ГИНЧЕТО

Росица Борковски

web

Седим си с Гинчето на тротоара пред хлебарницата. Печем си лицата. Много е приятно. Под клепачите ми слънцето рисува оранжево-жълти картинки. Питам Гинчето:

- А под твоите?

- И под моите - отвръща.

По улицата не минава никой. Дори каруца с кон, накичен със сини мъниста и червени пискюли.

С Гинчето не знаем на колко години сме. Още не са ни казали, че живеем в София, столицата на социалистическото ни отечество България, което ще трябва да обичаме. Не знаем също, че имаме по-голям брат и закрилник с дългото име Съветскисъюз. Още не сме били чавдарчета със сини връзки, пионерчета с червени и комсомолци без връзки. Аз ще бъда, но Гинчето не. Тя ще умре. Знаем сутрин - закуска, обед - обяд, вечер - вечеря, и нощ - лека нощ, мамо, но нямаме представа за свят и време.

На мен обаче мама ми обясни ляво и дясно. Аз пък се опитвам да ги обясня на Гинчето. И на двете ни е мъчно за лявото. Казвам й как мама ми връзва лявата ръка за стола, когато се храним, и ми повтаря: „Всички ядат с дясната ръка. Разбра ли?” Да, казвам на Гинчето, разбирам, че лявото е завързаното на двора куче, на което му се тича.

Гинчето ми е единствената приятелка. Неразделни сме. На нея всичко казвам. И тя на мене. Играем си на много неща - с куклата, която може да се реши, на „кама” на стената на нашата къща, която е над хлебарницата, на дама и на ръбче. Много обичаме да се ровим в нещата, които изхвърлят от болницата. Откриваме там разни съкровища - малки лъскави кутийки, спринцовки без игли и други неща, които не знаем какви са, но с които после си играем на докторки. Брат ми все ме подиграва и ме нарича „боклукчийка”. Понякога ме бие. Не му се сърдя. Той е момче.

Брат ми е по-голям. Вече ходи на училище. Той е чавдарче, носи синя връзка и играе футбол с другите момчета от улицата. На мен футболът не ми е интересен, но като нямат вратар, викат ме и аз се съгласявам. Батко обеща и на топчета да ме научи. Аз пък после ще науча Гинчето.

Гинчето няма брат, но има баща. И аз имам, но го няма. Мама казва, че заминал далече „да печели парички”. Мама винаги така казва, „парички”.

С Гинчето обичаме да гледаме как чичкото в хлебарницата прави хляб. Стоим на вратата. Топло е отзад, слънцето се е вперило във вратовете ни, топло е и отпред, голямата пещ чака. Ние сме между двете и гледаме постепенно. Една голяма машина бърка тестото, бавно, бавно и тежко. Тестото е меко и като живо. Дали го боли? Не знаем, но мирише хубаво. После чичкото взима малко от тестото. Ръцете му и тестото са роднини. Той го реже на късове, които оформя на хлябове и с голямата дървена лопата ги слага внимателно в нетърпеливата пещ. После идва време за почивка. Чичкото ни се усмихва и излиза някъде. Като се връща, пак с дървената лопата вади готовите хлябове. Понякога ни дава по един комат и ни се усмихва. С Гинчето най-обичаме още топлата „срединка”.

Днес обаче хлебарницата е затворена. Нищо, и слънцето ни стига.

Говорим си.

Аз разказвам на Гинчето за това, как преди време управлявах вятъра. Бях застанала на балкона на кухнята, небето беше тъмно и аз му виках вътрешно: „Духай, ветре! Духай!”, и той ме слушаше. После му казвах: „Сега спри!”, и той спираше. Е, не винаги, но почти. Усещам как Гинчето ми се възхищава.

После тя ми разказва за оня сън. Как ходела боса в гората. Дъжд валяло. Кално било. Краката й правели кладенчета, в които се събирала дъждовната вода. А след нея една дебела змия, като онази, дето батко я нарисува, с присвити очи пълзяла и пиела водата от кладенчетата. Гинчето се събудила разплакана. Майка й не била до нея. Тъжно ми е за Гинчето.

После мълчим. Пак затваряме очи и оставяме слънцето да рисува под клепачите ни.

После слънцето спря да рисува. Стана тъмно. Отворихме очи и видяхме оня батко да стои пред нас и да се усмихва. Беше голям, много по-голям от моя батко. Сигурно беше комсомолец. Не го познавахме. Не беше от нашата махала. Големият батко се огледа по пустата улица, наведе се, разтвори шепа и каза:

- Имам хубави бонбонки.

Ние с Гинчето много обичаме бонбонки - дъвчащи и виолетки. Надникнахме в шепата му. Такива не бяхме виждали - увити в прекрасни разноцветни хартийки.

- Имам още много - каза и бръкна в издутия джоб на панталоните. - Искаш ли да ти ги покажа? - попита той Гинчето.

Тя кимна с глава.

- Само че тук не може - каза той. - Това е тайна. Къде да се скрием?

- Отзад в двора, зад къщата - каза Гинчето.

Стана ми криво, че само с нея говори, но нали ми е единствената приятелка...

Гинчето поведе баткото зад къщата. А аз останах да чакам.

След това Гинчето ми разказа. Баткото предложил да влязат в тоалетната на двора. Аз тая тоалетна хич не я обичам. Има голяма дупка и мирише лошо. Знам, че и Гинчето не я обича и не разбрах защо се е съгласила. Сигурно защото баткото беше голям и имаше бонбонки. Като влезли вътре, той прекрачил дупката, застанал до стената, обърнал се и казал на Гинчето да сложи райбера от крив пирон на вратата. Така стоели един срещу друг, баткото и Гинчето, а между тях миризливата дупка. „Обещай на никого да не казваш!” „Добре.” После баткото си разкопчал панталоните и оттам изскочило нещо, което според Гинчето много приличало на змията от съня й, само че било по-късо и само с едно присвито око или уста, Гинчето не беше сигурна. Баткото й казал „Пипни го! Погали го и той ще ти даде бонбонки!” Гинчето го пипнала - било топло, като „срединката” на хляба, но по-твърдо. Баткото почнал да диша бързо и тежко „А ти какво имаш под гащичките? Покажи ми!” Той се навел и вдигнал рокличката на Гинчето. После я натиснал с пръст по онова малкото местенце, което и тя понякога докосва, преди да заспи. В това време Гинчето чула, че майка й я вика и изхвърчала от тоалетната.

Седим си с Гинчето в кухнята, мама нещо готви на печката. Мирише вкусно. С Гинчето се чудим защо оня батко не й беше дал направо бонбонките.

- Мислиш ли, че пак ще дойде? - питам я.

- Не знам - казва тя, докато реши куклата.

- Изглеждаха вкусни.

- Да.

- А той защо си разкопча панталоните и си показа змията?

- Кой? Какви панталони? Каква змия? - пита ме мама.

- С Гинчето нещо си говорим, мамо.

- Стига с това Гинче, Мими. Стига с тия фантазии! Вече си голяма.

Мама нищо не разбира. Защото е сама и си няма приятелка.

Продължаваме да си говорим с Гинчето, но вече без глас:

- Другия път като дойде, първо го питай за бонбонките и като ти ги даде, избягай - казвам й.

- Добре - съгласява се тя. - И на теб ще ти дам. Нали сме приятелки.

Аз се усмихвам. Хубаво е да имаш приятелка.

После баткото пак дойде. Те пак отидоха в тоалетната. Гинчето веднага го попитала за бонбонките, но той й казал: „Първо трябва да му се помолиш”. „Моля ти се”, казала Гинчето и той й казал: „Браво, моето момиче”. Гинчето много обича да я хвалят. И след това баткото много пъти я похвалил: „Браво, браво, моето момиче. Да, точно така... Браво... Браво...” А после не помня, не, не помня.

Събуждам се. Не съм вкъщи. Оглеждам се. Мама е до мен. Наоколо е много бяло. Питам мама за Гинчето, а тя ме гледа особено и ми казва, че вече я няма. Не й вярвам. Викам тихичко Гинчето, но тя за първи път не ми отвръща. Сигурно е още с онзи батко. Не е честно да ме оставя сама. Нали сме неразделни приятелки? Мама ме прегръща и плаче. „Умря”, казва, „Гинчето умря, Миме”. Малкото местенце тъпо ме боли.

И ми е тъжно. За всичко.

© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.11.2007, № 11 (96)