Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "СЪРЦЕТО НА СОЛТА"

Петя Караколева

web

Петя е известна най-вече като детски писател. Но истинската й любов бе белетристиката. Така пише в една от своите автобиографии за членство в Съюза на българските писатели. Тогава романите й бяха твърде неразбираеми, но пък детските й радиопредавания печелеха международни награди за България, а детските й книги се изучаваха в българските училища.

Архивът на сестра си намерих в стая, където бяха струпани всичките й вещи. Апартаментът й вече беше продаден и новите собственици бяха помилвали кое-що. Никога няма да знам дали това, което намерих, бе целият й архив. В него намерих и “Сърцето на солта” - 102 стр., недатиран. Не знам дали този роман е в окончателния вид, в който Петя с нейния невероятен перфекционизъм подготвяше книгите си за печат. В папката открих подредени главите: Велян; Катина; Равноапастолите; Веляница. Дори не знаех, че е започнала да работи по него.

Веднъж Петя сподели какво е прочела или видяла по телевизията - не помня точно как беше го научила. Някъде имало някакво племе, в което се знаело за една билка, чрез която дори на старица може да й придойде мляко и откърми младенец. Когато набирах романа “Сърцето на солта”, разбрах каква предварителна работа е свършила Петя, ровейки се из речници и фолклор, за да открие и билката, и силата на жената, чиито изсушени от годините гърди могат при екстремна ситауция да се върнат към изначалното си предназначение. Това е поводът - или причината - за написването на “Сърцето на солта”. Явно Петя дълго бе таила тази поразила я идея, докато намери необходимата сюжетна рамка.

Бе намерила времето - турското робство; бе намерила и основния образ: жената - символ на България; жената, благодарение на която България оцелява. Дори когато и последният загине, винаги се намира един младенец, търсещ с попукани устни гръдта на България и винаги се намира една българка, която да накърми и отгледа следващия българин.

Мисля, че романи като “Сърцето на солта” се раждат, след като са написани документалните “Записки по българските въстания” или историческите романи. В една от своите автобиографии за членство в Съюза на писателите, секция “Белетристика”, самата Петя го определя като роман-митология.

Тамара Караколева

 

І. ВЕЛЯН

На брода реката спеше по-неподвижна от свлеклò на смок. Велян нагази в плиткия мочур, мехурите зачукаха по босите му крака на ситно, припряно, досущ водни кълвачи. Стигнал средата на брода, той свали търнокопа от рамото си.

- Броде - рече тихо, ама гласът му беше такъв, че в ехото се отвориха кладенци, откъдето дълго извираше: “Броде... роде... де... е...” - Слушай, броде - повтори Велян, - кога коля овен курбан да правя, искам прошка от овена, че му вземам живота. Прошка ли да ти искам, поклон ли да ти сторя, или в сговор с мене ще влезеш? Да знаеш, затуй стъпих по средата ти, връз пъпа ти - да те изкормя, да удълбоча дъното на реката, та бейлербеят Селим с над хилядата негови да не мине на отвъдния бряг. Щеш ли ми помогна? Щеш ли ми простиш, че ще те затрия? Отколешен си, веднъж ли си ме пренасял насам и оттам, що хора е изтърпяла гърбината ти и бродина друга не си търсил, освен добра дума за тебе да кажат. Помогни ми, броде, да те затрия сега, та добрата дума за тебе докрай да остане...

Белите лизгари на бързея тръгнаха накъм него, първи копнаха, задълбаха плитчината и тогава Велян: “Сполай ти за сговора, броде” - дигна търнокопа. Авлигите с жълти гушки, сякаш със запалени вощеници, и с жалейки на крилете летяха над брода - оплакваха го, а по пладне прекадиха с песенен тамян гроба му. Нямаше го вече брода. Дълбок вир се беше заклещил между бреговете, раздалечени един от друг, както утрото от вечерта на тъжен човек.

- Още имам да се сговарям с тебе, рèко. Течи надолу преко сили, теком течи, превари ме и заръката ми занеси на моста, дето е край воденицата, че ида. Да бърза да живее, много да бърза, до утре всичкия си живот да изживее, че дойда ли, помен не ще оставя от него, щото не бива да го има, щото не бива Селим с над хилядата негови да мине на отвъдния бряг! Тъй му кажи, тъй съм заръчал!

Обърнато в гората на сянка, слънцето го гледаше със зелени очи, а Велян вървеше все на юг. Още ден, и щеше да стигне до воденицата. Там, над нея, пясъчният бряг подяждаше реката и тя, подобно изтънял пръст, се изсулваше през широкия пръстен на моста. “Ще го спепеля, не бива да го има!” - Велян бързаше, петнистият сръндак на сянката бягаше пред него и белязваше със златни копита криволиците на пътеката. Сред треперушките на кипра трепетлика се провидя стръмен слог - или аналой? - върху аналоя беше кацнал щъркел, клекнал на единия си червен крак, като набучен на сгорещен до червено шиш, и четеше от възправената книга на небето кога лятото ще се снади с есента и време ли е да се стяга за път. “Не си ми подрумник” - подмина го Велян, залезът се срути отвън планината, забрави ръкойка светлина в ръжен цвят на билото й. Зададе се Еньовската нощ. Първата, в която нямаше да бъде с Росèна на Сухото ливаде. Всяка Еньовска нощ я придумваше: “Стой си вкъщи, че току-виж те уплашила бродницата!”, пък тя се смееше: “Не ме спирай, знаеш ме каква съм! От билката росен съм родена, та змейове и бродници презглава бягат от мене!” - смееше се, като че се давеше с бели маргаритки, като че ли извътре в нея се обаждаше пиле присмехулниче, и все идваше с него на Сухото ливаде, все.

Нивата беше на високото, отдалеч се виждаше, жълта и лъскава кривеше към лещака - да я сбъркаш с изгубена лятос паламарка. Отблизо пеперудите по лещака съвсем приличаха на сърмена обтока по сукнен елек. Велян начеваше слога, Росèна катраносваше кривото към лещака. Подире им, по пръстта, по тревата се точеше върволяк черни зърна - туй Еньовската нощ се беше разпиляла на катраниви зрънца и едвам дотрайваше да се мръкне, за да се слепи, а вечерникът да му мисли как ще я дигне на възбог!

- Въвират се в житото и го споразяват, Господ да ги порази - пустосваше Росèна, бъркаше в катраника и ръсеше на кръст да анатемоса бродниците.

В края на синора Велян спираше, оставяше гладката кора на ябълката да се притисне о рамото му. Под тая ябълка неговата Росèна му донасяше пладнето по оран и по жътва. Тук му роди и първия син. “Върви да жънеш” - отпрати го Росèна, кога захвана да ражда - и не се връщай, доде не те повикам!” Изначало той жънеше бързо, та по-бързо да го повика, изпосле жънеше бавно, та да не завърши нивата, преди да го е повикала, накрая хвърли сърпа, стоеше гърбом към ябълката и чакаше да го повика Росèна, тя мълчеше и той тръгна по погледа си, надалеко, към другите ниви, дето лятото бе сторило всичките си нокти на житни класове и ги бе наболо дотам нагъсто, че нивите приличаха на вече опечени пити, южнякът подскачаше по тях с нагорещени пети и допичаше коричките. Навремени изоставяше погледа си в нивата - нека се залисва, а сам припираше да се завърне - дано чуе Росèна, тя пак не се обаждаше и той пак отиваше по погледа си, и пак се връщаше, докато маранята писна в ушите му, пищеше, та подлудяваше чакането му, нетърпежа му. Тогава се сепна - не ще да е маранята, как ще е маранята, не е маранята! - викаха го, мигом дотърча до ябълката. От Росèниния скут го викаше живо, топло огледало, из което надничаха и той, и Росèна, и двамата ведно. “Барем да беше рекъл, че е хубаво!” - сгълча го Росèна, а той се беше вторачил в Михаил, Михаил се бяха сдумали да го кръстят и нищо не можеше да каже.

- Михаил подкара деветата, пък ти още си спомняш... - идваше под ябълката Росèна, надигаше стомната, отмяташе глава. - Велян се беше клетва заклел на един дъх да изкачи планината, отвисокото да я гледа как нависоко отмята глава; отмятаха се и миглите й, “Очите си на Михаил и Катина е дала” - мислеше Велян и отвръщаше:

- Ти постой на сянката, аз ще досвърша, колко му е...

Сушаво беше по Еньовден. В облачното лико под синята кора на небесното дърво не течеше дъждовна мъзга. Е, понякога налиташе страховита черда - в хлопките й гърмяха мълнии, - ама беше яловина, не валеше. Пък и да прекапеше, едва умиваше пендарите на жълтурчетата, рубетата на звъниката. Тоя непридирчив дъжд се застояваше само около трънкосливката, мокрите му цървули щапукаха по тревата, “Пърхутките ще поникнат” - минаваше оттам Росèна, и пърхутките се сбираха за тлака, мотаеха кълбета бяла прежда, а два клона на трънкосливката, свесени доземи, тънки и остри, се канеха да оплетат от преждата бяла риза за първия ден на жътвата.

От лято на лято - навикнали бяха вече - привършваха с катраносването преди смрачаване, остър сврачи грак ръгваше с остена си слънчевия бивол на подирпладнето и той възвиваше накъм вечерта. Дъхтеше на еньовче, равно викаше пъдпъдъкът: пид-пи-дик, пид-пи-дик, Велян окачваше катраника на трънкосливката, сваляше абата и я постилаше между два храста - паяжината се късаше, по-лъскава от сърмен конец, отлиташе встрани. Росèна сядаше връз абата, досами нея изпълзяваше повече от разтег смок, привдигнал глава, сякаш питаше: “Защо се настани тук?”, а тя му казваше: “Добре де, ти си стопанинът на синора, познах те, аз колкото да почина.” Смокът мързеливо се оттичаше в нивата. Житото - гъсто избуяла коса на петнайсетгодишно момиче - търпеливо претакаше по жълти масури хлебното вино от чебъра на лятото. Жито за чудо и приказ - от три класа сноп да вържеш, от три снопа кръстец да накладеш, от три кръстеца хамбар да напълниш - ама не го ли увардеха в Еньовската нощ от бродници и мамници, слама щяха да жънат!

“А тая година и слама няма да жънем, крина напръстник ще напълни, мине ли Селим с над хилядата негови на другия бряг!” Велян беше вървял цялата нощ под тия Еньовски звезди, а мислеше за ония, отминалите, почти стигна моста, подир завоя щеше да го види. Завоят беше като гърч на пъстърва. Очите на Велян избутаха усойната, където дърветата по неволя растяха хилави, разплетоха зеления косичник на върбалака, очите му придърпаха накъм себе си моста, овъглените греди на моста, черни повече от пръстта в усойната, и скъсания свод, виснал досущ скъсана халка на синджир. Кой го беше преварил, кой? Велян хукна към воденицата - воденичарят трябва да е, кой друг ще е, няма кой друг да е! - дебелият над педя повет под краката му току се преиначаваше на пътека и после пак на повет, виеше се, връзваше се на примки, връзваше се на примки от хиляда бесила, и откъде му идеха тия мисли, откъде? След малко щеше да се ширне полянката пред воденицата, тясна в горния край, разлята в долния, същинска зелена пребрадка, метната да съхне на припека. Кречетенето на кречеталото едва се счуваше, никак не се счуваше, мълчанието на воденицата беше по-преседливо от трици - ще речеш, че воденичните камъни бяха смлели цялата воденица на преседливо мълчание. Велян се облегна на върба ли, на бор ли, на бряст ли - не знаеше, но вече знаеше какво бе станало тука наскоро, съвсем наскоро, а той беше закъснял.

Поляната над воденицата - тясна в горния край, разлата в долния, не се отличаваше от смачкана, спитена кратуна, инак не можеше и да бъде: над хиляда коня, над хиляда Селимови тъпчеха насам-натам, викаха, угоднически хор от глупави дроздове им пригласяше; в усойната остро кашляше брадва, сечаха големи дървета, щяха да правят голям сал. Селим беше заповядал да бързат, бързаха: “Но до мръкнало я сварим, я не!”, “Мамка му на тоя гяур, да изгори моста!”, “Що го обесихме, на кол да бяхме го побили...”, “Варда-а-а!”, изхрущя прекършеният гръбнак на един бор.

На ореха, на сенчилото на воденицата, както му викаше воденичарят, висеше воденичарят, висеше обесен на въже от повет, до него двоица крещяха - Велян не чуваше какво, сочеха нещо на Селим - Велян видя какво е: обесеният се усмихваше, под мустаците му още не бе умряла усмивката, оная, всякогаш по-сигурна от сребърен куршум, всякогаш по-чепата от буна.

- На подбив ни взема хайванинът! - Ятаганът на Селим удари поветовата огърлица около шията на воденичаря, искаше да я среже, да отсече тая глава, но поветът не поддаде; пак замахна Селим, веднъж, дваж, люшка се воденичарят наляво - удря Селим отдясно, все по-силно удря Селим - все по-силно се люшка воденичарят, върти се около Селим, от бяс Селим не гледа къде сече и отсича бузите му, та воденичарят се съглежда усмихнат с всичките си сто и двайсетгодишни бели зъба, усмихнат до зад ушите, щото Селим и ушите му отсича, и се върти воденичарят тъй стремглаво, че очертава камбана от кръжащи трупове. Вътре в тая камбана Селим като жив език звъни с ятагана си, връхлита, плюе, глуми се, реже, убива, втори път убива, трети път, над хиляда пъти убива...

Отведнъж стана тихо. Гръмотевицата на тишината оглуши Велян, но той я виждаше да виси ведно с воденичаря в същата примка, в поветовата огърлица, и в други прозрачни примки висеше тишината, в над хиляда примки, висеше от воденицата до ракитака по-долу, до вира под ракитака и по-натам - до леската в началото на усойната, и по-нагоре - до планината над усойната висеше тишината, обесена, преседлива, с вкус на сдъвкано кучешко грозде. Ноктите на Велян се забиха в дланите му, загризаха ги - нямаше да му трябва кожата, ни месото, а само костите, а само жилите на тия ръце щяха да му стигнат да удуши Селим... след малко... ето сега... сега...

- За никъде бързаш! - Една ръка стисна рамото му, позната ръка, Велян помнеше чия е тая ръка, жежка колкото подница в огнище, и се извърна, защото той беше тука, зад гърба му, макар че висеше там, на ореха, там го кълцаха с ятаган, там беше мъртъв, но тука говореше, гласът беше неговият, беше жив, посвоему жив.

Воденичарят седеше на земята, той беше. Колко пъти Велян го беше виждал да седи ей тъй, побелял от паспала, още една памучна кръпка - сто и двайсетгодишна кръпка - върху зеблото на чувалите, струпани деня и нощя край воденичния кош.

- Аз съм... И оня на ореха съм аз. Докато бях жив, на едно място сварвах да бъда, а като умрях, нà - смогвам в едно време да съм на много места...

- Пусни ме! - Двете браздулици катран над очите му - едва напомняха вежди - се свъсиха, Велян повтори: - Пусни ме! Ще го удуша!

Ръката пак стисна рамото му, корава ръка, за дъбов кривак я биваше, а воденичарят не беше помръднал, седеше отпреде му, Велян се изви рязко. Отпървом в овесището отвъде му се мярнаха обесени котки, вятърът ги люлееше, приспиваше ги, алените им уста се разчекваха все по-широко - сега ли се бяха сетили да дишат? - ала не, бесила и котки нямаше, макове бяха туй. Сред тях стърчеше още един воденичар, двукрака сянка, която не хвърляше сянка, чу сянката да казва: “Дето ме мислят, все съм там...”, и тъй беше, щото накъдето и да се обърнеше Велян, все виждаше воденичаря, ту смръщен, ту усмихнат, ту разговорлив, явяваше се воденичарят по-наблизо, по-надалеко, явяваше се млад, какъвто Велян не го знаеше, явяваше се и по-стар, какъвто Велян нямаше да го види никога, беше във всичко изоколо: земята да копне, воденичаря ще съзре, дърво да скърши - вътре ще е, на небето да се покачи, пак него ще срещне. Смъртта беше намножила воденичаря и многото воденичари - уж еднакви, донякъде еднакви, почти еднакви - бяха дошли при Велян, за да сложат ръка на рамото му, за да го спрат.

- Пусни ме! - Велян се поколеба с кой воденичар да говори. Всички изглеждаха по-безплътни, отколкото бяха в действителност, по-истински, защото ги имаше на много места. И на всичките каза да не се боят за него, защото Росèна му е дала сърцето на солта - всякога го носи прикътано в пояса си, всякога държи ръцете си на кръста - и то го пази от погибел.

- От туй зло няма да те опази, Веляне - обади се воденичарят, думите идеха от очите му, чисти, в аязмо къпани. - И моите ръце сън сънуват, хубав сън, че лежат на Селимовата шия, ама се събудиха овреме, за да видят, че Селим води още над хиляда, тях трябваше да спрат, заради тях моста изгориха. Събуди се, Веляне, друго има да вършиш...

Воденичарят приседна в тинтявата, снади се с нея и тя порасна също квасник в нощви, една тинтява беше - да те е грях със свилени терлици да минеш по нея.

- Три пъти ме бесиха, три пъти се къса въжето - появи се пак воденичарят, тих, толкова тих е бил клупът на бесилото му, - падах под ореха, опоясен през шията, та Селимовите ме вземаха за пришълец от горния свят. Накрая сам си оплетох въже, от повет. Бре, свинските им зурли, викаха, че и моето въже ще се скъса! Ще знаеш, не толкова ме обесиха, колкото дъха си спрях от почуда, че се усъмняват в майсторлъка ми...

Воденичарят млъкна, разсея се с бавежа на мараня привечер, а отстрани пак изникна воденичарят, от мустаците му заничаше усмивката, оная - къдрава като власатка, закачлива като репей.

- Чувай, Веляне, снахата е трудна, мерак й е момче да роди, да ме зарадвала, да не запустеела воденицата след мене, пък аз й викам, за воденицата ще се найде човек, нека ми роди внучка, твоят Михаил под венец да я отведе, да се сродим с тебе, пък до-ще време, те ще ни родят внук, те ще ни зарадват и затуй Радан ще го кръстят.

Над хиляда воденичари стояха край Велян, над хиляда воденичари изчезваха, прииждаха, напомняха, страдаха, надяваха се, говореха за Радан, та излизаше, че Радан кога се роди, за над хиляда трябва да чини. Над хиляда воденичари: “Сбогом, Веляне!”, “Сбогом...”, “Сбогом...” - си тръгнаха към воденицата, един стигна воденицата, в един се сляха; по навущата му тъмнееше сянката на тревните пранги, дето спъваха пътеката. Пътеката се теглеше по-дълга и по-тъжна от шия на обесен. Воденичарят се обърна: “Сбогом...” - гласът му кречетеше досущ кречетало, на челото му се кокореше голямо колкото гъше яйце око, накиснато в солилото на мъката - беше се превъплътил на върколак.

Вечерта, както всяка вечер, раздяна от гърба си мъртвата нощ и с голяма мъка я възкреси. Тя пристъпи крачка, лунното й чело бледнееше като на болник, като харман с овършана овесница, изохка и падна; страшна нощ падаше - вампири да търсят по-страшна, не ще намерят. Селимовите се товареха и цяла нощ салът щеше да снове от бряг до бряг. Щеше да снове, щеше да пренася Селимовите. Сторил пръстите си на тръстики, горнякът заплашително ги поклащаше, от тръстиките излезе Велян и пое по зеления ръкав на ракитака. Селимовите си подвикваха, палеха факли, изпръхтя кон, друг му отвърна, прилеп се завъртя над сала и избяга, понесъл две миши факли в очите си. Велян се спусна към водата - мокра, черна плоча, под нея се вливаше полегатия бряг и това му беше на сгода. Върви ли потопен до шия в реката, едва ли ще го усетят изнапред, пък стигне ли веднъж до сала, до въжето, дето го крепи за брега, и дяволът не ще го спре!

Тъкмо когато дигаше търнокопа да отсече въжето, един от Селимовите го видя, извади ятагана, ала Велян вече замахваше, с такава сила замахваше, че рогата на дявола да бяха отдолу, щеше да ги съсече. Салът - тромав бухал - се отлепи от водното гнездо на залива, захапа с човка нерендосаната дъска на бързея и я повлече надолу, мамен от нарастващия шум на водопада. Гърмолът на водопада блъсна конете, плесна ги по меките камъшови ноздри с биволски бич. После през очите, та бялото светна в кармъзения пръстен на обърнатите ужасени клепачи. Ушите щръкнаха към водата - конете се бяха вдигнали на задните си крака и главите им, озъбени, бяха отишли толкова нагоре, че зобеха звездите. Зракове се гонеха по конски хълбоци, излети от пиринч и напрежение, един от Селимовите увисна на юздечката, конят заби копита в раменете му и се сраснаха в двуглаво чудовище - с грива и с чалма. Ремъците на седлата се късаха, Селимовите падаха, свиваха се под коремите на конете; отстрани приличаше, че коленичат на водни килимчета да правят метани, приличаше, че времето за абдеста ги е сварило на сала, затуй се мият в реката; приличаше, че конете ги яхват, шибат ги с камшичени опашки да препускат и Селимовите препускаха в галоп под къчовете на конете, но беше тъй тясно и бяха тъй много, че галопираха на място, гредите скърцаха, салът натежаваше, гмуркаше се, пак изплуваше, факлите съскаха срещу водата също оси, водата давеше съскащите оси, Селимовите викаха и от брега идеше не помощ, а безпомощен рев, брегът беше далеко, а водопадът вече съвсем близо, съвсем. Конска опашка, грива и конник пламнаха наведнъж от изтървана факла, ето ги: летят във въздуха, възседнали запалено изцвилване, възседнали запален ужас, ето ги: във водата, ето ги: на дъното и още по-силно горят...

Салът спря колкото Селимовите да изплюят гърлата си в ужасèн вопъл “Ааа...” Водопадът се събуди, тръгна насреща, бавно идеше, полусънен още подложи каменен гръб под сала и щом усети тежестта му, тръсна рамене, хвърляше, цепеше, измъчваше, влудяваше, смазваше, късаше въжета и гредите една по една се освобождаваха, изправяха се нагъсто, сред реката поникна кърнена гора, хора, коне висваха, висяха, стояха увиснали в нищото между дърветата на тая гора.

На брега някой хвърли съчки в огъня и той лумна, надигна пламъците си, разгорещените си пехливани, да се преборят с горняка. Бръчките се стекоха край устата на Селим по-бързо от мравки на мърша.

- Керата! - шипеше Селим на силом довлечения пред него Велян; яростта беше изпилила гласа му. - Да ми погубиш толкова коне и хора, керата! В зехир да те удавя, малко ще ти е! Никоя смърт не е харна за тебе!

Велян облегна ръце на пояса си, застана насреща му тъй - с ръце на кръста, и Селим, и над хилядата негови побесняха, че гяуринът държи ръцете си на кръста, винаги ги е държал там, никога не ги е махал оттам.

Синята вена на челото на Селим се поду, туптеше като корем на гущер. Обесила се на кривия клон на месечината, нощта хъркаше.

- Знаеш ли какво ще сторя от тебе? На мост ще те сторя! Ще те смеля... с воденичния камък ще те меля... не на брашно, направо на пита... на дълга пита ще те разточа... кутрето ти ще е по-дълго от стърчишката на кола, през реката ще те просна, за мост, и по тебе ще мина оттатък!

- ... елим!!! Сели...!!! - дохвърча откъм воденицата вик, спогнат от нещо си, блъсна се в Селимовите, завардени от алените чохи на пламъците, опърлен повтори: - ...елим!!! Сели...!!! - Викът се топна в тлъстата мъгла над реката, измъкна се от нея с мекотата на варена крехчина и възви назад към воденицата; бръснал нощните листа на ореха, забъхти в залостената врата. Мандалото скръцна с ръждясали зъби.

- Що се прибираш? Ррр...ррр... - кречетеше гласът извътре. От тъмното, иззад воденичния кош, пристъпи върколакът, хвана вика за окървавените криле и го подуши дали е неговият. - Я са те чули, а не, пък всички трябва да чуят кой ме затри, пръждосвай се! - изхвърли го навън и викът му събуди и глухите: - Селим!!! Селим ме затри-и-и!!!

Върколакът се запъти към воденичния кош, три стъпала имаше да възкачи, сложи крак на първото, стъпалото изпъшка, върколакът го изчака да си отдъхне, то си отдъхна, повдигна го на второто стъпало, но то беше още по-уморено, върколакът рече да го прескочи: “Намерило кога да ме залисва да сядам!” - понечи да го прескочи и не можа.

- Нищо не чинят краката на умрелите! - изпъшка, закри лице - къшей отшелничество и цялата среднощна доба се бяха сбрали в горния край на сянката, там, където би могло да бъде лицето му. На челото му стърчеше голямо колкото гъше яйце око, върколакът не му се довери, с ръка напипа воденичния камък - тука е, боже, какъв е тежък! Чувам ги, идат. Селимовите идат, да им се затрие името макар! Селим ги прати, да му се затрие семето! Да вземат камъка идат, дано черната чума ги вземе, ррр... Знам защо им е, знам, ама няма да я бъде тая! Ще го скрия! Моя е воденицата!

Внезапно върколакът, сянката, приклекна, претвори се на черен петел с накокошинен гребен и изкрещя:

- Селим!!! Селим ме затри-и-и-и!!! - Отново се захвана с камъка, напъна се, работа за десетима, къде ти, камъкът не помръдваше, а той: “Хайде, върколако, хайде... хайде... хайде...” - и това “хайде”, започнало с надежда среднощ, се навря пресипнало в развиделяването. - Нищо не чинят ръцете на умрелите! - Вдигнал ръце пред окото си, върколакът ги оглеждаше, бяха жълти, по-жълти от ръце на свещар, бяха немощни като ръце на монах отшелник, идеше му да ги откъсне, ама и за това сила се искаше. - Строши се, разпилей се, потъни вдън земя, не ме озорвай! - Върколакът заудря с пестници камъка, удряше, удряше, удряше и накрая плю връз него. Искаше връз него и не можа. Лигава, въззелена, плюнката му потече по разчорлената брада, щръкнала досущ кълчищен чоп в побелялото му, в хоросаненото му лице. Тогава разбра. И се усети да трепери толкова силно, сякаш въздухът трепереше край него, сякаш нещо по-твърдо от въздуха се блъскаше в безплътното му тяло, дотам силно се блъскаше, че той се отмести, но блъскането продължи, треперенето не спираше. - Пукната пара не чиним умрелите! - беше разбрал; отпусна се, изхлипа: - Заплювката си да хвърлим не ни бива! - Из един път скочи, стори с длани фуния пред устата си, за да се чуе надалеко: - Веляне-е-е, дето и да си, чуй, Веляне-е-е!!! Каквото правиш, прави го дорде си жив, после няма-а-а... Чуеш ли? - Върколакът се ослуша, открехна вратата, прислушваше как чаплите окрякват мочурите и чакаше Велян да му отвърне.

Откъм брега, из косместата мъгла, идеха бледи, огрухани гласове.

- Боже Господи, идат! Те са! Влачат се също хиляда дяволи със свински муцуни, заничат в храстите, рият, на майка си бозката ли са оставили там, що ли! - ръмжеше, бъхтеше се, съзаклятничеше, катуряше, размиряше, щураше се из воденицата върколакът, сграбил един продран чувал, разтваряше го, все едно че щеше да лови плъх, а се лепна за камъка: - Щеш ли влезе в чувала, за да не те найдат Селимовите?... Ух, че съм и аз, голям си, къде ще се побереш! - огледа воденицата - от стена до стена, от таван до под и се зарадва. - Тебе ще потуля! Тебе, воденицо, ще набутам в чувала, цялата... ух, че съм! Ами то чувалът скъсан, ще те видят начаса... Боже Господи, изличи тоя камък, знаеш защо, знаеш как, можеш, превърни пустия му камък на... хайде на брашно! С що брашно съм се надишал за моите години, туй с едно смръкване ще го глътна! Хайде, за курбан себе си давам. Нека пак ме обесят, то е мъчно първия път, хайде...

Стените се затресоха - ще речеш, придошла вода халоса воденичното колело, вратата избумтя, трещеше, гърмеше - не ти трябва пушка багдаткиня, мандалото се строши, нахълтаха Селимовите, крещяха, дрънчаха, изкъртиха воденичния кош, псувни се месеха с праха. Толкова крака по пода, толкова чалми под тавана, че не можеш да се разминеш с тях, сред тях си, където и да стъпиш, накъдето и да се обърнеш. Върколакът се мяташе невидим, нечут, бесен:

- Къде се пъхате, дяволите ви отнесли! Гледай ги бе, гледай как блъскат камъка! Ей, не влачете камъка, хора ли сте, ще нащърбите долния камък! С нащърбен камък никакво мливо не става! Чакай да те питам аз, свинска зурло, защо щърбиш камъка! А? Правиш се, че не чуваш? Дано ти зашият ушите със свинска четина! Ами вие бре, защо трошите вратата, рогатият да ви потроши кокалите, та на дървени крака да ходите! Ррр... Откак млъкна воденицата, гласа си натаманих да кречети като кречетало, че да има глас воденицата, смогнах да превъртя камъка с цял чеперек, че да не спре сърцето на воденицата, заглаждам с език паспала, кога го нагази някоя буболечка, а манафинът троши! Защо мълчите бе? Дано ви залепят невестулските бърни със свинска мас! Да се скапете! Да ви приседне на гърлото тоя камък! Дано огненият кълвач изплюе огнени червеи връз фесовете ви и да ви изгори гръм Божи! Нека ви увият в свински мехури телата, ръцете и пръстите поотделно, тъй да ви погребат! Нека ви бухнат в гроб от сланина, лакът дебела! Да ви заровят под свински уши и копита... Проклети да сте, триклети да сте!...

Стената на воденицата се срина - Селимовите не удържаха камъка и той се завали върху нея, изправиха го, щяха да го търкалят, “Дайте як кол!”, нанизаха кола за ос на воденичния камък и тежката едноколка тръгна, търкаляйки се възтежко, затъваше на места до глезен, сигур чуваше клетвите на върколака, сигур искаше да послуша стопанина си и да се продъни вдън земя.

Трябвало нещо да признае на Селим или нещо Селим да му каже, Велян не разбра, изправиха го пак пред бейлербея. Докато бейлербеят говореше, Велян през рамо съзря сянката си - едно нетрайно разпятие, съзря как булгурената светлина на изгрева се подпъхна под сянката, подкожуши я, тя се отдели от земята, вече не се съединяваше ни със земята, ни с него. Останал без сянка, Велян се усети олекнал, тъй е лека душа без тяло. Комай нищо не отвърна на Селим. Иначе откъде се взе туй остро мълчание, по-остро от замръзнала светкавица между два облака, които са си отишли? Или му отвърна, защото злост шупна по устните на Селим, отля се навътре в него, скаменена преля навън, изшилена на съсък: “Какво стоите, почвайте!” Повлякоха Велян към реката, натрошено на едро и на ситно кюспе се стелеше отпреде и чак край самата вода се провиждаше, че беше чакъл. В разливите-купели всякаква живинка се покръстваше, миросана от слънцето-кръстител. Проснаха Велян възнак; над него, на огромно кълбо, дялано от въздух, кацнаха авлигите с жълтите вощеници, с жалейка по крилете; току до него хищна вода беше изгризала пясъчното месо на брега, та коренищата на върбите имаха белинàта на оглозгани пищяли; воденичният камък приближаваше, хлътна в някаква ложбина и Селимовите запъшкаха да го вадят. Щом го извадиха, идеше свършекът, щяха да търкалят камъка напред-назад, напред и напред, назад и назад...

Възлите, въжетата стягаха Велян, сега го стягаха, след късо време нямаше да го стягат, затуй искаше сега, веднага, да каже на Росèна: “Росèно...” Извикал ли беше? Селимовите още се мъчеха с камъка. Да беше извикал, поне един щеше да се обърне, и защо ще вика - Росèна беше оттатък реката, през три баира, в поселището, чак там, в подгорието на планината, където костенурките се надживяват с валуните, където припламват огнища от самокитки и вятърът вее бисерна опашка. Не ще го чуе Росèна, пък искаше да й каже... Никой ли нямаше наблизо, който да й предаде думите му сетне? Затвори очи. Никого нямаше. И под клепачите му нищо, освен самотата, тя го гледаше с жалбата на бездомно куче. Отвори очи, на Селимовите малко им оставаше да извадят камъка. Никого нямаше. Сам беше. Единствено на себе си можеше да говори, на себе си. Не се бави, Веляне, камъкът иде, не мисли за това, Веляне, нямаш време, Веляне, ти си почти умрял. Ако воденичарят право е думал, че те има там, където те мислят, край Росèна сигур има още един Велян. Кажи на другия Велян, че кога те разточат на пита, предълга пита, предълга прозрачност, кога те проснат през реката, и Селимовите тръгнат да минават по тебе като по мост, тогаз ще разпашеш пояса си, ще хвърлиш сърцето на солта. Инак не можеш. Доде сърцето на солта те пази от погибел, всичко ще издържиш, затуй ще го хвърлиш, ще стиснеш прозрачния си гръбнак, ще го прекършиш и ще паднеш в реката, по-голям от най-големия кръст, дето са мятали в нея по Йордановден. Кажи му още, че една мъка те мъчи: не знаеш има ли на долната земя бели маргаритки, да ти спомнят смеха на Росèна, има ли тънък ветрец, да ти спомня плитката й - рукнала медовина над вятър, има ли Еньовски звезди, да намножават ръцете ти, та с много ръце на прегръщаш Росèна. Кажи на другия Велян да я прегърне, докато си още жив, кажи каквото имаш да казваш на своята Росèна, на своята, на своята...

Сбърчиха се веждите му, изопнаха се клепачите, вдълбиха се, приличаха на гробове без плочи, Велян приличаше на безок. Силом беше извърнал очите си навътре - почти умрелите смогват да го сторят - гледаше в себе си, виждаше всичко там, оттатък реката, отвъд трите баира, в подгорието на планината, в поселището, видя другия Велян край Росèна, досами нея, чу го да повтаря думите му, усети как ръцете му тръгнаха към Росèна да я прегърнат за сбогом.

И камъкът тръгна. Напред-назад. Напред и напред. Назад и назад. Мелеше, тътнеше, гризеше, ломеше, изцеждаше, заравяше... Горе, на огромното кълбо, дялано от въздух, авлигите кадяха песенен тамян, но отведнъж се подхлъзнаха, пързаляха се надолу по кривината на кълбо, не можеха да се задържат, биеха с криле да се спрат и не можеха. Пръстите на Велян, протегнати към Росèна, не я стигнаха, останаха подпухнали и тъговити като пет хлебчета, осветени, пък нераздадени на петохлебие ни за Бог да прости, ни за здраве.

В небето спеше стоножка, свита на злат кравай, спеше и сънуваше, че е слънце и лениво изпружваше стоте си парещи крака; безветрието подклаждаше жегата; дяланото от въздух кълбо се преправи на кълбест облак - авлигите ли се щураха из него с жълтите си вощеници, или мълнии святкаха? Бурята дотърча мижешката, спъваше се в облаците, громолеше. Западаха светкавици като отсечени петльови гребени. Заваля. От сбабичосаното лице на вира, от бръчките му, покараха стръкове дъждовна трева, висока до Бог знае къде. После облаците подминаха, сякаш окосена, дъждовната трева полегна на мокри откоси в локвите на брега, небето разпаса пояса си - шареният му край цопна във вира и водата в него начаса стана такава, че пийнеше ли от нея трудна жена, щеше момче да добие.

- Дий, дий - подвикваше една жена на магарето, бързаше да стигне до вира, обагрен от дъгата.

Неколцина от Селимовите я съгледаха, сбутаха се, мъгла и кучешки зъби се сбраха в пощеливите им очи и те с лай се втурнаха след нея; магарето препусна, изпод копитата му хвърчаха черни петунии от кал. Рид някакъв, поляна някаква - глухарчетата се пукаха по нея, като пъпки по гърба на шаркаво дете, в края на поляната храсталак препречи пътя й.

- Майко Божия! - смъкна се жената от магарето, чак сега се видя, че зад нея бе седяло момче, братанецът й. Хлапето по-лани беше проходило, русата му глава, също стърнище, се въртеше уплашено, мъчеше се да разбере защо го гонят, къде бяга леля му...

- Вишене, тука ще стоиш, додето... - Жената хукна, “Накъде, Господи?”, назад по пътеката, “Накъде, Господи?”, кривна в гъстото на ракитака, по-трудно тичаше, но ракитакът я потуляше. Големият й корем тегнеше, дърпаше я към земята, мяташе се тромаво и все пак тичаше къде-къде по-бързо от нея, влачеше я, тя се бе уловила за него, държеше се с две ръце за него, едва смогваше да търчи след него, след. Чуваше крясъците, настигаха я. Не беше ли време да се откъсне от корема си, да помогне на тая тежка, топла топка да се търкулне сама, да се шмугне в шубрака, да се спотаи, да оцелее, пък тя ще остане досущ откъсната гущерска опашка да се гърчи ей тука, до тоя мравуняк, да залъгва Селимовите. Крясъците я настигаха. Или да се сбута ей там, в оная коруба? Да не беше коремът! Господи! Или да се зарови в къртичината, да стане къртица, Господи! Крясъците я настигаха. Тя се откъсна от корема си, не, сторило й се беше, престилката си беше раздрала, пак се опита да се откъсне, пак, пак, пак...

- Майчице Божия, направи тъй! - Молбата й бе зачената с мирис на стъпкан чювен и с малка надежда - в човка на врабец би се побрала; Селимовите я гонеха, не изоставаха, стигнаха я, дето реката беше занемарила да мие брега, и тинята залочи краката им и писъците на жената.

Вишен плачеше, валяше с език сълзите като прозрачни зърна грах, поиска да си поиграе с едно зърно, ама жегата го превари, тя се заигра със сълзите му, сушеше зърно подир зърно, изсуши и последното. Някъде там леля му изпищя - викаше ли го? - Вишен не посмя да слезе от магарето, трън до трън се издигаха до него над самара, магарето пасеше игленик, дълъг от реката до гората и широк от ракитака до другия ракитак, навлизаше все по-навътре в гъстото, пасеше, Вишен го достраша, че ще се загуби в тръните, разплака се, усети сълзите си остри, наведе се настрани - нека сълзите му набодат тръните! Жегата пак го превари, изсуши сълзите, преди да капнат от очите му. Той срита магарето да се връща назад, риташе го с боси пети, докато магарето се измъкна от тръните, тогава рече да слезе и се преметна през глава. В тревата намери петровка ябълка, взе я, ябълката се хлъзна, à да падне, Вишен я прихвана с другата ръка, ябълката отново понечи да падне, той я улови, смееше й се, че не може да му избяга.

- Хей, що дириш тъдява? - Един от Селимовите се беше навел над него, питаше що дири тъдява, без да го гледа; гледаше оцапания си ръкав и остъргваше калта с ножа си.

- Виж, ябълка...

Острецът на ножа мина леко, беззвучно покрай ябълката и тя скочи в лупината. Вишен затърча да я настигне, търсеше из тревата, ето я - още по-хубава беше станала неговата ябълка, червена, клекна да я вдигне и се слиса, че няма с какво да я хване, пък преди малко имаше и с детско старание тикаше чуканчето на дясната си ръка в ябълката - ей сега ще я хвана, ей сега... Доядя го на ябълката, че му бяга, а да заплаче не можа, жегата беше изпила сълзите докрай. Изведнъж му се доспа, извърна се настрани и притихна връз зелената постелка на лупината.

Сумрак или срязан наполовина юрдечков дроб похлупи всичко, жлъчката му течеше, все течеше и навремени се преиначаваше на месечина, тръгнала на разсип. Просната на брега, жената не помръдваше, не си спомняше какво е било, забравила беше одеве и сега, ръцете й, изпаднали от скъсаната пазва на срама, не се различаваха от две затъпкани в тинята паздерки. Тинята беше влязла и в главата й, беше я затлачила, откога се мъчеше да си спомни - какво? - ама тинята покри спомена, каляше, жвакаше, изкълчваше, претъпяваше, обезсмисляше, изличи спомена. В главата й слезе тишина, тъй е тихо в гроб, от който мъртвецът си е отишъл, тя дълго бродеше из нея, луташе се из нея, не, тишината я водеше нанякъде, отведе я при братанеца й.

- Гледай го ти къде заспал! - Идеше й да го напляска, както спи. - И ръката си загубил! - Ама после й дожаля: - Нищо де, ти спи, аз ще я намеря...

Накъде? Закъснял кълвач тропаше, тя тръгна натам, пък може и нощта да тъче черното си платно, тя се върна: “Де си я загубил, Вишене? - попита го мълком, да не го събуди. - Спи, спи, аз ще я намеря.” Тръните бяха пълни с остра вампирска четина. Дръпна се, сенките вляво сочеха месечината вдясно, в сенките нищо не виждаше, ама най-вече тях претършува. Нямаше я ръката на Вишен и тя се провикна: “Къде си я загубил, къде да я диря? Спи, спи, аз ще я намеря...” Но след миг главоболът я прободе с желязна климия в слепоочието; мислите й се объркаха, силеше се да си спомни - какво трябваше да си спомни? Стисна зъби, дотам ги стискаше, че те се разклатиха, усети ги да се ронят, веднага никнеха други, пелинови, с тях безспир дъвчеше езика си и не смогваше да преглътне гъстия и лепкав съсирек на мъката си, че е забравила нещо, което много е искала, за което много е бързала...

Среднощ писукна изненадана - сети се. Вдигна ръце, изпъна пръсти - там беше, във върха на пръстите, в ноктите беше радостта от спомнянето. Десет пъти радост, десет пъти надежда! Беше дошла да пие вода от тоя вир, за да роди момче, да зарадва свекъра си, да не запустее воденицата след него, че вече са му множко годините, току-виж го прибрала света Нашташа. Как ще го зарадва! Изтървала беше дъгата, водата във вира не беше обагрена, а чернееше, защо не се сети овреме, кога пък се стъми, къде окъсня толкова, къде? Изневиделица климията се отмахна от слепоочието й, заби се в кръста й, в корема й. Май щеше да ражда. Нищо де, нека е момиче, за воденицата човек ще се найде. Измъкна три конеца от престилката, заплете ги на стегната плитка, плетеше ги и не престана да ги плете, докато не й притрябваха да върже пъпа на детето. Момичето приплака тъничко и замлъкна, като да се ослушваше. И майката се ослуша.

- Божичко, идат, пък аз се помайвам...

Идеха. Би ги сбъркала с три жени, ако месечината се не провиждаше през тях, ако не бяха бляскави - варак да листиш от тях. Счу се гласът на едната: “Гледай къде стъпяш, ще разбудиш всичко живо!”, стъпките на втората замряха, “Да побързаме, че раздени” - обади се третата. Сънливо крякна жаба - на стъпките ли, на сънуван дъжд ли? - наречниците спряха, снадиха се със сянката на върбите, в сянката не се забелязваха, а месечината брулеше върбите, ръсеше наречниците не с плашливата си светлина, а с върбови шумки.

Майката, лудите й ръце, през цялото време бършеха плоския камък, чисто го забърсаха, за софра го натъкмиха, връз него объл камък за погача туриха, щипка пясък за сол посипаха; майката опипа ушите си, нямаше ги обиците, но разкъсаната кожа я одраска, подлъга я, че са обиците, тя ги свали и ги подреди на лично място до хляба и солта. Сега наречниците ще са доволни от посрещането, ще нарекат на детето, ако не най-хубавото - щото вино и накити на софрата нямаше, гривните и пафтите си е затрила някъде, - то поне малко от малко добро да види чедото й на този свят, ама тя пак се помайва, а наречниците идат, чува ги. Майката грабна детето да го повие в пелените - гледай ти колко бели пелени е приготвил въртопът! - от шетнята гърлото й беше пресъхнало, първом разкваси устата си, глътка, две - гледай колко била ожадняла! - жадно пиеше - гледай ти колко била бистра водата, водосвет да правиш с нея! - пиеше, дъх не си поемаше, дъх не й стигаше, а жаждата й все не секваше...

Сторени от плашливата светлина на месечината, наречниците дойдоха, седнаха край плоския камък, старата наречница присегна, разчупи облия кремък - да беше разчупила Богородичен хляб, нямаше тъй сладко да замирише - и подаде по къшей на сестрите си. Кремъкът хрущеше, мяташе искри, сякаш не зъбите на наречниците, а светулки го дъвчеха. Едвам що хапнала първата хапка, младата наречница остави своя къшей, погледна кожените обици с рубинени капки по краищата и те сами се окачиха на ушите й, постояха там, полюляха се и пак сами се върнаха на софрата.

Старата наречница обърса кремъчните трохи от устните си, думите й бяха корави, по-корави от кремъка.

- Чужд е той, чужд и не знам що са му наричали неговите наречници. Ала, види се, нарекли са му петстотин години да жъне нива, засята със сърпове, с ръжена сламка да я жъне. - Зъбите й, насветлени до бяло от дъвченето на кремъка, просветнаха надалеко, много надалеко. - Наричай, ти, сестро, и ти, сестро, наричайте, и аз ще нарека! Хайде, сестрици, наричайте да наричаме, че да се помни кога са мегдан делили с нас!

Лунната пътека меко се диплеше под стъпките им, по нея наречниците стигнаха средата на вира и се надвесиха над белия въртоп както над люлка от бяла леска, както над дете, повито в бяла пелена.

- Теб, на първи петли родено, по втори петли удавено, до трети петли силна вода изотдолу да те повлече, до сърцето на солта да те довлече, дето варди всекиго от погибел, и вече да не си удавено.

- Щом си край вода въздух глътнало, щом си във вода въздух изгубило, Вòдица да ти е името.

- Треви подводни сега те шибат по лицето, сетне зелен пламък да хвърлят в очите ти. Сила да има погледът ти да мести каквото поискаш, накъдето поискаш.

- Да израснеш дотам мома хубава, че за самодива да те вземат, кога те видят, за змеица да те мислят, кога те чуят.

- Край вира си родена, край вира да ти е сватбата.

- Син да родиш, не както жена ражда, ала пак да се зарадваш и затуй Радан да го кръстиш.

- А що има синът ти на белия свят да върши, нему ще наречем, кога му времето дойде.

Чат... чат... чат... - равно чаткаше огнивото, твърда миризма на сгорещен кремък се блъсна в лицето на Росèна и падна в огнището;

чат... чат... чат... - все още чаткаха конски копита по валчестите камъни на сухо речище;

чат... чат... чат... - сипеха се сини искри като сини метличини или като сини пера на синьогушките, но праханта не хващаше;

чат... чат... чат... - първата едра искра се хлъзна по кафявата кожа на праханта, втората я настигна, дочака третата, лъхна на печена гъба;

праханта почервеня, Росèна я разчепка с котешките си нокти и оттам се протегнаха бърните на алесто конче - да бозае ли искаше? - Росèна духна, от устните си нахрани малкото огнено конче;

то бързо порасна, препускаше по късите пътеки на борината, пропадна под тях, пак изскочи, тичаше по сухите съчки, вееше топла грива, пак растеше, изправи се на задните си крака, подскочи нагоре и коминът дръпна гривата му нагоре, пусна я да се ветрее сякаш хоругва над покрива;

а кончето все тъй стоеше в огнището, пристъпяше с копита от жар по боровите цепеници, докато се умори и укротено легна между пепелта и наръчите дърва, притуряни от Росèна.

Тя събуди децата - Михаил и Петър отпрати с биволите, рече на Катина да събере яйцата от полозите, шътна на Павел и Балчин да не се боричкат из завивките, окачи големия котел над огъня. Колко медника вода, доде го напълни? Изтри ръцете си в престилката, ръбът потъмня, досущ наял се с черници, но скоро изпръхна и само тънка верижка от почти невидими капки белееше по власинките на вълната, както тънка слана по ниска трева.

- Балчине, не ръчкай с тия клечки огъня, че ще избодеш очите на Перуновите синове! - сгълча най-малкия, измъкна коритото на двора, влачеше всичко, що беше за пране, трупаше го в коритото. “Къде ли съм дянала хумника?” Прекръсти се пред иконостаса и погледна към котела. Не се ли стопли вече водата? Димът от огъня се смесваше с пàрата на водата, на прошарен кичур коса падаше по окаденото чело на котела, закриваше бакърените му уши, в които бе напъхана извита обица, дръжката. - Я давайте ризите!

- Ами ние голи ли ще стоим? - прихна Павел.

- Няма. - Росèна ги съблече и намъкна връз двамата ризата на баща им; главите им щръкнаха из огърлието и те заприличаха на двуглаво агне, едната глава на агнето се късаше от смях, другата ревеше, че още е гладна.

Росèна тръгна да извади сирене за Балчин, вървеше към ровника на къщата, оправи си забрадката, все се смъкваше, взе бучка сирене от качето и на връщане Катина й посочи хумника сред бъзака...

- Павле, пак ли ти!

Смехът на Павел пламна с бързината на суха борина, самият той - по-тънък от борина - разгоря бузите си дотам, че майка му духна: “Фу, да не подпалиш къщата!” Тя намести коритото на камъка, донесе котела, пàрата жарна лакътя й, изгори го. “Пусто да опустее!” - пустоса Росèна, гребна хума, захвана да трие ризата на Павел, яката й, везаните ръбове на ръкавите, мачкаше платното, месеше го като меко тесто. Опареният лакът се обади излеко, сетне жуженето се усили, Росèна го потърка, втренчи се в зачервеното петно, дълго занича в него, а то се уголемяваше, уголемяваше, колкото двора стигна, вече ясно личеше какво има да става в тоя двор.

- Павле, бягай на мерата и викни братята си начаса да се прибират с биволите! - Росèна облече Балчин и Катина, натъпка торбата с едно-друго и изтича да отвори обора. - Аз ще вкарам биволите - рече на върналите се Петър и Михаил, - вие бягайте, водете малките при Калуда, торбата да не забравите, Катино, ела да ти вържа забрадката, Павле, дръж Балчин за ръка...

На вратника още веднъж им заръча да стоят при Калуда, да не се връщат, доде не им прати хабер, Михаил кимна да ги не мисли и забързаха, скриха се зад дърветата горе на високото. На Росèна й остана само да чака. Напрегнато и кораво, като кобилешко око, небето следеше как дорестата есен ожребва дорести дървета. “Сякаш е подзиме, пък завчера мина Секновенье.” На Росèна й оставаше само да чака. Прибра се вкъщи, подът беше ливада, ниско косена, миришеше на мащерка и доста трябваше да добави, за да й напомни чергата. “Сякаш е подзиме. Къде ли се е дянал елекът?” - търсеше го колкото можеше по-бавно, чакаше, едвам местеше крака, едвам извиваше глава. Чакаше. Елекът й се мярна закачен на вратата, но тя се престори, че още не го е намерила и продължи да го търси другаде. Мислите я гнетяха, тревожеха, боляха, тормозеха, прегърбяха, състаряваха.

След време, след доста време разбра, че навън отдавна се вдига тупурдия, викаха я, а тя мълчеше, не се обаждаше, макар да ги беше чула. В двора, около двора и по-натам се трупаха Селимовите, разседланите коне стояха оседлани от своята пот. Колко дорести имаше - дорестите дървета се множаха, та Селимовите коне изглеждаха много над хиляда. Приведен напред, досущ силен вятър го блъскаше в гърба, Селим се взираше в Росèна, питаше я, за кой път вече я питаше: “Ти ли си Веляница?” и тя му отвръщаше, за кой ли път вече му отвръщаше: “Що мисля за теб, с огрибка не ще го изстържеш от душата ми!” От думите й очите на Селим се свиваха, ставаха малки, по-малки от цивка на стомна, сигур и по-малки щяха да станат, ала ги оширочи детски плач - на Росèнината пола увисна Балчин.

- Сине, що дириш тука, нали ви рекох... - Замайването отзе дъха зад зъбите й.

- Гладен съм... гладен съм... - хленчеше Балчин, Росèна го вдигна, занесе го до дръвника, тури го да седне, “Не пипай брадвата, да се не порежеш...”, измъкна от листака дълга вършина и я начупи о коляното си.

- Велянице! - Бейлербеят се приведе още напред. - Чини ми се, Велянице, че няма за кога да кладеш оджака. Вземай си детето и си иди подир късмета!

- Балчине, ела да ти забъркам качамак. - Росèна прихвана наръча съчки, пропусна Балчин да се шмугне покрай нея вкъщи и влезе след него.

Змийските люспи на царевичното брашно плувнаха в кипящата вода; точилката се сучеше между дланите й с пъргавината на добро вретено. Предивото от вода и брашно лягаше на жълти гранки в тепсията. Росèна отсипа на Балчин да яде, изми тепсията и точилката, остави ги да се отцеждат: ето я тепсията - бакърена луна, изгряла връз варосаното небе на стената, ето я точилката - лунна пътека, легнала връз ясеновото езеро на софрата; миришеха на качамак.

- Инат жена! Зорлем си търси белята! - Селим нареди да отведат конете настрани. - Наближи ли огънят къщата, ще побегнат, ако ли не, на чеверме ще си пече ината! Палете сеното...

Копата зад обора пламна, огънят се заигра със злачните й коси, повдигаше ги да види лицето й, ала копата лице нямаше - мишките го бяха изгризали; димът ги подгони, мишките се юрнаха навън, но лопатата на пламъците ги нарина обратно, мирис на опърлена козина, на горящо месо и църкане се слепиха в сиви огризки; десетина слепока, на колело побегнали от страшния припек, на мига слънчасаха и се пръснаха като разсъхнати обръчи на бъчва; и живата трева, и ланшното сено, след огъня, обърнати на пепел, се придобряваха, след огъня бяха еднакви, завинаги еднакви.

Спепелил копита, огънят се примъкна към листника. Завързан за всяка съчка, лютивият пушек не дочакваше пламъка да го допре, сам се отвързваше и политаше да забули с червен яшмак звездите; без дима, пламъците се разклониха, клоните им цъфнаха и щом хвърлиха огнено семе в плевника, корените им се сгърчиха, изтляха; пепелта бързо отпъди от себе си светлото, топлото, сивееше студена и мека - червей би могъл белег да остави връз нея.

Лицето на Селим червенееше от пожарището, сякаш одрано; Селимовите държаха изкъсо юздите, конете пръхтяха неспокойно, озъбените им муцуни приличаха на червени мамули с червени зърна от зъби. Огънят претърча до обора, пътем стори дюлята на факла, листата й свиха кафявите си шепи - вътре в шепите се пържеха яйцата на гъсениците, яйцата пукаха, тъй сочеха, че искат да живеят, ако можеха, с вик щяха да го кажат, ако можеха, мълком щяха да угасят огъня и да живеят; кората се отлюпи на кафяви улеи, по тях потече огън и напълни нащърбената паница на ровника и качетата със зимнина; укрита в дървото, по-дълговечна от дървото, пепелта едва дочакваше огънят да се обади, че е дошъл и се сътворяваше. Пламъците си светеха сами на себе си, за да виждат неизгореното още, нямаше спир за огъня, сам си гореше на пламъците, бягаше от тях към студеното, към незапаленото още, подпалваше и него и търсеше друго. Друго. Биволите не смогнаха да съборят вратника, опулените им очи се въртяха и в тях се въртяха очите им, и от това алестата вихрушка се въртеше дваж по-лудо; изяде сеното в яслите, после взе живи да ги пърли, живи да ги пече, задържа се въздълго в търбусите им - преживяха ли я? - хлътна в хлъзгавата хладина на червата, измъкна се оттам изпод навирените опашки, ама тая жареща пита тор нищо нямаше да натори, и по-тъжни от нея бяха само обгорените рога.

Стиска пламък скочи в пруста, прехвърли се през прозореца и прежаднял от своята си жега, се вкопчи във водника. Изсушените от годините липови полици лумнаха. Огънят, огненият му ралник, с бяс се заби вътре в менците, захвана да оре водата, тя на мига клокна, от бялата й орница се къртеха дебели блани пàра и падаха в черните бразди на дима. Водата вреше, изкипя, кандилнаха се менците - празни кравешки вимета, ала разгорещеният дояч не ги оставяше на мира, друсаше ги, изстискваше ги, докато калайдисаното не стана чорбесто и цръкна надолу по-бяло от преснак. Без калаената си кора, бакърът вече не се различаваше от олющен нар, вече не се различаваше от човешко лице, ожарено от огъня.

Просната по очи, Росèíа се размърда. Воплите на пламъците ли я събудиха, пришъпването ли, което не можеше да сбърка с никое друго, я върна в тоя свят? Видя се да лежи на тлееща черга, почуди се какъв е тоя бухлат чемшир край нея с листа от искри, с вейки от пушилка. Да бяга от тоя гъсталак, по-скоро да се маха! Скочи. Огънят на пресекулки пухтеше в прозореца, из прозореца, във, из, във, из - негов беше прозорецът, за никаква цена не би се спазарил да го отстъпи другиму. Тогава към вратата! Пътят натам беше препречен, огънят дълбаеше с жежки длета, огнена резба правеше по долапите, по иконостаса, по вратата: над хиляда тънки минарета по долапите, досущ истински, ей сега от тях ще щръкне равното и гладко като пръчка на въдица провикване на над хиляда мюезини, над хиляда полумесеца по иконостаса, над хиляда феса с тежки пискюли на вратата. Росèна се дръпна назад. Огънят фучеше - триглав змей ще е петимен за такъв огън, горе нажежените брадви на пламъците сечаха гредата, дето държеше покрива, и от нея хвърчаха трески, дълги, огнени, гредата пращеше с глас, прокобяваше, че покривът ще се срути. Ще се срути покривът! По-скоро, по-скоро - къде? - по-скоро от огъня в огъня да се скрие - къде другаде?

Покривът повлече стените, къщата рухна, затиснатите пламъци плиснаха нагоре, сториха разжарен вир - такива вирове сигурно има само в пъкъла, само там! В средата на вира плувна непокътнат коминът - зидан от дялан камък, от Велян зидан, не щеше да гори, не щеше да потъва, - а там, в подмола на комина стоеше Росèна, едничка тя неспепелена в огнените кръжила на вира.

- Балчине-е-е... - Викът й се хвърли да изплиска вира, изплиска встрани , оголи се дъното на вира, виждаше се цялото, тук-таме лъскаха непресъхнали плитки локви пламък, заобиколени от червения чакъл на жарта.

- Къде си, Балчине, обади се! - Росèна се впусна да го търси, чорапите й припламнаха, изтляха начаса, премаляваше й от облаците дим, които ту скриваха, ту подаваха жаравата, проснала се под нея, понесла я също неизмита ръка на джелатин.

- Перуне, Дажбог, Исусе! - молеше се на всичките си богове, надяваше се на всичките, ако двама не чуят, третият ще чуе, трябва да я чуе, ако и до него не стигне молбата й, майката Божия ще се притече... - Богородице, нали си майка? - Росèна дигна поглед към тавана, но таван нямаше и нагоре нищо нямаше чак до месечината, до хармана й, до сивите облаци, подобни на кълба дим. Месечината пристъпяше бавно по жаравата от звезди, омаяна като нестинарка, кога пристъпя по огнен харман, умислена като настинарка - за какво? - само тя и звездите знаеха.

- Богородице, посочи де е Балчин, посочи го, останалото е лесно, за останалото не бери грижа. Къде е? - Росèна ровеше жарта. - Дори да се е опърлил малко, не е страшно, дори да има мехурче от изгоряло, не е страшно! - Росèна надничаше под главните. - Дори много да се е обгорил, да се е задушил от дима, пак не е страшно, ще го съживя, ще го оправя. Калуда за какво е? Няма от Калуда по-веща в цялата планина, че и оттатък планината няма. Ще помага вещерицата, ще ме научи и мене на магиите, двете ще съживим Балчин, двете, каквито сме... Богородице... - търсеше, заклинаше, ръчкаше, ослушваше се, проплакваше, втурна се към пруста, нали Балчин там обичаше да играе, и отведнъж спря. И месечината горе спря. И тя ли се беше досетила, че Балчин не е тука, че не може да е тука? Росèна опипа китката на ръката си - кожата беше одрана, раната кървеше. Лека-полека си спомни: когато двамина от Селимовите влязоха в къщата за Балчин, тя не го пускаше и те го издърпаха от ръцете й силом, ведно с малко от кожата й, ведно с малко от кръвта й. Дяволът ли ги беше подучил да й го вземат, дяволът ли ги беше подучил да я бият? Какво им викна? Че ще се влачи подир тях и пребита, и ще вие като вълчица, дорде не й върнат Балчин. И тогава, за да се отърват от нея, я удариха по главата с дръжката на ятагана, проснаха я и тя бе лежала безпаметна сред огъня, и чак пришъпването, което не можеше да сбърка с друго, с никое друго, я беше върнало в горящия свят. Пък тя търси Балчин тука! Няма го Балчин, отведоха го Балчин, Балчин го замъкнаха Селимовите и ще го държат там, зад проливите, във водна дупка, до шия във водата ще го държат, докато кръвта му се оттече във водата, а вода напълни жилите му...

- Перуне, Дажбог, Исусе, и ти, Богородице, майко на тримата, запазете сина ми, той ми е най-малкият... - Росèна се обърна към ъгъла. Вместо иконостаса, там висеше саждивият гроб на нощта, жигосана от палежа, дамгосана като черно добиче, Селим й беше турил над хиляда жига, над хиляда дамги, да му я не крадат, да се знае, че тая нощ е негова и негова ще е от нине и до века; нямаше ни образът на света Богородица, ни кандилото, или го имаше? Долу, на пода, мъждееше кандилото, нароено, имаше го навред, всяко въгленче беше кандило, притреперваше живо, значи жива беше и Богородица, навсякъде изоколо беше... Росèна я достраша, че Богородица гледа от над хиляда кандила отнапред, от над хиляда кандила отзад, от над хиляда кандила отстрани и въпреки туй, и въпреки туй Балчин го няма, къщата е опожарена и чорапите й изгоряха, и тя боса ходи по тоя червен сняг, и краката й са вледенени, по-вледенени оттогава, когато за пръв път чу пришъпването, не го сбърка с никое друго, и както си беше боса вкъщи, тъй и отърча през преспите към сечището. Намери Велян затиснат от дебела букачка, в несвяст. Опита се да го издърпа, но не смогна, ако имаше въже, щеше да смогне; раздра сукмана си, на въже го усука и тъкмо отърколи букачката от Велян, из гората се зададоха дървари. Тя се скри в преспите и чака до мръкнало, че да може да се прибере гола, без да я видят. А на другия ден из поселището разправяха, че самодива спасила Велян, видели я да лети гола през шубраците и шубраците път й правели, видели я били и нощес на мегдана - гола играла ръченица с веявицата. По-бяла била от веявицата, по-кръшна била от веявицата. Затуй жените се завтекоха да палят свещи в черквата и на Росèна сто заръки заръчаха да запали най-голямата свещ, щото нали Велян й беше изгората, а майката Божия го избавила, самодива пратила и го избавила...

Нямаше го сега Велян, нямаше го и Балчин, нямаше я къщата... Росèна, петите й, по-кръгли от две пълни месечини, закриваха въглен по въглен, въглен след въглен - пристъпяше, жаравата се люлееше, прииждаха тъмно-светли талази, отливаха се и други прииждаха.

- Селиме-е-е... - провикна се Росèна, никога глас такъв не бе имала, чак в ехото кладенци се издълбаха и от всичките наведнъж заблика: - Като ме не знаеш, Селиме, каква съм, да ме знаеш: ей тъй, както си вървя по жаравата на твоя палеж, тъй ще дигна къщата си изново, по-хубава ще я дигна, темеллия къща ще дигна, да помниш!...

Горе, на небето, месечината, досущ нестинарка, заиграла по жарта, закриваше с бяла пета звезда по звезда, звезда след звезда и вървеше, не спираше, вървеше.

 

 

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.04.2009, № 4 (113)