Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КУЛА, ПРОКЛЯТИЕТО ИЛИ ПРОШКА ПО ТЕМПОРАЛНАТА ОС

Росица Борковски

web

Преди около седемдесет години, между 1920 и 1925, Кула трябва да е била девойка. Сега сигурно вече е пръст. Не я познавам. Никого от нейния род не знам. Не знам как е изглеждала, какво е сънувала и за какво е мечтаела. Мога да я пресъздавам само по думите на майка ми и по спомена за снимката на баба ми.

На тази снимка, правена, когато е била още мома, баба ми, Фидана, е облечена в носия. Цветовете също мога само да гадая, снимката е черно-бяла. Като представата ни за живота тогава. Баба е била хубавица. С дълга коса, сресана на път, а плитката й, прехвърлена през дясното рамо. На гръдта й, освен плитката, са полегнали нанизани едри пендари. Баба деликатно е докоснала с едната ръка стеблото на дръвче и леко е наклонила глава към него - като да му шепти моминските си тайни. Другата ръка е на кръста й. Очите й излъчват нежност и тъга. Едва забележима усмивка пробягва по устните й. Нежност и тъга са очите й, и прошка. Баба Фидана е била стройна и хубава.

Следователно, и Кула ще да е била хубава. Защо иначе дядо ми ще е тичал толкоз подир полата й? Голяма любов било. Цяло Подуене говорело, че Кула и дядо ми ще се вземат. Ама той накрая друго решил. Като й се наситил, по-младата Фидана си избрал. Тя пък друг любила. Добре, но дядо ми кръчмарски син бил. Заможен. И родителите на баба ми я дали на него. Тя бягала, те я връщали - три пъти.

Думата ми обаче е за Кула. Хубава ще да е била, но в очите й прошка не виждам. Разбрала тя, че онзи, когото обичала и който й опетнил името, няма да бъде нейн. Виждам я как денем шета из двора и къщата и с мъка преглъща сълзите, дето напират да я изтекат цяла. Чувам я как ридае нощем, хълца, хълца, духа носа в ленена, везана за чеиза, кърпа, успокоява се за малко. Проблясва мисъл, ще се оправя, Господи, дано се оправя!, но после нова вълна я връхлита. Потъвам с нея в безкрая на самосъжалението, горката аз, горката! Поглъща ме ждрелото на безнадеждното й бъдеще, животът ми свърши, свърши се с мен!

И тогава цялата й мъка, събирана сълза по сълза, мощна в безсилието си, се надига черна, космата, изражда се в злоба зъбата, расте, прониква и в нея, и в бъдещето, нейно и наше, и в ушите ми отеква проклятието й към дядо ми: „Проклето да бъде семето ти! Проклети да са децата ти и техните внуци! Един с един да не останат! По света да се разпилеят! Любов да просят, от любов да вехнат!”

И после е пусто-тихо. Като след буря, помела всичко по пътя си. Виновни няма. Природно бедствие. С какво, Господи, съгрешихме!

На трийсет и седем години баба ми умряла, сърцето й слабо било, не издържало, така казали докторите. Две деца оставила, две момичета, а те - нас, четиримата внуци, две женски и две мъжки, проклятието да проумяваме.

С времето образът на Кула все по-често ме навестява. Препрочитам живота си и разбирам, че всяка моя сълза е капка от морето-тъга, в което душата й се е давила. Женската клетва, някъде четох, е пълна с енергия, от която е трудно да избягаш. Тя е като торпедо, преследва те, докато те стигне. Стигне ли те, единственото ти спасение е да се обърнеш с лице към нея, да й се отдадеш като цвете на вятъра и да я обикнеш. Не го ли направиш, изпепелява те и децата ти са следващата й мишена.

Така сега и аз седя в тъмното, обърната с лице към проклятието на Кула. Опитвам се да го обикна. Обичта е дълъг път. Когато не разбираме защо нещо се случва, когато смътно се досещаме, че това, което се случва, не е случайно, когато се лутаме в търсене на разликата между двете - случайност и предопределеност, тогава проклятието е спасение. То ни помага да намерим някаква логика и да простим. Простим ли, клетвите може и в благослов да превърнем. Прошката е дълъг път.

Моята прошка тръгна по своя път преди единайсет години, когато бях на двайсет и две. Истински влюбена за първи път. Гледам снимка от онова време. Дългокосо девойче (аз), обуто в изтъркани дънки и черна фанелка с къс ръкав, е прегърнато от дългокос брадатко, обут в изтъркани дънки и черна фанелка с къс ръкав. Двамата са снимани насред път, някъде около добилия по-късно известност Камен бряг. Морето се пада вдясно, но не се вижда. И тази снимка е черно-бяла, като спомена ни за младостта. Девойчето се казва Марта, а брадаткото Явор. Усмихната, тя леко е привела глава към него, а той, като Че Гевара, е устремил революционно-хипарски поглед някъде отвъд обектива. От фотографията лъха на лято, пълно с еднопосочна любов.

Помня Марта после, през есента на същата година, с двете писма пред нея, полученото и откраднатото. Две писма с един подател и различни получатели.

Избърсва Марта сълзите в тъмната стая. След полунощ е. Апартаментът е утихнал. Телевизорът в хола мълчи. Родителите й вече спят. Майка й, преди да потъне в плитките води на неспокойния си сън, сигурно горещо се е помолила за другата си дъщеря, която, ударена от проклятието на Кула, спи някъде в другия край на града до ненаситния си мъж и сънува победи и отмъщения, забравила род и родители.

Марта запалва свещ. Пламъкът трепти и танцува по книгите над бюрото, целува Емили, заглежда се в Камю, замръзва за момент пред Висоцки, после любопитно надзърта в гънките на неоправените чаршафи - открива там следа от кошмар и бяга да се подиграе със сянката на настолната лампа върху стената, подминава един автопортрет и един натюрморт, отразява се в прозореца, разплакан от ноемврийския дъжд, и най-сетне уморен спира да се огледа в очите й. Седнала на пода, с глава подпряна на коленете, унесена от пламъка, тя пее тихо, поклаща се в ритъма на „Може ли любов веднъж изгубена пак да бликне с нова сила...”, не бърше сълзите, подсмърча леко и пак напява. Вика Явор, вика Калина, призовава ги да се върнат в сърцето й. Призивните песни на жените са като клетвите им.

В онзи момент Марта не осъзнава, че е напълно подвластна на проклятието - любов проси и от любов вехне.

Пламъкът се издължава, изтънява - крехка връвчица, на която мисълта й бавно почва да ниже мънистата на миналото. Плъзгат се спомени по темпоралната ос, назад, назад, година и половина назад, в далечното минало свършено време, наречено още аорист, орис, или горест.

В края на онова лято разбра, че след двегодишни усилия най-сетне беше студентка. Зарадва се първо за майка си, после за баща си, накрая за роднините. За нея самата радост не остана. Само облекчение и любопитство.

През есента краката й, обути в тежки кубинки, я въведоха в първото българско Висше училище, Софийския университет. Тогава не си даде сметка, че в своята почти вековна история университетът за първи път приемаше представител от нейния род. Никой от предците й, ухаещи на тор, сено и вино, не беше прекрачвал прага на този храм. С високите си тавани, олющени стени и засукани коридори, той й напомняше възрастен професор с елегантен поизносен костюм, за когото стилът и знанието са все още въпрос на чест.

После отиде в библиотеката на Университета. Сетивата й се объркаха; очите - от безброя книги, обонянието й - от аромата на отлежала хартия. На картончето, което библиотекарката й подаде, срещу „Име и фамилия на читателя” бавно изписа: Марта Карабельова, а в главата й един въпрос трескаво се блъскаше: „Ще се справя ли?”

Първата й лекция беше задължителната по онова време история на българската комунистическа партия. Нищо ново - същите глупости. Втръснало й беше от тази история. От десет години я дъвчеше. Не я мразеше. Беше само тъпо до затъпяване - конгреси и конгресчета, някакви кухи фрази за равенство и братство. Сетне дойде ред на фонетиката - как се образуват звуковете, на какви видове се делят и как в потока на речта си влияят взаимно; защо казваме „полюлей”, а пък то било „полилей”, идвало от гръцки и значело „многосвещник”. Стана й интересно. Звучеше като приказка, много приказки, не, като много реки, които извират от една. Истинското забавление започна по-късно с лексикологията, граматиката, морфологията и жонглирането на глаголните времена по темпоралната ос.

В края на ноември я поканиха на първия й студентски купон. Един колега, така било академично да се наричат състудентите, имаше рожден ден. Беше събрал нови и стари приятели в голямата къща на родителите си в центъра на София.

Помня, че Марта влезе в полутъмен хол, пълен с непознати хора, цигарен дим и хард-рок музика, която с тежкия си ритъм вероятно влудяваше изискания вкус на старите аристократични мебели. Сипа си малко водка с портокалов сок. Седна на пода, закътана до един шкаф, пълен с кристални чаши и фигурки от началото на века, запали си цигара и зачака нещо да се случи.

След около час Явор се изсули от мечтите й и се появи в реално време. Силуетът му се изряза като тъмна апликация в светлата рамка на вратата - сранително висок, слаб, с дълга коса, брада и орлов нос, сините очи предстояха. Без да подозира, я запрати в друго измерение. Скрита до шкафа, Марта следеше всяко негово движение. Той леко извърна глава и като жребец в покой отпи от чашата. Другата му ръка се протегна и обви талията на жената до него. Той се приведе и я целуна. Марта пожела да бъде другата. После двамата изчезнаха - тази стара къща с многобройни стаи умееше да пази тайни. Очите на Марта помръкнаха, но копнежът в тях остана.

Още на другия ден тя започна да гради предчувствия. Дебнеше за знаци, които да й подскажат кога отново ще го види. Знаци нямаше, но тя ги измисляше, като всяка влюбена жена. Започна да си припомня суеверията на майка си, които доскоро й се струваха смешни залъгалки за невежи хора. Сънува, че си купува червени обувки - нова любов значи я очаква; видя малко паяче да се щура из безкрайното поле на стената - някаква вест скоро ще получи. Цялото й битие на създание, запокитено от съдбата в малка страна с развит социализъм, започна да се кипри за предстоящата среща.

Срещна го месец по-късно. Случайно? На улицата, на друг купон, в някакво кафене? Кой да помни?! Този път беше сам. Беше светло и тя го разгледа подробно - кафявите му очи бяха същите, усмихна се и тя разбра, че и усмивката беше същата, разсеяно прокара тънки пръсти през косата си и вече нямаше съмнение. Той беше Мечтаният.

Приближи я и каза:

- Аз съм Явор, а ти?

- Марта - отвърна тя.

Явор коментира името й с усмивка в очите.

- Искам да те рисувам. Не съм художник. Това ми е хоби. Имаш красива коса - каза и се отдалечи.

Марта тогава не разбра добре отиграната му тактика. Прехласна се по лекотата, с която я заплени. Години й трябваха да разбере, че често издигаш някого до висотата на собствените си мечти. Животът й тогава подскочи и я приземи в обятията на дългокосия красавец. Всичко се завъртя и спря да бъде определено.

Перфект (минало неопределено време): Неопределеността на вършенето в миналото и актуалността в момента на говоренето са характерните семантични особености на минало неопределено време.” Това изречение Марта е подчертала с молив на страница 375 в учебника на Стоян Стоянов „Граматика на българския книжовен език”, издание 1984. С червен молив отстрани в полето е написала пример за перфект, но после безуспешно се е опитала да го изтрие: „била съм влюбена”. Червеното трудно се трие.

Други примери за перфект нахлуха в главата й:

- Гледала ли си „Забриски пойнт”?

- Не.

- А „Коса”?

- Не.

- Слушала ли си нещо на „Лед Цепелин”?

- Не.

- А слушала ли си новия албум на „Пинк Флойд”?

- Не.

- Чела ли си „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет”?

- Не.

- Марта, с какво си си губила времето?

- С мечти за теб.

Има ли значение какво си гледал, слушал и чел, преди да се влюбиш?

Перфект - любимо време! Като мъгла, която пада и се вдига, пак пада и не се вдига. Перфектно време.

Не говореха много. Тя не знаеше какво, той не знаеше как. За нея беше важно само да е край него.

В началото на февруари съдбата й поднесе още един подарък - още една любов. Срещна я в библиотеката, докато се ровеше в граматиките. Беше друга любов от пръв поглед, която се ровеше в книгите по психология. Друга любов, която изпълни живота й с нов смисъл или по-скоро изказа досега неказаното, именува досега безименното. Калина.

Калина - споделени сънища. Калина - смях до сълзи. Калина - думи, думи, думи, които разкриваха същността ни. Калина, която изригна посред зима като букет пролетни цветя. Калина, която ми превежда на глас Висоцки и го разказва като приказка. Калина - моят увод в Карлсон и Мечо Пух. Калина, която сънува кошмари и се страхува от тъмното. Калина - аромат на кафе в малко софийско кафене, в което ухае на сутрешни вестници. Калина, която с цялата отговорност на света превръща живота в приключение и картина! Калина, която казва: „Искаш ли да си пишем писма? Хубаво е да отвориш пощата и да видиш, че има писмо за теб!” Калина, полученото писмо - началото на прошката.

В онази нощ на призивна песен и дълги сълзи Марта с чувство за обреченост се приближава до бюрото. Бърка навътре. Няма нужда да гледа. Пръстите й се ориентират безпогрешно в черната дупка на чекмеджето. Изважда сгънатото на четири писмо. Откраднатото. Осем листа голям формат. Върху първата страница има засъхнала следа от кафе. Кафето, което Явор е пил. Следа от чашата, оставена от него върху писмото. Писмото, което Марта преди месец е откраднала от неговата стая и още не е прочела. Започва да чете.

„Седя в тъмното. Страх ме е. Студено е. Страхувам се от тъмното. И от студеното. А ток няма. Обгърнала съм се с ръце. Искам сама да се стопля. Но не мога. Не мога сама. Кучето на двора мълчи. И двамата с него чуваме, че те няма. Питам се защо така се случи. Зная, че няма виновни. Зная, че така трябваше. Но не зная защо. Сякаш някой ме е проклел.

Пиша това писмо с абсолютното съзнание, че нищо не мога да върна. Нито теб, нито любовта, нито нея - казаха момиче било. Не исках да те натоварвам с моята болка. Тя си е моя. И ти не си виновен за нея. Ти си само участник в нея. Това беше моят избор. Но когато лежах в оная уж бяла стая, пак мислено ти пишех. Исках да бъдеш до мен. Да държиш ръката ми и да ми казваш, че всичко ще бъде наред. Пак там, в онази мръсно-бяла стая, си спомних мечтите си - за дом, за семейство, с теб. Сега мечтите са само спомен... Бъдещите ми деца и те са спомен ...”

Марта не може да продължи. Очите й се взират в текста. Буквите са нито едри, нито дребни, равномерно и красиво изписани. Рядко е виждала такъв почерк - всяка буква изглежда изрисувана. Особено впечатление прави буквата „д”- изписана не с долна извивка, а с горна - линията се издига, прави широк завой наляво и надолу, а после с лек замах надясно завършва рисунъка. Всяка главна буква има сложни лулички и вълнички. Представя си ръката, която е писала, вижда как меко е обгърнала химикалката, мислено следва плавните закръглени движения, с които е бродирала върху белия лист мъката на тази жена.

Марта се връща към онзи момент преди месец, когато видя изписаните листове за първи път. Лятото вече беше минало, беше краят на септември. Току-що с Явор се бяха любили. Той вече беше в банята. За пореден път тя оглеждаше с любопитство стаята му. Опитваше се да прочете своя любим по книгите му, да сподели всекидневието му по разхвърляните навсякъде дрехи, и мечтите му - по недорисуваните картини. Погледът й се спря върху нощното шкафче. Видя листовете. Отмести чашата с недопитото кафе. Почеркът и тогава й направи впечатление - наклонен, равномерен и красив. Нямаше нищо общо с криволиците на Явор. Това беше почерк на жена. Любопитство и ревност се съюзиха и тя несъзнателно протегна ръка, отмести недопитата чаша кафе, взе листовете и ги заразглежда. Нямаше име, обръщение или дата. Беше дълго писмо. Даде си сметка, че не може да го прочете цялото. А й се искаше.

В това време чу, че Явор отвори вратата на банята. Нямаше време! „Бързо взех писмото, мушнах го в чантата и се метнах отново в леглото. Престорих се на задрямала, като лисицата на Радичков, дето уж била умряла, ама само се правела на такава”, щеше да разказва по-късно на Калина. А Калина щеше да кима разбиращо и да я гледа с големите си зелени очи. После щеше да попита: „Какъв ти е адресът? Искам да ти напиша писмо.”

Дълго след кражбата Марта се укоряваше. Чувстваше се гузна-виновна-долна-жалка твар, която не е дорасла до велики чувства като любовта. Дори не прочете писмото, някакви остатъци от срам и съвест я възпираха. Искаше да го върне на мястото му. Носеше го в чантата, за да може, когато се появи удобен случай, да го остави там, откъдето го беше взела. Удобният случай обаче се скри, заспа и въобще не се появи. Писмото се сви в чекмеджето и зачака звездния си миг.

И ето Марта отваря пощенската кутия. Вътре има плик, от който се смее името на Калина. Докато се качва по стълбите до четвъртия етаж, Марта поглежда от време на време писмото и предчувствие за празник я изпълва. Отключва, оставя мокрия ноемврийски чадър в антрето, събува калните кубинки и влиза в стаята си. Отваря с нетърпение писмото.

Някакво смътно прозрение започва бавно да си пробива път към съзнанието й. Някъде вече е виждала този почерк. Познава това „д” - изписано не с долна, а с горна извивка, и тези лулички и вълнички, придаващи на целия текст картинност и мека заобленост. Липсва само петното от кафе. Вместо него една дълга сълза, първата, оставя следа върху хартията.

Помня онова минало изстрадано време, за което в учебника не пишеше нищо - как Марта денем ходи на лекции, среща някакви хора и с мъка преглъща сълзите, дето напират да я изтекат цяла. Нощем ридае, хълца, хълца, духа носа в хартиени салфетки, успокоява се за малко. Проблясва мисъл, ще се оправя, Господи, дано се оправя!, но после нова вълна я връхлита. Потъва в безкрая на самосъжалението, горката аз, горката! Поглъща я безнадеждното й бъдеще, животът ми свърши, свърши се с мен!

И тогава цялата й мъка, събирана сълза по сълза, мощна в безсилието си, се надига черна, космата, изражда се в злоба зъбата, расте, обгръща я. Готова е да прокълне и Явор, и Калина. Но спира. Опитва се да проумее, но не успява.

Пусто-тихо е. Като след буря, помела всичко по пътя си. Виновни няма. Природно бедствие.

Прозрението минава през любов и прошка.

С първата сълза моята прошка тръгна по дългия път на обичта. Или обратното. Вече е все едно.

София, казват, е милионен град. Малко ли е това? Много ли е? Може ли хората да се срещнат в пространството, а да се разминат във времето? Каква е статистическата вероятност да срещнеш случайно двама души поотделно, а те да са се познавали отпреди, независимо от теб? Проклятията не се интересуват от статистика. Те имат свои закони и законът на привидната случайност е един от тях. Ефирът е изпълнен с любов и омраза.

Единайсет години от онази нощ изминаха. Явор, както разправят, бил все още с дълга, но вече пооредяла и тук-там побеляла коса, все така подскачал от жена на чаша, вероятно търси „забриския пойнт” на живота си. С Калина изговорихме, изписахме, изплакахме и простихме и миналото, и болката. Споделеният мъж се оказа едно от многото откровения и сякаш ни сближи повече. Влюбвах се през годините и ме разлюбваха.

И ето ме сега, потънала в ждрелото на моето бъдеще, седя в тишината на тъмното и чакам просветление. Чакам онзи момент, в който ще видя себе си как съм приласкала в прегръдките си Кула, нежно й припявам, опитвам се да я утеша и да й дам цялата си любов. Знам, че ако успея, тогава от устата й вместо проклятие ще чуя: „Благословена да си ти и живота в утробата ти!”

 

 

© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.04.2006, № 4 (77)