ИЗ "СВЕСТЕН ЧОВЕК, ТИ КАЗВАМ"

Петя Караколева

web

Глава І.

ЖЕНОМРАЗЦИ

- Каквото съм направил, направил съм, и пред хората не мисля да се оправдавам! Казвам го само на тебе, защото е важно ти да не объркаш конците отсетне и да не тръгнат едни диви приказки за нас, дето няма да са в паралел с истината. За хрониката ти говоря, схващаш ли? Хрониката е стара работа, още като се родило човечеството и като се огледало наоколо, че всичко поживей-поживей, па вземе и си умре по природни причини, си рекло: “Трябва да си родим някой да ни води хрониката, че като умрем и ние, да се помни що сме живели и що сме сторили, преди да умрем!” “Аз вече съм се родил” - обадило се тогава едно такова никакво човече, човечеството го огледало и се закикотило: “Ти ли бе, ти да не си повече от нас, че ще ни описваш, я се виж на какво приличаш?” А човечето: “И да се гледам, и да не се гледам, знам, че не съм повече от вас, ама имам един, дето ми седи в главата, с по-умна глава от моята, и той ми вика кое е важно, че него да запиша, щото всичко не може, нали така?” А човечеството: “Щом с две глави ще мислиш, пиши тогава!” Та тоя най-първи хроникьор чувал полунаписаните и полунарисуваните шушнения на втория в главата си и драскотел с камък по камънаците - писал и рисувал много важни работи, толкова важни и умни, че и днеска ги изучават и не ги проумяват изцяло, пък човечеството оттогава без хроникьор не е оставало - без хроникьор не може, неписан закон е това и измъкване няма.

Ние с Амуджата откога сме заумували: кой ли ще се пръкне на белия свят да води нашата хроника, и едва наскоро, ще знаеш, стигнахме до извода, че ти ще я водиш. Имаше по-рано и други кандидати, ама отпаднаха. Некадърници! То да си вързан в акъла не е грехота, само че на такъв да дадеш молива, да му гласуваш, значи, доверие, си е чиста дивотия! Не зяпай, а слушай какво ти приказвам! Разбира се, ти си още дребосък, но ще се опериш. Амуджата вика, ще се опери Милето. Пък каквото е казал Амуджата - пиши го станало.

Но преди да почнеш да пишеш, трябва... Ти сега ще мълчиш, аз да ти кажа, за да знаеш! Писането си е плаване, било в дълбока, било в плитка вода, ама си е плаване, и това ще рече, че без да обичаш и лодката, и водата, няма да стигнеш до другия бряг. Ясно? Е, като нищо може да се случи, колко му е запушалката да изхвръкне и лодката да вземе да се пълни. Ще се напълни, значи, и ще потънеш. Няма да потънеш при едно условие - ако изпиеш всичката вода. А ще смогнеш да я изпиеш пак при същото условие - ако я обичаш. И никаква опасност няма да останеш на сухо, запушваш лодката, един пръст в гърлото и повръщаш водата, и давай към другия бряг. Оттук насетне все по вода ти върви, щото водата като е минала през теб, си е взела каквото е могла и си е твоя вода вече. Взаимно се обичате, което е най-важното и най-естественото, от повече коментар няма нужда.

Аз, усетя ли, че някой с някого не се обича, тутакси разбирам, че зад тая неестественост стои вампир... Бабини деветини ли рече? Бате-га, де да бяха деветини, и на мен ми се ще да са деветини, тогава лесно, хващаш за яката тогова - що не обичаш тогова?, и край - те се обикват. Естествеността е възстановена. Но не е тъй, защото, казах ти, има вампири и разна друга гад, която се съпротивлява до смърт срещу естествеността... Не вярваш ли? Питай Амуджата за Соня и Петър... не, по-добре не го питай, че каквото е плямпало Амуджата, ще замръкнем. Аз ще ти разкажа историята накратко, само за пример.

Преди десетина години... Преди дванайсет ли? Виждаш ли какъв подробен и педантичен е Амуджата, сякаш има значение! Добре, преди дванайсет години, пролетта беше, идва при нас Соня - младичко булче, пък хубаво, ще речеш, зиме в оранжерия си отглежда хубостта и напролет готова я изкарва на сгледа. Идва и плаче. Детето й годинясало, здраво, расте, ама грозно. Ще знаеш, Миле, кога майка признае, че детето й е грозно, значи е грозно и отгоре. И тя тъй вика:

- Като че не знам какво е грозно! И от ден на ден все повече погрознява. Мъжът ми не ще и да го погледне, сърди се, намеква, че на моя род приличало...

Хайде, мисля си, тя хубава, Петър хубав, нещо друго е на дъното на кладенеца, я чакай да поразмътя водата, да видим каква риба ще се улови в мътната вода.

Разследвахме с Амуджата случая в дълбочина - разпитахме роднините, близките, приятелите, подушихме откъде е вял празният вятър, накрая Соня и Петър притиснахме и те си признаха като в деня на Страшния съд, че баш голяма любов не е имало, когато се взели, ами се харесвали и се надявали... Добре, хора сме, и това се случва - не се обичат в началото, после се обикват, но! Но да се прави дете без любов - какво чакат да се пръкне, Малкият принц ли? За такава приказка Екзюпери би им плюл в краката, защото те връз хубавите си лица не заслужават такава милост.

Нали ти казвам, вампир беше застанал помежду им и го знаехме точно какъв е. Вампирите, Миле, биват различни породи: пъпчиви, опашати, смотани, лапести... Тоя беше от топчестите, съмнение нямаше. Търкаляли го Соня и Петър помежду си, хà насам, хà натам, както се търкаля вина - ти си виновен, не, ти си виновна, докато идеално му полирали повърхността...

Е, здраве да е, и с полирани гадинки сме се справяли. Амуджата казва:

- Да установим точно мястото на появата!

Настанихме се в двора на Петрови, уж стягаме портата, и се оглеждаме.

- Ще се спотайва гадът, няма защо да дебнем днес - отказва се Амуджата, - дай най-добре да сложим дръжка на вратника, че като го гледам тъй безрък, ми призлява.

Света истина е, че вратник без дръжка е досущ безрък човек. Някак нахално се получава - буташ го по дъските, по-горе или по-долу, сякаш блъскаш човек по рамото или под лъжичката да се отмести, че да минеш. С дръжка вратник е друго. Понеже не знаеш, ще ти кажа от какво се правят дръжки, че втори път да не ме питаш. Най обичам дървените, от явор или ясен. Яворовата дръжка, особено като я огладиш добре, ти ляга като в дланта на стопанка, дето ти вика “добре дошъл и прощавай, че ръката ми е жежка, от огъня е, тъкмо съм сготвила, ще останеш да обядваш”. Ясеновата дръжка пък си има памет, винаги ще ти каже “хайде бе, човек, от миналата сряда не си се мяркал”. От чам - не, от чам не бива да се правят дръжки, защото чамът е добро дърво, обаче от дъждовете му се отмива добротата и става трошлив и лицемерен. Веднъж само сложихме чамова дръжка, а стопанинът след месец ме среща и гледа в земята, обиден, значи, и ми казва: “За лицемер ли ме смятате, а?” Някои са против железните дръжки, но не са прави. Една дръжка от ковано и посукано като женска плитка желязо си е напълно човечна. Тая работа е в паралел с живота - вземи, викат, железния характер на някой мъж, усучи го около женска плитка, няма ли да стане по-човечен, а? Не е имало такива случаи, пък и да е имало, не сме седнали тях да разглеждаме, за топчестия вампир приказвахме, нали?

Като майсторяхме дръжката на Петровия вратник, след няколко дена вампирът не издържа да се спотайва и взе да се издава - на стъпалата пред къщата причакваше Соня и Петър да си дойдат от работа и си вършеше мръсната работа. Как я вършеше ли? Ами тъй. Петър погледне Соня и аха да рече: “Какви хубави очи имаш, о...”, пък вампирът: “Виж й чорапите - бримка!”, и Петър: “Разпуснала си се като крава!” Соня аха да погледне Петър и да рече: “Мъжкото си е мъжко, хубавото ти си е хубаво - за никого не те давам, об...”, и вампирът: “Виж му лявото кутре, нокътят пет сантиметра - чопли си носа с него!”, и Соня: “Поне пред мен не си чопли носа!”

И се почва. Олелия, дандания, такъв си, такава си, що ли те взех, що ли те взех... абе сгромолясване на въздушните кули, няма нужда от коментар.

Е, питам те, Миле, като седи такъв вампир на стълбата и им сочи дребните кусури, как да се заобичат?

Тогава Амуджата вика:

- Бренеке!

Ясно, бренеке. Залягаме зад стълбата, пушките ни готови, и чакаме. Надвечер идват Петър и Соня, насъсква ги вампирът един срещу друг, те се сджафкат и се прибират вътре да се джафкат.

А ние точно на пусия, няма гък, няма мък, само се ослушваме. По някое време се чу туп-туп-туп - като топка се търкаля по стъпалата - и спря.

- На петото стъпало клекна - шепне Амуджата, - видиш ли го?

- На четвъртото.

- Да де, на четвъртото отгоре, на петото отдолу, ако броиш отдолу... - И стреля.

Той винаги стреля пръв, зашеметява гада със заешки сачми, пък аз с бренекето тряс, го разпарцалявам. Ама тоя път - ядец. Ни Амуджата го зашемети, ни аз го разпарцалих. От полираната повърхност, види се, рикошираха сачмите.

- Тая гад си квартирува на стъпалата и няма да мръдне оттам...

- Ще мръдне не, ами ще хвръкне! - викам. - Стълбището, нищо, че е от цимент, нали е без арматура, малко тротил и...

Но не беше въпросът да им хвърлим къщата във въздуха, друг беше въпросът. Тогава Амуджата, ей, много е умен моят Амуджа, рече:

- Шиш!

Срещу топчестите вампири шишът е най-сигурното оръжие, стига да е остър и докъм половин метър дълъг. Туй е в паралел с вампирската душа, която се намира в центъра на топката. Търкулне ли се гадът, наниже се на шиша, и боц - право в централната душа. Ако ти кажа, че на другия ден се наниза, ще те излъжа. Дни и месеци минаха, а Петър и Соня, предупредени своевременно да не се наранят, сутрин и вечер заобикаляха острото и заобикаляйки и внимавайки, нямаха време да си подхвърлят остри думи.

А ние чакаме. Чакането е като да копаеш геран, очите ти все се надяват да шурне вода още при първата копка, пък тя шурва, когато си се уморил да блъскаш с търнокопа и хич не я чакаш. И сега тъй - неочаквано една сутрин намерихме на петото стъпало, на петото, ако броиш отдолу, мокро петно. Сякаш от роса, и като роса се изпари, само че Амуджата и аз знаехме: вампирът се е нанизал и край - изтекла му е водната душица.

Кой? Петър и Соня ли? Родиха си още две момчета - сладки като краставички от оранжерия навръх Нова година, а и първото, грозното, никак не било грозно, щом порасна, се видя, че е хубаво. То на майка му и на баща му онзи вампир им притискал очните ябълки, променял им значи фокусното разстояние и истината се размивала, ставала изкривена като при крайна степен на астигматизъм.

Тъй беше. Но в началото Петър, наивник и неблагодарник, с гръб минаваше покрай нас, не ни хващаше вяра за вампира, даже разправяше, че сме женомразци - къщата на жена му сме искали да взривим, детето й не сме харесвали, по нея с бренеке сме стреляли... Точно така, почне ли мъж да защищава жена си, пиши го, че е почнал да я обича. Хубавото си е хубаво, не ни харесваше само, дето ни викаше женомразци. Сигур от Монката го беше чул, макар че Монката е друга история... какво рече, Амуджа? Да де, не е друга, да не спорим.

Та за Монката, Миле, искам пак от нас да научиш, защото съм сигурен, че до ушите ти ще стигнат клюки какви женомразци са Тим Димитраки и Амуджата. Не хващай вяра. Как така! Един мъж вземе ли да мрази жените, тутакси става със знак минус и сам се изважда от човечеството, без човечеството да пострада от това, а за женомразеца резултатът е нула, то се знае! Монката ни лепна, че сме женомразци, и ние не можахме да го убедим, че ние мразим други твари, които ползват и мъжете, и жените, пък че тези твари са от женски пол, какво сме виновни? Охо, що вампирици и лами сме изловили и изтребили! Компютър ще ти трябва да ги изчислиш. Амуджа, обясни на Милето какво представлява вампирицата... Не, по-добре недей, че си малко гламав и ще ги надрънкаш едни...

Идва веднъж Монката при нас... не, не беше Монката, а майка му, една такава бабичка, лекичка такава, ще речеш от кокоша перушина сдиплена, пък и тя самата - ко-ко-ко, ко-ко-ко - каканиже като квачка, дето са я изгонили от полога, и тъй си беше.

- Тиме - каканиже, - Амуджа - каканиже, - пъргава съм, здрава съм да изгледам две внучета, и три биля, ама момчето не ще и не ще да чуе за женитба. Помогнете ми, само вие можете да ми помогнете, чувала съм, че сте оправяли и пò чурук работи... Ако го сторите, да вкарате момчето ми в правия път, че да си отгледам две-три пиленца, на Амуджата ей такава свещ ще запаля, че да е жив още сто години. И тебе, Тиме, няма да подмина - кръстник ще те поканя на първородното пиленце! А? Умно ли съм го замислила?

- Умно - викам и я отпращам, а на Амуджата викам: - На тая мила квачица не й ли осигурим пилета, ще я тръшне пипката!

- Ще я тръшне - съгласява се Амуджата. - Само че не знам, момчето й чукна петдесетака.

- На четиридесет и пет е.

- Млад е още. Бива и да го оженим.

- Ъхъ. Да не е нещо сбъркан в мъжкия механизъм, че бяга от жените?

- Не е - клати глава Амуджата, - много добре си спомням как навремето бе полудяла една зъболекарка по него, после той по нея, после пък се разкараха и тя се ожени за друг.

Какво да се прави, стават и грешки, признаваме го, ама заради една шугава овца да умориш цялото стадо хич бива ли? А Монката го мореше. Нали беше зъботехник, дойде ли му поръчка за женско чене, хване го, та го отесни, изкриви го - да стиска и да гложди после, един вид наказание за женското стадо по ред на номерата.

Моят Амуджа тогава два дена като болен ходеше, но вечерта на втория ден, много ми е умен Амуджата, рече:

- Вампирица е била оная първата, от нея иде всичкото, усещам.

- Вампирица ли? - преповтарям и насмалко да се откажа от случая. Де да беше вампир в панталон, мъжки, искам да кажа, щото мъжкият вампир е лесна работа - завъртиш му два по врата и готово, поеме си пътя. Ако не го поеме, пак е лесно, пак му разгонваме мамицата - мъжкият вампир е глупав по рождение, и на умен да се прави, все ще изглупее нейде и ще се подведе. Докато туй, вампириците, са леле-мале, ни се водят, ни се карат, затова тях със серкме ги ловим. Най-опасни са акумулиращите вампирици. Като метнат светкавица, малка такава, до метър-два, просват те по гръб и те оставят да се тресеш с години. Сега да се разберем, едно е да те перне ток от котлон, когато печеш чушки например, друго е акумулираща вампирица да те перне - разликата е голяма.

Но да се върна на приказката си. Отиваме вечерта при Монката, у тях отиваме, а той се сврял в стаята си, пуснал пердетата, пуснал плоча с Петата на Бетовен и подбрал втората кана вино.

- Съдба - мърмори, очите му кръвясали, - съдба, съдба, съдба, съдба...

Нагласихме се край него, мълчим и чакаме.

- Защо мълчите? - пита ни Монката и се ядосва. - Като сте дошли да мълчите, по-добре си ходете!

- Ще си ходим - отвръща Амуджата и му показва серкмето. - И без това сме тръгнали на риба...

След третата кана Монката ни забрави, вторачи се в прозореца, тъмно, а той сякаш вижда нещо. Или чува. По някое време и ние чухме: скръц-скръц - все едно котка дращи по стъклото. И веднага цък - цепка на стъклото и през цепката се провря вампирицата, както може да се провира само споменът, когато е натрапчив и незабравим.

Рядко се случва да са грозни вампириците, а тази хем беше лика-прилика с оная, неговата зъболекарка, хем не беше. Венера, Аврора, Диана, Савската царица - ако ги стопиш в едно и им отделиш шлаката, ей тая жена ще се получи. Царица на цариците, каквато, да си кажем правичката, зъболекарката никога не е била, бая грозничка си беше даже, но в това й е силата на вампирицата - да ти се издокара в окото като... Абе какво да ти разправям - направо жената-вамп! Амуджа, я обясни дали жена-вамп не иде от жена-вампирица, ама съкратено? Не-не, по-добре не обяснявай, че каквото си плямпало, ще осъмнем!

Та тоя вамп беше от акумулиращата порода, веднага разбрахме, искри и мълнийки пръскаше. Мине напред-назад из стаята, на нас с Амуджата никакво внимание не обърна, и се лепна за Монката.

И като поде едни глезотии, не ти трябва шлагер:

- Мони, Монито, Монето златна моя, помниш ли как те обичах, а ти как ме обичаше, а ние как се обичахме...

И така нататък, и през цялото време му внушава, че всички жени по света били кифли изсъхнали, пък тя - гледай го ти вампа! - била топъл козунак!

Монката - на седмото небе, аз - заплеснат по тях, но Амуджата си гледаше работата. Метна серкмето, хвана вампа и стегна възела. Казвал съм ти, Миле, как се стяга възел на серкме с вампирица, няма никаква разлика от възел на ненужен спомен... А? Какво? Забравила си? Да си го запомнила - няма да повтарям.

Та Амуджата стяга възел, а Монката крещи, реве, налита да се бие.

- Женомразци! Бракониери на чуждо щастие! Мухльовци!

Амуджата я кара кротката

- Вярно, женомразци сме. Има и един мухльо! - И сочи мен. - Ще го изпратим да спи. Одрямал се е. Хайде, заминавай си - избутва ме навън, а на Монката вика: - Ти, амуджа, сега ще седнеш и ще развързваш възела на серкмето - ако смогнеш до сутринта, поклон ще ти сторя, ако не смогнеш, ще видим после...

После видяхме - колко вечери подред Амуджата връзва възела, Монката го отвързва, Амуджата връзва, Монката отвързва, не ги помня, ама последния път Монката не можа да го отвърже и дотука.

- Сега да почакаме - вика Амуджата.

Ей, много е гламав моят Амуджа, питам го какво има да чакаме, да втаса ли тоя, ако е за втасване, да му метна една буца мая... Пък то да излезе прав, много е умен моят Амуджа, излезе, че любовната мая имала качество на линейно и обемно разширение, до обхващане на всички човешки територии, включая и четиридесет и пет годишните. Скоро Монката се ожени и на първото родено пиленце ме направи кръстник. На второто беше Амуджата.

Абе нали ти разправям, самодиви, лами, вампирици - лесна работа са, ловим ги, връзваме си ги, не ни озорват, виж, алергията може да ми разплаче майката. Тая история хем е друга, хем е същата, защото пак ни лепнаха, че сме женомразци, на дядо Кольо жената сме искали нещастна вдовица да направим. И като стигне тая мълва до теб, може да се излъжеш, че е тъй. Разправям ти го, да знаеш истината.

Слушай сега за алергията... Не бе, не става дума за тополов пух и разни други, дето предизвикват сенна хрема. Тази алергия е по-чешитска, набира инерция години наред и като се завърти - не ти трябва маховик на парен чук, ще те сплеска, и от анфас в профил ставаш, а от профила ти - нула.

- Кольо е кръгла нула! - идва веднъж баба Томина, настръхнала и ядосана, сякаш ние с Амуджата сме префасонирали нейния Кольо в нула. - Дори не е нула, а по-лошо! Повдига ми се от него, като го гледам! Все едно че ме карат да ям диня, наръсена с нафта, ей тъй ми се повдига!

Пълна алергия значи! Поживели-поживели, деца отгледали, сребърна сватба изкарали, сега вместо да лъскат със злато издръжливите си пагони за посрещане на златна сватба, те - изкукуригват. Страшна работа. Мъжете като изкукуригат, им дай да се развеждат и да се женят за съученичките на дъщерите си, а жените си измислят диня с нафта и оправяне няма.

- Бабо Томино - казвам, - я запретни ръкавите.

- Защо да ги запрятам, бре?

- Да видя нещо.

- На, гледай.

Гледам, по ръцете й червени петънца, като разхвърляни червени стотинки...

- Алергия имаш, бабо Томино, ще трябва да я излекуваме.

- Никаква алергия не е, а спукани капиляри, какво разбираш ти! Алергия има снахата от домашен прах, а аз мета с метлата, бърша с парцала и нищо ми няма. Не е алергия.

- Тогава е друго.

- Друго е, само че не можете да ме отървете от него.

- Какво точно искаш от нас? Ама кажи точно, че после да не се отметнеш!

- Чух, че в горското търсят домакин. Тиме, ти можеш да уредиш да го вземат, там пенсионери вземат. Да върви в балкана и да не се връща. Ако ще, мечка да го изяде - само да не го виждат очите ми!

- Добре - обещавам, - ще го махнем от очите ти, сега си върви, ние с Амуджата ще помислим...

Тръгна не тръгна баба Томина, и Амуджата вдига лявата си вежда на питанка:

- Твърда терапия ли?

- Твърда. При баба ти Томина няма да мине мека терапия.

Навих едно въже на кръста и го покрих с пуловера, та като вървим по улицата, да не ни вземат за хамали и да ни цанят гардероб да носим. Щото и Амуджата, каквато е планина, тъкмо на хамалин прилича... Какво рече, Амуджа? Аа, не така, с пет килограма съм по-лек, теглихме се, нали? Няма значение, и тъй, отиваме право в къщата на баба Томина.

Влизаме с “добър вечер” и сварваме баба Томина и дядо Кольо в кухнята, той си пие биричката, а тя не му чука сол на главата, както е думата, а криви пирони изправя на главата му. Пъргава бабичка, хваща и нашето “добър вечер” за крив пирон, бух върху голото теменце на дядо Кольо, като на наковалничка, и давай да го изправяме. Човечецът само притръпва от всеки удар.

- Добър вечер ли рекохте? Къде му е доброто и на доброто, и на вечерта с тоя хрантутник, с тая пиявица, дето всеки ден лочи бира...

- Една биричка на цял ден не е много - привиква ни на помощ дядо Кольо, - кажи, Тиме, кажи, Амуджа...

Устатата бабичка го прекъсва:

- Какво ще кажат те, бре! Чуждите хора ли ще слушаш, или жена си! Некадърник! Трийсет години го търпя тоя некадърник! Хората гледат да се пенсионират и да се хванат на работа, а той гледаше да се пенсионира, че да се излежава по цял ден...

- Е, Томино, нали знаеш, как с лумбагото...

- От мързел не лумбаго, обици ще си закачиш, стига да те отърват от работа...

Тая разправия нямаше да свърши, ами трябваше да действаме с нашия си алергозен час по-скоро.

- Тихо - нареди Амуджата на баба Томина, - не сме дошли да те слушаме! Дойдохме да махнем дядо Кольо от очите ти! Или се отмяташ?

- Не се отмятам, махайте го! Веднага го отвеждайте, да не смята, че ще му лискам менци, та да му върви по вода! Ако щете, в джендема го водете!

- Там ще го водим - рекох, размотах въжето и огледах тавана. - Тука що нямате греда?

- Каква греда? - опули се баба Томина. - Че нашите тавани всичките са шпакловани с гипс, туй да не ни е някоя селска съборетина! За какво ти е греда?

- Е, че на какво ще бесим твоя Кольо? Няма да го водим на двора я и да го бесим на вратника. Ще се смеят хората. Ще кажат: не можаха ли тихо и кротко да си го обесят вътре, ами смущават квартала...

Ни аз, ни Амуджата поглеждаме към двамата - имахме си работа. Аз направих примка, Амуджата не я хареса и я върза с двоен клуп, да не се изхлузи един вид, премери примката дали влиза лесно на главата на дядо Кольо и рече:

- Влиза.

Аз стъпих на стола и раздрусах полилея.

- Мен няма да издържи, но него - до утре сутринта, ако щеш.

- Ами да - съгласи се Амуджата, - той е едно джезве кокали, лекичък е...

Чак сега погледнах двамата. Ще знаеш, Миле, и аз, и Амуджата не сме ходили в парижкия паноптикум, ама чак сега схванах откъде е дошла първоидеята за восъчните фигури. Твърде проста операция - преди колко там си века някоя умна глава е предвидила какъв добър восъчен цвят ще имат в тоя ден баба Томина, дядо Кольо и въжето, и каква неподвижност, и си е рекла: “Я чакай да ги изпреваря, да си направя един восъчен Наполеон, един восъчен Волтер, един восъчен Де Гол, че да си поживея без конкуренция чак докато баба Томина, дядо Кольо и въжето ще направят техните си восъчни фигури...” И така им откраднал идеята, не е ново, плагиати по белия свят колкото щеш...

Кой? Баба Томина ли? В началото може и да не вярваше, ама за мен знае, че не се майтапя, и за Амуджата знае, че не се майтапи, и като зина срещу нас, врати и прозорци отваря да събира хора за свидетели как сме искали да обесим нейния Кольо.

- Моя Кольо, дето... Хорааааа... Женомразци! Нещастна вдовица искат да ме направят! Хорааааа...

Вика, кълне, не спира, но ние с Амуджата хич и не се вслушваме в клетвите й, друго ни търси ухото. Ще знаеш, мина доста време, докато в левия край на кухнята нещо рече пук - все едно голям балон се пукна. Е, слава богу, смигнахме си с Амуджата, ликвидирахме го. Точно така, Миле, алергията към човек, дето си живял трийсет години с него, се предизвиква от смотан вампир, а да убиеш смотан вампир е все едно да правиш автомобил на конвейер. Автомобилът се прави част по част, вампирът се убива част по част, а вампирските кости, без резервните, са триста трийсет и три, казвал съм ти го, няма да повтарям. Важното е, че най-вътрешната част е черен балон и чак когато спукаш балона, тогава умира смотаният вампир. Зорна работа е, вярно, обаче си има тайна - няма що да го убиваш на части, направи нещо, от което ще го хване голям яд, и той самичък ще се пукне. Защото е твар зловредна, дето хем иска да умори човека, хем като тръгне човекът да мре, се пуква от яд. А може би от мъка, не знам, сложна наука е вампирологията, много сложна...

Ще попиташ, защо ти ги разправям тези работи. Ами щом ще ставаш хроникьор, смятам, че е редно да ги знаеш. И Амуджата смята, че е редно. Не ми пей, че си малка, известно ми е, но отсега трябва да запомниш, че на дъното на всеки кладенец има някаква любов - няма ли я, и кладенецът го няма. И твоята хроника ще се издъни, ако не я пишеш с любов...

Да пиша с любов!

Пиши с любов!

Да пишем с любов!

Пишете с любов!

Удивителните знаци при подобни изрази са излишни, са символ на безпределната ненужност, понеже самата дума любов съдържа толкова удивителни знака в самата си същност, съгласете се, колкото по-удивляваща и значима е. Това го знам сега, а тогава, в оная сутрин, седейки на малкото столче (“Столът се избира според човека, а не човекът според стола” - Тим, пак тогава), разказът на Тим не ще да е значел за мен повече от бледозелената шапка на маломерно джудже, тичащо много чевръсто и подуващо роклите на малките момиченца тъкмо там и тъкмо така, където и както трябва да бъдат подути след време; и го прави джуджето само и само за да покаже на изпреварващото главата тяло (“Физическата зрелост винаги изпреварва зрелостта на ума” - татко, в някакъв сериозен миг) на кои посоки да даде преднина в растежа. Макар че и за джуджето тогава не бях кой знае колко наясно, но то ми вършеше добра работа, когато - малка и още плоска като дъска - ми омръзнеше да съм плоска като дъска и го повиквах, и го карах да моделира това-онова по мен напук на двете ми сестри, също малки и плоски. Темата за джуджето в никакъв случай не бива да се смята за отклонение от темата за любовта, двете теми дори не са двете страни на проблема, те са единствената му страна, и застанал на нея страна, Тим повтаряше: пиши с любов, а Амуджата ми даваше пример за добър слушател и усърдно кимаше: да, Милето ще пише с любов. Само че аз, Милето, още не бях слушател, камо ли добър. Тинтири-минтири, Тиме, любовта е тинтири-минтири, и тинтири-минтирито е също любов, Амуджа, тананиках си наум и бях уверена в правотата си, примерите валяха от сутрин до вечер край мен: вчера сутринта обичах ли татко? - ами да, защото вчера сутринта беше добър (“Отиваме на море” - татко), а вечерта беше лош, отказа, не можело да отидем на море, бил зает, неочаквани проблеми в службата, вечерта по-малко го обичах, естествено, мама от една седмица я полуобичах, задето ми се скара... вече не си спомнях за какво, но ми се скара, лелите си направо мразех, те знаеха само да тормозят, макар че скоро, май преди месец, за нещо много ги обичах, обаче за какво беше, и това забравих, а сестрите ми - с тях колко пъти си лягахме и се завивахме през глава не с одеяло, а с любов, пък се събуждахме, преливащи от неприязън една към друга. Да, тананиках си, любовта е несигурно и нетрайно нещо, любовта е тинтири-минтири, и тинтири-минтирито е също любов...

- ... и колкото по-нататък, Миле...

Женомразец си, Тиме, няма ли да млъкнеш, наду ми главата, мислех си, беше ми скучно, от скука се прозявах, та чак скулите ми припукваха, сигурно и сливиците ми се виждаха, не е прилично, знаех го още тогава (“Устата при прозявка се закрива с длан!” - леля Бияна), на десет години момичетата ехе-хе какви работи знаят, но в момента не ми пукаше - Тим и Амуджата си бяха Тим и Амуджата, приятели, пред които можех да се държа както ми се щеше, а не да се правя на префърцунена, те също се държаха свободно - бяха ме забравили вече и си приказваха за някакво копеле, на което непременно трябвало да се тегли една майна...

Ами да я теглят, нямам нищо против, само че аз си тръгвам (“Чао, Тиме, чао, Амуджа!” - аз), и се измъкнах навън, правех си сметка да му хвърля една игра с момчетата, дори да се сбия с тях, а за целта ми трябваше пръстенът. Страшен пръстен, отпред с муцуната на Мефистофел, купих си го от сергиите на пазара, голям ми беше и си мушках и двата пръста в него, но покажех ли го на ония фукльовци, момчетата, всичко живо си подвиваше опашката...

Притичах през двора, по коридора към моята стая, където под дюшека лежеше скрит страшният пръстен и ме чакаше.

Когато влетях вътре, изохках - чакаха ме моите лели. Понечих да изхвръкна назад, ала вратата се хлопна под носа ми, може би от течението, станало заради отворения прозорец, но най-вероятно вратата е била блъсната от строгия поглед на леля Бияна.

- Миле, когато човек влиза, казва добър ден!

- И то с доброжелателен глас.

- Ние затова седим тук и те чакаме, за да видим дали ще поздравиш.

- Къде беше?

- Ами аз... с приятели - знаех какво ще последва, обаче героично изтърсих: - Трябваше да теглим една майна на едно мръсно копеле...

- Божичко!!!!! - чух най-малко пет гласа от четирите ми лели. - Какво възпитание!!!!!

- Марш в ъгъла!

- И тая седмица никакво кино! Наказана си!

Глава ІІ.

ДИРЕКТОРИЯТА НА МОИТЕ ЛЕЛИ

Бавното и неумолимо съсирване на възпитателските таланти на моите лели е започнало още с раждането ми и с раждането на двете ми сестри. Рекли са си моите лели:

- Тия деца са невъзпитани и няма кой да ги възпита освен ние!

Рекли са го или всичките в един глас, или първо леля Бияна, безспорният главен директор. Макар че и другите ми лели били директори, това се знае, и аз, когато бяха накуп (“Съединението прави силата!” - леля Бияна), ги наричах Директорията, по аналогия с каквото учех тогава по история - за френската Директория от времето на... Както и да е, аналогиите с французите не ми вършат работа, понеже моите лели се обявиха за директори по други причини - мама беше учителка и следователно те трябваше да са над нея, за да могат да я наказват за некадърността й да възпитава собствените си деца. И по други причини - можеха да осъществяват нововъзпитателщината си единствено с такъв висок ранг. Не казвам, че не се занимаваха и с по-второстепенни неща, не, имаше период в живота ми, когато се бях заблудила, че за лелите ми по-важно от нашия чеиз няма: покривки, чаршафи, калъфки, нощници с дантели и без дантели, извезване на инициали, по-скоро приличащи на есклибриси, върху които щяхме да изчетем първата си брачна нощ ние - аз, другото Миле и Тони, малката Тонка, когато пораснем и се омъжим. Ни ден по-рано. Това беше закон и моето случайно забременяване на седемнайсет години доведе Директорията, научила за позорящия семейството факт, до луд смях (”Как може да го измислиш, Миле!” - леля Радка, “Ох, че весела шега!” - леля Грозда, “Лично аз ще се смея три дни и три нощи!” - леля Добрина), а леля Бияна, прихванала корема си като по-голямшко сито, пресяваше от него към гърлото си ситно-ситно кикотене и хълцане. Присмяха ми се, ала присмехът ранява само когато не си прикрит зад щита на собствения си присмех над подигравчията.

После, поуспокоена, Директорията ме увери, че не е възможно да съм бременна, изключено било, от сънища тия работи не ставали, чак когато се омъжа, тогава (“Хи-хи!” - аз, наум, разбира се).

Всъщност за любовта знаех много, но само теоретично - от известно време играех ролята на изповедница и побирах в себе си, като епруветка от секретна лаборатория, какви ли не тайни на какви ли не приятелки, имам предвид, че някои разказваха с детайли любовните си преживявания. И един ден се усетих препълнена до гърлото със знание за любовта, с желание за любовта и с никого до себе си, понеже не бях успяла да обърна очите на никое момче към себе си; понеже за това е нужно в моите очи да е имало багрени ориентири за едно момче, а ги нямаше, гледах на всички еднакво, и не се получаваше онова, дето му викат любов: китайски фенери и тържество за едного и затворени кепенци и врати, тъмнина и нищо за всички останали. Е, кой както си е постлал. С особено чувство, че трябва да се измъкна от тази постелка, излязох на разходка привечер, когато целият град се струпваше на една тясна уличка, наречена Главната, и ходеше напред-назад, за да види и да го видят. Видях го изведнъж. Беше морско смугъл, с изумително черна коса и синя риза, говореше с някого и се смееше, в усмивката му - всички бели пеперуди (“Ето този чичко ще бъде мой!” - аз, зяпнала го и сигурна, че който не е ученик, е чичко или леля.) Случайно е, че и той ме видя и че още същата вечер ме заведе в квартирата си, широка стая, споделяща самотата си със самотно легло, или други мебели нямаше, или се интересувах единствено от леглото. Още по-странното е, че не се вълнувах, разсъждавах за себе си като за някакъв плод, кайсия например, която е узряла и ако сега не я откъснат, сама ще падне на земята. В същото време той нежно и внимателно влезе в мен, не беше неприятно, но и приятно не беше, имах чувството, че търси нещо в мен и го намира, и то му е харесало, нека му харесва, щом така иска, беше ми безразлично, стисках очи и се питах: “Господи, около това ли се върти светът, но защо тъкмо около това?!”

Разочарованието ми беше абсолютно и докато полуоткрехвах клепачи и оглеждах голото си тяло, неоткликнало по никакъв начин на така очакваното любовно пиршество, чух, че той ми шепне нещо, шепнеше, че е благодарен и че не е очаквал, държала съм се, сякаш вече съм го правила... Отклоних погледа си от връхчетата на тия приятни полусфери, гърдите ми, и се втренчих в чаршафа, където гледаше и той - там аленееше малко петънце. Аа, значи е благодарил, че съм дошла девствена при него, дали по този случай да го питам как се казва? Не го попитах. Станах и смъкнах чаршафа, той изтича нанякъде, върна се с кана вода и след малко, протегнала ръце извън прозореца, перях изцапаното, а той ми поливаше с каната (“Страхотна пералня!” - аз, с намерение да я патентовам).

Закономерно е на такива като мен да им се случи да забременеят от първия път, а смущението в лунарния ми цикъл не убягна от следящата всичко Директория.

- Бременна съм! - заявих с пълната увереност, че ще попадна в епицентъра на катастрофален лелетръс, а то - умряха да се смеят.

И бяха прави. Да пишеш с любов, трябва да си живял с любов, а случайните (“Или е по-добре да ги нарека стихийните?” - аз, редактирайки написаното) мъже не влизат в сметката на такъв живот, затова си признавам, че не е съществувал оня със синята риза, съчиних го, за да има и аз какво да разказвам на приятелките, дори използвах двудневното закъснение на лунарния си цикъл, за да подлудя Директорията, а те не се побъркаха, те си останаха каквито бяха винаги - добри.

Да, цялата биологична енергия на лелите ми, откакто ги помня, беше насочена да бъдат добри, а добрината им се търкаляше по две релси - да ни възпитават и да ни правят чеиза. Тази енергична двойственост май е характерна черта на семейството, аз също не се плъзгах в ония години по една релса - божичко, като си помисля що кванти лъчиста и детска енергия е изтекла от мен към фотографията.

Естествено, Директорията бързо намрази фотографията, тя по същество беше непоследователна и осъждаше всичко, измислено от мен и сестрите ми, а одобрението й получаваше само измисленото от нея. Веднъж влизам вкъщи с фотоапарата на шията, а лелите ми там, настанили се в дневната с всичкия си производствен инструментариум за чеиза. Заварих ги около кръглата маса, наведени над чертеж за някакъв гоблен, и така, опрели глава една о друга и разлистили широките си поли встрани, те ми заприличаха на голяма четирилистна детелина, вярно, че разноцветна от разноцветните им поли, но все пак детелина, четирилистна, щастие значи, заслужаващо увековечаване. Детството, пък и инфантилното на зрелите години, неведнъж е плащало данък на утопията за вечно щастие, сякаш вечното щастие не е най-бързият влак към безсмислието и оттам към нещастието. Щрак - щракнах с апарата и лелите ми, както спореха на висок глас, замръзнаха целите, имах чувството, че дори недовършената дума в устата на леля Бияна замръзна, защото бузата й хлътна, тя я посмука, докато я стопи, и тогава ни посочи с пръст - мен и фотоапарата. В жеста й имаше нещо повече от сърбящата наслада да откриеш и размажеш комара, хапал те цяла нощ.

- Ти цял живот ли ще ни мориш с туй щракало?

- Срамота е, Миле! Да си чувала някоя благородна дама да ходи с фотоапарат на шията? Или рицар някой? - тутакси внесе лепта за възпитанието ми леля Добрина, стори го с очи на истинска благотворителка и със сърце, не по-малко благотворително.

- Навсякъде пише, че фотографията е мъжка работа - намеси се и леля Грозда. Тя е способна за всяко нещо да даде толкова примери от списанията и особено от рубриките “Любопитни факти”, че в края на краищата нещото ще бъде забравено и заменено с неочакван куриоз, със слон на плодова диета например. Но този път тя само въздъхна и продължи темата. - Статистиката показва, че от всички фотографи в света едва три процента са жени...

- Може и по-малко да са! - надигна глас и властно я прекъсна леля Бияна. - А нашата не фотограф, ами и вагабонтин ще стане! Като няма кой да ги възпитава...

Леля Добрина и леля Грозда закимаха с глави, за тях ние, ако не завършени вагабонти, бяхме на крачка от това, и най-вече аз. Единствена леля Радка, обичайно мълчаща, сега се възпротиви.

- Е, Бияно, как го рече, бива ли? Вагабонтите са лошо нещо!

- Лошо ще стане, ако не се стегнат òвреме юздите на кобилките! Застани тук! - посочи средата на стаята леля Бияна.

- Не там, нека застане пò към прозореца...

- Пò към прозореца пò ще се вижда дали се изчервява, като не си е научила...

- Ами! Днешните момичета не се изчервяват. Като си помисля ние как се изчервявахме... - започна наперено леля Добрина и продължи с пауза, в която се намеси мнението на леля Грозда.

- Остави ни нас - било е друго време. Днес трябва да са оперени. Еманципацията...

- Еманципацията е нож с две остриета...

- Даже с три, нали са три момичета...

- Тихо! - надвика ги главният директор на Директорията, добричката ми инак леля Бияна. - Миле, кажи ни програмата за утре и заглавията на уроците. Ние ще избираме какво да ни разкажеш...

Щрак - без апарата, конфискуван ми беше и сложен на масата върху гобленовия чертеж, но какво ми пречеше да присвия око, тоя личен и неконфискуем обектив, и да снимам апарата върху чертежа (“Утре ще подменя чертежа с моята снимка и ще ушият на гоблена фотоапарат, хи-хи!” - аз тихомълком). Щрак!

- Какво ми намигаш! - избухна леля Бияна. - Говори!

Отърване нямаше. Щрак - снимка без апарат на ей тоя текст: биха ме изпитвали всеки ден, ала мрянката не се хваща всеки ден - изплъзнах им се, бягах им, лъжех ги за кръжоци, състезания, олимпиади, извънредни часове, посещения на болни учителки и тичах да играя. Но хванеха ли ме натясно, отърване нямаше и трябваше да отговарям.

Отговорих:

- Няма програми, няма уроци - в пролетна ваканция сме!

- Значи, затуй ми намигаш? Нищо... За първия учебен ден сигурно си се подготвила вече.

- Не съм. Училището почва чак след десет дена.

- Цели десет дена?! Да не лъжеш? Най-много мразя лъжите.

Защо ли мразеха да ги лъжем? Според мен, детската лъжа, детската и невинната, е несъзнателна тренировка на едно малко мозъче, натоварило се с тежката задача да мисли. Успялата лъжа действа като естествен подбор за добрите връзки в невроните, а неуспялата сигнализира с червено: “Опичай си ума, дете, мислиш по-зле от възрастните, бързо трябва да ги настигнеш, иначе все малко ще си останеш!”

- Не лъжа, толкова са, питай...

- Добре. Тогава ни разкажи...

- Искате ли за Директорията? - Като не можех да потрия ръце, следени ревниво от лелите ми, да не би да си играя с нещо и да се разсейвам, потрих коляно о коляно. Отскоро бях забелязала, че потриването на коленете и бедрата едно о друго предизвиква особена тръпка на удоволствие, все още не си обяснявах каква.

- За Директорията ли? - повтори леля Бияна. - Значи, урока по история...

За съжаление, мълчаливата леля Радка имаше светла памет, кой знае, може би мълчанието балсамира паметта, не знам, но тъкмо леля Радка си спомни:

- За Директорията ни разказа есенес.

- Че какво от туй - неочаквано се разсърди леля Бияна, - историята да не е свършила есенес? Историята е дълга!

- Кой казва, че историята е къса? - разсърди се и леля Радка. - Аз не съм казала такова нещо! От всички тук единствено аз ходя най-редовно в читалнята. Вие само приказвате, че трябва да четем, та момичетата да не ни изненадат...

- Много е докачлива Радка - констатира леля Грозда и като ренесансов умиротворител, за да не се разпадне Директорията от вътрешни ежби, насочи вниманието към разсипниците-аристократки: - Вижте я тая разсипница, сред лято станало, а тя още ходи с чорапи!

Ох, тия чорапи! Вярно е, че при нас зима няма, има беззимие, предречените от календара месеци за студ и сняг се разколебават от белите повеи на Беломорието и ако се случи да ръсне сняг през нощта, то утрото с извинение го прибира от покривите и дворовете и ни подарява малко кафява кал, мека и топла, и готова да върви след нас до прага, където остава да ни чака заедно със събутите обувки. Една жилетка и един шлифер и това е, колкото да се замажат очите на календара. Така че за лелите ми беше престъпление малко след поникването на кокичетата, малко след като калта бъде отнесена от подметките на затворените обувки, да обуваш чорапи и сандали. Сандалите стигали (“Другото е хвърли пари на вятъра!” - коя да е от лелите), те спореха с мама, ковладеха я пред татко, но най-важното беше да ни превъзпитат, мене и сестрите ми.

- С чорапи ли е? С бели?! - извика ужасена леля Бияна и се вторачи в краката ми, сякаш не бях с къси бели чорапки, в горния край с синя и червена ивичка, много си ги обичах, а в “испанска обувка” за изтезание. - Веднага да ги събуеш! Ще си съсипеш краката!

От рубриката “Любопитни факти” на леля Грозда дойде потвърждението:

- Найлоновите чорапи са причина за хиляди заболявания!

- Моите са памучни! - похвалих се.

- Пълни прахосници са туй, младите! - поклати глава леля Добрина. - Когато с купони...

- Добрино, събуди се! Какви купони, кое време е сега?

- Аз казвам - когато! А това значи...

Когато, когато - какво ме интересува какво е било, когато! Ха! Не ме интересува! Ха! Така мислех, изправена пред лелите си, и така си виках: ха!

Пеперуда беше онова далечно време и не си представях да пърха край мен, а тя пърхаше и още как, крилете й ми удряха плесници тайно от всички и май тайно и от мен, защото наивното, глупавото в сърцето ми, колкото и да беше еднообразно, все пак е било разнообразно, щом ме преведе през обикновеното детско любопитство към осъзнаването.

Като си спомня колко бавно стана това, страх ме обзема!

Глава ІІІ.

НЕ СМЕ ВЪЗПИТАНИ И ТОЛКОЗ

А веднъж се бях уплашила истински.

Всекиму по рождение се падат определени килограми страх, представям си ги като череши в кесия, които можеш да изядеш според апетита си - или наведнъж в някоя екстремна ситуация, или да си ги разпределиш за целия живот по малко. Трябва да се похваля, че на мен са ми отредени малко килограми, вероятно защото съм от типа на вейчиците и между кората-кожа и дребните ми кокалчета няма място за женствена окръгляща мръвка, камо ли за страха. Въобще не бях от ония момичета, които, хващайки края на ластичето на гащетата си, моментално го превръщат в миша опашка и с писък събират цялата махала. Не. Бях дори храбра. Колко пъти съм заставала под градушка от джанки и не съм помръдвала, макар да знаех какви копелета са момчетата и че някое непременно ще метне и камък в навалицата, за да ме стресне най-после. Ами, ще ме стресне. Не бягах, не побягвах за нищо на света (“Пак имаш цицина на челото! Да беше се засрамила!" - мама), дори с риск да ми пукнат главата. По онова време се усещах самка в тази територия, наречена храброст, защото сестрите ми все още не бяха решили дали да ме следват по петите, или напротив - да пищят при вида на безобидно паяче. Сега разсъждавам за това, тогава ме влачеха други ветрове, пък и противоречивите мнения наоколо доста ме объркваха. Татко например, луд библиоман, трябва да е разглеждал трите си дъщери като трилогия, дори веднъж подметна нещо такова и беше срязан от мама:

- Не бъди вулгарен поне пред децата!

В сестринската ни трилогия, както във всяка трилогия, имаше обща свързваща нишка, но не става дума за това, че бяхме момичета, породени, с общи кукли, парцалки и роклички, не става дори, че средната ми сестра и аз носим едно и също име, а Тони, малката Тонка, тогава си позволяваше генетични волности и ту приличаше на мен, ту на другото Миле, пък ние въобще не си приличахме - не, най-общото между нас беше нашата невъзпитаност. Според лелите ми и според мама. Татко нямаше отношение към възпитанието ни (“Ти нямаш никакво отношение към възпитанието на децата!” - мама, два пъти на ден).

Татко премълчаваше. Велик пълководец, той печелеше скандалите, ловко размествайки полковете на мълчанието си.

- Мъжете никога не са били педагози! - подхвърляше някоя от лелите ми.

- Талант за това не се иска! Иска се отговорност на баща! А у него липсва!

- Липсва! - съгласяваше се единодушно Директорията. - Обаче и ти си виновна...

Щом бойната линия се преместеше срещу мама, татко ни намигаше и тихо се измъкваше, без каквито и да е загуби в техника и жива сила. Да, велик пълководец.

Това осъзнах в най-дребна възраст; пак тогава осъзнах, че ние: аз, Милето и Тони, малката Тонка, сме безвъзвратно загубени за възпитанието, както безвъзвратно бе загубено копчето на блузата ми, откъснато от ръката ми и хвърлено в канализационната решетка.

Беше сутрин, бях на осем години, играех на улицата и точно до канализационната решетка намерих дамско портмоне (“Ехей, тичайте да видите какво намерих!” - аз).

В портмонето имаше снопче сгънати пари и листче с телефонен номер; едва ли е бил телефонният номер на притежателката на портмонето, но явно чрез тоя номер щяхме да се доберем до нея, и тъй и щяхме да сторим (“Хайде на телефона!” - аз), когато до нас спря една лелка, не я познавах, и взе портмонето (“Ще го предам в милицията!” - тя).

Едва когато изчезна зад ъгъла, проумях, че моето портмоне до никаква милиция няма да стигне (“Мръсницата й с мръсница!” - аз), и хукнах презглава. Разбира се, не я настигнах, чак след няколко дни я зърнах, нищо не й казах, проследих я, чаках я пет часа да излезе и когато излезе, се вмъкнах в къщата. През прозореца, понеже вратата беше заключена. Портмонето, естествено, не намерих, що чекмеджета прерових (“Изгорила го е, мръсницата!” - аз), но в края на краищата намерих пачка пари, не бяха ония, други бяха, повече, и аз отделих горе-долу като онова снопче, което беше в портмонето.

Тогава влезе тя.

Заведе ме вкъщи, здраво стиснала китката ми, и ме предаде на мама (“Вашата крадла!” - тя).

Този случай не събори къщата не защото мама и Директорията не викаха достатъчно разрушително, а защото татко ме попита веднага:

- Виновна ли си, или не?

- Не съм.

- Тогава - тихо! - нареди той на мама и на Директорията, а мен изпрати да играя вън.

Същия ден намерих Тим, заведох го на ъгъла на улицата, където беше канализационната решетка, и му разказах случката.

- Не е ли справедливо, Тиме, кажи?

- Чакай, като беше взела справедливо парите назад, какво щеше да ги правиш?

- Щях да ги сложа в някое портмоне и щях да ги оставя тук, на решетката... Може би, който ги е загубил, щеше да мине по същия път и да си ги намери, нали?

- Нали! - Тим пощипваше мустаците си. - А защо по същия път да не мине твоята леличка и да не ги вземе пак? Нали тук са се пресекли пътищата на който ги е загубил и който ги е намерил?

Тогава се уплаших. Тоя пресечна точка, значи, не беше невъзможна както пресечната точка на вчера и днес паднали звезди. Тогава си откъснах копчето на блузата и го пуснах в канализационната решетка. Нека го отнесе.

Копчето сигурно бе отнесено от помията долу, а копчето беше бяло, колкото може да бъде бял седефът, и още по-бяло, защото, докато говорех с Тим, докато осъзнавах, все го търках с пръсти.

От случая се направиха решаващи изводи: вкъщи Директорията реши да усили двойно и тройно възпитанието на децата, особено моето, мама ми показа бял косъм над дясното си ухо и въздъхна (“Ако някой разбере, че аз, учителката, имам дъщеря крадла, цялата ще побелея!” - мама). Аз също си направих изводи: винаги ще мразя парите и винаги ще мразя хора, дето не помнят цифри, защото, ако бях запомнила телефонния номер, нямаше да стана крадла. Как да не се мразя?

Глава ІV.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ЧЕТИРИГОДИШНА ВЪЗРАСТ

От чуждата радост, на която не си съпричастен, ти остава нещо като финал на приказка: и аз бях там, и медовина пих, по брадата ми тече, в устата ми не влезе. Да, ние с осемте ми години бяхме ощетени, сигурна съм, че бях тогава на осем, тъй като Милето беше на седем, Тони - малката Тонка, на шест, бебешка възраст, а пък тя се надуваше и се превземаше, че само тя можела тъй. Голяма работа! И хич даже не се интересуваха, казвах, ала се усещах ощетена - осемгодишната възраст е тъкмо времето да разбереш, че не целият свят ти носи шоколади и бонбони и че орисниците не изсипват цялата полагаема се кошница върху първородните, дори не я поделят справедливо между трите сестри, а по налудничави съображения избират дребосъка, разхождащ се с доволна муцуна пред очите ми.

Месеци подред Тони, малката Тонка, се радваше и фукаше и месеци подред, видех ли възторжената й физиономия, тутакси намирах повод да й зашлевя един по врата, че да помни коя е каката.

- И да ме биеш, и да не ме биеш - крещеше тя, - само аз мога да изчезвам!

Без да знам думата мимикрия, смисъла на тази дума употребявах, че не изчезва, а се слива със заобикалящата я среда и затуй изчезва от погледа. И през ум не ми минаваше, че Тонкиното всъщност е точно обратното на мимикрията и в края на краищата ще бележи съдбата й.

- Не е вярно! Това не е изчезване! Просто бързо тичаш!

Разбира се, лъжех, тъй като от завист и за да я разоблича, нееднократно бях правила експерименти. Отивах в съседната стая и прошепвах:

- Тонка, ела! - И тя тутакси се появяваше до мен, именно появяваше, а не влизаше през вратата, през прозореца или през стената, което беше напълно възможно както в приказките, така и в действителността, според моите възгледи тогава, все пак се инатях да го обяснявам с бързото й притичване от стая в стая и в резултат заинатеният ми материализъм вдигна ръце и се предаде, когато веднъж я повиках чак от брега на реката и Тонка на мига се появи, а разстоянието до къщи беше... поне половин километър и значи никакво, и най-бързото тичане не би помогнало.

Колко пъти още я проверих, бях сигурна вече, въпреки това упорито я разобличавах:

- Лъжеш! Просто бързо тичаш!

Езикът - розовичък, остричък, с гърбичка на крайчето - щръкваше пред устата й, плезеше ми се Тони, малката Тонка, с което си докарваше да не й дам от сладкото. Мама правеше, слава богу, и сега го прави, сладко от смокини, пръстите да си оближеш, докато и лака от ноктите си оближеш. Бях осемгодишна, когато Катерина, голямата ми братовчедка, с удоволствие лакира ноктите ми, а мама (“Щури момичета!”) вдигна от огъня тавичката с току-що свареното сладко от смокини и понесе тоя вдигащ пара спомен за прегрешението на Адам и Ева към къщи. Катерина я посъветва да остави сладкото в спалнята и мама се усмихна, само се усмихна, но след осем години, когато й казах същото, тя (“Не те е срам!”) посегна да ме плесне, което доказва, че непристойностите са опасни най-вече в устата на собственото ни дете.

Всъщност шестнайсетгодишната ми възраст беше доста неясна и противоречива, раздърпана от лелите и от Тим в две противоположни посоки, защото между рицарските романи и хрониката на Тим знак за равенство е немислимо да се постави, а аз вече се канех да хвана молива, а молив с два графита все още няма, така че не бях уверена какво и как искам да пиша - хрониката, като натискам с все сила и късам листа (“За Тим трябва да се пише с все сила!” - аз), или нещо а ла Мелори - Фон Ешенебах, където и моливът, и листът, точно наопаки, би трябвало да са в ефирно и кадансово съприкосновение (“За дами и рицари трябва да се пише музикално” - пак аз). До тая възраст само четях и, то се знае, обстоятелствата се бяха подредили отрано да започна да чета.

Не го помня, ала е имало един ден, дошъл да утоли жаждата си да гледа четиригодишното Миле, тоест мен, защото от хаотичната лотария на спомените в тоя ден съм се измъкнала четиригодишна. Това е най-контактната с целия познат и непознат свят възраст, която отгоре на всичко е украсена с панделки, гащички с дантелки и непременно лачени обувчици с кукленски размери и на която възраст първото определение е: опредметяваща. Тъкмо затова желанието ми да играя трябва да е шумоляло из въздуха - един белег за опредметяване на желанието, но така или иначе помня, че татковата библиотека беше със седем рафта, долните три - двойни, горните единични и по-високи, за по-голям формат книги, и значи недосегаеми за мен, а книгите на ниското, които можех да докопам, бяха завардени от ръцете ми с тежки стъкла. Оглеждай се в тях, Миле, търкай ги с длани, докато дланите ти станат стъкленогладки, чопли ги с нокът, без да успееш да оставиш драскотина, фу, прави каквото щеш, само че няма да си поиграеш с шумолящите играчки вътре, защото книгите бяха все още шумолящи играчки за мен.

Най-същественият ми допир от онова време с тайнствата на библиотеката беше с чело. Татко тъкмо донесе някаква книга, мушна я зад стъклата, излезе и аз се понесох в галоп към шарената подвързия, и - бух, с чело в стъклото.

Второто определение на четиригодишната възраст е избирателна, което включва и силно изразена избирателност на паметта. Помня например, че леля Бияна ми донесе бисквити и шоколад.

- Миле, какво избираш?

- Шоколада.

- Миле, целуни леля и тука, и тука - сложи шоколада на лявата си буза леля Бияна, на дясната, целунах я и по двете бузи и получих шоколада, и го запомних: по-сладкото и по-ароматичното е по-хубаво.

Другото, което помня от тази възраст, е стъкленият звънтеж в главата ми при удара в стъклото. То се разпиля на парчета: първо намазаха раната с риванол, после с йод, йодът щипеше, риванолът - не, и аз го запомних: по-малката болка е за предпочитане. По-късно мама с гордост разказваше как книголюбието ме е накарало да извърша подвиг и сочеше белега на челото ми като печат за достоверност на легендата. Но е истина, че се научих да чета, преди да тръгна на училище, и това се дължеше на две неща: на абсолютната мамина увереност, че е грях дъщерите й да не са напълно грамотни по пътя между родилния дом и къщи - да, тя беше учителка и се погрижи бързо да се пристрастя към четенето, - и на обстоятелството, че имахме много книги. Не може, като газиш из лука, да не сдъвчеш два-три стръка, дори да не ти се яде. А на мен ми се ядеше - изядох от кора до кора приказките и тогава Директорията ме прикани да им чета на глас “Амадис Галски”.

В детските си години човек не знае още, че може да се откаже от наследство, и го приема като факт, задължителен като двете му ръце (“Наследството е изненада, изненадите биват всякакви” - Тим), нормалните и късметлиите хора получават в наследство от баба пет-шест кичени халища с ей такива дълги кичилки и като се изтегнат върху тях, в ушите им шушнат ливади и лято, докато в моето ухо задрънчаха мечове, ризници и алебарди. “Адамис Галски” по всяка вероятност бе останал като наследство от някоя баба и после прикътан от леля Добрина, без и за миг да е попадал пред очите на татко, иначе - ами, иначе той би го заклеймил, защото педантично разделяше литературата на наша и упадъчна.

- Толстой, да, добре пише, великолепно пише - казваше татко, - обаче за какъв дявол му трябваше тая упадъчна философия - толстоизмът?!

И клатеше укоризнено глава, сякаш упрекваше Толстой, че си купил неизвестно от кого толстоизма, а можело и да не го купува.

Та казвам, че татко остана някак си в неведение за рицарските романи, което беше странно - в нашата къща, където от памтивека живее накуп нашият Карамански род, тайните не са повече от маруля, оставена на сергията пред очите на всички, - и единственото обяснение е, че не го интересувало и не искал да си купи маруля. Друго обяснение няма.

Глава V.

КЪЩАТА

Признавам, сложно е за разбиране и сложността на нашата къща се основава до известна степен върху традиционната техника на някой колоездачен пробег, когато всички тръгват в група, после един-двама ги застигат, после колоната се разпокъсва и се повлича по цялото шосе, искам да кажа, че ако в строителството на къщите могат да се приемат термините на колоезденето, то в първия етап на пробега дядовата къща е стартирала сама и е финиширала близо до реката по понятни причини на каквото ще расте в двора и ще трябва да се полива, и на каквото ще се пере на бързеите. На следващия етап са стартирали вече къщите на синовете и дъщерите и кои са застигали дядовата, кои са я подминали, но все пак се е оформила някаква група, която в следващите години от къщите на внуци, братовчеди и друга родà в края на краищата е останала разпокъсана колона - разпростряла се на двата бряга на реката, и доста далече от тях. Тия, крайните, може и да не знаят въобще за дядовата къща, но не може да не се досещат, че всяко живо си има пъп, и когото от нас да попитат, ще им бъде обяснено и посочено точното място на пъпа на нашето живо множество от къщи.

И още нещо: описаният статус на къщата да се брои за задраскан, сиреч не е описан от никого, и още повече за мама, която би възприела употребената колоездачна терминология за вулгарна, и макар и да е трудно да се направи друго, нешокиращо мама описание, аз бих опитала.

То си е пак дядовата къща, на която са лепнали за трите стени трите къщи на дъщерята и синовете, когато се задомили, към тях се лепнали къщите на внуците и така нататък. Иначе казано, ако моята жилетка искаме да я носим трите със сестрите ми едновременно, мама би трябвало да наплете към гърба още четири предници и четири ръкава, а ако имам още три сестри, наплитането ще продължава надолу, нагоре, наляво и надясно. Как ще изглежда къщата отгоре навярно могат да кажат само котките, дето се разхождат нощем по покрива. И те биха казали, че тоя покрив се снишава от билото на дядовата къща и керемидите свършват, за да мине покрай тях бляскаво коритце, в което се къпе дъждът и да слиза после през олука в двора, а не да мокри стените; от другия край на коритцето керемидите започват пак да се катерят и пак да слизат, покривът извива насам и натам да похлупи всички къщи и на свой ред да бъде похлупен от тръгналата на възбог асма, трендафил или бръшлян.

Като казвам “мама би трябвало да наплете”, имам предвид старата истина, че плетенето е женска работа, и веднага ще докажа сгромолясването на старите истини: понеже “наплитане” е употребено от мен метафорично и се отнася до къща, то в тази му употреба наплитането от женска се превръща в мъжка работа и тази работа в нашата къща през последния половин век най-добре я вършат Тим и Амуджата. Колко пъти ми е било на езика да ги нарека мъже-плетачки и колко пъти не посмях да ги нарека така, макар пред очите ми да плетяха с тухлите и цимента, и плетката, преди измазването добре си личеше. Ами застанете пред една тухлена стена и ако не видите плетката, ще ви кажа, че или сте късогледи, или сте направо кьорави. Да започнем от ъгъла: тухла - значи двайсет бримки лицева плетка с червена прежда, фуга - една бримка опакова плетка със сива прежда, пак тухла, пак фуга и така до другия ъгъл; на следващия ред лицевото и опакото се разместват шахматно, сиреч тухлите и фугите се разместват, което е едновременно естетично и изискано, защото естетиката е за очите, а практиката е за ръцете и идва от натрупания опит как да се строи здраво, а аз питам, кой е против естетиката да бъде здрава? Щом никой, значи имаме пълно единомислие и нека Тим и Амуджата продължават да дострояват-наплитат нашата къща и за радост на очите, и за удовлетворение на ръцете, говоря за очи и ръце, които разбират. И тъкмо които разбират, лесно виждат, че мистрията и отвесът са куките на зидаря, виждат и как, почнало в някой ден с поливане на основите и напиване на майсторите, плетенето върви и постепенно стига до ревера на яката - трикрилния прозорец, който не може да бъде друго, щом и през него се провира главата ми, като през ревер на яка, а накрая завършват и двата къси ръкава - барбаканите, за да се мушнат в тях мокрите ръце на дъжда, когато завали. Стигне ли се до края на нещо, съвсем наблизо е началото на друго нещо, така че къщата ни е географски обширна, а сутрините, които по задължение, по причина на въртене на планетата минават през къщата ни след всяка нощ без изключение, не са оскъдни на събития и хора. Имам предвид не само семейството и роднините, а и приятелите. Тим и Амуджата например. Те са мои приятели и значи хора от нашата къща, защото къде им е другаде мястото на приятелите? Макар че те двамата специално заемат оная клатушкаща се граница между приятели и роднини - Амуджата е братовчед, втори или трети, на баба Калина, а Тим Димитраки е с още по-объркани родословни връзки, ама си е чисто наш, никой не се съмнява, както никой не се съмнява, че Тим и Амуджата са своего рода вестибуларен апарат на къщата; те уравновесяват споровете и недоразуменията, всички ги броят за домашни следователи и родова власт - освен че имат ловджийски пушки, за Тим се знае, че има пистолет с дарствен генералски надпис. 1945 година, разбира се.

Само когато четях на глас рицарските романи на Директорията, смятах, че изчерпателното описание на мустаците много допринася за разкриване същността на образа, сега - не. Моят приятел Тим - също, и затова изглежда той ту си пуска мустаци, ту ги бръсне. Този факт едва ли рисува лицето му, но е така: по-нататък, ако не забравя, ще спомена кое точно характеризира лицето на Тим. Колкото до Амуджата... май за Амуджата някъде бях писала, че държи главата си по бичи наведена, сякаш чака някой да му развее червена кърпа, та да се ядоса. Вярно е, и все пак не е вярно - просто съм го виждала от друг ъгъл, който в момента не ме интересува, сега ме интересуват пискуните, които ми правеше Амуджата. Върбите в детските ми очи бяха само лавки за пискуни и ги продавах без пари, понякога - за един порязан палец. Това, когато аз ги майсторях, но в повечето случаи Амуджата ми ги правеше. Зад къщата беше реката, бяха и върбите, оттам се отиваше, стига да отвориш малката вратичка с метален пръстен на колеца.

Амуджата оглеждаше свесените до земята клонки и си избираше една:

- Амуджа, ще станеш ли на пискун?

За него клонки и хора, месец и слънце, тишина и спомен - всичко бе амуджа, сиреч братовчед, и това негово сродяване с живото и мъртвото понякога ме плашеше. Веднъж, в един страшен за човека час, го чух да нарича и смъртта - амуджа.

А в деветата си пролет, в чиито върби мъзгата дъхтеше във въздуха по-силно от тинята в реката, Амуджата беше пак уловен от мен да ми направи пискун. Гледах го и се учех.

В началото може би клонката не беше съгласна да бъде отрязана с острото ножче на Амуджата, сочеше утрото със зелен показалец и се заканваше, но Амуджата успя да я среже с един замах, докато тя си шушнеше заканите, набързо ошмули листата, огледа безлистната пръчка по свой си начин - вдигната на нивото на очите му, за да определи права ли е и къде са чеповете, после отряза осемсантиметровото зелено тиренце, от което щеше да се роди моят пискун, ряз - едно кръгче отсам и едно оттам, свали му кората с въртеливо движение - една вдлъбнатинка, където трябва и колкото трябва, навлече пак кората и го изпробва. Пищеше пискунът, та се късаше, а от заканите му ни следа - само зелени славословия на утрото и на Амуджата, който му даде глас.

- Амуджа - рекох, бях във властта на Директорията и исках да им доставя удоволствие, - стига с тия пискуни! Направи ми рицарски рог!

- Ще ти направя върбово ручило.

- Не искам върбово ручило, искам рицарски рог!

Амуджата прибра ножчето в джоба си и неочаквано почука с пета по пътеката, идваща от нашия двор, провираща се под върбите, после на брега, надясно и нагоре по баирчинката, зад която имаше голяма поляна, изкорубена от камъни и дупки - знаех я, но рядко ходех там.

- Като видиш чичо ти Нешо сутрин да тръгва по тая пътека, да не ходиш след него! Чу ли?

На репеите им кажи да не се залепват, на децата им кажи да не вършат нещо. Грешката на Амуджата - грешка ли? - ме накара същия ден да изтичам при Тим.

- Тиме, къде ходи чичо Нешо всяка сутрин?

- Разхожда се човекът, сутрешна разходка си прави.

- Аха - рекох. По това време бях достигнала до мъдростта, че на лъжата на възрастните е редно веднага да кажеш “да” и бързо да смениш темата, за да си помислят, че си повярвал. - Тиме, може ли след понеделник да започне направо сряда?

- Не може.

Изкисках се:

- Може. Ако проспиш вторника, за теб започва направо сряда.

Напротив, почти цялата нощ се въртях в леглото и се щипах, за да не заспивам дълбоко, чух как татко първи излезе на работа, после мама, тя се върна веднага за нещо си, винаги си спомняше какво е забравила още на двора, и настъпи тишина. Изведнъж тишина, която ме сръга под лъжичката - хайде де, вторник е, нали щеше да правиш нещо!

Изтичах зад къщата тъкмо когато чичо Нешо спускаше праисторическия катинар, който все пак не беше катинар, а метална халчица, и все пак удряше спирачка на вятъра и на бездомните псета. Стори го Нешо, по моему, като лунатик, макар че и до ден-днешен не съм сигурна как се държат лунатиците, все да питам някой специалист, и не съм питала, разбира се.

Стъпвах като котка подире му, пътеката се мушкаше под върбите, после по брега, вдясно и нагоре по баирчинката, и излизаше на оная поляна, уж близо, но една истинска котка би преценила, че е далече, и би се отказала. Котките не са любопитни, аз умирах от любопитство да видя каква е тая сутрешна разходка.

Като стигна до поляната, там, сред треволяците и разхвърляните камъни, където друго нищо нямаше, чичо Нешо издрънча с връзка ключове, отключи някаква предполагаема врата и щом пристъпи предполагаемия праг, го загубих от очи и трябваше да прекрача и аз предполагаемия праг, за да се озова в неголям двор. В единия му край, тъпчейки мълчаливо кръга на сутрешната разходка, се виеше върволица от петнайсетина мъже в раирани дрехи.

Бях попаднала в затвор и едва осъзнала това, скочих назад и избягах.

Глава VІ.

ТИМ ПОТРИВА РЪЦЕ

В сила остава описанието на нашата къща като за пред мама, като кирпичена жилетка, и непосредствено до огърлието й, непосредствено до къщата на Карамана, когото единодушно сме приели за родоначалник, е нашата къща, в която живеем мама, татко и ние, техните три дъщери. От нас, може би само защото Амуджата е казал, че ще се оперя (“Ще се опери Милето, ще!” - Амуджата), тъкмо мен избраха да им бъда хроникьор Тим и Амуджата и това означаваше да ме мъкнат след себе си, да бъда свидетел на диви истории и диви приказки и да не ги виждам като диви (“Внимавай после да не тръгнат диви истории и приказки за нас!” - Тим). Те двамата ме подмамиха да нахълтам в Нешовия затвор, уж забранявайки ми, и после, когато вече бях там, без изглед да се откажа да следвам Нешо по петите, сигурна съм, са стояли отстрани и са потривали ръце (“Ще се опери Милето, ще!” - Амуджата), особено Тим, който вярваше на Амуджата и значи и на мен.

Когато не ми вярваше - то беше в случаите, когато и аз бях разколебана в себе си, - Тим питаше:

- Изхвръкна ли запушалката на лодката, Миле, почна ли да потъваш? Сега, ако не си сюнгерче, ще се удавиш.

Ами, ще се удавя, поотръсквах перцата си и пиех вода до повръщане.

От тая изпита вода знам, че грозните имат по-високо самочувствие, защото всеки гледа поне да не ги обиди, туй е така, имах една съученичка, грозна до съжаление, всички я съжалявахме, прощавахме й, дори я изтиквахме някак пред нас и тъй като това съвпадна с периода на формирането на характера й, тя придоби самочувствие. Същото важи и за красивите хора, макар че не е същото, защото самочувствието им идва - ясно от какво.

Чичо ми Нешо е хубавец, наближава шейсетте, но не му личи, казвам го, за да подчертая още веднъж извечната истина, че грозен и хубав са само двете страни на монетата, а милиметровото ръбче отстрани не ги разделя, а точно наопаки, свързва ги в общо цяло.

Тогава, когато вървях след чичо Нешо като котка, плъзгайки се безшумно от сянка в сянка, едва ли преценявах, че той върви без самочувствие, по-скоро си казвах: умислен е. Все тая ми беше какъв е, мен ме теглеше златната верижчица, изпаднала от някой рицарски роман, че тук наблизо, ами да, защо да няма някаква пещера или подземие, в което да са натрупани съкровищата на рицар-кръстоносец (“През нашите земи са минали много рицари-кръстоносци” - учителката по история), и защо чичо Нешо например да не отива там...

Особено когато издрънча с ключовете и отвори предполагаемата врата и прескочи предполагаемия праг, вече бях сигурна, промъкнах се след него, влязох и изведнъж не можах да се ориентирам къде съм попаднала, обаче най-силно ме уплаши промяната на чичо Нешо... никакъв чичо не беше, млад мъж с брич и ботуши, и със самочувствие, а в дворчето кръжаха хора с раирани дрехи и аз побягнах назад.

Ако не се лъжа, в други сутрини стигах още няколко пъти до зад прага и все побягвах, докато, белязана от неразбиране, в оная първа сутрин, се престраших (“Те не ме забелязват” - аз, за кураж) и крачка по крачка, оглеждайки се, започнах да навлизам навътре в затвора; много навлизане навътре в нещата поиска от мен порастването ми, за да стигна до подножието на разбирането, само до подножието - не исках да повярвам, че още нагоре трябва да се катеря, за да стигна до същинското знание за затвора.

Затворът на Нешо се раждаше, и продължава да се ражда, от стрелките на часовника, когато посочеха осем сутринта, и изчезваше в осем вечерта, и беше изграден от някаква чуплива стъклена материя, каквато бе сигурно и материята на неговите артерии в оная му шейсетгодишна възраст. Това означава, че затворът беше невидим, което не е така, защото Нешо, Тим, Амуджата и аз го виждахме, бяхме посветени и не можехме да сбъркаме, че го има и защо го има.

- Миле, да идеш да набереш малко киселец от поляната - запраща ме гласът на мама в оная сутрин преди десетина години, когато пак тъй:

- Миле, да идеш да набереш малко киселец от поляната - ме освободи от кроежите ми как да ида на поляната, без да ме усетят.

- Готово! - И отидох тъкмо навреме, Нешо (“Чичо Нешо няма да наричам чичо!” - аз, в момент на прозрение) се провираше през върбите, после по баирчинката и оттам на поляната.

Вече няколко пъти влизах след него, изоставена от неизброимите си страхове, ала не от любопитство - ако може да се нарече любопитство тогавашният географски атлас в съзнанието ми, с белите петна, които трябваше непременно да запълня, откривайки ги; бях откривател, но едновременно бях и следовател, и осемгодишна везничка, решила лично и с точност до грамче да претегли тогавашния си ден спрямо някакъв отминал, не мой, но ден - нечий, на много хора.

Много хора имаше в затвора, ала Нешо - крачка след крачка и аз, срещаше - срещахме всякога в коридора било Симо, било Васил.

Първия път беше Симо, як мъж, с поглед, а и в раменете беше като бивол (по-късно щях да го репродуцирам още по-як, но без биволски черти), беше ядосан, вместо здрасти се нахвърли върху Нешо, от целия им разговор сега ми е останало нещо много разпокъсано - или паметта на десетгодишните е все още на атомно ниво, или те са си водили някакъв повтарян и попетдесетван разговор, който знаят наизуст, и си подмятат репликите, колкото да се свърши.

- Няма ли да ме оставиш на мира, копеле мръсно...

- Чакай, Симо, то от мен нищо не зависи...

- ... как не се удави тогава, че всички да мирясаме...

- ... казвам, не зависи от мен...

- ... толкова години ме влачиш тука и да ти играя по гайдата...

- ... лека ти пръст, ама...

- ... получава се някаква дивотия - мене ме няма, пито - платено...

- ... нито ти си Лазар, нито аз съм Христос, трябва да знаеш...

- ... излежах ли си полагаемото? Излежах...

- ... паметта те възкресява...

- ... после поживях една-две години и оня гаден грип...

- ... аз съм тука само да слушам и изпълнявам, един месец, колко му е, трийсет дена...

- ... и отде накъде ще ме влачиш бе? Прищяло му се на копелето да си изживява месеца, ами изживявай го, какво ме интересува...

- ... викам да си подхванем деня, както беше...

- ... мòре да бяхме с теб от едната страна - било аз при живите, било ти при нас, щях да ти откъсна главата като на пиле, мамка ти и копеле, дето ме тормозиш...

- ... аз дойдох и ти ми рече здрасти...

- ... ама сега си курназ, щото нищо не мога да ти сторя и...

- ... осем минава, ще дойде Демирев, кажи ми здрасти и да почваме...

- ... мале, мале, ако те знаех какво лайно си...

- ... имаме да свършим една работа, преди да дойде Демирев...

- ... измъкна се, копеле гадно, с номера, че един месец бил надзирател, свиркаш си сега и от нямане какво да правиш, ме дърпаш в надзирателския си месец. Остави ме на мира бе! Кой ден от тъпия ти месец подхващаме? Кой? Зная ги всичките наизуст, подлуди ме от повтаряне, няма ли да спреш някога...

- ... мислил съм - Нешо огледа дългия коридор, - туй някога е никога...

- ... да вземеш да пукнеш утре в осем часа и да ми се махнеш от главата...

- ... нито аз се надявам, нито ти се надявай - някой друг ще ни привиква тогаз...

Млъкнаха, всеки сякаш зает с безпогрешно опипване на последната фраза, и Симо се примири.

- Да те вземе мътната! - И се дръпна назад, завъртя се дори безгрижно на пета като огромно момче, станало отдавна мъж, но поради олигофренията запазило момчешкия израз на лицето и жестовете си. А може би го дръпна властният глас на обречеността - режисьорка, която не би допуснала отклонение от сцената, разиграла се преди петнайсет години; същата трябваше да бъде и сега. Симо се озъби в приветлива усмивка: - Здрасти, Нешо, как е, свикваш ли вече? То в началото е зор, ама ти си отракано момче, па и си млад още, за теб е напред времето...

- От три дни съм тука, оглеждам се още. Знам ли, можех да се хвана в цигарената фабрика на Дучев, нали го знаеш, хем нова машина е вкарал за пакетиране. А аз разбирам от машини...

- Едно е да работиш, друго е да наглеждаш! Свиркай си тука и толкоз. Разправят, че ще увеличават заплатите, ти чу ли?

- Не съм. - Нешо се стресна и зашепна, сякаш да не разруши атмосферата на обстановката. - Събирай си акъла, Симо, оная сутрин не си приказвахме за заплатите, на петата сутрин от постъпването ми стана дума за заплатите, днес направо изтичахме към седемнайсета килия...

Не само тринайсет, не само седем, безкрайни са вариантите на фаталните числа, както е безкрайна самата фаталност, кога човек, кога случаят ги посочва, ей тъй, мимоходом като че ли, лепнаха клеймо на седемнайсет, фаталността му - в зародиш оная сутрин - ден след ден порастваше, докато стана по-голяма от рождената ми дата (“Как можа да ме родиш на седемнайсети!” - скарах се на мама).

Защото килия номер седемнайсет беше килията на смъртните.

Когато затича по коридора, забързаният ход на моите осемгодишни крака беше тичане, аз ги последвах и, разбира се, последвах и тичащите им пред мен фрази:

- ... нищо чудно пак...

- ... не мога да проумея защо са изпратили Испанеца при нас...

- ... да бяха го обесили в Централния...

- ... да де, нали и аз туй викам...

- ... смяташ ли, че ще се дърпа...

- ... кеф ми правят тия, дето се дърпат...

- ... Симо... щеше ми се... такова, една молба имам към теб...

- ... хляба си ще вадиш от занаята, трябва да свикваш...

- ... що ние трябва да му казваме, да беше отишъл ти...

- ... ще свикнеш...

- ... Испанеца го познавам лично, рода ми е от страна на жената...

- ... потвърдиха му смъртната присъда и довечера ще го обесим...

- ... завалията...

- ... ти лично ще му кажеш, щом ти е роднина, гледай на тях като на зайци - има ги, няма ги, все тая...

- ... защо да почвам с Испанеца, а?

- ... Испанеца гък няма да рече, не бой се...

Пред килия номер седемнайсет спряха, Симо надникна през шпионката, после побутна с рамо Нешо, да надникне и той, Нешо се наведе и изправи, приказваха дълго, но разговорът им е загубен за мен, защото обследвах с поглед вратата на килията на смъртните, а погледът, знае се, когато е зает, отнема слуха; отвориха вратата, вратата отвътре беше цялата надраскана, не знам, не си спомням на какво ми заприличаха драскулиците тогава, едва след пет, след десет години си създадох образ на вратата на килията на смъртните и си го нося и до днес.

Това не е врата, това е единствената преграда, която дели тези вътре от смъртта навън, това е литографски камък, който осъденият дълбае с очи, и остават по него резки и дълбеи, сложни плетеници и вензели, а ние после ги разглеждаме като метална литография с още едно животоописание, простичко и лесно разбираемо; но когато върху него се е наслоило второ, трето, десето такова животоописание, когато се намират допирни точки на хора, които не са се познавали помежду си, но са опознали - всеки сам - тази килия, очакването, присъдата, смъртта, или се отричат допирните точки на близки хора само защото никога вече няма да се видят, когато към белезите, оставени от немигащи очи, се добавят и белезите от неказвани на глас мисли, то тая литография не е по силите на никой да я разбере, освен ако не е бил вътре. Като казвам, че след години съм разбрала тая врата, искам само да кажа, че съм разбрала колко е неразбираема, и това, според мен, е вече крачка към опознаването й. И ако един ден моите лели рекат да ме изпитат (“Кажи, Миле, какво е вратата на килията на смъртните?” - всичките ми лели), ще отговаря, макар че те също няма да разберат, защото нямат митологично мислене.

И пак не чух какво двамата надзиратели казаха на смъртника, невисок мъж, застанал гърбом, сякаш не говореха на него, защото той се обърна и аз познах...

Тогава не знаех, което знам сега, че по рождение ми е даден един детектор за откриване и познаване на лица на хора, които съм мярнала случайно на улицата, на връстниците си от детската градина, без да съм ги виждала от оная играеща си на пясъка възраст, и няма да се заблудя, детекторчето ми точно ще добави към олисяването жълтеникавия кичур (“Янко, братче, ти ли си, познах те!” - аз), ще разчете под дебелото зебло на годините лицето на някогашната деветнайсетгодишна леличка, хранила ме в същата детска градина с грисена каша. И обратно, моето непогрешимо детекторче, позна в младото лице на смъртника лицето на възрастен човек, когото познавах... познавах май откакто въобще бях почнала да познавам.

Затова побягнах по коридора, навън и после при него.

Глава VІІ.

НАЧИН ДА СЕ ОБИЧАМЕ

За стратегическото положение на фурната - току до моста, свързващ къщите на тоя и на оня бряг в неделимото цяло на нашата къща - не е нужно обяснение. Фурна като фурна и не точно така, защото фурната се бележи от ръцете на фурнаджията, а чичо Стоян има ръце да бележи още десет фурни, което пак не е така, щото не е белязал друга освен тази, не е мръднал от тази, той е нейният подвижен дирек, местещ се там, където трябва да се подпре - при нощвите, при пещта, при тезгяха, при прозорчето, от което подава самуните, при нощвите...

Хлябът е цикъл от живота на Вселената, ако се изключи умиращото в нея, туй го разбрах по-сетне, преди това беше колебанието от коричката ли да почна, или от пухкавата средина, и ги ядях едновременно, решена да не давам първенство на първото, когато второто не може да остане на второ място. Тогава обичах топъл черен хляб повече от всичко, натъпквах гладките му пещерички извътре с масло, и без сол, понесла това тумбесто и парещо, и топящо се щастие, тичах да отскубна едно перо чесън от лехата, за да стане достойно за Олимп.

Да ме пращат по магазините и на пазара,

беше наказание за мен (“Ей, пак ли аз, да иде Тонка!” - аз, мрънкайки), но станеше ли дума за хляб (“Защо пращате Тонка, тя ще изтърве хляба на земята, аз ще отида” - аз, втурвайки се), наистина се втурвах презглава. По стените на моите утрини са изписани много от виковете ми:

- Отивам за хляб!

- Ходих за хляб! Топъл е...

Мама бе вдигнала ръце от мен и правеше сложни изчисления:

- За неделя, все някой ще дойде на гости, вземи два хляба, половинката ти ще излапаш още по пътя, значи вземи три...

Е, за да стигне, трябва да артиса.

Тъй че хлябът и чичо Стоян бяха свързани в съзнанието ми като коричката и мекото на хляба, докато е цял, докато не е начупен, а в оная сутрин в затвора, там, в килия номер седемнайсет, това единение се разкъса: чичо Стоян като млад са го обесили - факт, чух го с ушите си, и същевременно чичо Стоян сигурно е във фурната и тъкмо сега вади хляба.

- Мамо - разпъргавих се, щом дотичах вкъщи, - дай стотинки, отивам за хляб!

- Какъв хляб? Имаме хляб от снощи.

- Не е топъл!

- Старите хора казват, че от топлия хляб се развалят зъбите! - изхитрува мама.

- Старите хора казват, че от четенето се развалят очите - изхитрувах и аз.

- Ама че устенца имаш! На кого си се метнала такава?

- На теб, маминко. Татко не умее да говори като теб - направих истински пирует в хитруването.

- Моята професия изисква...

Край, мама яхна учителския Пегас, щеше да ми повтаря каквото съм чувала сто пъти и в края на краищата щях да закъснея за фурната.

- Мамо, а гастритът от какво се получава, от прегладняване ли? Защото ме боли ей тук, може би съм прегладняла...

- Глупости! Деца с гастрит са рядкост...

- Татко има, може аз по наследство...

- Глупости! Баща ти си го докара от нередовно хранене... Ух, че си инат, ей ти пари и тичай!

С парите в джоба, аз не си купих хляб, не бях гладна, просто се покатерих на струпаните цепеници край пещта и обясних на чичо Стоян, че съм дошла да поседя на топличко. И го гледах с четири очи, без да смея да попитам каквото и да било.

Стоях до обед, нищичко не попитах, защото вече бях съвсем объркана, а по-късно, в налетелите бързи месеци и бързи години, колкото повече ми се проясняваха нещата, толкова по-малко имах право да питам.

По обед, тъкмо да си тръгна, във фурната дойде един, млад мъж, сигурно далечен роднина, щото не го познавах.

- Браво, пак ти е топъл хлябът! - смигна той, като измъкна мрежата от джоба си, смачкана как да е, и дълго я обръща и тъй, и инак. - Никога ли не ти остава хляб за другия ден?

- Остава понякога - сви рамене чичо Стоян. - Днес три ще артисат, комшиите отсреща заминаха на събор...

- И какво ще го правиш тоя хляб?

- Ще го изям, какво! Утре няма да ти продавам баят хляб, няма да го вземеш.

- И трите ще изядеш?

- И по пет съм ял.

Оня си тръгна и аз прескачам напред: на другия ден той пак дойде и пак взе да размотава мрежата.

- Ами сега, ако ти поискам два хляба, че са ми дошли гости, откъде ще вземеш хляб в повече?

- Моя ще ти дам, не се грижи, топъл е.

- Туйто! Ами ти?

- От вчера нали артиса хляб, от него ще ям! - май се свърши търпението на чичо Стоян, измъкна мрежата от ръцете му и с едно перване на дланта я оправи. - Нà, че като гледам хора, смотани в ръцете, ме боде под лъжичката! Какво се пулиш? Да не смяташ, че като артиса хлябът, наведнъж го изяждам? Будала!

- Не, ама фурнаджия баят хляб яде ли?

Тази случка съм запомнила, нея.

Другото, какво правеше чичо Стоян преди това, какво си говорехме после, не помня, а да си доизмислям, както правя на места, където ми изглежда омекнала задната гума на спомените, не се решавам, понеже на такива дни, прекарани с някой чичо Стоян, ако човек им загуби контурите, по-добре да ги остави да се реят свободно в пространството, а не да си бърчи думите и да ги затваря в изкуствени рамки.

Виж, мама в онзи ден беше... пак мама.

Който има майка учителка, той ще разбере твърдението ми: да ти се падне късметът да имаш учителка за майка, е като да се опитваш да рисуваш с блажна и постна боя едновременно. Не искам да кажа, че мама беше постна като майка и бляскава като учителка, нито обратното казвам. За рисуваната така картина на семейния ни живот е думата, твърде противоречива беше, ни един художник с академично образование не би я приел, но то си е негова работа - аз и ние живеехме в тази картина, значи я приемахме.

Та за мама - в онзи следобед тя нямаше часове и тъй като не бързаше за училище, сметна за нужно да проведе час по нещастие. Не го правеше често, но редовно, предполагам за профилактика, а според мен по всяко време беше щастлива, имаше своето неприкосновено убежище в щастието, както са го наричали персите - бест; и тази неприкосновеност непрекъснато се поеше от нас, собствените й деца, съвсем жизнени и здрави, от татко, също здрав, и от учителството, което освен щастие й осигуряваше безсмъртие (“Учителките са безсмъртни в паметта на своите ученици!” - мама). Обаче поради някаква печатна грешка в персийския бест или поради действието на някакъв кривонаследен механизъм - самолетен висотомер, показващ височината на семейното щастие само когато тя е нещастна, а другите са обърнали към нея съболезнователни взори, семейното щастие падаше на гърба на черния овен и се проваляше вдън земя. За да те съжалят, трябва да се оплачеш, естествено; започваше тихо и жално да говори примерно за невинното синяче на коляното си, но постепенно жалното в гласа й се сплъстяваше, бухваше и не щеш ли, синячето заливаше цялата й кожа - поне така го усещахме и се втурвахме да я утешаваме (“Мамо, не е спукана вена!” - аз, “Мамо, не е флебит!” - Милето, “Мамо, и аз имам синьо, не е страшно!” - малката Тонка).

Татко в тия случаи се усмихваше снизходително, което за мама означаваше: не ме съжалява, види се, не ме обича достатъчно, и без да се бави, изобретяваше друго, безспорно фатално, заради което не можеше да не я съжали дори татко.

Така постъпи и в онова пладне, когато се върнах от фурната.

- Добър ден - казах; тъкмо сядаха да обядват, не бях закъсняла, но все пак се извиних: - Съжалявам, че закъснях...

- Снощи до полунощ кърпих прането! - поде мама, жално го произнесе, вероятно не за пръв път, защото татко леко се усмихваше, разбърквайки супата си, сякаш картофените кубчета бяха до немай къде смешни.

- Прах, суших, кърпих, някой ми е скрил напръстника - натърти мама - и си пробих пръста с иглата.

Пътят на маминото пране няма нищо общо с обичайното не защото пере по-иначе, а защото някакви далечни и гладни години са й внушили след гладенето да седи до късна нощ с иглата и напръстника, с кутийка разноцветни калерчета, макарички и ибришими, да се разгъне скатаната старателно блузка и с окото на антимолец да се търси оная невидима и нищожна дупчица от може би половин хапка на молец, да се огледа, да се вземе конец с цвета на блузката и оттук натъй е трудно за описване как се захващат бримчиците, как се опъва конецът, за да не е плетката после събрана там, как се имитира плетачна машина, за да се получи същият релеф; при всички тия действия, белязани от помръдването на лакътя и почукването на иглата в напръстника, блузката стои почти във въздуха, да не се измачка, не дай боже, и накрая пак акуратно се сгъва и минава от дясната в лявата купчина, на която й остава само да бъде прибрана в гардероба. Може би най-голямата й страст са татковите и нашите къси чорапи, пробити на пръста или на петата. Никога няма да се науча как се казват ония специални, ефирни и многокатни конци, с които се прави реприз, но маминият реприз е най-чудесното нещо и аз винаги съм обичала да си късам чорапа, за да видя репризираното чудо на него, дори, спомням си, я попитах може ли с реприз да ми изплете цели чорапи и тя си изтърва напръстника от недоумение дали я подигравам, или говоря сериозно, което пък си е мой проблем - нямам оправия с интонацията и често изпадам в неприятни ситуации. Така или иначе, всичките тия часове в безсъние мама нарича “поизкърпих прането”.

- Да, поизкърпих прането, но си прободох пръста...

- Дай да го целуна и веднага ще ти мине - скочи Тони, малката Тонка, а аз сръгах Милето под масата (“Подмазвачката действа!” - означаваше).

Мама не позволи на Тонка да целуне убодения пръст, може би се надяваше татко да свърши тая работа, но той само отбеляза:

- На твое място бих го казал, когато съм се убол, а не сега.

- Че аз среднощ се убодох.

- Би трябвало да ни събудиш.

- Глупости! Знаеш ли колко вредно е за децата да ги стряскаш в съня им!

- Мен да беше събудила.

- Нямаше да е зле, поне щеше да спреш да хъркаш. И да видиш, че цялата съм в кръв, заради твоите скъсани чорапи.

- Закърпи ли ги?

- Разбира се. Няма да познаеш...

- Да не си ги кърпила. Известно ти е много добре, че не нося кърпени чорапи.

- Редно е да се научиш. Ние не можем да си позволим...

- Можем. По отношение на чорапите ще си позволим. Професията ми ме среща с разни хора и аз не мога да се хваля пред тях със закърпени чорапи.

- Не знаех, че се събуваш пред колегите си! - мама го каза без ирония, вглъбена в пръста си, стиснала го с пръстите на другата ръка, сякаш беше свещичка, защото розовият й нокът правеше пламъчето; устните й бяха нацупени (“Леле, ако духне сега!” - аз), готови да раздухат пламъчето нокът. Но мама каза с учителски глас - тя има призванието да премества училището вкъщи, което ще рече, че говори с висок и всезнаещ глас и иска безпрекословно подчинение, а също така ще рече, че ние трите и татко сме в една и съща изгодна или неизгодна, според случая, позиция; разликата във възрастта на татко е без значение - просто бива разглеждан като повторил неколкократно класа и затова е по-голям.

Телефонът иззвъня, татко скочи, уверен, че него търсят.

- Да... Аз съм. Откъде се обаждаш? - И разбрал, че му се обаждат отдалече, повиши глас. Винаги говореше гръмогласно, като че ли това допринасяше да го чуват по-добре, и мама винаги му правеше забележка.

- Ако искаш да те чуват без телефон, просто излез на балкона и викай.

- Момент... - изкрещя татко в слушалката и се обърна към мама. - Какво?

- За балкона ти напомням.

- Ааа... - проточи татко и продължи своя разговор. - Да, добре, тръгвам.

- А обеда! - разпери ръце мама.

- Нямам време, веднага изчезвам.

- Каквоо? - Горката мама настръхваше от думата изчезвам, сигурно вярваше, че всички сме дамгосани с нея, и само дебнем удобния случай, за да изчезнем вкупом и веднъж завинаги.

- Не-не, исках да кажа, че тръгвам на минутата.

- Супата поне да беше хапнал.

- Добре, че ме подсети - някога да съм ял супа? А ти например? Не те разбирам. Ама нищо, утре пак сготви супа и ме причакай с нея в същото настроение, за да ти кажа пак: нашето семейство не яде супа! Довиждане.

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.07.2011, № 7 (140)

Други публикации:
Петя Караколева. Свестен човек, ти казвам. София: Профиздат, 1989.