Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЛОРИЯ, СТЕНАТА, КОТАРАКЪТ И НИЕ

Росица Борковски

web

Но като продължаваха да Го питат,
Той се изправи и им каза:
Който от вас е безгрешен,
нека пръв хвърли камък върху нея.

Светото евангелие от Йоана, 8:7

Като много истории, и тази е трудна за подхващане. Въпросът не е в началото. То е като живота - започне ли се, волю-неволю ще го изтърколиш. Проблемът не е и в края - там винаги ни чака точка, стена, смърт, забрава. Истинската мъчнотия е в подхващането на средата, на случката, в нейните преплетени нишки, които водят една към друга, а често и към себе си, щурат се из лабиринта на сравненията, подобията, разликите и натрупания опит, губят връзката си с началото и края, после пак я намират и в последна сметка от цялата тая среднотия не става ясно човек какво е искал да каже. Нейсе, тръгнах и ще вървя... към средата. Ако оттам се измъкна, после e лесно. Дали?

Всичко почна и завърши в новото заведение, дето онова лято Лена го откри и разпространи, а пък ние всички страстно залюбихме. Ние сме страстни натури - любим, ама не мразим. Забравяме. Думата заведение е интересна, нали? От завеждам. Та, заведе ни Лена в заведението, а ние се подведохме по шантавия й акъл, но не съжалихме. Всички знаем, че Лена е пътешественик насън и наяве и ги разбира тия неща - с откриването на нови територии.

Чувствителните ни сетива веднага установиха, че освен в персонала и ниските цени, очарованието на заведението е в интериора, в двора и преди всичко в тяхното шушукане, което като пясъчна връвчица се точи през нашите глави, къде трезви, къде не толкова. Вътре всичко е изрисувано в ярки цветове - червено, жълто, оранжево... а между тях съдбовно се опъват черни линии-магистрали, които обхождат другите цветове и ги подчертават както смъртта делата ни. Има нещо индианско или може би африканско в рисунъка по стените. При достатъчна настойчивост на вглеждането, на което не винаги сме господари, рисунъкът ни отнася по черните магистрали към нещо индианско или може би африканско. Зациклих, но то е от рисунъка - омагьосва.

Особена възхита буди у нас тоалетната - малък фаянсов, тъмно- и светлосин оазис, с огромно асиметрично червено цвете на бял фон, втренчило любопитни тичинки в тоалетната чиния. Отляво на нея, над мивката има огледало на нивото на приличността. Черното великодушно отсъства. Няма какво да подчертава, тук всичко е ясно. В тоалетната винаги ухае на нещо екзотично. Сигурно ароматът идва от червеното цвете. Тоалетната хартия, сапунът и кърпите за ръце са неизменно на пост. Изобщо като влезеш тук, не ти се излиза. Поради бирата имаме възможност често да изследваме това малко пространство и да му се наслаждаваме. Тоалетните са важна част от заведенията, а и не само, нали? Опиши ми тоалетната, та да ти кажа в какво заведение си. По тоалетните ще ги познаете ... Простете, от рисунъка ще да е, а може и от бирата.

Очарованието на екстериора е Стената. Като се влиза в двора, тя се пада вдясно. Стената, разбира се, не виси във въздуха, ами е задната част от сграда, тя, от своя страна, е част от улицата, която пък с нищо не подсказва заведението. Улицата и Стената някак заговорнически се допълват - крият заведението от навалицата и институциите. Нас също. Стената няма прозорци и не е измазана. Висока е. И широка. Седнеш на масата в двора, отпиеш глътка студена бира, въздъхнеш блажено, замислиш се за битието като такова, вдигнеш поглед в посока към Витоша и видиш тази планина от тухли. Издига се с величието и мъдростта на пирамидите. Ние обичаме и мъдростта, и нейното величие, пирамидите са друга тема.

Докато Стената и интериорът са неща видими, то диалогът между тях остава забулен в мъглата на нашите съзнания. Не е ясно защо редуването на еднаквост така ни хипнотизира. Може би защото, изследвайки еднаквостта, се надяваме да открием спасителна разлика.

Откакто Лена ни отвори очите за това място, все там се събираме. Не сме много - само три маси хора, като на скромна сватба. Сватба няма и нищо не празнуваме освен приятелството, лятото, бирата и средата на житейските ни пътища.

Заведението, дворът и улицата си имат местно население. На което и ново място да отидете, ще се натъкнете на местното население под една или друга форма на живот. Неговите представители изучават пришълците внимателно, взират се в очите им, търсят прилики, отчитат разлики, искат да докоснат, да помиришат, да се уверят, че нищо не ги заплашва. Като деца се радват, когато чужденeц проговори нещо простичко на езика им или демонстрира знание за обичаите им. Местното население е много благосклонно към доброжелателните другоземци. Преди това обаче ги подлага на малки изпитания. Типичен представител на нашето местно население се яви под формата на котарак - оранжево-бял, с жълто-зелени очи, гладен и поради последното - нахален. Изпитанието, което ни спретва всеки път, е неоригинално по котешки: ненаситно гладно-жално мяукане и увиване около краката ни. Нашият котарак няма достойнство, но пък и за какво ли му е?

Можем да се опитваме да говорим чуждите езици, като този на котките например: „Мяууу, мяууу”, мислите обаче, котешки или човешки, са трудни за проникване. Гледам аз котарака, давам му малко от зелената салата с риба тон, давам му още малко, наистина е ненаситен, подритвам го скришом с крак, озъртам се някой да не ме е видял, виновно се усмихвам, ама пак го подритвам, и отново... и отново. Опитвам се да си представя какво ли кръжи в главата му. Ето какво реших, че котаракът си мисли.

„Родих се тук преди няма и година. Това е Моето място. Хубаво е - закътано, с голям двор отпред, къща с прозорци в дъното, къща с прозорци от едната страна, а от другата - къща без прозорци, само стена. Има обаче къде да се разхождам, да скачам и да се крия. Никой не ме гони, но е забавно. Други като мен рядко се мяркат. Само Дамата на сърцето ми понякога застива в рамката на прозореца и тогава забравям всичко - и грижата за храната, и студа през зимата, и смътния порив по други земи. Дамата е прекрасна, бяла, винаги чиста и недостижима. Жалко, че не мога да я подуша. Никога не излиза. Кротко ме гледа през прозореца, тъжно и с копнеж, или поне на мен така ми се струва. Кой ли я храни?

Най-хубавото на Моето място е заведението, което значи, че винаги има нещо за ядене. Тия, дето работят тук, ме обичат, особено женската с късата щръкнала козина по главата. Малко съм й сърдит от оня ден, защото се опита да ме изкъпе, но пък иначе добре ме храни. От клиентите също все ще се намери някой да ми подхвърли я саламче, я хляб натопен в нещо мазно (не знам защо някои мислят, че каквото те обичат, и аз трябва да обичам), рибка от консерва или пък премерено малко парченце пилешко, любимото ми. Има хора щедри, има и скръндзави. Жените обикновено са от вторите. Аз обаче се умилквам около всеки, не се знае кой с какво настроение е дошъл.

Ето ги тези например. Знам ги, напоследък идват често. Понякога са щедри, друг път не са. Обикновено един от тях пристига по-рано и запазва две-три маси. Докато чака другите, пие бира (за съжаленеие не яде) и гледа стената.

Какво толкоз й намира на тая стена, не знам. Седне кротко, поръча си още една бира и пак гледа стената. По някое време ще си поглади замислено козината на лицето, после ще отпие замислено от бирата, понякога разсеяно ще ми оголи зъбите си и после пак ще впери поглед в стената. Като омагьосан. Аз пък като я погледна и всичко ми се отщява. Висока, огромна, върхът й не се вижда. И само тухли. Еднакви, безкрайни. Нито можеш с тях да си поиграеш, нито ще ти подхвърлят нещо за ядене.

Ето, днес брадаткото пак дойде, пак си поръча бирата и пак започна да си общува със стената. Реших да не му се пречкам. Поразходих се наоколо, докато приятелите му дойдат и почнат да си поръчват вечерята. Полюбувах се на Дамата на сърцето ми, помечтах си един ден да мога да я подуша поне, после се шмугнах в съседното мазе, намерих спукана топка, поиграх си малко с нея и така неусетно времето мина. Като се върнах при моя човек, той вече не беше сам. Значи моят час е настъпил... Тая женска сега защо се стиска, ами не пусне още малко рибка, зеленото на салатата не й ли стига?...”

Докато се забавлявах да съчинявам вътрешния мир на котарака, пристигнаха и други от нас и общият досега разговор се разпадна на диалози и трилози. Един от тях ми хвана ухото:

- Поканих тая вечер Ричард да дойде.

- Кой е Ричард?

- Ама ти не знаеш за Ричард?! Един американец.

- И какво прави тук?

- Работи в Македония по някакъв културен проект, но по интернет се запознал с една българка и сега е дошъл да се срещнат. От два дни са неразделни.

- Аууу, оууууу - и други закачливи, универсални на всеки език забележки. Ние уважаваме интернационалното чифтосване между видовете.

- А някой виждал ли е тая българка?

- Е, това не го разбирам, да се запознаеш с някого по интернет.

- Що бе, какво лошо, то си е авантюра. Като едно време в казармата как си пишехме с разни девойки без изобщо да сме ги виждали..

- Знам само, че се казва Глория.

- Ама че име!

- Нямаше ли такава поп-фолк певица?

- Имаше.

- Звучи ми префърцунено.

- На мен пък романтично.

- Да бе, като от 30-те години на миналия век.

- Те, американците си падат по романтиката. Това, дето ни показват по филмите, изобщо не е като в реалния им живот. Много са консервативни.

- Не виждам връзката между консервативност и романтика.

- Те, в Америка...

Тук разговорът тръгна в посока, която едва ли ще ви е интересна. Всички, предполагам, сте били част от или поне свидетели на подобни разговори, в които обобщенията за напълно непознати реалности стигат неподозирани, често комични дълбини. Този път обаче тия дълбини останаха неизследвани, защото обектите на разговора се появиха и всички радушно ги посрещнахме.

Ричард изглеждаше типично по американски, или може би по руски, все едно, ние на всички се радваме - рус, синеок, розовобузест, среден на ръст, леко пълен, облечен с ризка, която между поизбелелите чисти каренца казваше „Аз съм без значение, човекът е важен”, панталонът със землист цвят повтаряше същото, като допълваше „Но пък каквото съм видял...” Ричи беше на средна жизнерадостна възраст. Май всички американци са. Обобщенията сякаш са неизбежни, или поне когато става дума за американци. Той дойде с усмивка и ни поздрави усмихнато.

От начервените устни на Глория заизскачаха думи на английски:

- Скъпи, какво ще си поръчаш? - и без да дочака отговор. - Аз искам нещо лекичко. Може би салата и пилешко. Къде е сервитьорката?

После, когато сервитьорката, онази, която от обич се опитала да изкъпе котарака, дойде, тънките устни на Глория започнаха да нареждат:

- В менюто пише, че имате овчарска салата. В нея има яйца, но аз съм алергична към яйцата. Значи такава салата, но без яйца, моля. Пилешко на скара имате ли? Не?! Колко жалко! Стомахът ми е много чувствителен. Добре, тогава едно пилешко с гъби и задушени зеленчуци, полусурови и леко хрупкави. За пиене - тя огледа отрупаните с бирени шишета и чаши маса и каза - минерална вода, но не от хладилника, ако обичате.

После пак на английски:

- Ричи, ти какво си избра?

- Shopska salat, pomoriiska gouzdova, panirano pile i voda - опита се да срича той на български и взаимно се усмихнаха със сервитьорката. Ние шумно одобрихме лингвистичните му напъни.

Устните на Глория бяха стиснати ...

Котаракът дойде да приветства новодошлите. Отърка се в скъпите (двеста лева!) бежови панталони на Глория, подуши панталоните-ветерани на Ричард. Тя разтегли червилото и показа на котарака равните си зъби. Американецът го погали.

- Как може да го гали! Тоя котарак сигурно е много мръсен. Кой знае къде се е завирал! - измърмори на български Глория и повдигна и без това вдигнатата яка на бежовото-от-чиста-кожа яке, сякаш да се предпази от мърсотията.

Ричард не разбра тя какво каза, но се усмихна.

Сервитьорката донесе поръчката им.

Котаракът, който до този момент ни беше досаждал, сега се развихри и ни показа, че ние сме му били само предястието. Полудял от аромата на пилешкото с гъби, той започна бясно да налита на Глория. Докато тя разказваше как преди време била на специализация (така и не разбрахме по какво) в Ню Йорк, живеела в една стаичка, хранела се само със сандвичи и едва оцеляла през цялата тази година, котаракът неспирно се умилкваше около краката й. Ричард се опитваше да я спаси като му подхвърляше от собствената си салата. После му поръча отделна чиния с риба. После сподели с него и панираното пиле. Котаракът изяде всичко, но пилешкото, което Глория още не беше почнала да яде, продължаваше да го влудява.

- Трябва да изтребят всички улични котки и кучета - даде съвет на столичната община Глория и ноздрите на късичкия й остър нос се разшириха.

- Ама и вас не мога да ви разбера - обърна се тя за първи път към нас. - Защо не се оплачете на собствениците на заведението? Това на нищо не прилича!

Глория ни държеше отговорни за поведението на котарака.

- Ричи, недей да го храниш! Колкото повече му даваш, толкова повече ще ни досажда. - Тя май имаше опит с котките. Гласът й, иначе нисък и плътен, започваше леко да се извисява и фалцира.

- Ричард, престани! - не издържа Глория, на английски.

А после се обърна към котарака и му просъска на български:

- Ще се върна един ден и ще те убия!

После малко се успокои и ни обясни, че всъщност обичала кучетата, предпочитала вълчата порода, но само вързани в двор, щото пускали много косми и било трудно да се чисти след тях. Поради липса на двор обаче Глория си отглеждала вкъщи дакелче.

Американецът пак се усмихна. Той искрено се забавляваше. Обясни, че имал котка и всъщност много обичал котките. Той бил отраснал с тях. Майка му в Щатите отглеждала осем. Това едва ли успокои Глория, по-скоро избистри бъдещите отношения с хипотетичната свекърва. Последвалите събития обаче превърнаха хипотезата в спомен. Всичко стана бързо, като внезапна смърт...

Котаракът неочаквано скочи в скута на Глория. Тя изписка и го отблъсна. При падането той опита да се задържи за панталоните й и издърпа „златна” нишка от тях. Мозъкът на Глория изключи и подаде команда „Атака!”. С ловко движение тя докопа котарака и го хвана с два пръста за врата. Той увисна в ръката й - като оранжево-бял парцал с жълто-зелени, разширени от ужас очи. С маршова стъпка Глория се упъти към Стената. Там силно замахна и с всичка сила запрати животното в тухлите. Те равнодушно-мъдро поеха осем от деветте му живота. С последния котаракът успя да измяука на умряло и да избяга. Бялата Дама на сърцето му безмълвно наблюдаваше от прозореца. Никога повече не видяхме котарака. Сервитьорката после разправяше, че на другия ден ходел като занесен, а след известно време изчезнал.

Глория победоносно се върна. Видът й казваше: „Така се справям с враговете, а не като вас!” Отиде в тоалетната, онази с червеното цвете, изми си ръцете, остави десет лева на масата, каза първо на английски, а после преведе себе си и на български:

- Не мога повече да остана на това място.

Докато маршируваше към изхода, ние й отдадохме последна почит.

Не знам колко мълчахме, но ми се стори дълго, безкрайно.

След това един през друг започнахме коментарите. Всички, разбира се, дружно я оплюхме, разпънахме, низвергнахме. Вадехме от стената тухлите на мъдростта и величието и я замеряхме с тях. Ричард продължаваше да се усмихва. В един момент той каза:

- Тя беше съвсем различна вчера. Като бях у тях и играх с кучето и с трите й деца...

- ТРИ ДЕЦА! - не го оставихме да довърши.

- Да - отвърна той - момиченце на пет годинки, момче на осем и още едно, на тринайсет.

- Е, как може да има три деца и така да мрази котките?!

- Сигурно не й е било лесно сама да отгледа три деца - казах.

- Глупости! Вероятно има заможни родители. Как иначе е ходила на специализация в Щатите?

- Може да е много интелигентна, да е спечелила конкурс и така... - опитвам се да си представя живота на Глория.

- Ти какво? Защитаваш ли я?

- Не защитавам това, което направи, но мисля, че я разбирам.

- Какво има за разбиране? Човек колкото и да е страдал, не може да постъпи толкова просташки и жестоко. Всъщност именно защото е страдал не може...

Не ми се спореше. Скоро групата се окопити, някои още нищеха случилото се, за други то вече беше история. Вечерта свърши както обикновено. Малко след полунощ се пръснахме по къщите си. Продължихме да ходим в заведението, да броим тухлите, да пием бира и да посещаваме тоалетната, онази, в която Глория си изми ръцете.

Аз обаче не спрях да мисля за Глория. Беше лято - горещо и скучно, особено за дъщеря ни и нейната жадна за приключения юношеска душа. Записахме я, дъщерята, не душата й, на лятно американско училище - хем да не се мотае безцелно, хем да не забравя английския. Веднъж, когато я изпращах до училището, дребничка жена ме поздрави усмихнато. Едва я познах - беше Глория, без грим и червило, още сънена. Онази вечер тая жена ми се стори внушителна в гнева си, със самочувствие, сега изглеждаше бледа и малко смачкана. Водеше две от децата си - по-малкото момче и момиченцето. Беше ги хванала за ръцете, а те, чистички и розовобузи, се притискаха до нея - като котенца.

 

 

© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.01.2006, № 1 (74)