ПОЩЕНСКИ КУТИИ

Росица Борковски

web

Прочете бележката, смачка я и ядно я пъхна в олука. Мразеше старомодния навик на колежката да му оставя бележки. Предпочиташе SMS-ите - кратко, ясно и бързо. Преди двайсетина години Теодор обичаше да пише писма - дълги и обстоятелствени. Обичаше, вече не. Последното написа шест месеца преди да се уволни от казармата. То беше последното писмо до първата любов, истинската, както с годините все по-ясно осъзнаваше. Оттогава все беше сърдит - на жена си, на работата, на живота... Само Евелина, осемгодишната му дъщеря, беше неговата малка, нежноока утеха, която закачливо му чуруликаше: „Татенце, и аз те обичам от под земята до над небето!”

Вмъкна се в служебната кола като мърморещо си мислеше за съдържанието на бележката: „Клиент има нужда от две големи пощенски кутии. От старите, жълтите, нали се сещаш? За днес следобед.” Дивотии! На кого ли са му притрябвали! Сега пак същата въртележка - до склада и обратно. Край няма!”

Два часа по-рано друга бележка беше прочетена, с не по-малко яд смачкана и хвърлена в сиво кошче, в офис някъде около Сточна гара, в индустриалната зона на София. Ръката, която смачка бележката и уцели кошчето, беше женска; името на жената - Евелина; мислите й - общочовешки, натрупани и недоволни. „Жълти пощенски кутии! Тоя французин съвсем се е побъркал! Първо купи двата съветски военни джипа, после Трабанта, сега пък е полудял по тия динозаври на старите пощенски услуги. Откъде да му ги изровя? Бизнес ли прави тук или посткомунистически музей?!”

Евелина тръгна по утъпкания път: вдигна телефонната слушалка, набра 144 и се приготви да запише първия номер. След половин час и десетина разговора най-сетне се добра до конкретен номер и име - господин Иванов, отговорник по снабдяването към Пощите. „Иванов, Петров, има ли значение?”, отбеляза мислено разсеяно Евелина, докато гумичката на молива й продължи механично да натиска клавишите на телефона.

Отговори женски глас: „...Не, съжалявам, господин Иванов го няма в момента. Какво да му предам?... Да, две пощенски кутии... за днес следобед... Добре, госпожо. Ще му оставя бележка. Дочуване.” Евелина отметна задачата като наполовина изпълнена. После се обади вкъщи да провери как Теодор, десетгодишният й син, се справя с домашните; после се обади на адвоката да провери дали решението за бракоразводното дело е излязло; после пристигнаха клиенти, жадни за френски мебели... Накрая следобедът дойде и Евелина тръгна да доизпълни лудата поръчка на ексцентричния си шеф.

Теодор тръшна кутиите на пода и отиде в кухненския бокс да си измие ръцете. Няколко минути по-късно Евелина мина покрай олука с бележката и влезе в офиса. Огледа се, видя кутиите и си каза: „Значи не съм сбъркала”.

Теодор се появи. Тя и Той се стъписаха. После плахо-неловко се усмихнаха. Устните им затвориха вратите си. Думите се объркаха и хукнаха за помощ към сърцата. Сърцата обаче ускорено биеха и изтласкаха думите към очите. Очите заговориха, обгърнаха се, завихриха се и двайсет години във въртежа на шеметния им танц потънаха. Като черешов цвят в късна пролет писма от паметта се отрониха, подухна ветрец и ги разлетя, а те шепотно зашумолиха: „...Само месец откакто си заминал, а сякаш вечност те няма... Евик, обичам те от под земята до над небето! Като изляза оттук, ще се оженим, нали? Колко деца искаш да имаме?... Тео, приеха ме в университета. Толкова съм щастлива!... Само шест месеца останаха, скъпа, шест месеца!... Тео, прости ми! Срещнах друг... Ева, любов моя, още те обичам, винаги ще...” После всичко утихна. Очите млъкнаха и помръкнаха, а кутиите в празнотата им се вторачиха. Времето се върна и се тръшна уморено в душите. Утробите на Кутиите чакаха. Той и Тя обречено пуснаха в тях и спомените, и любовта. Той й даде ключовете. Тя плати и си тръгна. Той остана сам. Отново.

© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.01.2006, № 1 (74)