|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЧЕ И СЛЪНЦЕ ЩЕ НИ ВИДИ Росица Пиронска Седях под орехите и върбите и си тананиках "стани, стани, мило либе, че и слънце вече иде, че и слънце ще ни види". Гласът ми малко по малко се усилваше. Когато стигна до водата и обхвана цялата повърхност на реката, две жабки, които не бях забелязала, се отделиха от двата бряга и правейки дъги една срещу друга във водата, стигнаха до средата, където се образуваше едва забележимо вирче, и там спряха. Спогледаха се, отдалечиха се една от друга по диагонал на около педя разстояние, спуснаха се малко по течението и се нагласиха точно срещу мен. Продължавах да тананикам. Жабката, която беше с гръб, се завъртя на място така, сякаш завъртя точка във водата. Не помръдвах. Плочата, върху която бях седнала, все още силно пареше, макар вече да мръкваше, и се започна. Аз два тона, те един, като се редуваха, ако се случеше пауза, винаги започваше жабката, която дойде от другия бряг на реката. По едно време гласът ми секна, но те продължиха в същия ред, като привлякоха и други жабки към жабешкия си дует. Те два тона, другите един. Не зная колко време продължи всичко това, може би 2-3 минути, но мен ме обзе такова вселенско настроение, че затананиках отново "че и слънце вече иде", тогава жабките отведнъж спряха, само тази от другия бряг на реката произведе някакъв фалшив, къс и писклив звук, ритна с крак във водата и се скри. Опитах още веднъж, но те се впуснаха в обичайното си жабешко пеене, което слушам всяка вечер, преди да засъня.
© Росица Пиронска |