ПООТДЕЛНО

Росица Борковски

web

В банята

Погледнато отгоре, беше обикновена сутрин. С нищо по-различна от много други. Вероятно слънчев лъч по навик ме е събудил. Шмугнал се е между процепа, където двете завеси се събират, погъделичкал ме е по миглите, отворила съм очи и ме е обзело смътното детско усещане, че в света отново има ред и щастие. А може и кошмар да ме е събудил. Кошмар уж неясен, уж забравен, а проточил лигава диря след себе си и проникнал в реалността чрез тягостното чувство за обреченост. Може, всичко може в началото на един с-нищо-по-различен ден.

Навиците, казват, улесняват живота ни. Кой го казва, не знам, но аргументите са: правиш необходимите неща, без да се замисляш, механично, за да освободиш мисълта за нещо по-важно. За други навици, например - прехрана, семейство, секс. Навиците са нашата дясна ръка. Помня как в училище ни караха да пишем дневен режим и как учителката се радваше като видеше, че всеки ден ставаме по едно и също време, пишкаме, мием се, ядем и учим в определените часове и минути. Учителите тогава се радваха на дребните неща. Ние също.

И така, онази сутрин по навик влязох в банята с онова винаги смесено предчувствие - за топло и студено, за червено и синьо. Все ми се иска да пусна червената вода, особено в зимните утрини. Тогава обаче в главата ми нахлуват съвети от книгите за здравословен живот и настояват за синята. След кратко колебание взимам компромисно решение - заставам пред мивката, пускам хладка вода, бавно обливам лицето и, както ме беше посъветвал един приятел, изпращам светли мисли на света. Така е обикновено, по навик.

Онази сутрин обаче избягах от навика. Защо, не знам. Трудно може да се нарече решение, по-скоро импулс. Сега, когато всичко вече е отронена сълза, мога да видя цялото и да проумея натрупаното. И така, вместо да застана пред мивката, застанах й отляво, не защото лявото ми е любимо, а защото отдясно е ваната. Направих го закачливо (вероятно все пак слънчев лъч ме е бил събудил, не кошмар), като малка шегичка.

И обичайната картина на света се промени. Вместо огледалото над мивката, отразяващо лицето ми, нагънато от сънища и бръчици, сега пред мен грейна прозорчето на банята, побрало в рамката си малко от небето, малко от дървото в двора на съседите, малко от птиците с тяхното винаги бодро чуруликане.

Прозорчето и всичко останало, разбира се, са познати неща. Новото беше в комбинацията между момента и картината. Те преди това не бяха се срещали.

Ще кажате „И какво от това? Какво толкоз? Наречи го просто пост-комунистическа импресия.” Това е, че усещането за страничност ме стъписа - беше мощно, определящо, значимо, напълно противоположно на нищожното действие, което го беше породило. Прозрението, че пространството около мен е изпълнено с безброй различни гледни точки, не ме убоде като иглата, с която шия разкъсания подгъв на любимите ми стари дънки, не ми удари светкавична плесница като онзи дядка на улицата, който, забравил дисциплинираната си социалистическа младост, демократично се туткаше да паркира, а аз го подканих да побърза, защото задръстваше движението. Не, прозрението започна да настъпва бавно, много бавно и неизбежно, като танк във филм за войната.

Всичко уж си оставаше същото, а вече не беше. Вече не бях.

Когато пуснах водата, допирът й до лицето ми беше като за първи път. Тя беше жива! Двете заедно изпратихме обичайните светли мисли на света, но този път аз го направих съзнателно.

Светът се врътна.

Докато плисках лицето си, с водата изтече в канала предишният ми живот и започна другият - на Бродница, от една душа в друга.

Когато светът се врътне, никой не разбира. Само ти. Смътно. Първично знание, изначално, забравено, припомнено, което на никого не можеш да обясниш. Това Знание е най-самотното нещо на света. Затворено е във всеки от нас поотделно.

На повърхността, както казах, нищо не пролича. След като се напъхах в онези дънки и някаква блузка, отново влязох в банята, застанах пред огледалото и започнах да се гримирам. Не слагам много грим - само малко молив в ъгълчетата на очите, леко розово на клепачите и малко червило. Повече внимание отделям на веждите. Напоследък започнаха да ми падат. Необяснимо. Да, знам, и смешно. Може да е от липса на някой витамин. Знам ли. Представа нямам какво става в тялото ми. Веждите ми и преди бяха тънки, но сега вече почти не се виждат. Това налага да ги възстановявам с молив. Правя го много внимателно. Искам да изглеждат естествено. Трудно е, защото намесата винаги личи.

Денят продължи. Освен общоприетите съпруга и дъщеря, напоследък съм секретарка. Обява във вестника, интервю и ето вече трети месец манипулирам кафе-машината, телефона, компютъра. Шефът, дребно Наполеонче, пък манипулира мен, другите подчинени, бодигардовете, чистачката, парите, жена си, любовницата, пушките и пистолетите от богатата си колекция. Той е от тези, които манипулират. „Каквото се случва тук, си остава само тук! Никаква информация не излиза извън този офис! Ясен ли съм? Никакви частни разговори от служебния телефон! Обедна почивка - половин час. И кафето да е силно.” Не помня какво друго изкрещя, когато ме нае. Знам само, че ми трябваха пари. А после избор. Но нямах. Нямах избор?

Онази сутрин, както обикновено отидох по-рано в офиса, смених моите дрехи със секретарски - тъмна пола над коленете, светла риза с разкопчано копче, не, две разкопчани, тънък черен чорапогащник и обувки, от които кокалчетата ми се деформират. Отворих прозореца, пуснах уличния шум, примесих го с малко радио-музика и докоснах по най-чувствителното място онази приятелка - кафе-машината.

После той дойде, плуващ в черен облак от мутри. Поздравих го с „Добро утро”, той нещо ми измънка. Докато подреждах тавичката с чашките за кафе, захарничката и лъжичките, за пореден път усетих вечно присвитите му очички да се забиват някъде в гърба ми, в онова място малко по-надолу от вратния прешлен, което дълго разтривам вечер, преди да заспя. Не беше решение, по-скоро импулс - обърнах се и вперих поглед в Наполеончето.

Преминах лесно, като последен издъх.

Прободе ме усещане за Студ. Камък. Остро. Смърт.

Наполеончето

...Трябва скоро да потърся друга секретарка, тая старичка и пипкава ми се види, сигурно е около четиридесет, малко по-млада от мен, още хваща окото, ама не харесвам как ме гледа, сякаш знае нещо повече и ми се присмива, че аз не знам... сссииип, ммм, е, кафето поне го докарва...

сега обаче трябва да мисля за по-важни неща, за парите, дето ги вложих в далаверите на оня тарикат, цигарите са били винаги рискована работа, трябва да си върна паричките и повече да не се занимавам с Маркуча, добре, че поне ми има уважението, обичам да ме уважават, как само ми се мазнеше последния път, колко, три-четири месеца оттогава, трябва да се подготвя за срещата, ще бъда категоричен, ясно е, мой човек, че бизнесът ти не е стабилен - контрабанда, проблеми с дистрибуцията, нямаш яки връзки в митницата и полицията, а и Венчето има нужда от нов джип, Венчето си го бива, не е като оная парцалеса, жена ми, Венчето е младо, стегнато... ненаситно... сега обаче срещата...

тоя булдог, дето ме кара, колко пъти да му обяснявам къде точно отиваме, винаги трябва да му припомням, писна ми да наемам разни недоклатени изтърсачета на приятели на приятелите, какво ли да му кажа на Маркуча, сигурно ще ме пита защо си искам парите обратно, трябва да измисля нещо, дето да хване дикиш, от малък все трябва да лъжа, ама хората не обичат истината, искат да ги лъжеш, просят си го, иначе оглупяват, правят грешки и се побъркват, като майка ми, когато разбра за любовниците на баща ми, много важно, ама ако не беше разбрала, нямаше да се разведат, нямаше после оня морук, с когото майка ми заживя, да ме бие на почивки, тя нямаше да полудее и да почне да събира безкрайните си найлонови торбички, нямаше после да избягам, да се върна и да се случи всичко, което даже не искам и да си спомням... кофти е да се убива... сега обаче да измисля какво да кажа на Маркуча, трябваше да се срещнем някъде навън, а не в неговия офис, не се сетих по-рано, нищо, моите кучета са с мен, що ли пък трябва изобщо да му се обяснявам, парите са си мои, ще правя с тях каквото си искам, нали така ...

...брей, Маркуча явно се е замогнал яко, гледай какъв офис, какво чудо, и тия куклички наоколо, преди ги нямаше, сигурно ги чука всичките, поотделно или едновременно, дали пък не греша, може работата да му е потръгнала, а може нарочно такава постановка да разиграва, да шашка клиентите, мен обаче не може да шашне, източникът ми е сигурен и знам, че скоро ще му видят сметката, а после я камилата, я камиларя и паричките ми заедно с тях, не, всичко тук и сега....

...закъснява вече половин час, тоя пикльо подиграва ли ми се

- Ооо, ето го и дребосъчето, а? Копеле мръсно! Въшка смрадлива! Ти кво, бе? Дошъл си да си искаш парите, а? Кво си ме зяпнал? Да не мислиш, че аз мухи лапам, а? Мислиш, че вечно ще ти лижа задника, а? Всичко знам за тебе. Вече не можеш на малкия пръст да ми стъпиш. Ясно ли е? Да не мислиш, че пари така лесно се връщат? Тва е бизнес, бе, мой човек! Бизнес! Аз съм си заложил задника в тая работа. Мърльо! Пършивец! Не стига, че ти плащам всеки месец горница, ами си дошъл да ме работиш! Разкарайте го оттук, че ми се повръща...

и Маркуча повърна Наполеончето

Пак съм без работа. И знам защо. Работодателят ми изчезна. Официалната версия е, че се е самоубил, което, разбира се, не е вярно. Не мога обаче да отида в полицията и да кажа: „Убийство е това, господа, убийство. Там бях, в душата на убития. Видях ги като влязоха в апартамента, видях как единият от тях безмълвно протегна ръка, как от пистолета нещо пукна, как Наполеончето се хвана за гърдите, свлече се и неизменната струйка топла кръв се проточи през ъгълчето на устата му. Даже нямаше време за последна мисъл.” Полицията не вярва на такива неща. Иска доказателства, които са в рамките на видимото и обяснимото. А аз такива нямам. Така че по-добре да си мълча.

Сега пак обяви във вестника. Пак интервюта и унижения. Пак погледите на другите, в които сричам чуждицата с така български смисъл аутсайдер.

В трамвая

Качих се в трамвая, нито много пълен, нито празен. Отначало не забелязах жената с найлоновите пликчета. Чух само шумоленето им, което винаги безкрайно много ме дразни.

Има различни шумове, които не мога да понасям - стърженето на нож по чиния, когато някой си реже пържолата и не му пука за нищо друго освен как да се натъпче, капането на вода в мивката, когато кранчето е превъртяло, мляскането по време на безмълвен обяд, напънатата тишина между хора, които няма какво да си кажат. Шумкането от пликчета обаче ми е особено неприятно - за мен то, образно казано, е химнът на нашата цивилизация.

И така въздухът в трамвая се мачкаше от този шум, чийто източник оставаше неясен. Най-сетне я видях. Жената беше в профил към мен, права, а найлоновата й голяма торба, пълна с хиляди найлонови пликчета, беше на седалката. Жената ровеше - от голямата торба извади друга по-малко голяма, в която се намираха смачкани на топка други различни по размер торбички, всяка от тях носеща в найлоновата си утробка шумкащи торбички. Жената се беше надвесила над тях като дресьор над питомците си или като квачка над пиленцата си. Една по една, те послушно отваряха уста под треперещите й ръце и показваха съдържанието си - бяха празни. След всяка проверка жената неспокойно връткаше глава, оглеждаше се и недоволно измърморваше: „Не, и тука не е.” После бъркаше с надежда в следващата торбичка и казваше нещо като: „Знам, че е тук някъде. Винаги го нося с мен.”

Хората започнаха да се обръщат, да се споглеждат и да правят учудени физиономии. Хората обаче са търпеливи. Виждаш как на устата им е да се развикат или да кажат нещо язвително, саркастично, усещаш как вече формулират забележка на границата между унищожението и учтивостта. В крайна сметка обаче си мълчат. Смятат, че пренебрежителните им подсмихвания или мълниите, които мятат очите им, са достатъчни. Или може би вече не знаят кое е правилно, кое не е. Преди мислеха, че знаят, но сега се колебаят. „Всичко отминава, рано или късно”, казват си и мълчат. Само малко търпение. И още малко. И още малко. Хората сме обществото.

Жената не беше млада. От онази не-младост, която може да е и средна възраст, и напреднала възраст. Може да се каже, че всъщност беше неопределено стара. Беше кокалеста и дребничка - не и за найлоновите торбички, за тях вероятно беше гигант и те като гарджета продължаваха да отварят човки под вещото ръководство на ръцете й.

Друго не помня от лицето й освен веждите, по-точно лявата, с която беше към мен. Може би защото напоследък бях особено чувствителна на тая тема. Дъгата на веждата беше изрисувана с молив. Тази дъга не се връзваше нито със смачканите найлонови торбички, нито с разчорлената коса, несръчно прибрана в подобие на кок, от който стърчаха черни фиби, нито с вехтото сиво палтенце, кацнало на кльощавите раменца, нито с грубите развързани обувки, малко над които се виждаха дебели, усукани бозави чорапи с тлъста бримка на единия. Не, тази вежда беше изписана майсторски. Другата вероятно също.

Докато жената продължаваше да шумка, аз се опитвах да си представя живота й - къде живее, с кого си говори през деня, с какво се храни. Не успях. Опитах се да си я представя като малко момиченце и пак се провалих; тя сякаш се беше родила такава каквато я виждах в момента и винаги беше правила това, което правеше в момента.

Единствената картина, която въображението все пак ми изпрати, беше как жената е седнала на някаква паянтова табуретка в почти гола стая с дъсчен под и решетки на прозореца, едната й ръка държи кръгло огледалце, а другата, стиснала черен молив, внимателно рисува дъгите на веждите. После моливчето грижливо се прибира в найлонова торбичка, която многократно се увива около него, а после около себе си и се превръща в найлоново гнезденце. Него жената поставя в друга торбичка, която пък потъва в пластмасовата какафония на останалите и така, скрила на сигурно място съкровището си, жената тръгва нанякъде. Според мен в онзи момент в трамвая тя търсеше именно това моливче. Нещо, останало й от предишния живот, преди да се роди такава каквато беше.

Истината обаче беше, че тя си търсеше документа за самоличност, в който, така обясни на поизнервените пътници в трамвая, била картата й за пътуване. Преди аз да се кача, бил минал контрольор, който вероятно великодушно я е подминал, но тя усърдно продължаваше да търси; искаше да докаже на обществото, на което не му пука за такива като нея, че независимо от вида си е почтена гражданка.

Хората от други светове са понякога необяснимо упорити и целенасочени. Сякаш знаят кое е правилно и кое не.

Когато най-сетне, след три спирки ровичкане из пликчетата и нервите ни, жената извади онова, което търсеше, то се оказа старият зелен паспорт. Любопитството ми нарастваше. Проврях се между пътниците и внимателно приближих жената откъм гърба. Лъхна ме миризма на мухъл и прокиснало. Както преди шеташе из пликчетата, така сега жената ровеше в паспорта - трескаво. Отгърне страничка, огледа се, пак отгърне, пак се огледа - като проскубана птица, която кълве трохи и се страхува някой да не й ги открадне. Картата не беше там. С крайчеца на окото надзърнах и видях как жената отвори първата страница на паспорта - с рождената дата, снимката и името.

И тогава отново преминах. Този път болезнено. Като през химен.

Видях моето име. Видях моята снимка.

Жената с найлоновите торбички

...чакай сега да увия паспорта и да го сложа в неговото найлоново пликче а то при приятелчетата си да отиде така ох къде съм къде съм май трябва да слизам ГосподиГосподиГосподи закъснявам...

...бързо бързо пак закъснях Господи прости ми мама винаги ми казваше да не закъснявам за служба а ето пак не я послушах и къде ли съм сложила картата за пътуване нищо не разбирам помня че беше с паспорта в онова пликче дето девойчето остави на пейката изяде си баничката а на горките врабчета и една троха не даде и пликчето заряза ох Господи хората не разбират колко са важни тия пликчета хвърлят ги навсякъде Господи защо хората не разбират защо само на мен си дал да виждам че тия найлонови пликчета не са просто материал а материя божествена материя те са нещо което Ти Господи си благоволил да бъде сътворено от хората а пък отецът който по-често си говори с Теб каза че Ти си казал че всичко сътворено има нужда от любов значи и пликчетата имат нужда от любов и да бъдат прикътани както и те кътат в себе си други сътворени неща всяко пликче е различно от другите има си история минало като всяка твар на тая земя всяко пликче собствен глас има собствена мелодия те ми говорят както мама навремето ми говореше и докато ходеше напред-назад из кухнята гласът й ми шумкаше шумкаше пликчетата миришат на дом на топличко ох най-сетне пристигнах службата сигурно вече е започнала ето свещичка да взема да запаля първо за Господ а после за мама а ето го и Христос милия какъв хубавец е бил и как ме гледа какво му е минало през главата само мъка и пак за другите е мислил като в оня сън дето все го сънувам ох кошмар кошмар защо Господ ми праща този сън палач да бъда какъв палач съм аз Христос на клада да горя сърцето ми да се къса на изгоряло да мирише месата му да виждам как се пърлят и да го питам Исусе всеки път ли толкоз трябва да боли а той през дим и пламъци да се усмихва тъжно и да ми вика всеки път всеки път... защо нямам покой дори в съня си Господи ох отецът вика всеки път от благодарност нещо на Христос да му оставяме нещо което ни е скъпо на сърцето сигурно е самичък милия там дето Господ го е пратил само нашата любов го храни милия друго си няма ако не сме ние ей така гладен ще си ходи храни го любовта ни а той после многократно ни я връща добро момче е тоя Исус добро друг път все някоя стотинка му оставям ама тоя път нямам друго не мога да му подаря но поне пликче ще му оставя може да му потрябва за нещо знам ли а пък те на мен са ми много скъпи обичам си ги като дечица брей очите му как ме гледат все едно дълбаят в мен навътре навътре чак до сърцето изпълват ме цялата Господи каква е тая светлина Господи накъде ме възнасяш...

...Този път беше като дълбоко вдишване.

Исус

Безумна жена, а добро сърце има. Сякаш сърца днес имат само безумните. Малцина са тези, които идват тук с дар за мен в душата си. Повечето идват с молитви, други с благодарности, че молитвите им съм бил изпълнил. Кланят ми се, оплакват се, че страдат, че ги боли, че повече не могат и животът им бил свършил. Безумци! Благодарни за страданията си бъдете! Страданието не е наказание, не е наказание! Сънят на жената е верен - всеки път боли и във всеки човек боли. Страданието не е по-краткият път към прозрението. То е единственият. Но тях прозрението не ги интересува. Те искат спасение. А спасението на душата в черупката на дребното си щастие затварят. Не проумяват, че Отецът им не може да съществува, ако щастието е дребно, ако не е изстрадано и осъзнато. А осъзнато ще рече в себе си да повярват. Уж го знаят, уж го разбират, но делата им друго говорят. Все търсят истината вън от себе си, все някого искат да следват, някой да ги напътства. Колко ли още път ще трябва да изминат, за да разберат, че Господ се е вдъхнал във всеки от тях поотделно. И че затова са пратени - с любов да събират душите си. Но за да се съберат, първо трябва в себе си дълбоко да надникнат, на природата си светлина да дадат. Просто е. А не го разбират.

Прости ми, Господи, не разбират, защото аз не им го обясних. Не изпълних заръката ти! И ти ме наказа! И правилно беше наказанието ти - в техен идол ме превърна. Разпиля духа ми по света, Господи, затвори го в икони, на които те се кланят. Повтарят думите ми, а свои не раждат. Тълкуват ме, а себе си не проумяват. Любов просят, а любов не даряват. Забравят толкова неща, а себе си в името на другите не могат. Все към себе си дърпат, все за себе си искат, но вътре в душите си се боят да бръкнат, страховете си да видят и така да ги победят. И те, и аз сме оковани в образа ми. Те идват и си отиват, идват и си отиват, свещи ми палят и мъката си в дар ми носят, сякаш моята не ми стига.

Ето и аз, Господи, ти се моля. Прати им, Господи, нов Месия! Нека ме забравят. Отърви ме от мъките ми! Страданието да бъда разпнат на кръста е нищо пред това духът ми да виси в безбройните им икони. Не, не се оплаквам, Господи! И още мъки бих понесъл. Но виждам, че е безполезно, безсилен съм да им посоча верния път! Прати им, Господи, нов тълкувател на твоята същност! Но направи го този път обратно - дай им го първо на всеки поотделно!

От окото на Христос сълза се отрони.

Никой не видя как капнах на пода на храма.

© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.08.2006, № 8 (81)