните месеци да попадна на книгите на двама съвременни индийски автори: Джумпа Лахири (Jhumpa Lahiri) и Индра Синха (Indra Sinha). За разлика от собствените им имена, заглавията на произведенията и на двамата бяха грешно преведени. Макар Джумпа Лахири да е решила романът й да се казва "Съименникът" (The Namesake, January 2004), българските издатели са сметнали, че могат да го нарекат "Името", а книгата "Смъртта на мистър Любов" (The Death of Mr. Love, November 2004) на Индра Синха се е превърнала в "Сезонът на дъждовете" по неведоми за мен, а предполагам и за всички останали читатели (дали не и за автора?) пътища. По-надолу ще си служа с "побългарените" имена на двете творби, но е важно да се знае какви са все пак истинските им заглавия, най-малкото защото именно те са най-адекватно отговарящи на съдържанието.

Какво е общото и какво различното между двата романа, излезли в САЩ ("Името") и в Обединеното кралство Великобритания ("Сезонът на дъждовете") съответно в началото и в края на 2004 година?

Това са книги, несъмнено написани от автори с индийско самосъзнание, за които темата за индийската идентичност е изключително важна. Интересното е, че Джумпа Лахири, в чиято творба всичко се върти именно около проблемите на чужденците, емигрантите и трудностите им по вписването в американската среда, дори не е родена в Индия, а в Англия. Индра Синха пък е роден в Бомбай, но и двамата са учили в престижни колежи (той първо е учил в раджастанския Mayo College, след това в Кеймбридж, тя - в Бърнард колидж и Бостънския университет) и прекарват живота си като зрели хора на Запад (той е избрал Източен Съсекс, Англия, а тя - Ню Йорк, Америка).

Докато нейните герои, всички без изключение, непрекъснато живеят с мисълта "толкова сме различни", героят на Индра Синха, Балу, е изживял живота си във Великобритания спокойно, кротко, без да прави драма от факта, че е напуснал Бомбай в детството си. Едва когато наближава 50-те, неочакваният развой на събитията го принуждава да излезе от руслото на ежедневието, да напусне дома си и да се върне в една различна и непозната Индия, в чиито миризми, контрасти, привидности и тайни да се разтвори и преобрази напълно. Балу е живял в Англия с майка си Майя, видна интелектуалка, написала много успешни сценарии за индийското кино, която дори и на острова е пренесла бохемската атмосфера и е запазила свободолюбивия си дух. Станал е улегнал семеен човек с малка книжарничка, забравил е романтиката и детските приключения в планините, но срещата с приятелката му от ония години Фийби отключва порой от неочаквани решения и постъпки, той се озовава с нея в родината и се превръща от антигерой в герой: изживява като на филм невероятни емоции, разбулва мистерията на най-скандалното убийство от любов в Бомбай от средата на миналия век, обича, обичан е и дори е изоставен и излъган... На два пъти героят претърпява коренна промяна - когато решава да напусне Англия и когато разбира, че е време да се завърне там. Читателите на два пъти си мислят, че са налучкали верния път и знаят какво се е случило в миналото, когато мистериозно е бил убит любовникът на две жени - индийка и англичанка. Но авторът хитро се надсмива при всяко усещане, че сме навлезли в някое от криминалните или любовните клишета, и тласка интригата в друга посока, води ни за носа до края на романа, когато пък ни оставя с пръст в уста и малко изумени от неочаквания финал.

Много по-сложно, с повече перипетии, по-психологически достоверно е представена темата за културната и етническата самобитност у човека, в кръвта, в гените му именно в романа на Индра Синха. За това спомага и повествователната му пластичност, смяната на гледните точки при разказването, заплетената фабула, артистичното жонглиране с времето. В повечето литературни прегледи в интернет критиците са избрали от книгата именно фразата, касаеща търсената от автора темпорална несигурност, всмукваща в своята загадъчност читателя - думите, че това е история, започнала преди своето начало и продължаваща отвъд края си. Действието се прелива от миналото в настоящето, от слуховете, вестникарските версии, в разказите на очевидци и тайните, скрити в един уж изчезнал дневник, през издирването на който се отварят нови пролуки към станалото отдавна. Може би Синха просто е наследил от майка си, английска писателка (бащата на Синха е индиец) таланта да описва живо и образно? Кой знае! В романа му "Сезонът на дъждовете" нищо не е просто и все пак всичко се случва като че ли от само себе си.

Не че Джумпа Лахири не е майстор на писането. Тя е доказан белетрист, една от най-младите носителки на наградата "Пулицър" за 2000 г., когато призът е присъден на книгата й Interpreter of Maladies. За новия си роман "Името" тя е избрала изключително интересна отправна точка - главният герой е кръстен от майка си и баща си - емигрирали бенгалци, със собственото име Гогол. През това нетипично и за индийците, и за американците име, чието бреме носи, той изживява трудностите на осъзнаването кой е, търсенето на освобождаването от натрапваните непрекъснато традиции и дълг, с които трябва да се съобразява като част от етническата си общност. Идеята е безспорно оригинална, но разказването е дистанцирано, безлично, в сегашно време, повествователят е заел ролята на безпристрастен наблюдател ("За да бъде учтива, Ашима си сипва една чаша, но у дома го изхвърля. Обажда се на Ашок във факултета, за да вземе ориз на връщане. Когато никой не отговаря, тя става, измива лицето си и сресва косата. Преоблича се, облича и Гогол...", "В гимназията Гогол не излиза с момичета... По купони и танци не ходи..." и пр.). Стилът е изчистен от всичко излишно, с ясни, кратки изречения, дори прекалено сух на моменти. Разказвачът подражава на обектив на фотоапарат, снимащ подбрани (все пак) кадри от живота на индийското семейство. Това води след себе си и естествения риск сцените да изглеждат не преливащи едни в други, а накъсани, а образите по тях - режисирани. Създава се в един момент усещането, че с някаква ученическа прилежност Джумпа Лахири е избрала и следва определен модел на писане, но той е започнал да я ограничава и не й дава възможност да се отпусне и насити с живот героите си и ситуациите, които е съчинила. (Чудесна находка е например това, че докато е съвсем малък, Гогол разпознава букви от името си по пътните знаци "GO LEFT", "GО RIGHT", "GO SLOW", но и това хрумване е поднесено като доклад на читателите.) Похватът на подобно "всевиждащо", но хладно писане концептуално си има оправдание - илюзията за невъзможност на разказвача да се разгърне отговаря на сковаността и потиснатостта на героите. Те са като кукли, които се мъчат и не успяват да се отвържат от яките конци на своите индийски корени. Ашок и Ашима се опитват да са изрядни и към традициите, и към бенгалската общност в Америка, прекарват живота си в тихо разбирателство и без да изразяват обичта си, остават непознати, макар и съпрузи, сякаш са загубили душите си в чуждата страна. Синът им, Гогол, сменя името си по съдебен път и цял живот се мъчи да докаже (най-вече на себе си), че не е индиец като другите, обречени до самоотричане на семействата си, ядящи на тълпи по празниците от храните, поставени върху вестници направо на пода, докато орляци деца се гонят около тях. Всъщност разбира, че не е толкова различен от тях, че "кръвта вода не става", както се изразяваме ние. И в края на романа виждаме героя изпълнен с благо примирение, оставил съпругата си Мушуми да следва пътищата, по които я водят нейните желания, твърде подобни на неговите лутания между американския и индийския начин на живот и накарали я да търси реализация чак във Франция. Оставяме Гогол, прекръстен на Никил, изпълнен с тъга, че това вътрешно противоречие не може никога да бъде преодоляно, дори да не си роден в Калкута като родителите си, а в Америка и почти да не говориш бенгалски.

"Името" ни поднася поредица от факти, които са любопитни за нас и вероятно не биха впечатлили никой индиец, защото са част от начина му на живот. Хронологично повествованието се развива линейно. Сключването на брака между родителите на Гогол, преселването в Америка, раждането на героя и проследяването на съдбата му до зрелостта и достигането на Христовите 33 години, в които се е изживявал като мъченик и при които Джумпа Лахири слага точка на романа си. Неговият известен руски съименник, ексцентричният и неразбран гениален писател, е живял 10 години повече и е починал на 43. От началото до края на книгата почти липсват ретроспекции, както и фабулни трикове. Героите не са много и повечето от тях са по-скоро щрихирани със специфичния семпъл стил на Лахири. Те така и не добиват достатъчна плътност и самостоятелност, действията им са обикновено "съобщени", "сведени" до читателя, лишени от непосредственост и поради това обременени с някаква "изкуственост", "направеност". Дали това не е именно целеният, търсеният ефект? Преди да започне романът, ни е поднесен цитат от "Шинел" на Николай Гогол: "Може би това ще се стори малко чудновато и изкуствено на читателя, но мога да го уверя, че никак не беше търсено, а че се бяха случили от само себе си такива обстоятелства, при които беше съвсем невъзможно да му се даде друго име." За чудноватостта не съм сигурна, но изкуствеността се разпростира далеч отвъд името в тази книга. Действието не познава много перипетии, дори резки обрати в съдбата на героя като смъртта на баща му са туширани и приглушени от безстрастното представяне от повествователя. Времето и пространството сякаш са пресовани от начина на разказване и също не могат да излязат от специфичния калъф на концепцията за "името и съименника", за Гогол/Никил Гангули. Критиците определят "Името" като роман на отчуждението и действително то оставя горчива следа у нас след прочита. Но има нещо пленително в него, въпреки студа и неясния финал за героя и подобните нему, защото представя пътя, дългото, мъчително търсене. От всекиго, с когото се среща в лутанията си, у Гогол/Никил остава по частица - как да се реже с нож, как да се почива, как да се приемат чуждите желания... Самотата му във финала е тъжна, но не и безнадеждна, примирението с това, срещу което се е противил цял живот, излъчва спокойствие и увереност в себе си. Той е намерил центъра на тежестта и е като камък, поставен на мястото му. Романът завършва не с друго, а с фотоапарат - "Никон"-ът на баща му. С него ще снима хората, дошли за последен път в къщата, преди майка му да я напусне и да се върне в родната Калкута. Седят по канапетата и ядат с пръсти от чиниите на колената си. Ще седне с кръстосани крака на пода и той. А после ще прочете томчето с повести на Гогол, което е мразил като името си, като произхода си, като навиците и обкръжението на родителите си, като редките пътувания със самолета до Индия.

Ако от романа на Джумпа Лахири не получаваме почти никаква представа за Индия, прекаралият детството си там Индра Синха ни дава чрез романа си "Сезонът на дъждовете" жива и многообразна представа за тая огромна спрямо българските мащаби страна. В "Името" тя е ужасен мираж за децата на Ашок и Ашима, безкрайно бродене и безконечно ядене у роднини, почти никаква представа за историческите й забележителности, хранителни отравяния и стомашни проблеми за Гогол/Никил и сестра му Соня. В "Сезонът на дъждовете" Балу попада от английската провинция в мегаполиса Бомбай, където индустриализацията съжителства с крайната бедност, както живеят едни до други в съседни гета мразещите се индуси и мюсюлмани. Описани са и баровете, и английските "господари", и купоните на индийския артистичен елит, и природата, и корупцията, и борбата със системата. Наистина е невероятно как авторът успява да съвмести всичко това на толкова малко страници, без нито ред самосъжаление или подценяване на индийското спрямо британското. До спокойния, скучен живот в английската провинция, до задоволеността и сигурността там Индра Синха поставя динамиката, неспирните промени, кипящия живот, които повличат Балу в Индия. Героят му се справя и в двете страни, но успява да се разгърне и открие непознати черти у себе си именно в родината, там спира да се вижда като невзрачен мушитрънко и извършва романните си подвизи в името на любовта. Срамът, непълноценността на героя на Джумпа Лахири в "Името" идват от натрапваното противопоставяне и низкопоставяне на всичко индийско спрямо всичко американско. В това е също голямата разлика между тези двама разказвачи, всеки избрал свой път да опише какво е да си чужденец. На мен определено ми допада повече пътят, избран от Индра Синха. Но не зная кой би допаднал повече на вашия читателски вкус. Все пак, докато не вкусите от гозбата, не може да сте сигурни за качеството й.

© Светлана Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.05.2006, № 5 (78)