Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

PSEUDOLOGIA PHANTASTICA

Росица Борковски

web

И аз като мнозина, за да си представям ясно онова, което смятам да нарисувам, имам нужда от мрак. Не е ли досадно? И противоречиво. Затворените ми очи приличат на утробки, бременни с образите на спомени и въображения. Затова и картините ми изобразяват лица на хора със затворени очи. Някои ги оприличават на умрели, други - на незрящи, трети - на заспали. А всъщност аз рисувам хора, които пишат наум живота си.

От друга страна, да рисувам очевидното е трудно. Поради навика да мисля заученото. Единственият начин да се освободя от заученото обаче е да рисувам очевидното. Очевидно е например, че двете девойки, Сия и Дара, са се наговорили зад гърба ми. Срещнали са се на някой ъгъл в паметта ми и съвсем по женски са решили да ми се нахвърлят, като се прикрият под образа на Иренка. Надушили са, че лесно се доверявам, лесно въпреки цялата ми подозрителност към света, към таксиметровите шофьори и неочакваните телефонни позвънявания на далечни познати. И двете знаят, че, както казват роднините, приемам всичко за чиста монета, на сериозно и отговорно. Докато съм спала, зародишите им са риткали под клепачите ми с едничката цел да дам живот на Иренка. И сега, когато постепенно оформям образа й, те една по една ще влизат под кожата й и ще я превръщат в най-голямата нещастница на света. Тия никаквици - влъхви на Pseudologia Phantastica.

От всичките ми познати и приятели май няма друг, освен мен, който би се забъркал в тая каша. Само аз ще взема присърце положението на Иренка. Другите биха казали: "Какво толкова! Такива като нея под път и над път. Млада е. Ще й дойде акълът в главата. Ще се оправи. Като се ожени. Като роди..." Или пък още по-просто: "Пикла! Не знае какво иска!". Аз обаче няма да оставя нещата току-така. Знам, че човек може да се удави и в капка вода. И бдя.

Зад прозорците на полупразния Икарус беше ранна пролет, която май не се различаваше много от късна есен. Ръмеше. И макар че тук е мястото да направя въведение в моя вътрешен мир, просто не се сещам за какво да съм си мислела... Помня, че носът ми беше запушен, а настроението бих оприличила на дремещ старец, чиято глава отмерва тръгванията и спиранията на рейса, завоите и дупките по пътя. Вече се бях тръшнала на най-задната седалка, когато Иренка и тримата й спътници се качиха задъхани през предната врата. После изтопуркаха и се скупчиха по средата на рейса, на кръгчето. Момчетата се хилеха и боботеха, особено синеоко-русолявият, от когото Иренка не сваляше очи, а той се правеше, че не забелязва.

И така вече три дни. И три нощи.

Три дни Иренка не слиза от рейса. Три нощи образът й танцува под клепачите ми. Вече така добре я познавам, че ако срещна на улицата момиче, което прилича на нея, сигурно ще го поздравя. Иренка е нисичка, малко трътлеста, с почернена щръкнала къса коса. Ровя, ровя в разхвърляния й гардероб, за да реша с какво да е облечена. Всъщност нямам голям избор - дрехите й са еднообразни: черни блузи, дънки, пуловери, колани с метални шипове, даже бельото й е черно. Накрая се спирам на черното кожено яке, черната блуза и черните дънки. На ръцете и врата й подрънкват вериги. Пред огледалото с настървение забивам черния молив в долните дъги на очите й. Накрая слагам тъмно червило. Междувременно тя все така зяпа ту през прозореца на рейса, ту русолявия. Вглеждам се отдалеч, за да подслушам мислите й, обаче нищо не чувам. Оглушах ли? И нищо не надушвам, щото носът ми, както вече казах, беше запушен. Типична пролетна хрема, предполагам.

Крайно време е да слезнем от тоя рейс. Едва ли там ще се случи нещо повече от това, тримата спътници на Иренка да продължават да си викат: брато, страшен си, ама наистина ли, лелемале. Тя самата друго няма какво да прави освен да следи русолявия и после да събира образа му през ситните лупи на капките дъжд по стъклото. На мен вече ми е ясно, че тя духом не е там. Но къде ли е? Още не знам, че и тя е в лабиринта на Pseudologia Phantastica.

Най-сетне всички слизаме. На спирката, край затворената будка за вестници чакат още двама-трима мъже, които би трябвало да играят ролята на обществото. Не виждам лицата им. Нямат лица. Затварям отново очи. Появява се лелка с пазарски чанти и ме пита там ли спира рейс номер еди-кой си, после изчезва - не се вписва, много говори и ме разсейва. Докато се оглеждам я за някое едва напъпило дръвче, я за бездомно куче и се чудя какво ли още да нарисувам, за да изглежда сцената по-реалистична, Иренка вече се е разкрещяла на русолявия:

- Видели са те, разбра ли, видели са те!

- Глупости! Пак си измисляш.

- Натискали сте се цялата вечер.

- Кой ти каза тая простотия?

- Не е важно! Видели са те...

И въпреки строгостта на черното и твърдостта на веригите по ръцете и врата й, Иренка се разплака. Обърна се и подтичвайки, пресече улицата. Русолявият запали цигара, погледна другите двама и каза:

- Абе, тая ми е толко навита, че само да й свирна и ще дотърчи като кученце. Ама ми писна от измислиците й! Да го духа!

Хукнах след Иренка. Не можех да я оставя. Щеше да потъне. Можеше и на живота си да посегне, та после да ми тежи на съвестта. А какво ще й кажа, като я настигна? Още не знам. Важното е да не я изпусна. Ох, отдавна не съм тичала и се задъхах. Господи! Никъде не я виждам. Край! Изпуснах я! Сигурно е решила да мине напряко през парка.

Свърнах надясно и скоро я видях да се отдалечава по една от алеите. Слава Богу! Намалих малко темпото. Ако бях мъж и маргаритките в парка бяха нацъфтели, бих й набрала букетче. По-добре обаче да не се отклонявам. Отново се затичах.

Какво ще й кажа? Трябва бързо да реша. Не ми се тича след Иренка още три дни и три нощи, докато измислям диалога. Може и да не издържа и да претупам работата. Първо ще й кажа, че оня малък мърльо не заслужава обичта й. Те всички, момчетата в началото и мъжете после, не заслужават. Ние сме играчки в ръцете им, ще й кажа, също както количките и пушките им. Не, глупости. Защо да я лъжа? Заслугите нямат нищо общо с любовта. Ще й кажа, че е красива и скоро ще си намери някой друг. Пак лъжа. Иренка е много други неща, но не и красива. И глупава не е. Ще разбере, че я утешавам, а няма нищо по-кухо от прозрачна утеха.

Настигнах я най-сетне.

- Извинявай - докоснах я по рамото.

Обърна се. И не се изненада. Очите й се оказаха зелени. Зелени като какво? - като черешови зародиши например. Пъпките по лицето й - маскирани от фон дьо тен.

- Бях на спирката и всичко чух - въведох се.

- Знам, видях те още в рейса.

- Как се казваш?

- Ирена.

Поех дъх:

- Иренка, скъпа, не плачи за него - погалих я по щръкналата косица и понечих да я прегърна. Тя се усмихна и погледна встрани.

- А, не ми пука за тоя нещастник. Ще си намеря друг.

Добре, че маргаритките не бяха цъфнали. С това романтично букетче само щях да се изложа.

Иренка очевидно нямаше нужда от моята утеха. Все пак не вървеше просто да си тръгна. Искаше ми се да поседнем на някоя пейка, обаче беше мокро, така че продължихме да вървим:

- Аз всъщност си имам годеник - Сия явно се беше вмъкнала в моята Иренка, която започна да бръщолеви Сиините небивалици. - Преди шест месеца той ми подари годежен пръстен. - Иренка показа пръстена на безименния пръст на лявата ръка - сребристо-черен череп. - Беше толкова сладък като падна на колене и ми предложи да му стана съпруга.

- Как така хем имаш годеник, хем с друг излизаш?

- О, ние с него сме се разбрали. Връзката ни е либерална. Пък и скоро след годежа той замина.

- Така ли? Къде?

- Ми, в Щатите. Спечели зелена карта.

- Значи е доста по-голям от тебе. Браво.

- Да, там ще изкара много пари и като се върне, ще се оженим.

- А той какво ще работи там?

- Каквото намери. Първоначално сигурно ще мие чинии в някой ресторант, а по-късно ще си намери нещо по-добро. Страхотен е с компютрите. В Щатите шансовете са равни, за всички има работа, стига човек да не е мързелив, нали така?

- Така е. Ти на колко години си? Не е ли по-добре първо да завършиш и после да мислиш за семейство.

- Остават ми още две години. Ще ги избутам някак си... Ама и ти говориш като майка ми.

Иренка ме погледна изотдолу.

- Искаш ли да пийнем някъде кòла или кафе? - предложих, за да кривна от образа на майката.

- Кафе! - очите на Иренка светнаха.

Скицирах малко кафене и влязохме вътре.

Кафенето наистина беше набързо нахвърляно - две бели пластмасови маси с мърляви плотове, столове, щанд с изсъхнали закуски и намусена продавачка с проскубана изрусена коса и в червена престилка. На прозорците кой знае защо имаше метални решетки. Аз седнах с гръб към аудиторията, а Иренка срещу мен. Пред нея димеше двойно кафе, пред мен - планински чай.

Чудя се дали да предам разговора с Иренка едно към едно или да спестя време, като представя историята й сбито. Чуденето ми е продиктувано от сложната плетеница на Иренкината история, в която се вмятат измислиците на Сия и Дара, разказите на техните майки и приятелки. Освен това, докато плете думите, Иренка все се отклонява, забравя си мисълта, става и си поръчва още кафе, забравя предишните измислици и върху тях трупа нови, връща се, доуточнява, натаманява, още кафе, пали цигара. Май е по-добре да преразкажа.

Според Иренка цялото й нещастие идвало от факта, че майка й не била истинската й майка, а мащеха - съпруга на баща й, който починал при автомобилна катастрофа, когато Иренка била само на две годинки. Истинската й майка пък била починала при раждането, щото, като била бременна в седмия месец, пред очите й мъж скочил от висока сграда, едва ли не паднал в краката й, поради което тя родила Иренка преждевременно, а самата майка, тъй като била много слаба и болнава, умряла. Мащехата, за разлика от други мащехи, си нямала собствени деца, но пък като всяка мащеха, се отнасяла към заварената дъщеря като към Пепеляшка. От малка я карала да й помага в домакинството - всички тия мръсни чинии, бърсане на прах, изхвърляне на боклука и мъкнене на пазарските мрежи. Още в невръстна възраст Иренка трябвало да гледа болния баща на мащехата, да го храни, да му сменя памперсите, да го преоблича. Иренка се впускаше в такива подробности, че там, в кафенето болният дядка тутакси се просна на леглото с мръсните чаршафи, изпусна се, развика се, че Иренка не се грижела за него и изобщо вдигна голяма олелия. Чак носът ми се отпуши и усетих смръднята. На другата година дядото починал, но Иренка никога нямало да го забрави. Мразела го и в гроба. Обаче най-много мразела мащехата си.

Иренка поръча още едно двойно кафе. Следващият пример за проклетията на мащехата беше историята с хамстера. Преди две години, за тринайсетия си рожден ден, с парите спестени от закуски, Иренка си купила бял хамстер. Тайно от мащехата. Пъхнала животинчето в кутия за обувки, клъцнала му малко морков и го скрила в гардероба. Когато била самичка вкъщи, го изкарвала на светло и с часове го наблюдавала. Иренка разнежено разказваше как си пълнел бузките с храна. Те се издували, а тя му се радвала и го наричала смешен лаком дебеланко. После с предните лапки, досущ като човешки ръчички, си търкал муцунката, сякаш я миел. Кръстила го Снежко. За три дни той бил Иренкиният най-добър приятел. После се стопил.

Стопил се от дъха на мащехата, която надушила живинката. Отворила гардероба. Иренка изпищяла. Молела за милост. Мащехата обаче заявила категорично, че тя мишки в къщата си не щяла, не стига, че се трепела от сутрин до мрак, че едвам свързвали двата края и нямало пари, дето се вика, за хляб, ами на всичкото отгоре и мишка да храни. Не. И тръснала през прозореца кутията за обувки както се тръска покривка след вечеря. От десетия етаж.

Настръхнах. Тръпки ме побиха. Може хамстер да съм била в предишен живот. Или ще бъда в следващия. Усещам как, докато летя надолу, вятърът свисти в розовите ми ушенца и не разбирам какво става с мен. В първия миг даже ми е хубаво, чувствам се като мишка с крила, но в следващия, малко преди да тупна на асфалта и да се размажа, се досещам, че това май е краят...

Иренка слязла долу. Събрала разпльоканото телце на Снежко и го погребала в градинката пред блока. Понякога му носела цветя.

А пък преди година, когато косата на Иренка най-после станала по-дълга, мащехата й казала, че къдриците й приличали на разплетена кошница, което недвусмислено означавало, че Иренка трябвало да се подстриже. Тя на думи се съгласила, обаче все отлагала. Като излизала, стягала си косата я в плитчици, я в опашка, а навън я пускала. Докато една сутрин се събудила с накълцана на стълби коса - мащехата я офъкала, докато Иренка спяла. Затова Иренка решила да се боядисва в черно - един вид обявила траур за изгубената коса.

Голямата трагедия обаче настъпила, когато се появил бъдещият годеник на Иренка. Също както хамстера, мащехата и него надушила и тъй като не можела да го тръсне през прозореца, категорично го забранила, с всички последни предупреждения и заплахи за наказания. Дебнела Иренка вкъщи и по мобилния й телефон, четяла съобщенията й, изобщо бдяла денонощно.

У Иренка постепенно се надигал големият бунт. Не можела повече да търпи. Обаче, от друга страна, какво ли пък можела да направи. И така един ден решила да се напие от мъка. Пак с някакви спестени пари си купила бутилка водка. Обадила се на приятелка. Двете седнали и според думите на по-трезвата приятелка, Иренка, след като изпила едва ли не почти цялата бутилка, припаднала. Направо колабирала. Точно тогава мащехата се прибрала. Паникьосала се. Викали бърза помощ. На сутринта замаяната Иренка се събудила, но не успяла да стигне навреме до тоалетната. Изпуснала се. Като дядото. Оставила мокра следа от стаята, през хола и локвичка на пода на банята. Разплакала се. Мащехата й дотичала. Вярно, помогнала й, обаче... и тук чувам истинския глас на майката на Дара, която се тюхкаше пред мен в едно друго кафене:

- Не се сетих с капкомер да взема проба от урината й, за да разбера дали е бременна от оня непрокопсаник.

За разлика от нея, мащехата на моята Иренка не само че е била по-съобразителна - сетила се за капкомера, но и по-находчива: направила снимка на пияното момиче. За да му натрие носа. И за назидание. В бъдеще.

Вече три седмици с Иренка сме неразделни. Дръвчетата цъфтят. Ухаят. Тя заряза училището и ме следва навсякъде. Разказва ми отново и отново. Аз я слушам. И й вярвам. Не ни пука за мащехата й. Иренка изключи мобилния си телефон. Заведох я в ателието. Тя се захласна. Разхождаше се, надзърташе, докосваше плахо с ръка, усмихваше се. Много хареса портретите на хората със затворени очи. И драсна нов щрих в автобиографията си - оказа се, че тя също рисувала. Била наследила дарбата от горката си майка, която била художничка, но мащехата й продала картините и така нататък. Вярвам й.

- Искаш ли да ми нарисуваш нещо - подадох й молив и скицник.

- Какво? - попита Иренка.

- Пощенски гълъб, например.

- Защо пък точно гълъб?

- За да изпратим по него писмо до твоя годеник в Щатите.

- Какъв годеник? Пак си измисляш - Иренка ме погледна снизходително. - Ще нарисувам покривите на къщите.

- Добре. Нарисувай покрива на оная сграда там, от която е паднал мъжът, дето майка ти го е видяла.

- Престани! Майка ми не е виждала мъж, който пада. Ще нарисувам покривите на ей тия къщи вляво. Виждаш ли ги?

- Добре, де. Няма да спорим за глупости. Рисувай, каквото ти виждаш.

Иренка седна до прозореца, стисна молива и се загледа в цъфналата вишнева градина вляво. Затвори очи.

Грабнах друг молив и лист. Трескаво започнах да нахвърлям образа й. И двете се изгубихме в безкрайните галерии на Pseudologia Phantastica.

 

 

© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 35, 31.10-06.11.2007