ЧЕРЕШОВО РАЗСТРОЙСТВО КАТО ОЧИСТИТЕЛНО ОТ ЧЕРЕШОВАТА ИСТОРИЯ
(рецепта: Георги Господинов)

Светлана Колева

web

От първата книга на Георги Господинов “Лапидариум” във втората - “Черешата на един народ” е поставено само едно стихотворение: “Вкусен ли съм, мила?” Неговата композиция е рамкова, но в твърде редуциран вид, защото завършва с първия си стих, от който са изчистени съгласните: “-УЕ И Ъ, ИА?” В “чЕрЕшАтА нА ЕдИн нАрОд” няма нищо самоцелно. Така първата част на триптиха “Техника за обезкостяване на текстове” (“- Вкусен ли съм, мила?” е второ по ред в него) обосновава необходимостта от изхвърлянето на съгласните като начин за завръщане до невинното състояние на детското ломотене, когато още не са се “вкоренили твълди, твърди и още по-твъррррди костици” в “крехката душа-плът на гласните звукове”. По аналогия с готварските книги и бабешките лекове авторът дава рецептата на възвръщане на гласа, така шумно употребяван в младенческата възраст, но замлъкнал с напредването й, като обратно придърпване по Ариаднината нишка през лабиринта на Закостеняването, като прогласен отказ от състоянието на съгласност, в което волю-неволю дълго сме се просмуквали. С горчивите истини от миналото и настоящето книгата борави кулинарно-експериментаторски: напусква в казана приказки, отгледали три поколения в едно семейство (през погледа на най-младия - внука) и забърква от разносубстанциалната им есенция легендата на цял един народ. В “Черешата...” като дим се изпаряват грандоманските заблуди на родната ни история и се проблематизира обективизмът на историята въобще, нейната неизбежна манипулативност. В “Български тълковен речник” от 60-те години, в края на които се ражда Г. Господинов, предварвайки Пражката пролет, срещу ЛЕГЕНДА е записано: 1. Литературно произведение или разказ за исторически събития, в които действителността е примесена и украсена с чудновати измислици; сказание. 2. Нещо невероятно; измислица. 3. Обяснение на условните знаци на географска карта, диаграма и под. Концепцията на “Черешата на един народ” съвместява и трите. Експлицитният й автобиографизъм пародира билдунгс-романа, защото героят съзнателно се развъзпитава, оглеждайки критично топографията на националното си идентифициране (ако “Черешата...” не бе толкова уникален за родната ни литература конгломерат между поезия и проза, бих я нарекла спокойно “роман на развъзпитанието”).

Започвайки в стил “разказване в заведение пред компания”, напомнящ Алековия “Бай Ганьо”, Г. Господинов показва уж противоположните, а всъщност подобно изградени само по “четено и чуто” повърхностни, но националистични гледни точки на дядо и внук към историята и географията. За първия всичко чуждо си е родно, Босфора го знае от “Край Босфора шум се вдига”, а за внука пътуването е най-вече лакмус на идеологемата “България на три морета”. Това, че идеологемите са кухи, ги прави още по-активни в поддържането на комплексарската илюзия, че сме народ, способен на революционно безумие и патос. Колкото по-гръмко се пеят маршовете, толкоз по е гот, че наближава краят им, а после “бъди какъвто си бил”. Неадекватните ни представи за географията стигат до Босфора, Цариград, “Италия” на Вазов, Азия - останалото е Европата (така одомашнена с определителния член, както казваме Пената и Ванката). Още от училище ни въоръжават с легендата за разчитане контурите от картата на България като икона на лъвска мощ, но ироничното поглеждане под друг ъгъл показва, че легендата дава проблематична отправна точка, щото лъвът е страховит, ама със задница на запад (“Зоо на географията”). Завръщането към детските броилки след страха на пробуденото неверие и стъписващите малчугански въпроси сърдят ли ни се чехите след ‘68-ма, че не идват вече на море, се сблъскват с обясненията на големите хора, заземени до отрупаната трапеза, която става и за карта, и за шахматни хитри ходове на измъкване с разквадратената си покривка. Възпитаваният по евтини заместители мироглед бавно е убивал ВКУСА към търсенето на истинското. Оттук и запълващото кулинарно изобилие в книгата. Храната събужда омагьосващи представи на епическо поглъщане, героиката в приготвянето й докарва до екстаз, прехвърлящ се извън конкретната вещественост на ястията, върху видения различен свят.

В придвижването от “тЪгИтЕ нА дЯдО” (вж. Вазовите “Тъгите на България”, 1877) към втората част на книгата - “мУхИ нА 60-тЕ” ядивната образност постепенно се опоетизира и оценностява етически-естетически. Бийтълсовото освобождаване в провикването-вой кара гласните между двете корици да стърчат, но в контекста на съгласните, защото колкото и да отскачаме от батута в революционното, надличното, надземното опиянение, неизбежно идва изтрезняването и придвижването надолу. Книгата е много забавна с градинарското си усърдие да поскубва буренчета по примера на Волтеровия “Кандид” и да ги замята като костилки от същата оная череша, от която дедите ни сторили топче и то не пукнало, а се разпукнало като цвете.

© Светлана Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2006, № 1 (74)

Други публикации:
Делник (Ямбол), 15.03.1999.