Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОРЕКТОРКАТА

Росица Борковски

web

Боклукчийската кола, зинала смрадлива паст, изпръхтя в лицето ми. Минах на отсрещния тротоар. Поех въздух през устата. Стиснах найлоновото пликче с хляба, млякото и вестника и ускорих крачка. Двама цигани в мърляво-оранжеви униформи обслужваха машината - притичаха пъргаво, бутнаха контейнер току пред търбуха й. Единият от тях натисна копче отстрани. Тя автоматично люсна отпадъците на екс. Оригна се. Когато другият изсвири с уста и извика на шофьора да потегли, мернах купчината книги до следващия контейнер пред блока. Избързах, наведох се и ги грабнах. Дори не погледнах заглавията. Книги са.

Отляво на улицата, насред полянката, стърчеше олющеният скелет на катерушките, а в пясъчника се гонеха хартийки от какво ли не. До него вековният дъб срещу блока протягаше изсъхнали клони над дървената маса и пейките от двете й страни. Наоколо се въргаляха пластмасови чаши и кухи бутилки от бира - утринните следи на снощни тийнейджъри. По-нататък подминах буренясалия двор на запустялата къща. Престорих се, че не съществува. Повечето съседи така правят. Други пикаят в храстите. Странично ме блъсна погледът на изпочупените й прозорци.

А беше пролет. Краят на април. И ми писна от символи. Искам знаци.

Като се прибрах, сварих млякото. Намазах си филия с масло. Отгърнах вестника на обявите за работа. Отпивах от топлото мляко, за да ги преглътна - не стига, че бъкаха от правописни грешки, ами бяха предназначени все за жени със стройни фигури и под трийсет и пет, ще рече, не за мен. После прехвърлих на хороскопа и съвсем се потиснах. Вещаеше ми поредна любовна авантюра, житейски прелом и леки болки в главата, което ме подсети да си глътна хапчето. С надежда погледнах "спасените" книги. Може би там? Едва ли. От заглавията "Курс математического анализа", "Записки на съветския посланик" и " Курс практического немецкого языка" лъхна на мухъл. Безполезни, казах си, напълно безполезни. Но, все пак книги.

От гледна точка на днешния ден бих могла да обвиня някой писател в това, че е развратил въображението ми, особено онзи ужасно голям кроноп Кортасар и неговите "Записки в един бележник", заради които навсякъде почнаха да ми се привиждат доживотни длъжници. Бих могла също да потъна в медитация върху случайното и предопределеното и да получа просветление за единството им; ако онази сутрин на излизане от магазина бях приела неизменната покана на Киро, кварталния пияница, да пием айде не бира, че е много рано, ама поне по кафенце, нямаше да видя проклетите книги и сега нямаше да умувам имам ли избор или не. Накрая, бих могла да изуча дефинициите и формулите в една от ония книги, "Курс математического анализа", и евентуално да докажа, че степента на вероятност всичко това да се случи точно на мен е била като съотношението между троха нафора и размерите на катедралата "Александър Невски", едновременно, и в двете посоки на равенството. Бих, но няма смисъл - драматизмът на събитията към настоящия момент обезсмисля условностите.

Последната надежда да заблудя неизбежното бе увехнала, когато в главата ми зажужа функция. Като дългогодишна коректорка имам слабост към думите и с течение на времето се научих да не пренебрегвам необоснованата им на пръв поглед поява в мислите ми. И така, функция може да е дошла от съня, в който дебел мъж сочеше с показалка някаква формула, изписана върху черна дъска и задаваше въпрос към група хора за смисъла на нещо; отговорих от място със самочувствието на отличник, но бях смъмрена, защото се оказа, че въпросът е бил зададен към друг. Може да съм регистрирала думата с периферното зрение, докато прехвърлях обявите за работа, може нещо от новините снощи или някой в магазина сутринта. Не знам, пък и няма значение. Помня само, че натрапчиво циркулираше из мен, движеше езика, удряше се в зъбите и като твърда коричка хляб драскаше небцето. Повтарях си я и от толкова повтаряне започна да ми звучи като женско име. Едва ли не моето име - Функция. Приятно ми, казвам се Функция. Чия?

Нахвърлих се на тълковния речник. Наред с преките предназначение, длъжност, роля, дейност и употреба, беше даден пример и за преносното значение на думата: Бездействието е функция на дългите години мълчаливо търпение. Обещах си по-късно сериозно да помисля над това изречение. Етимологическата справка ме отведе към старофренски, латински и санскрит, като в последния наред с изпълнявам и употребявам, се мъдреше и глаголът радвам се. Вероятно ставаше дума за наивната радост от нещо добре свършено, изпълнено, или премислената радост от това, че някого/нещо си употребил. Или пък, ха! изненадващо, че са те употребили, по предназначение. Най-сетне потърсих и специалното значение на термина функция в новопридобития "Курс математического анализа". Заглавната страница беше издраскана с криволиците на детска рисунка: тлъсто слънце, крива (колеблива) къща и двама души, мъж и жена, с огромни глави, които си докосваха разперените клонки на дланите. Прелистих най-отзад, където бяха дадени определенията, и прочетох:

ФУНКЦИЯ, термин, используемый в математике для обозначения такой зависимости между двумя величинами, при которой если одна величина задана, то другая может быть найдена. Обычно функция задается формулой, выражающей зависимую переменную через одну или несколько независимых переменных. Например, площадь круга есть функция его радиуса, и эта зависимость записывается формулой A = pr2; периметр прямоугольника является функцией его длины и ширины или P = 2(l + w).

Значи, при две променливи, ако стойността на едната е дадена, можем да намерим другата. Тоест, тази, която има стойност, е независима, а другата, зависимата, е функция на първата.

Доста объркано. Пък и на руски език, който уж ни бил близък.

Веднага ми направиха впечатление подчертаните букви. Някой се беше изхитрил и беше вмъкнал текст в текста - стара игра. Любимата ни игра. От думите затвор и смерт (очевидно поради рядката употреба на твърдото ъ в мекия руски) нещо ми писна в ушите.

Впуснах се в изследване на книгата, написана с тайните знаци на чуждия математически език, в който буквите а, в, с заместваха въображаеми реални стойности на числата, или стойностите на реалните числа, така и не ми стана ясна разликата. Подчертаванията бяха пръснати из цялата книга. Захванах се да ги вадя. Преди това реших да си припомня играта. Оформяш мисъл или чувство, намираш първата буква, търсиш следващата, но тя се крие, продължаваш, още и още, най-накрая я намираш, обаче вместо да я подчертаеш вече ти се иска да надраскаш цялата дума, да скочиш на следващата, да разкъсаш със зъби книгата. Мисълта, която тъй или иначе е по-бърза от говоренето, да не говорим за писането, припка ли припка. Все пак, смееше се ти, докато ме прегръщаше, радостта от намирането на всяка следваща буква носи вътрешна радост; ти си моята буквичка, аз съм твоята, хайде да си сглобим думичка. Може би това значение на думата функция са имали предвид пишещите на санскрит.

Започнах да вадя буквите. Напредвах бавно и мъчително. Толкова бавно и много мъчително.

Допълнителна трудност идваше от преплитането на двата текста - руския и другия. Колкото и да следях подчертаванията, несъзнателно се отплесвах по смисъла на основния текст. Помня, например, че нещо в отношенията между зависимата променлива и независимата променлива ме отнесе към идеята за свобода. Прииска ми се да проверя произхода и на думата свобода.Въздържах се и се опитах да си представя какво ли й предстои на зависимата променлива, и кой/какво ли определя независимостта на другата. Защо, питах се тъпо и нематематически, стойността на едната е дадена, а на другата се търси? Кой дава измеренията на едното и обрича другото на търсене... или на бездействие и мълчаливо търпение?

Доплака ми се най-общо, от липсата на отговор. Нещо като гърбица се оформи отзад и изкриви оня континуум. Поех дъх. Концентрирах се върху другия текст.

Всъщност трудно мога да го нарека текст. По-скоро беше списък от думи, по-лаконичен и от телеграма. Почти липсваха глаголи. Нямаше ги и другите езикови дрънкулки - прилагателни, наречия, местоимения, предлози и т.н. Само едни голи съществителни, от които трябваше да сглобя значение. Ето част от списъка:

Пари Дълг Стая Затвор Работа Пазар 3 години Съдба Страх Яд Болка Срам Вина Оцелея Свобода

Следователно, някой дължи пари и живее затворен в стая. Стаята сигурно е в апартамент, а той е в отстрещния блок, близо до който намерих книгите. Този някой - ще го наричам Длъжникът, е принуден да работи на пазар, за да си изплати дълга. Още три години? Вече три години? Проклина съдбата. Страхува се. Разкъсва се от яд, болка и срам. Чувства се виновен - пред себе си и/или пред някой друг. Вярва, че ще оцелее и един ден ще излезе на свобода.

Защо ли е задлъжнял? Взел е назаем от приятел, обаче е закъснял с връщането. Приятелят е изгубил търпение и се е обадил на мутри. Оттам нататък е ясно. За какво са му трябвали парите? Искал е да пътува, да си купи кола, апартамент, да се ожени, да учи в чужбина, да заживее нормално като положи здравите основи на обезпечено бъдеще.

Колко ли дължи? Сигурно много, щом го държат затворен. И не толкова, щом не са го убили. Работи на пазар. Кой пазар? На оръжие, наркотици - едва ли му имат такова доверие. Или пазара на турски дрехи, китайски боклуци, Женския? Колко ли му плащат? Направих груба сметка, че ако дългът му е, да речем, минимум двайсет хиляди лева, а дневната му надница е колкото моята последния път на сергията за стари книги, 15 лева, ако му удържат наем за стаята (тия типове са толкова извратени и лакоми, че нищо чудно да му взимат и по 50 стотинки за тоалетна), ако си плаща храната и дрехите, ако решат да смятат и инфлацията, значи тоя човек е на практика доживотен затворник. Вечен длъжник.

Дали вече е свикнал с положението? Бездействието е функция на дългите... И откъде беше докопал тая математическа книга? Вероятно надзирателите му бяха изритали от апартамента собственика - склерозирал старец, бивш математик. Не знаех. Гадаех.

По обяд изгря слънце и излязох на балкончето. Вдигнах поглед към блока. Чудех се на кой етаж живее Длъжникът - на първия, на десетия, на последния дванайсети. Затворих очи и се опитах да си го представя.

През дните, преди да го видя, нагаждах образа му към вече познати лица. Веднъж ми се явяваше тъмен, висок, с къса коса и кафяви очи - като бивш колега от библиотеката. Носеше протрити дънки и кожено яке. Като се случеше да си засечем погледите, усмихваше се с очи и сякаш ми казваше да не се притеснявам, защото всичко ми е изначално простено. Друг път Длъжникът приемаше образа на приятел, който почти веднага след промените прелетя отвъд океана. Той рисуваше, но не беше художник. Рисуваше само с химикалка. Още пазя листчето с онази деликатна синя риба с разкошните перки и тъжно око. Колегата и приятелят си приличаха външно, само дето вторият беше по-нисък, носеше брада и по-дълга коса. Длъжникът в образа на този приятел влизаше в апартамента, следван от двама бабаити, сядаше на леглото в полупразната стая, пушеше мълчаливо, докато ония двамата псуваха и се наливаха с уиски. Той сигурно си мислеше за мен.

Така постепенно Длъжникът придобиваше чертите ту на един, ту на друг от мъжете, които нося в паметта и сърцето си. С ужас установих, че всеки от тях би могъл да бъде на неговото място. Всички биха рискували в името на по-добро бъдеще. Единственият, който отказваше да се окове в раираната затворническа униформа, да пусне брада и дълга коса, да рискува безрасъдно в името на мъгляви химери, беше ти.

На другия ден привечер тръгнах на разузнаване. Приех поканата на кварталния пияница Киро да пием бира под дъба, на дървената масичка срещу входа на блока. Слушах с половин ухо поредния вариант на историята за развода на Киро - как преди, като печелел добри пари, жена му го уважавала, а после, като го съкратили, си намерила друг. От седмия етаж майка извика дъщеря си, която играеше в пясъчника, да се прибира за вечеря. Мина друга съседка и се оплака, че вече втора седмица синът й не се бил обаждал от Германия; майката изказваше страховити предположения. Иван, който денем поправя автомобили, а нощем работи като таксиджия, влизаше в гаража, взимаше някакъв инструмент, после излизаше и пак лягаше под колата. Междувременно входната врата на блока се отваряше и затваряше. Взирах се в лицата на хората, но докъм осем часа в никое от тях не разпознах Длъжника.

И така три дни. Докато беше светло, коригирах Стивън Кинг и Дийн Кунц, а привечер засядах под дъба, пиех бира с Киро и дебнех. Подпитах Иван за хората в блока, но той ми каза, че ако не се броели старите съседи и семейството на брат му, вече почти никого не познавал от блока. Собствениците на апартаменти непрекъснато се сменяли, фирми нанасяли и изнасяли офисите си, пък и сградата била толкова голяма, че как човек да запомни всички, дето се мотаели наоколо.

Предположих, че щом не го виждам сутрин, като отивам до магазина за мляко, хляб и вестник, нито пък вечер, в края на работния ден, следователно Длъжникът излиза много рано сутрин и се прибира късно нощем. Затова започнах вечер на всеки десет минути да излизам на балкона. Стане ми студено, прибера се. Докато съм вътре, ме гложди мисълта, че ей сега, в тоя момент го изпускам. Пак изскачам навън. Към полунощ ми се приспива и си лягам. На четвъртия ден, преди да заспя, реших да сменя тактиката - сутринта, казах си, ще изляза рано-рано, към шест часа. Добре, обаче не върви да седна под дъба в шест сутринта, нали? Ще се престоря, че тичам за здраве.

На другата сутрин беше почнало да се развиделява, когато излязох на улицата. Птиците току-що бяха запели. Хора нямаше. Бездомно куче обикаляше кофите за боклук. Огледах се. Почувствах се глупаво. Не на мястото си. Но някак свежо. Светът отваряше венчелистчетата едно по едно. Тръгнах надясно и си казах - ще потичам до паркинга и ще се върна. Така, макар и с гръб, входът на блока ще ми бъде постоянно в обсега на очите и ушите. Около двайсет минути подтичвах напред-назад, докато накрая ми стана неудобно - от мен самата или пък от някой вездесъщ наблюдател. Реших, че съвсем съм откачила. Няма никакъв Длъжник, нахоках се, някой си беше играл да подчертава буквички в някаква книга, а от това аз бях изплела криминална история. По дяволите! Светът е твърдо Ъ.

И когато, преди да отключа вратата, метнах последен поглед към входа на блока, го видях да излиза в компанията на двама бабаити. За миг мернах лицето му - тъмна брада и дълга коса. Групичката тръгна в посока обратна на моята. Длъжникът вървеше прегърбен между двамата, като леко изнасяше встрани и наблягаше с левия крак; беше втъкнал ръце в джобовете на дънките. Като теб.

Скоро приближиха черен джип. Преди да се качи отпред до шофьора, Длъжникът обърна глава към мен. Беше далече, десетина-петнайсет метра, та не видях ясно очите му, но ми се сториха синьо-зелени, с по-тъмен нюанс в периферията на ириса. Като твоите. После джипът отпраши.

Тръгнах към блока - подобно животно, което души миризмата в стъпките, оставени от друго. Съвсем безсмислено беше, защото знаех, че вратата се затваря автоматично и няма как да вляза, без да звънна на някого. Все пак, не се предавах, понякога при затваряне автоматичните врати не прилепват плътно и така приличат на, но не са затворени. Освен това, знаех, че в блока има три асансьора. Мислех си, че ако някой извика и трите, а слезе само с единия, значи другите два трябва да са на етажа, на който са били извикани последно. Такъв е замисълът на асансьорното обслужване. Цялата ми стройна логика обаче зависеше от качествата на вратата. А тя беше щракнала автоматично.

Върнах се вкъщи. Денят мина както последните с тая разлика, че докато крачех от кухнята до стаята, се усетих как леко изнасям встрани и наблягам с левия крак, с втъкнати ръце в джобовете на дънките. Нещо, което дори когато бяхме заедно, не правех.

Най-накрая се разплаках.

Сълзите проясниха съзнанието ми; всъщност защо трябва да проточвам цялата история, да предполагам, да си въобразявам, да условнича, да го увъртам и да се преструвам, че Длъжникът не си ти. Знаех го, още когато видях подчертаванията в книгата, знаех го, когато открих, че живееш на седмия етаж, в апартамента зад решетките на вратата, вдясно от асансьора. Знаех го, когато слухтях пред нея и от всеки шум се опитвах да нарисувам картината зад нея. Знаех го, когато чух изстрелите и разбрах, че всичко вече зависи само от мен. От моя избор.

В оня момент трябваше да разцепя вселената на две и да реша жив ли си или не. Дали ти си намерил начин да се справиш с ония двамата неврастеници, които се наливаха с уиски, слушаха чалга и се псуваха, или те, невротизирани от наркотици и алкохол, са се убили взаимно? Или убитият си ти и аз вече няма за какво да страдам, животът ми най-сетне ще се отърве от призрака на любовта ни, ще се взема в ръце, ще си напиша професионално сиви-то, ще се присъединя към каквото трябва, ще се явявам на интервюта, ще си намеря работа, ще се придържам към предсказанията на хороскопа и ще се впусна в любовна авантюра с някой от интелигентните колеги, ще бъда пример за подражание на себе си. Ще те коригирам в паметта си и ще се престоря, че не си бил.

Всичко зависи от мен. От моята натрупана омраза. Или неугаснала любов.

 

 

© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.09.2007, № 9 (94)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 19, 16-22.05.2007.