ЕДНА ПОЧТИ ИСТИНСКА И МНОГО МОЯ ИСТОРИЯ

Росица Пиронска

web | Арктични цветя

Почти истинска e, най-много да съм разместила времето. Истинска е, макар че ми се иска да има поне малко измислено...

"Защото няма друго съществуване освен езика"... и така, записах филология. Исках да се науча да пиша. Някъде в себе си, много в себе си се надявах, че там, из филологиите, ще разбера тайните на писането, на съчиняването и сътворяването. Дори вярвах, не, не вярвах, виждах, че ще срещна някой, който ще ме разпознае. В гимназията, подобно нещо беше невъзможно... Едно, че нямаше никакви часове по творческо писане, друго, че критерият за творчество беше единствено Петя Дубарова. Четях Дубарова, харесвах я, но не откривах нищо от нея в себе си.

Да си творец било божи дар и просто си идвало самò, идвало ти отвътре. Боговете са винаги много заети, кой ли пък би се сетил за мен? А че идва самò и отвътре, хм. Бях чувала да казват също, че трябвало да стане отведнъж, от първия път, това били истинските неща. Има нещо в първия път. Първите си стихотворения помня, че написах в началното училище - 7 куплета и 4 куплета, за пролетта, които тогава никой не погледна (мислеха, че съм ги преписала и си измислям, че са мои - нали бях болнаво дете), та само за тях съм си спомняла с умиление след купища глупости из дневници и тетрадки, едно писане, което при мен не беше никакво писане, а само искане да се пише, писане, за което си давах ясна сметка, че не е това, с което бих искала или бих имала смелостта да се заявя пред другите, не е това, което някой би избрал. Така че някъде трябваше да има място, където въпреки всичко човек би могъл да учи как се пише, място, където би могъл да изучиш поне малко от себе си... Университетът? Може би! Уви, там още повече се обърках.

(А когато пък по-късно разбрах какво всъщност съм искала, се и уплаших.)

---------

- Говориш като Светлозар Игов - стоях до прозореца и не мислех, че тя ме слуша. Не зная какво говорех. - Защо млъкна?

- Сетих се нещо. За изпита по съвременна българска реших да не чета никаква критика. Знаех си, че пак ще блокирам, пак ще се появи онова бяло петно и ще изчезнат и факти, и дати, и имена, и четох само произведения и биографии. Изписах три-четири страници и седнах да ме изпитват. "Стига!", викна преподавателката. "Говориш като Светлозар Игов. Завършват филология, а не могат да мислят." Глътнах си езика. "Не съм чела нищо от него. Не съм чела никаква критика." "А бе, ти кого ще лъжеш? И не съм казвала да не четете критика, а да мислите самостоятелно. Дай да видя! О-о, ти направо си го преписала. Няма да те пусна." Но ме пусна, не знам как, май само мен трябваше да скъса... А сега и ти, говоря като Светлозар Игов. Дали не е време да го прочета.

- Ела да ти покажа нещо.

Отидохме в кухнята, малка бяла кухня, и толкова уютна, толкова интимна сякаш.

- Ето! - тя остави пред мене текст на френски, напечатан със ситни букви. Зачетох на ум et là être là encore là и преди да продължа, тя ме попита:

- Ще можеш ли да го преведеш?

- Да! - никога не бях отговаряла така категорично.

- Мислиш ли?

- Да! Свети и...

- Това е Бекет, поезия.

- Но как, аз...?

- Вече каза, че ще можеш.

И така, не в Университета, а в една малка кухня в Обеля, някъде през 95-та започнах да се уча да пиша. Започнах с Бекет и с Мария. Без да съм го чакала, бях дочакала Годо. Годо беше поет и аз си говорех с него. По-късно, докато търсехме къде да публикуваме тези първи и единствени стихове на "младия и нещастен" Бекет, завърших с тройка по френски, след редици от петици и шестици и майната му какво, да се явявам пак на държавен изпит, знаех си, че ще се простя с Университета завинаги. Имаше и други причини за това.

Все пак много плаках, когато си тръгвах, един цял следобед в една от стаите, Иван и Тонито останаха с мен. Иван през цялото време дрънкаше на китарата си.

Какво щях да правя сега? Всичко свърши. Къде щях да отида?

В Университета почти на всички изпити по българска литература изкарвах тройка. Ама наистина си я изкарвах. В момента, в който блокирвах, преподавателите, наблягайки на това, колко съм умна, не искаха да ми пишат тройките и настояваха да се явявам пак, за шестици. Аз си настоявах за тройките.

Веднъж ме скъсаха по френска. За романтизма. Коя била годината, в която била изобретена парната машина. Ами сега!? Тъкмо си мислех, че съм го взела. Не знам. Но защо за бога ми е притрябвало да знам и това. В първия момент не ми светна, че машината и романтизмът са едно и също нещо. 1802 (дано не бъркам). Цялата епоха се задава от пàрата. Ако не е била пàрата, да не е бил и романтизмът и романтиците и литературата или обратното?!, първо романтизмът и после парата, или романтиците... Но се съгласих с Мадам, французойката. Разбира се. Така си беше. Какво би бил онзи век без локомотива. Един факт, който не бях срещала никъде из лекциите, но аз трябваше да го знам. Е, научих го в деня на изпита. Това беше единствената двойка през целия ми живот на ученичка, която ми написаха в книжката. Университетът имаше практика да препраща към друга дата и да оставя празни квадратчета в списъците.

Колко дати ли? По руска класическа, защото казах, че много от героите на... умират от неестествена смърт. "Какво значи естествена смърт?" Тя почти се вбеси. По старобългарска, защото не се сетих за годината на освобождаване от византийците. За малко и по съветска литература, защото написах колко произведения не съм прочела, а не колко съм прочела. Но там ревнах и си тръгнах, и си забравих чантата, и се върнах и... се повтори нещо, което стана на изпита по нова българска, само че с едно зъвъртане на -180 градуса. По съветска ми писаха четворка заради "творческата ми дарба" (какъв банален израз), докато по нова българска точно заради нея ме отпратиха към нова дата.

Писменият беше анонимен. "В Полите на Витоша." Всъщност и двете драми. Вместо имена се номерирахме с цифри. Аз, за да се запомня, измислих нещо лесно 0000001, не помня броя на нулите. Като изнесоха резултатите, срещу моя номер вместо оценка пишеше "не се разчита" или "не се зачита", едно от двете. Започна устният.

- Извикайте ...001!

Влязох.

- Седни! Хайде сега да прочетеш какво си писала... Не го чети. Вземи химикал и го препиши, така че да се чете.

Аз си го разчитах, но почеркът ми наистина беше ужасен. Преписах го.

- Тука ще стоиш, докато свърши изпитът.

Хич нищо да не знаех, до вечерта все щях да науча за тройката. Седях там и ги слушах и като ги слушах, си мислех, че всъщност всичко си знам. Даже се опитвах да подсказвам. Изпитът свърши и той започна да си прибира нещата.

- Ами аз?

- Чети?

Зачетох.

- Така не се пише.

- ???... А как се пише?

- Имаш да правиш анализ на драма, а не... Какви са тези лирически отклонения?

- Така е. Но не мога по друг начин в момента. Ще дойда пак.

- Не мога да ти дам изпита. Но всъщност ти си...

- Ще дойда пак.

И отворих вратата.

- Ей, аз все пак съм лаик...

Така срещнах Лиотар. (Добре, че не беше Дерида).

Един ден в аулата влетя една колежка, и тя беше върната, и каза, че предложила или пък препадавателят по нова българска й беше предложил да направим преводи от френски, които да ни се признаят за писмен, но при условие че сам избере текстовете.

- Кого ще вземеш?

- Лиотар. - За пръв път го срещах. Видя ми се интересен.

- Ако се разбереш с Лиотар ще е... - и изрече някаква дума, от която нищо не разбрах.

Преводът ми не беше за отличен, но общо взето се разбрах с Лиотар. Минах. Свърши се. С изпита, не и с Лиотар. С него се разделих, чак когато излезе "Нечовешкото". И тази Безпейзажност, която се разстила в едно от есетата, е всъщност бягство от плагиатството, тъй като, когато ми го даде, той преведе Scapeland като Бягаща земя. Беше ужасно трудно да се намери друго заглавие. А сега си мисля, че може би не е трябвало да го правя и да открадна, но да оставя земята да бяга.

Кой ли пък щеше да знае, че крада...

Завърших университета, макар че ми предричаха обратното, всъщност едва го завърших, след първата година нещо се обърка. Години наред и денем, и нощем изпадах в един и същи сън, че ми предстоят държавните изпити, че съм се явила, но пак ще се явявам и пак, и пак... Нямаше излизане от този сън.

Защо разказвам тази история или защо правя от това история? Четох, че историите трябва понякога да се разказват, за да могат спокойно да си идат. От тази остана само още едно изречение и то е, че пренебрегнах медицината и се отказах от голямата си мечта да стана актриса, за да остана при това, което най-много обичах, езика, тоест филологията... и да продължа да искам да се уча да пиша.

"Защото няма друго съществуване..."

© Росица Пиронска
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.02.2008
Росица Пиронска. Арктични цветя. Варна: LiterNet, 2008