АКЦИЯ "ИМЕТО"

Росица Пиронска

web | Арктични цветя

толкова ми е родно
това място че чак не
мога да се позная

Още един ден в Дъждовница.

Открадвам си го, само за мен. Другите ги подарих на Рой, едно прекрасно, пеещо бебе, на Ив, майка му, на невидимата Радост, на една двойка, Сейхан и Тюляй, която иска дете, на както винаги нервната Галя, на Баязид, който изглежда влюбен, но само той си знае в какво, на едни камъни, на един пинчер и една донкихотовска крава. Не съжалявам. Дните са си дни, нормални, естествени.

Само дето не ми внушава нищо мястото този път. Обикалям из уличките, спускам се по планинските пътеки, срещам всички от селото. Нищо. Нито стих, нито сантимент, нито дори въпрос. Същевременно се чувствам добре. Така добре, както когато знаеш, че всичко си е на мястото. Всичко си е тук, всичко направено преди в двора и къщата, същото и все пак не е. И селото видимо не се е променило, но и то сякаш не е същото.

Търся поезия наоколо, но явно тя е решила да си почива от мен. Крие се. С две-три песни се получава край язовира, запълвам времето, докато момчетата се къпят. Чувствам се така уморена, че... но не ми се говори за смъртта. Кой пее - гласът ми или аз, или гласът аз, както и да е, не ми се говори и за това.

Все пак намирам поезия. Не наоколо, а в почасовия дневник на Добрян. Добрян пре/на/писан в хайку. Какво лошо има? "Търсих черните щъркели/ и ги видях..."

© Росица Пиронска
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.02.2008
Росица Пиронска. Арктични цветя. Варна: LiterNet, 2008