ЗА ЕДНА ДОКУМЕНТАЛНА КНИГА - II

Розалия Ликова

web

Обемното изследване на Христо Христов, изградено върху факти и документи, говори с гласа на истината - за едно убийство на талантлив български писател, за начините на действие и решения на българските тайни служби, за държавната машина на мракобесието, която владееше умението да поробва и затъпява съзнанието, да обрича личността на не-свобода, да лишава индивиди и маси от човешките им прерогативи, от движението и крачката, от мисъл и духовни хоризонти. Писателят Георги Марков се изправи срещу изкривените понятия, срещу отклонението от нормалния исторически път на страната ни, разкри драмите и конфликтите на личността, окарикатурените форми на институционален живот на държавата и с разкази, новели и драми, с репортажи, дописки и фейлетони, изрече истината за деформираните форми на властта и обществото. Тази машина за страх и оглупяване продължи да мимикрира, да действа и да се приспособява и днес, използвайки оръжието на политическата амнезия, да води посмъртно борба с писателя чрез забравата.

В този смисъл книгата на талантливия млад журналист Христо Христов се оказа извънредно нужна като документ за историческата истина, като достоен израз на съвест и памет, като израз на един досега неизпълнен дълг към писателя, към българското слово и литература, към незагасналите нравствени сили на мислещите хора в България.

Книгата на Христо Христов, написана с езика на документите, е повече от фактография. Тя говори с гласа на истината, на честната мисъл, на скритото вдъхновение, събужда към размисъл, към проблематизация на понятията; тя актуализира основни въпроси за мястото на Георги Марков в нашия литературен и обществен живот, изостря проблема за критериите, напомня ни отново за едно име, превърнато във водораздел на българските светове, изправя читателя пред актуални обществени проблеми. Неспокойният творчески дух на Георги Марков не следваше строго ограничени линии; неговият жизнен път допускаше изненадите и риска, изправяше се пред неочакваното и нерешеното, пред модела на нетрадиционното. Основният заряд на неговата личност казваше “не!” на неподвижността и застоя, тласкаше към преоценка на изхабени духовни ценности и понятия, съчетавайки интелектуалните пориви с много духовна енергия. Проблемите за затвореното духовно пространство и спрялото време, за внезапните вътрешни скокове на личността, носеха напрежението на актуалната обществена мисъл на Аз-а, поставен пред избора и риска. Изострен нравствен и обществен нерв чертаеше въпросите за човешката идентичност, определяше драматичната структура на персонажите, създаваше съдбовни погранични ситуации и решения.

Бацилът на промяната, заложен в личността и творчеството на писателя ангажира нашата съвременна мисъл и продължава да зарежда с нов смисъл и нова семантика редица актуални понятия в нашата най-нова обществена действителност. В този смисъл делото на Георги Марков неминуемо се актуализира и плътно навлиза в проблемите на нашето “днес”; неизбежно се свързва със сегашната обществена проблематика, с атмосферата на улицата и днешния ден, с нашия политически език и вълнения.

Тази нова кореспонденция със съвременността се забелязва и в рецепцията на Георги Марков, и в различния начин, по който беше посрещано името и творчеството му още в първите години на промяната; скепсиса, с който беше посрещано говоренето за Георги Марков дори в телевизията, изненадващото отношение на някои учени и преподаватели и смешните им страхове, да не би случайно да надценим значението и таланта му - и то в момент, когато тепърва предстоеше името на твореца да бъде извадено от забравата.

Рецепцията на делото и творчеството на Георги Марков е заредена и с въпроси от последните дни и хвърля отблясъци върху нашата обществена мисъл и говорене. Напоследък се шуми особено много около думата “патриотизъм”. Чух преди време от млада жена: “Ние, младите, сме носители на патриотични идеи”. Шумното манифестиране на неконкретизирани националистични идеи днес говори за нещо познато от миналото, за неща, които мислехме, че завинаги са потънали във времето, като спомен за явления, които будят зловещи представи - за лидери в черна униформа с маршова стъпка под звуците на Вагнер, за идеите за чиста раса и газови камери. Срамежливо в началото, и много по-конкретно и откровено днес, “патриотизмът” на някои обществени групировки у нас се превръща в призиви за анулиране на договора за присъединяване към Европа, в апели за нова колективизация и ликвидиране на раздържавяването, на приватизационни договори и процеси. Заиграването с популизъм, с настроенията на масите в момент на социална криза и обедняване на хората, напомня за нещо изживяно от историята, за обстановката в Германия, когато национал-социализмът поникна върху почвата на социални кризи и изхабяване, помръкване на либералните идеи, на инфлация на демократичните хуманни ценности. По аналогичен път и у нас протестът срещу кражбите, убийствата и политическата демагогия се изземва от ръцете на слабата, раздробена опозиция и се превръща в оръжие срещу демокрацията и интересите на страната.

Проблемът за насилието и убийството - в миналото и сега, придобива нова актуалност в контекста на съвременния обществен и политически живот, на трудното ни и неприемливо всекидневие. Журналистът, писателят Христо Христов актуализира фактите от близкото минало и с нова сила поставя въпросите за цената на човешкия живот, за убийството на Георги Марков. Не можем да не си поставим въпроса, след излизането и бързото изчерпване на книгата за Георги Марков, не са ли едни и същи - в миналото и сега, реакционните сили, които посегнаха на живота на писателя и превърнаха убийството във всекидневие. И днес посред бял ден, предизвикателно убиват по улиците на градовете, отвличат момичета, избиват за стотинки безпомощни старци. Мутациите на едни и същи политически сили говорят недвусмислено, че убийството е приоритет на сродни обществено-политически кръгове в България в миналото и днес, че то не бе случайност, а навлизаше трайно в политическия живот и по този начин нееднозначно показват, че смъртта на Георги Марков бе неизбежно и неминуемо отмъщение и защитно средство на непрекъснато мимикриращи реакционни сили.

Така в светлината на нашето “днес” понятието патриотизъм се изпълва с нов смисъл и съдържание, обраства с въпросите за смъртта и живота, в необходимост за защита на човешкия живот и ценностите на хуманизма. Идеи и настроения на постмодерността затъмниха смисъла и на представите за човешката памет. Съдържанието на понятието човешка памет се лиши от смисъл и съвременни, актуални акценти, вследствие на дълго, риторично повторение и идейно-езиково изхабяване, резултат на словоблудство и обща инфлация на духовните ценности. Едва ли някой би възразил, че народ без памет губи своите духовни ресурси, губи стимули за развитие. Това са неща безспорни, които знаем; но защо въпреки това общо декларативно знаене показахме, че можем да забравяме; че управляващите успяха за десетилетия да обрекат на забрава името на Далчев, че допуснаха двусмислие около името на Георги Марков и изличиха книгите му от библиотеките и от съзнанието на хората, че творчеството му не беше допуснато в учебните програми, а Георги Марков и до днес, струва ми се, не фигурира в българските учебници по литература и респективно - в университетските курсове!?

Оказва се, че понятието памет е по същество обусловено от реалното обществено, интелектуално и културно състояние на масите, че може да умира и да се събужда, да придобива акценти на съвест и обществено-политическа целенасоченост и да изразява помръкване, боледуване на общественото съзнание. Помрачаването на паметта за период от няколко десетилетия у нас бе резултат на насилие и целенасочена манипулация, на цензура и политическа забрана, но и на нещо друго - на идейно-философска крайна релативизация на понятията и техния смисъл, на обществено-политически скепсис, на обезценяване на критериите и ценностите, на стесняване на духовните хоризонти и духовно пространство. Неверието, нихилизмът е основата за възкресяване на отречени от историята мракобеснически идеи, довели до смъртта на милиони хора в Германия и Съветския съюз, до циничен прагматизъм в обществените оценки.

Защо забравихме, въпреки признанията за паметта и патриотизма, че Георги Марков беше централен момент от развитието на новата българска литература, от една авангардна вълна, когато се рушаха догмите на социалистическия реализъм и се сменяха водещите имена в нашия литературен живот? Една нова генерация в българската белетристика променяше проблеми, теми, литературна поетика, смисъла на героичното, представите за общество и личност, за език и композиция и зачертаваше наивните кулминации на класическия сюжет, а на мястото на производствения роман с неговите догми създаваше ново идейно и психологическо пространство. Очудняването зае своето място в рецепцията на писатели като Йордан Радичков, Блага Димитрова, Васил Попов и Георги Марков и наведе писателя към нови естетически критерии и позиции.

Тази нова творческа вълна смени компромисните опити на така наречените писатели на равносметката. В литературното поле на 1960-те години назряваха решителни промени. Погрешни идейно-политически решения в търсенето на изход очертаваха ограничените обществени граници и полета в творби на писатели като Камен Калчев, Андрей Гуляшки, Богомил Райнов, Емил Манов, Дико Фучеджиев и други, въпреки опитите за въвеждане на нравствена проблематика и елементи на обществена критика. Големите новаторски търсения идваха по друга линия, съпроводени със смяна на литературната генерация. Колективистичните решения на проблемите за личност и общество, на революционен оптимизъм и социалистическо бъдеще често придобиваха комични измерения, както в романа на Андрей Гуляшки “Скитник броди по света” (1982).

Опитите да се назовават нещата с истинските им имена водеше до катастрофални за авторите последствия, какъвто беше случая с едно мое твърдение пред секция Критика в Писателския съюз, че на мястото на досегашните водещи имена в литературата една нова генерация заема своето място. За наказание след време ми бе отнета думата, с грубо прекъсване от страна на ръководещия Камен Калчев, когато на заседание на една от така наречените Априлски дискусии изтъквах новаторството на Ивайло Петров в романа му “Хайка за вълци”.

Духът на новаторство, решителната промяна на поетиката и естетическите позиции, новите решения на проблемите за личността, новите позиции на разказвача разтваряха непознати духовни полета в творчеството на писатели, които идваха да заменят защитниците на соцреализма.

Решителни промени засягаха стереотипа на повествователя и превръщаха елементите на художествения свят на творбата в действащи лица, в субекти, натоварени с функциите на разказвача, насищаха сказа на Радичков с пародийни елементи. Ако Блага Димитрова продължи на нова основа концептуалните, философски традиции на Емилиян Станев и Павел Вежинов в друго време, във време на нови обществени и духовни конфликти, в сферата на философски категории като екзистенциално човешко време; ако Васил Попов замени сюжетното действие с психологическите обеми на паметта и вътрешния монолог, Георги Марков навлезе с напора на един силен драматичен писателски натюрел, с едно ново художествено пространство, наситено с психологическо-екзистенциална проблематика и заострена обществена конфликтност. Проблемите за избора и нравствените решения на индивида носеха следите на горещи конфликти между личността и обществото, довеждаха до напрегнати идейно-психологически трансформации.

Особеност на индивидуалния почерк на Георги Марков е двойното новаторство: в идейно-политическата, обществено заострена мисъл и усилията в търсене на една нова поетика, където проблемите за избора и духовното пространство се осъществяваха във вътрешния монолог, в езика на човешки съкровеното, в изненадите на художествената игра.

Георги Марков създаде нов художествен свят, много негов, много индивидуален, който кореспондираше вътрешно с духа и финеса, с естествеността на езика на модерната европейска литература, оформяйки специфични особености в търсенията на нашата модерна проза. Появата на Георги Марков и новата вълна от талантливи млади писатели изигра ролята на авангардно явление в нашия литературен живот през 60-те и 70-те години. Това беше симптом за решителна промяна в естетическите позиции и в поетиката на младата българска литература, за решително скъсване със суховеите на соцреализма и смело поемане по нови пътища, по пътя на модерността.

Георги Марков беше писател с изострен поглед за социалните и обществени конфликти на времето, както и за вечните духовни проблеми на личността, за екзистенциалните проблеми на живота и смъртта, на смисъла на човешкото битие и изпитанията на Аз-а. Жаждата за новаторство, за неизследвани пътища естествено насочваше писателя през новите търсения на българския модернизъм към решително скъсване с изхабени естетически и художествени стереотипи, за авангардна решителност. В белетристичните търсения на Георги Марков и в неговите драми настъпиха решителни промени, изразяващи се в туширане на външната сюжетност и в подмяна на евтиния соцреализъм с вътрешна драматизация на повествованието, със сгъстяване на художествените сетива и разрушаване на традиционната кулминация на наратива, с разрушаване на традиционната пластика за сметка на езика. Всичко това ме кара да мисля, че с основание можем да говорим за ново авангардно движение в нашия литературен живот, за втора авангарда, която идваше с други, свои исторически задачи и която положи дълбоко и трайно основите на нови процеси в полето на нашето литературно развитие, на нови художествени синтези.

Особено място в творчеството на Георги Марков заемат неговите “Задочни репортажи за България” с тяхната пряка обществено-политическа целенасоченост и заангажираност. За пръв път Георги Марков заговори за структурата на тоталитарната държавна машина, за комедията, която се разиграваше в така наречения Писателски съюз, където платени писатели, назначени таланти, послушно и раболепно се стараеха да угодят на властта. За пръв път Георги Марков заговори за тоталитаризма в България, назова имена и личности. Събуди гняв, страх и омраза, както и решението да бъде ликвидиран. Присъдата беше изречена тайно и тихомълком и тя не можеше да бъде друга, освен смърт - подготвена, обмислена, с помощта на съветското КГБ. Актът на отмъщението продължи и след убийството, след смъртта на писателя, когато живата машина на тайните служби, начело с неуморимата кюлюмовска мафия посегна и върху името на писателя, като се опита да го убие повторно - този път в съзнанието на хората, внушавайки умело, с оръжието на страхливците, политически двусмислия.

Мисля, че в “земята на убитите поети” Георги Марков заема достойно място. В руслото на нашите най-добри национални традиции на живот и литературно творчество Георги Марков успя да съчетае в едно жизнена, обществена и творческа енергия, да издигне пред всекиго от нас най-острите проблеми за личността и пътя, да постави сред едно общество с помръкнали духовни и идейни ценности въпросите за смисъла на нашето съществуване. Споменът за Георги Марков, незабравата на неговото име не е празно пространство, а пространство изпълнено с проблеми - за едно реално човешко пътуване в живота и времето, за едно човешко битие, изпълнено с риск и духовна непоклатимост, за едно сгъстено време, в което проблемите за творчество се срещнаха с проблемите за пътя и обществения избор, за да завършат там, където се решаваха съдбовните въпроси за смъртта и безсмъртието.

Убедително и недвусмислено, с езика на съвременно мислещия прогресивен човек и журналист, авторът на книгата за Георги Марков Христо Христов ни убеждава колко лишен от логика и основание е всеки хленч по миналото и колко сила се съдържа в правдивото, честно слово на писателя журналист. Тази книга е повече от значителен индивидуален акт - тя е и достойният отговор на прогресивна, мислеща, демократична България пред историята и пред лицето на света; една достойна заявка в полето на човешката култура, че в България живата мисъл и слово отстояват своето място в прогресивния път на човечеството.

Искам да напомня - с писателя Георги Марков ме свързва не лично приятелство, а творческа симпатия, която в някои исторически моменти се превръща в жизнена предопределеност и съдба. Не бяхме приятели, макар че и сега пред мен е неговата сърдечна, отворена към хората и света усмивка, очите му, които излъчваха живот и енергия, които се смееха. Бях приятел не на него лично, а на неговото творчество; знаех мястото му в развитието на нашия литературен живот; знаех, че името му - при никакви положения и обстоятелства - не може да бъде премълчано от науката, изпуснато от литературната критика, от обзорните ни литературни статии; че без това име истината за нашия литературен живот не може да съществува.

Личността на Георги Марков и нейното обаяние означава духовна енергия, структура на един напрегнат душевен живот, в чиято основа лежи непримирението, духът на неспокойствието, на пределна устременост към нови колхиди, към собствена духовна земя и своя Америка; символизира крачката, изпреварваща съществуващото статукво, втурването към непознатото. Тази духовна поривност, риск и енергия бе синоним на неговата гибел и неговото безсмъртие.

Второто допълнено издание на книгата на Христо Христов с допълнителната глава “Да заживееш с Георги Марков”, съдържа 983 страници, без да изморява читателя - така, както самият живот не може да изморява. Тя е свидетелство за най-добрите черти на прогресивната част от нашата интелигенция, атестат за упорство, устойчивост в търсене на истината, документ, който говори за неограничените духовни възможности на народа ни и атестат за възможностите и бъдещето на родината ни.

Струва ми се, без да е някъде афиширано, книгата на Христо Христов “Убийте “Скитник” носи едно невидимо посвещение - за трудния път на родината, за изстраданите, мъчителни нейни пътища към истината. Гласът на родината напомня за изживяното, за много кръв и поражения, за братоубийствени ненужни сражения, за изгубени пътища и изстрадани духовни победи, за излъгани надежди и разочарования. След много болка и окървавени угари България днес измерва своята пътна карта за Европа. Пред лицето на убитите писатели, пред мъртвите и изтерзаните жертви на свободата тя свидетелства за своето европейско бъдеще. Животът и творчеството на Георги Марков, неговата несломимост и жизненост, неговата смърт и неговото безсмъртие са нашата светла и чиста карта, с която ще заемем своето достойно място сред европейските народи. Ще се научим ли да бъдем достатъчно горди с името му, ще можем ли да повярваме отново, въпреки умората от хаоса, от скепсиса и обезценените ценности в себе си, в своите съзидателни човешки сили? Вярвам в истината, която въпреки всичко побеждава, затова, че сме хора, че във вените ни тече жива и топла кръв, затова, че сме българи.

Ето, в тази светлина виждам значението и ролята на книгата на Христо Христов. Една книга, която задължава със своята документалност, с логиката и историческия живот на фактите, която, с езика на конкретността, идва до корените на нещата и, без да теоретизира, навежда върху безспорната историческа логика на явленията. Книга, която разкрива механизмите, по които се движеха обществено-политическите събития, както и неоспоримата политическа логика на тези събития.

В изследването на съдбата на Георги Марков авторът на книгата “Убийте “Скитник” превърна своето собствено дело в съдба. В лицето на журналиста Христо Христов живее нещо от тази духовна упоритост, характерна за писателя Георги Марков, част от това желание да се избегне компромиса, да се назоват нещата с истинските им имена. А до голяма степен и умението да можеш да изричаш и назоваваш фактите, да бъдеш убедителен с истината. За което от ваше и от свое име му благодаря!

© Розалия Ликова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.04.2006, № 4 (77)