Стилиян Иванов

web

- Да пушиме по цигара?

- Айде.

- Дай да седнеме тука.

- Не е ли малко студено?

- К’во ти пука, поне е спокойно, след малко пак ше се набиеме в лудницата вътре.

- Да бе, да го еба... Пепелник... пепелник... Къде тръскаме?

- Тръскай къде ти падне.

- Ще вляза да видя как е.

- ОК, аз съм тука. Донеси нещо за пиене.

- К’во искаш?

- К’вото намериш.

- ОК.

- Как е?

- Всичко си е екстра. Подскачат си около елхата и си пият...

- Некакви грижи?

- Никакви, всичко си работи... Ето ти водка с ананас.

- Мерси, бате. Още колко остава?

- Знам ли, докато им писне сигурно... Ама и това е и после - три дни почивка...

- Екстра. Ще ходиш ли при вашите?

- Не знам... Може и да си остана да се наспя, ‘щото после пак ще е тегаво.

- То и това си е вариант. ‘Айде, наздраве!

- Наздраве!

Удряме чаша в чаша, после - чашите в стълбището, на което сме седнали (това е един вид „и за всички, които не са тук с нас сега”), отпиваме първо от водката, после от сока и палиме нови цигари... За всички, които не са тук с нас... А ние къде сме и не сме ли точно ние тези, които не са с другите? Които много често сме някъде, обикновено далече и до късно във времето, докато останалите са заедно, смеейки се, отделили за една от дългите вечери част от своите мигове, за да ги споделят с някой друг, с някои други. С близостта на своите близки. Спомнящи си, представящи си, вярващи, съмняващи се, одобряващи или критикуващи се един друг, докосващи се. Щом не можем да се усетим в докосването, нека се почувстваме в своята липса. Странно - не усещам липсата, нито своята, нито вашата...

- Къде се отнесе пак?

- А, замислих се нещо...

- Аха. Аз ще ‘зема да вляза малко вътре, ако има нещо.

- ОК. Аз ще поостана още малко.

- Добре.

Малка групичка от празнуващите излиза, минават край мен, а звънчетата, прикрепени към върховете на дългите им червени шапки бодро допълват техния смях. Следя ги с равнодушен поглед, докато излизат един след друг навън в снега.

Има една неизвестна песен на неизвестна група, чийто първи куплет е:

Равнодушно всеки ден чакаме да дойде вечер,
всеки сяда уморен, вместо близо все по-далече.
И загледани встрани все за нещо съжаляваме
и замислени мълчим, и по-бързо се забравяме.

Не всеки път е така, не всяка вечер. Тази особено би трябвало да е различна, хората да усетят близостта си, счупвайки ежедневните си черупки, да разкрият под светлината на свещите своята не толкова силна, чувствена сърцевина. Да срещнат погледите си, да докоснат ръцете... Или може и изобщо да не е така. Може да е илюзия дългото чакане на срещата, да са измамни усещането за цялото, насладата от споделянето. Всеки да е най-вече сам за себе си, носещ в сърцето си единственото свое разбиране за свободата, своя магнит към непокорството, собствената си сладко-горчива самотност.

Втори куплет:

Тръгваме си все така, винаги едни и същи,
скрили важните неща и цигара за по пътя.
И това, което днес си оставяме за утре
ще запазим вътре в нас, колкото и да е трудно.

Паля нова цигара, а вечерта си остава все същата. Каква бих искал да бъде? Какво все пак ми липсва?

Може би нищо, да, по-скоро нищо. Абсолютно. Сто процента... Е, ако се бе отворила възможност, никога не бих възразил да изживея тази вечер като копие на някоя предишна от спомените. Да вляза в познатата стара къща, оставяйки по килима в коридора снежните следи от зимните си обувки. Да седна на стола до поизмачкания ламаринен цилиндър на печката, зачервен по средата от огъня вътре и да погледам, просто ей така, кръглите струйки дим, излизащи от малкия й отвор и калейдоскопа от сенки по тъмния таван. Да изчакам вечерята, подгрявайки си в зеленото джезве ракия с акациев мед. След това да се настаним на масата, отрупана с много и различни ястия, дъхащи на жар, плодове и поле, покрито с билки. И заситени, да поседнем един до друг в топлата стая и да си говорим. Дълго и тихо да си говорим...

В този момент някой ще почука на прозореца и когато изляза да видя кой е, той ще ми каже: „Обличай се, отиваме при реката. Взел съм пушка и за тебе.” Ще вляза обратно в стаята, докато разказвам къде отивам, ще си сложа топлите вълнени дрехи и върху тях белия гащиризон. За да не усещам студа, когато се слея за няколко часа с преспите сняг под дърветата. Чакането е толкова спокойно и идва момент, след който в теб започват да функционират някакви други сетива. Твои възприятия, достъпът до които е ограничен в ежедневието и те стават твой инструмент само в много редки мигове, като този. Усещаш реката и малките вълни, които се образуват, когато водата стремително влезе в близкия завой и срещне заледената папрат. Полето е вече една снежна повърхност, наситена с контурите на стари и млади дървета, могили и пътеки, покрити с пухена мъгла. Тежестта на студеното оръжие вече е напълно естествена, не само поносима, но и дори нужна, за да почувстваш своята цялост на това място и в този час на вечерта. И това би могло да продължи дълго, ако никоя птица не избере точно този отрязък от реката за своето последно кацане. Ако обаче се случи, прицелваш се в лунните отблясъци върху гористо зелените и пурпурни пера и за кратко променяш една много мъничка частица от света край теб.

Прибираш се, след като всички вече са заспали. Сядаш до печката, усвоявайки с тялото си нейната топлина и се промъкваш под топлата купчина завивки. Казваш своето „Лека нощ” на останалите и знаеш със сигурност, че те го чуват в съня си. Заспиваш...

- Бате, ‘айде - свърши. Да почваме.

- Да почваме, да го еба.

Само още нещо. Нека си представя докрай песента и с нея да се опитам да дам на тези, които и тази вечер спят спокойно далеч от мен (или аз съм далече от тях), частица от себе си. Да им прошепна, че още съм, както обичат да казват хората, и техен.

Припев:

Аз съм още между вас - имам дом и имам име,
път, по който да вървя, няколко ориентира.
Имам себе си и вас, а това е вече нещо,
малко ярост, малко страх и остатъци човечност.

Това си е само една песен, просто ей така. Но всеки си има своята песен, която зазвучава в ума му в даден момент и този миг от времето остава завинаги някъде между нейните думи и ноти. Така е, нали?

- Готово, да затваряме камиона и да си ходиме.

- Аха, добре сме като време, а?

- Ъф, к’во приказваш.

- Аз ще сляза тука, а с колегата продължавате.

- ‘Айде - лека и утре ще се чуеме.

- Като станеш звънни.

- ОК. Айде. И - Весела Коледа.

- Весела и на тебе.

- Ей тука, преди светофара, където ви е удобно.

- Тука добре ли е?

- Екстра. Заповядайте и Весела Коледа.

- Мерси. Весела Коледа.

© Стилиян Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.12.2005, № 12 (73)

Разказът печели първа награда от Студентския конкурс за коледен разказ на НБУ (2005).