В МАГАЗИНА ЗА МЪЖКИ АКСЕСОАРИ

Росица Борковски

web

Десният ми крак, прехвърлен върху левия, се мята в нер(а)вноделна ръченица, докато Той валсира из магазина и подбира обувки, вратовръзки, чорапки, бельо, колани, ризи и панталони.

В книгите по психология и антропология пише, че това е моята роля: за да привличам, а после да раждам и отглеждам, аз първо трябва да подбирам и меря, да се оглеждам критично в огледалото, да оставям настрана, да връхлитам върху нещо, до този момент убегнало от зоркия ми поглед, после отново да се връщам към оставеното, пак да го меря и като художник с палитра в ръце да търся златната хармония между форми на тялото и цвят, да се колебая, наум да прехвърлям дрехите от гардероба, нюансите да се сливат пред погледа ми, да си представям ефекта върху себеподобните, тяхната завист за изискания ми вкус, после да искам мнението на партньора, да не се съобразявам с него, внимателно да опипвам материята, тайно понякога даже да я подушвам, едва ли не с език да я облизвам, за да се уверя в качествата й, да я обърна наопаки, за да прегледам изработката и най-сетне, след като се уверя, че, да, това е, което цял живот съм търсила, да го направя мое. Единствено.

Отредената ми роля обаче я играе Той. Като в древногръцка драма.

Не е възможно, казвам си, мъж да е толкоз придирчив. Вярно е, че мъжете са суетни, но чак пък. Те обикновено бързат. Гледат наедро. Мразят увертюрите и прелюдиите. Бързо и по-. Раз-раз и готово. Времето ги изнервя, когато се вие между детайлите. Огладняват. Искат да се прибират. И ожадняват. За бира. Оригва им се. Им се с цел възпроизвеждане. После им се хърка. Така пише в книгите по психология и антропология.

Той обаче е изключение и държи на детайла, на онова толкова дълбоко дребно, че чак общочовешки незначително, което е обратно пропорционално на ръста му, на смисъла на нещата изобщо, на мен и всичко взето заедно. Ето тук например тази видима само за въоръжено око емблемка разваля цялата красота на пуловерчето без ръкав. Да, цветът е точно какъвто си го е представял. Да, това е любимата Му материя. Обаче емблемката, нали разбирате. Не, компромис не може да се направи. Не.

Компромисът при избора издава лош вкус. Компромисът е претупване. Или претрупване. Той е неразбиране за движението и същността на материята. Компромис правят незрелите. Несъзерцателните. Онези, които препускат през времето с мисълта, че го спестяват. Запалянковците на живота, които крещят, за да се освободят.

Той не е от тях.

Левият ми крак вече се надиграва с десния. Кратка почивка и после хоп. Не мога повече да седя. Лудвам. Крача в клетката на магазина. Огладнявам. И ожаднявам - за бира. С цел оцеляване. Искам да се прибера, да се изкъпя, да отмия маймунските номера на стоките, да пусна телевизора, да чуя новините, може и цигара да запаля, да се тръшна в леглото и за малко да умра. Толкова, колкото да прескоча епизода с пазаруването.

Обаче предстои едно последно изпитание - чорапките, щото между двайсет и трите чифта няма онова светлосиво, което подскача във въображението Му и прекрасно се връзва с ризата, която купихме миналата седмица, а пък тя, от своя страна, върви единствено с онази неповторима вратовръзка, която баща Му е носил на абитуриентския си бал и която шивачката в чудо се видя, докато стесни точно толкова сантиметра и половина, колкото трябва. А колкото трябва, определя само и единствено Той. Шивачката се опита да Му даде съвет, като каза, че това, дето го искал, вече не било модерно. Отживелица, господине, днес се носи пó така, пък и много ще ви отива. Той я изслуша внимателно, като през цялото време я гледаше в очите и кимаше с глава. И двете решихме, че приема съвета й, когато накрая Той меко настоя на първоначалната ширина. Това е онова меко, от което по-твърдо няма. С шивачката се почувствахме като оглупели мъже.

Това никъде не го пише. Значи не е цитат.

И така, тръгнахме за светлосивите чорапки. Носехме, разбира се, и връзката, и ризата. Не можехме да разчитаме на спомена за техните цветове. Би било претупване, тоест компромис. А за компромисите се разбрахме, нали?

В един магазин влязохме, после в друг. В първия прекарахме около петнайсет минути, във втория - половин час. Почти всички налични чифтове, не само светлосиви, но и черни, тъмносини, тъмносиви, тъмнозелени, бели, кремави, бежови, ох, всякакви минаха през Неговите ръце и очи и през моите нерви. За всеки случай.

Продавачките в началото любезно и услужливо подаваха чифт след чифт. Задаваха въпроси за цвета на ризата и вратовръзката. Ние ги изваждахме от платнената торбичка, която Той си беше купил след внимателен оглед от сергия в кварталния пазар. А обувките? Господи, другия път и обувките ще трябва да носим. Жените се опитваха, точно както е описано в научната литература по психология и антропология, да помогнат. Предлагаха различни варианти и комбинации, още малко и себе си. За да са полезни. В крайна сметка нали затова им плащат. После обаче започваха да губят интерес. Накрая и търпение. Даже май се озлобяваха, защото не получаваха покупка. А жените обичат да получават, което не зависи от тях, а от начина, по който са устроени. Само цитирам, не че съм жена. Губеха интерес не защото ги чакаха други клиенти, а защото този май им идваше много, много повече от всички досега и в бъдеще взети заедно. А жените сме ограничени, вместително.

В третия магазин обаче се случи продавач. Изискан. Хубав. Мъж. Никога няма да разбера как те, мъжете имам предвид, общуват без думи и все пак чудесно се разбират - на продавача му отне точно половин минутка, за да схване какъв клиент беше влязъл в магазина му. Не зададе въпрос, нито се впусна в съвети. Сви перата и знамената и се оттегли тихо, с достойнство.

Продавачът нещо си пишеше, сигурно смяташе приходите и разходите, и само от време на време мълчаливо хвърляше поглед към жонглирането с чорапките.

Продавачът нещо си пишеше и само от време на време мълчаливо хвърляше поглед към мен.

Обърнах се и заразглеждах другата стока в магазина - кожени колани, игли за вратовръзки, портфейли, тиранти. Обичам да гледам мъжките аксесоари. Разсеяно.

Продавачът, помните, нещо си пишеше, когато видях в огледалото как с поглед мълчаливо хъсна надолу ципа на роклята ми и започна да ме съблича. Бавно. Продавачът знаеше, че време има - чорапки, колкото искаш. Господи, любимото ми бавно! Обходи ме триизмерно, с проникване. Доколкото можах - възроптах. Той обаче ме подуши и настръхна. От което аз също. Вкуси ме и вътрешно се облиза. Беше взаимно.

Смених позата, обърнах се и го погледнах в очите. Категорично.

Това трябва да спре, заявих. Веднага. Нямам намерение да Му изневерявам посред бял ден с някакъв си продавач на мъжки аксесоари. Макар и хубав. Нямам намерение да изневерявам изобщо, никога, никъде и на себе си. Пак цитирам. По памет.

Продавачът обаче се оказва нехаен към цитати. Има си номер, за който съм неподготвена, направо девствена, поради което юношески любопитна и податлива. Номерът е следният: хваща очите ми и леко ги пренася към ръцете Му, които продължават да опипват чорапките. Взима с поглед тия любими, любими ръце и с тях започва да ме милва. Навсякъде. А аз, както се пееше в онази стара песен, на ръцете Му не мога да откажа (е, в песента се пееше, че са виновни, тоест първопричинни, но то е същото, понякога). С други думи, за да е по-ясно, продавачът използва ръцете Му като инструмент, оръдие някакво на, с което да постигне долните си. Нетипично, извинете. И индиректно. И неописано в литературата по психология и антропология. Защо ли точно ръцете? Вероятно е видял в очите ми онази нощ, когато на фона на Моцарт и свещ гледах как сиянието на брачната ни халка, понесена от ръцете Му, се носи по вълните на тялото ми, което се отприщи в безкрая. И така нататък. Знаете къде да намерите по-подробно описание.

- Ще взема този чифт - обяви Той края на въображението.

- Чудесно. Радвам се, че намерихте онова, което търсихте. - Поклон на японски продавач.

Завеса.

Аплодисментите са от вас.

Той ме сгъна заедно с чорапките, сгуши ни в платнената торбичка при другите Единствени и поехме към удома, където, знам, ръцете Му ще ни разопаковат, ще ни гушкат, галят и ще ни се радват. Като пляскащи ръчички на дете. Като милващи ръце на жена. Като всичко в моя мъжки свят.

Щастливка аз.

Ми все с цел възпроизвеждане.

Но да не се повтарям.

© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.09.2007, № 9 (94)