Петя Караколева

web

Глава първа:

ШЕСТ МЪРТВИ МАРИИ

НА ВЛЮБЕНИТЕ ЧОВЕЧЕТА могат да им помогнат само ветеринарните лекари, знае се защо и го казвам между другото, а на мен оная сутрин ми се обади Ганто, гласът му по телефона имаше далечен антропоморфен образ на глас, ръмжеше и скърцаше ("Ти ли си следователят?" - Ганто, с питащо изхълцване), някой пияница, помислих, виси на слушалката с вида на обесен, пляска си шамари и от незнание какво да прави, ми досажда.

Помислих и го забравих.

А след час, като излязох от къщи, го зърнах на пейката на входа - ожулени джинси, особено на коленете - малко синя и малко мръсна риза, разкопчана до пъпа - чорлава коса - седеше със смешно заметнат крак върху крак и ме гледаше с ненавист и злоба - такива винаги са ми приличали на небесни китаристи, загубили китарите си в облаците.

Беше Ганто, надигна се и настъпи срещу мен, злобата му в критичната си точка - крачка ни делеше - получи главозамайващо превъплъщение в нежност или разнежване; трябваше да е безумно пиян, ако съдех по стърчащата от джоба му бутилка водка, макар че можеше да е пиян и от друга водка, защото заговори смислено и твърде бързо, с интонацията на захвърлен сред пустинята, за когото е жизнено важно с липсващата в цялото си тяло слюнка да овлажни езика и устните си, за да го разберат, че моли за вода.

- Ще я убият.

- Слушам те най-внимателно.

- Ще я убият.

- Кого ще убият?

СПОЛУЧЛИВО Е ВСЕ ПАК, че разпадането на ядрото "пиян" не предизвиква верижна реакция, имам предвид от един пиян Ганто примерно да произлязат двама пияни Климентовци, от мен - осем Хиксовци, от тях ...

Оставах си безкрайно трезв и приемах думите му за знак на крайно опиянение, когато съзнанието се съсредоточава върху подробностите на ужасно тъжна и никога неживяла небивалица. В тия случаи се изключвам и машинално кимам, за да покажа колко внимателно слушам, и едва след няколко минути ми става студено, понеже хората отгатват, че не ги слушам, това винаги се отгатва, и ме поглеждат студено.

- Не ме слушаш, говедо! - Ганто се олюля и залитна и трябваше да го подхвана, да не падне от тротоара.

- Слушам те най-внимателно.

- Но нея ще я убият!

- Кого ще убият? - продължавах да го държа, той предприе някакво нерешително плуване по раменете и под мишниците ми, умори се да жестикулира, заспа, стресна се и имаше очи на проспал своя век.

- Мария ще убият! Мария Андова, жена на трийсет и осем години, с черна коса и със сребърни треперушки на ушите, по тях ще я познаеш... Не ме дърпай! Говоря ти сериозно.

- Много хора приемат пиянството на сериозно.

- Говоря за Мария Андова.

- Да, със сребърните треперушки.

Ганто изпъшка - и аз изпъшках - имаше опасност да поведем пъшкащ диалог.

- Я стига!

Реших, че е време да го лиша от право на опция ("Прекаляваш с юридическите термини!" - дядо, когато ме чуе), тоест, от правото на свободен избор, и го повлякох нагоре по стълбите, краката му ни следваха някак по-бавно и далеч от нас, може би с безсилието на неговите крака, когато е бил тригодишен. На последното стъпало обаче стъпи твърдо и до асансьора вървяхме безупречно.

- На петия етаж - съобщи ми къде живея и отново изчезна в безсмислието си: - Осмоза... - каза.

Гледай го ти! Неотдавна, преди около месец беше, аз също обявих асансьора, асансьорното движение, хората, летящи с асансьора нагоре-надолу, за урбанистична осмоза. Когато споделих с дядо, той се опита на наблъска в главата ми правилото: истинският криминалист не се вози с асансьор! И с примери обясни защо. Неговите примери заслужаваха време, бих казал, историческо време, само че...

- Няма ли да излизаме? - Ганто питаше не е ли редно да излезем от асансьора, щом е спрял на петия етаж.

- Нямаш ли смелост да направиш последните крачки сам?

- Смелостта понякога е крайно изражение на страха, носи ме.

Беше лек за носене, поне в опорните точки, в които го държах, през кръста с дясната ръка, под свивките на коленете с лявата - другите части на тялото му тежаха като оловен Ганто, главата, задникът и краката му просто щяха да се откъснат. Подпрях го на стената, докато отключа, отново го вдигнах и запъхтян го дотътрих до канапето в хола. ("Хайде поспи сега..." - аз, но съветът ми беше към заспал човек.)

НИКОЙ НЕ БИВА ДА СЕ СЪМНЯВА, че следователят е устроен така: наум да си мърмори "кръгъл глупак", на глас да казва "спи, детенце". Все пак имах късмет, че мама не беше вкъщи, щеше да възроптае не срещу друго, а срещу Гантовите обувки на канапето ("Където си слагам цигарите, не могат да се слагат обувки!" - мама) и щеше да го събуе, което аз не направих, дявол го знаеше как е с чорапите, щом ризата му би смутила всяка автоматична пералня.

Отворих хладилника и си взех лимонада, не е средство за успокояване, но все нещо... Трудно е с подобни кучи синове, пристигат като безмачтови кораби, изведнъж пъкват иззад вълнолома и те пребиват с патетични бордови залпове за убийства, за престъпления, надхвърлящи по колосалност човешката история, за важни улики, висящи във вид на сребърни треперушки, и ти съсипват спокойствието за целия ден, ако те хванат сутринта, и за цялата нощ, докопат ли те по вечерно време.

И закон срещу тях няма, няма и няма. Като няма, би трябвало поне да ги държат по два часа на тиха симфонична музика, тия типове не понасят тихата симфонична музика.

- Ей, докога ще спиш? - попитах тихо, той скочи, сякаш го бях събудил с гръмотевичен вик и май че още по-пиян, само очите му присветваха като най-трезво кристално ядро независимо от хаоса в тях ("Че какво кристално не е хаос, ако не от друго, то от светлини и сенки?" - аз, по някакъв друг повод).

- Какво правиш тук? Не ходи ли където ти казах? Ех, че си... Нали сто пъти повторих, че Мария Андова ще я убият, ще я убият бе, човече! Ако не са я убили досега...

Легна обратно на канапето, намести си възглавницата и продължи да крещи легнал.

- Защо не идеш на кино? - прекъснах го. - Два часа на хладина и с мисли, насочени към екрана...

Донамести възглавницата, обърна се ребром, видя му се неудобно и се опъна възнак.

- Шът! - И тутакси заспа. Или се направи, че спи. След минута едното му око се отвори и този полупоглед спря върху мен. - Разсъждаваш, а? Нося и корпус деликти - доказателството! - пъхна ръка в джоба си, в другия, в задния джоб потършува и ме погледна с презрение. - Измъкнал си го! Добре, задръж си оправданията, аз ще поспя, а ти разсъждавай...

Това тайно изворче не би бликнало без условията и обстановката и то бликна в съзнанието ми - повярвах. Друг път ми се е случвало да повярвам тъкмо защото липсват доказателствата. За всеки случай, не знам какво очаквах да намеря, пребърках джобовете на спящия труп и не открих нищо освен прахоляк, останал като след проскубана метла. Но вече бях неспособен да изляза от състоянието на вярващ и да не се втурна към измеренията на следствието, където такива Гантовци се превръщат в свидетели, а прахът в джобовете им - в обстоятелства, факти и доказателства.

Хвърлих се навън - тръшнах вратата - свлякох се по стръмното дере на стълбището - бегом към паркинга... Дядо беше взел колата, жалко, с кола по-бързо щях да стигна и може би зад кормилото ("Зад кормилото се мисли по-добре" - аз, неведнъж) щях да забележа особените възелчета на връвчицата: Ганто - неизвестна личност, Мария Андова - неизвестна личност, адресът й - неизвестен, и въпреки това крачех, почти тичах с някакво предзнание за посоката.

САМО В НАШИЯ ГРАД ще намерите такава къща, на такава уличка, с такава стара синя емайлирана табелка на пътната врата - № 16. Вратата е с покрив, две сковани под ъгъл дъски, миниатюрно покривче, което какво ли пази - но традицията всяко нещо да си има покрив е по-силна от видимата полза, - и дори от стичащия се по дъските дъжд пред и зад вратата се образуват две канавки, неприятно, но традицията... Измазана преди четвърт век с вар, едър пясък и чоп, мазилката откъм сенчестата страна прилича на женска коса, изведнъж разрошена от вятър, откъм слънчевата страна в тоя час, след изгрев и преди пладне, прозорците изглеждат леко изпъкнали и това донякъде е неестествено, както би било неестествено да видя жена с плоски или вдлъбнати като чаени лъжички очи. Единствено таванското прозорче е онова истинско око, болно от астигматизъм, загледано към планината, откъдето обикновено идват облаците, и то променя цвета си от син в сив, в черен, сякаш си слага разноцветни контактни лещи. Ограда няма, нисък чемшир, може да го прекрачи и дете, очертава границите на двора, задължителната леха с латинки вляво прави неочакван мост към тайния език на цветарите, на който те говорят привечер, поливайки създанията си. А тревната полоса вдясно и досами къщата е предвидена за най-ранните пролетни нетрайности, за цветните еднодневки, лалето, нарциса, момината сълза, зюмбюла, а след тях - за кълбестите нашественици, довети от вятъра глухарчета, които непрекъснато се силят да наподобяват сапунени мехури, издухани от собствените си дръжки или от плиснатата тук сапуница, но кой би я плиснал тук, питам, щом ето я, на разкрач се вижда шия на канализационна шахта. Зад мушмулата умислена и съсредоточена стои смокинята, в тоя сезон, след лятото и преди есента, всяко нейно листо си дава сметка за идещата тежка зима, навярно получават послания от корените и вярват, че са точни и мъдри, защото, ако сте го виждали, коренището на смокинята е брада на мъдрец. Пред смокинята е мушмулата, жилесто и мускулесто същество, то е ковачът сред овошките, то е яко, и каквото кове е яко и омеква дълго след като сте го държали в панерче на проветриво място. Вътре в къщата мирише на ланшни дюли, нафталин и дъсчен под, дишащ изпод черга, пердетата са плетени от памучна прежда на ония причудливи фигури, ни макраме, ни брюкселска дантела, а нещо, дошло от вековете и довършено от стопанката, крушките са с книжни абажури; вътре в къщата се ходи по чорапи...

Гледах, гледах, гледах и накрая се попитах:

- Е, добре, възможно ли е жена, която живее в такава къща и която се казва Мария, да бъде убита?

СТАЯТА ТЪНЕШЕ В ПОЛУЗДРАЧА на спуснатите пердета, покрай стената се точеше креват, дълъг и стар, прекомерно дълъг и прекомерно стар, правен за някой отдавнашен двуметров мъжага от рода, защото не ми се вярваше Мария Андова да е двуметрова, телевизорът беше черно-бял, до него стоеше касетофон с десетина касети. Народни песни, помислих си, народни песни и хорà.

Стоп! Пъхнах ръце в джобовете си, бих ги пъхнал и в себе си, за да изключа шалтера на онзи ненужен механизъм, произвеждащ глупавите мисли - защо пък непременно народни песни?

Върху бялото етикетче на касетата прочетох: "Сън без сънища, нямам бодеж в лявата плешка." На втората касета пишеше: "От 0.00 до 1.00 часа, с похъркване." Другите касети имаха означения: "1а - заспиване", "16 - неспокойно заспиване", "С кошмари, имам бодеж в лявата плешка", "След полунощ, с главобол", "1а - преди зазоряване"...

Озадачен бях от липсата на касета "16 - преди зазоряване", прерових отново касетите, надничах и под шкафчето - нищо, съвсем нищо, явно грижлива ръка беше избърсала праха предния ден, иначе би имало тънка прашна патина, старите къщи нали ежедневно си шият прашна дрешка от страх да не настинат...

Сложих касетата, на чието етикетче синееха драскулки от химикалка, задраскали тайнствената сигнатура, и натиснах клавиша, може би тя беше, "16 - преди зазоряване", исках да проверя.

Дишане, дишане тихо и еднопосочно - навътре в съня, дишане във възглавницата със свити на тръбичка устни, дишане срещу нощта.

Касетата монотонно се развиваше, някакъв ритъм на спящата.

Дишането продължаваше. Дишане, после дишането се натъкми бързешком към някаква мисъл на спящата, препъна се, затича, после поспря, сякаш се вгледа с безразличие в размазана картина, и пак пое с равномерна крачка, като на тези, чакащи на перона влак, закъснял вече с час и половина, после неочаквано в дишането паднаха няколко семенца, веднага се усети от какъв на вкус плод - флуидна субстанция, - защото се роди прехапан хлип, и още един, и още няколко.

Преди години едно момиче се разплака за куклата си и плака толкова дълго, че тъпо го свързах с ожадняването и подадох на момичето чаша вода, сега изрекох на глас:

- Пийни чаша вода.

Усилих звука на касетофона, за да чуя...

Хлипането рязко се удави в равномерно дишане, само от време на време се мяркаше жално женско "ъх", като ръка на удавник над вълните, дояща конвулсивно вимето на въздуха.

Касетата свърши, не можеше да бъде търсената от мен, "16 - преди зазоряване", а и никакво обяснение не получих от съседката, която провря глава през вратата.

- Видях ви, като влязохте.

- Да?

Тялото не се виждаше, главата беше на четиридесет, петдесет, шейсет и пет годишна жена, женските глави не носят истинските си години.

- Видях ви! А преди малко ви чух да пускате магнетофона! Грехота! Само Мария го пускаше.

- Много особени записи - подметнах.

- Мария не беше особена, не обиждайте паметта й!

- Не съм имал намерение да я обиждам, просто никога не съм чувал такива записи.

- Ще се опитам да обясня: Мария напоследък не спеше, но нали човек трябва да си почине, лягаше и пускаше касетата, на която е записала как е спала по-рано, и така си почиваше.

- Сигурно трудно си е почивала по този начин?

- Не знам, по цяла нощ - в единия край на леглото Мария, в другия касетофонът, нали виждате, леглото е дълго и има място. Сутрин ги сварвах ей тъй - сякаш двамата спяха, но приличаше, че само касетофонът спи човешки.

Стисна зъби и се втренчи в мен.

- Ти, момче, не си добра душа, нали?

Не беше въпрос, а констатация - за мен.

И моето засега не беше отговор. Помислих си, че да си добър с всички подред вероятно изисква едно смазващо предисловие: да си редовно недобър със себе си. После отвърнах:

- Днес не съм добър. И утре няма да съм.

- А вчера?

Премълчах. После попитах:

- Какво е станало с Мария?

- А вие кой сте? Или ще кажете, че не носите документите си?

Пипнах празния джоб на ризата и трябваше да призная, че не ги нося.

- Така си и знаех! Обаче имайте предвид, ако започнете да изнасяте мебелите...

Вратата се затвори. Погледнах купчината касети и прецених, че трудно ще ги натъпча в пазвата си - ще личи, освен това... Ако реша да изнеса касетите, може би е редно да изнеса и касетофона, може би само този касетофон пее и свири сънища.

ТРЪГНАХ КЪМ ТЕЛЕФОНА, бях го мярнал преди малко в антрето, сега дежурният лекар от съдебна медицина щеше да ми даде най-обстоен доклад за прегледа, за лабораторните изследвания, за причините за леталния изход и всичко щеше да бъде тъй съвършено и замръзнало, както може да бъде след инфаркт, при това трети, и аз щях да го прекъсна ("Докторе, какво значение има дали се е продупчила аортата, белодробният ствол, лявата камера, дясната или коронарният синус?" - аз, прекъсвайки го).

Не стигнах до телефона.

Ненадейно от стаята долетя шум, приличаше на влачещи се по пода чехли, но там никого нямаше, би трябвало да няма. Стъпките се насочиха към вратата, спряха, онзи оттатък посегна да натисне бравата, видях почти недоловимото движение надолу, и се отказа. Стъпките тръгнаха назад, по-бавни и по-стържещи, и изведнъж заглъхнаха, както става, когато стъпиш върху черга. Изненадах се от себе си - първо почуках и чак тогава рязко отворих вратата. Разбира се, нямаше никого, което и очаквах, а единственото, което ме интересуваше, беше налице: чифт протрити чехли, оставени на чергата пред леглото. Няколко секунди се взирах в таблата на кревата и тази размяна на погледи с нищото може би щеше да продължи още, ако от стаята вляво не чух как включиха прахосмукачка, шър... шър... и я спряха.

- Ало? - извиках, нормално беше да извикам, след като някой пускаше прахосмукачката, ненормално беше, щом предварително знаех обратното.

Със скок се озовах там - същото, нямаше никого, в средата на стаята стоеше прахосмукачката със старателно навит шнур около нея, контактът беше чак в другия ъгъл и да се включи би могло само ако...

По дяволите! Това пък какво беше? И шумолеше, и се мачкаше, и се късаше... В дъното на коридора имаше тясна врата, зад нея беше килерчето и вътре някой или нещо смачка вестник, чух го как го смачка на топка, после го разгъна (върху маса? на пода?) и взе да го разглажда с длани - отчетливо попляскваха дланите му, за да премахнат гънките. Непоносимото попляскване продължи и през минутата, когато с непослушни ръце отключвах вратата; ключа намерих да виси на пирон отстрани на стената.

В килера нямаше нищо, и килерът, може да се каже, го нямаше, съществуваха само изкорубените дъсчени лавици и подпорките на лавиците, които едва-едва - като рахитичен скелет - удържаха напуканата мазилка да не се свлече. Полиците бяха покрити със стари вестници, но поне един от тях трябваше да е прясно смачкан и прясно изгладен.

Търси вестника, заповядах си.

Полуздрачът ми пречеше и завъртях електрическия ключ, крушката над мен, не повече от петнайсетватова, замъждука като свещ, около която хвърчи пеперуда, взрях се - вътре в облата колбичка, около нажежената жичка нещо размахваше крилца, беше невъзможно като факт, но беше тъй.

Както и празният килер и липсата на смачкан вестник.

И ОЩЕ НЕЩО, което го нямаше, а сега го имаше: преди малко, когато пресичах коридора, него го нямаше, а сега на пода забелязах парче от черен маркуч (хвърлено? паднало от тавана?) отрязано, парчето се разгъваше, докато се изпъна, напомняше черно лъкче, чиято тетива е махната.

Вселената. За нея помислих, всъщност, всеки отпечатък от пръст е умалената спирала на Вселената, та аз помислих, че ако се вземат отпечатъците, останали по маркуча... Хм, дали не са прави ония, които кога със снизхождение, кога с пренебрежение са ми казвали: Клименте, ти си луд! Защото трябваше да се съглася с тяхното твърдение или - щом го отхвърлях, да приема, че съм влязъл в игра на луди. Без съмнение началникът им беше най-луд, Ганто ли се казваше? Но неговата версия, че Мария Андова е убита, изглежда се доближаваше до истината. Убийството бе станало скоро, толкова скоро, че дори звуковата памет на къщата за последните мигове на Мария още не беше изветряла.

Така моето разследване, следствието - дума философски вярна, тъй като е "следствие" от причината "престъпление" - се намести в своята централна точка, откъдето излизаха радиално толкова лъча, колкото са вероятно диаметрите, които могат да се прекарат през центъра на една окръжност, и съответно колкото са пресечните им точки с окръжността - неопределено и безкрайно множество от точки.

На излизане притворих тихо вратата, облегнах се на нея, обаче шумовете вътре бяха изчезнали или бяха решили да минат на шепот. Отсреща, зад дебелия дънер на ореха, се бе спотаил съгледвач - съседката, която с четири очи следеше да не отнеса мебелите, а може би се страхуваше да не отведа техен спомен - неин на Мария Андова - защото спомените покрай всяка смърт стават дотам живи, че можеш да им вържеш каишка на шията и да ги поведеш по улицата.

Тръснах глава, което означаваше, че няма да отведа нищо със себе си, и се загубих по улицата към центъра.

ВЪРНАХ СЕ ВКЪЩИ разстроен и виновен, нали преди час ме бяха предупредили ("Абе, човече, защо се бавиш, може би вече са убили Мария Андова!" - Ганто, преди час), а аз действах бавно, глупашки.

- Имаш глупав израз на лицето - каза иззад гърба на фотьойла дядовият глас; той разглеждаше отражението ми в огледалото, аз - неговото.

- Как мина бриджът? - Ние с дядо така си водим диалозите, той си приказва за своето, аз за моето. Отстрани прилича на несинхронно разменяне на фрази, обаче се разбираме великолепно, в края на краищата всеки получава нужната му информация.

- Винаги можеш да срещнеш човек, за когото си сигурен, че никога не си го виждал и все пак го познаваш отнякъде...

- Ганто ли ти беше партньор? Или противник?

- Би трябвало да приготвиш обеда, докато аз играех двата си робера.

Да, аз трябваше, бях длъжен, мой беше ежедневният ангажимент за закуската, обеда и вечерята, понеже мама беше на море, двайсет дни, и ние с дядо... Впрочем, нямахме основание да се оплакваме един от друг, с домакинската работа се справяхме страхотно добре, в смисъл, живеехме сносно, аз готвех редовно, макар дядо да твърдеше, че само понякога, в хладилника имаше консерви и не бяхме заплашени от гладна смърт, а смърт от спъване в разхвърляни по пода дрехи е сравнително рядко явление, и все пак, знаете, когато домакинстват двама мъже, се получава... Понякога сутрин, скачайки едновременно от леглата, се сблъсквахме в кухнята, дядо се въртеше на пета и се оглеждаше: в ъгъла - тенджера, на масата - якето ми, на стола - панталонът ми, на котлона - ютията, на други места - други неща, само закуската липсваше...

- Ако беше изпържил поне картофи за обед...

Телефонът го прекъсна, дядо отговори на въпросителния ми поглед.

- Трети път звъни. Пак онзи Ганто. Кой е той?

- Кой е той...? - отвърнах и вдигнах слушалката.

Беше Мария, моята Мария, с която от деца...

Мария си имаше два варианта на телефонни разговори с мен: звънваше, казваше здрасти, не ме чакаше да отговоря, незабавно питаше "чухме ли се?" и затваряше, това първият вариант, вторият - продължаваше с часове.

Сега:

- Ела за петнайсет минути, а?

- Защо?

- Да видиш роклята ми.

- Дрехата не прави човека.

- Дрехата не прави човека, но толкова често му дава самочувствие, като благородническата титла.

- Каква е роклята? Какво благородническо самочувствие ти дава?

- Едва ми стигнаха пет метра от оня хубав плат, нали го знаеш?

- Не го знам.

- От царската дреха на царя-глупак.

- О!

- Значи ли, че вече си ме представяш гола? Чудесно. Чакам те.

- Дядо, връщам се след петнайсет минути - подметнах пътьом, оставих го да мърмори за обеда и хукнах при моята Мария, две преки, нищо разстояние.

По пътя, не знаех за какво ме вика моята Мария, в главата ми сякаш заседаваха дванайсет корави мъже. Никой от тях не говореше за смъртта на Мария Андова, но всеки мълчеше многозначително и посвоему. Така до никакво решение нямаше да стигнат - най-много да ми попречеха да спя довечера или да ми помогнеха да се скарам с моята Мария без повод.

Влязох в телефонната кабина и набрах номера меко, използвах показалеца си като котешка лапка.

- Мария? Ти си, нали? Твоето мълчание е...

Прислушах се - нейното мълчание.

- Слушай, ти няма да умреш, нали?

Отсреща му застреляха:

- Дрън-дрън! Ако ще идваш, идвай!

- Защото аз не искам...

Тя натисна спусъка безспир:

- Дрън-дрън-дрън-дрън-дрън-дрън...

ЗАТИЧАХ КЪМ НЕЯ, към нейната стая - едно чудо, за което мога да разказвам, докато ви омръзна.

В нейната стая сезонът е някакво едновременно чудо на четирисезонието, някакво затворено в шише неотминаване и ненастъпване на сезоните, които по този начин не получават предимство един спрямо друг, но не са и пренебрегнати, а шишето е шишенце, парфюмът на Мария. В осем часа сутринта, след отвиването на капачката отвътре излита едно земено духче - пролетта със зелени бедра, малко по-топли тъкмо в тоя час заради неотминалия още сън, ароматът няма никаква определеност на цвете или растение освен обобщената симетрия на всичко пролетно и зелено; по обед жълтият ореол на лятото застава над същото шишенце и е толкова убедителен, сякаш никога в него не е имало нищо освен пролетно; привечер оттам набъбва есенното сладострастие и след час зимните осмоъгълни мириси на снежинки; порядъкът е неизменен и непостижим, доколкото са различни четирите аромата, събрани в едно и също шишенце, и доколкото шишенцето е абсолютно празно от години и оставено на тоалетната масичка заради причудливата си форма. Точно до него са кръглите и меки езера на сенките за очи - розово, синьо и зелено, размъхени от четката и с произволно образували се вълни, както и в по-голямото езеро на пудриерата, затворено със седефено капаче. Истинският хълм до огледалото си е истински, макар и нарисуван и сложен в рамка, заоблената сянка на левия му склон намира неочаквано и предизвикателно продължение на метър от рамката в махагоновата дръжка на четката за коса, черна дръжка, която понякога прилича на сплескана глава на черно змийче, понякога - на плавник на морж, зависи от настроението ми. Простата любезност на рогозката, постлана между масата и вратата, винаги е събирала в охрените си тонове представата ми за окапала букова шума, по която простичко и любезно те канят да пристъпиш: щом си на вратата, влез, а щом си влязъл, седни на масата и яж. Масата е кръгла, с дълга до пода сивкава плюшена покривка и всъщност е такова истинско пънище на полувековен чинар. Насреща леглото е корона на друго, неопределено, но нискорасло дърво, правоъгълно подкастрена корона, в която се спи като птица и се сънуват птичи сънища - покривката, щампована с къси вейки и сякаш гледжосани лъскавозелени листа, никога не ми позволява да видя леглото другояче.

Момичешките стаи са стаи-пейзажи, в тях прозорците са правоъгълни оризища, в чиято стъклена вода отвън набождат оризовите стръкове на деня или на нощта; вратата е по-плътно парче въздух, което по правило отделя всяка поляна от съседната поляна, а че тия парчета въздух висят на панти и че пантите са черни скръцливи щурци, е толкова нормално; лесно е да намеря и мравуняка в стаята-пейзаж - стига да погледна към тавана, където виси кристален мравуняк, направен от кристални мъниста, в него живеят вечерни мравки, светли мравки, изведнъж плъзват и притъмнелият пейзаж става ослепително светъл.

Моята Мария не знае колко ми харесва нейната стая и че нощем рисувам под клепачите си миниатюрна репродукция на този пейзаж, настанявам се в него и заспивам на шумата до дървото, в чиято корона спи репродукцията на моята Мария. Толкова истински спя там, че понякога сутрин се събуждам в собственото си легло малко настинал и доста схванат и дядо:

- Пак ли си спал на рогозката до леглото на Мария?

ТЯ МИ ОТВОРИ ВРАТАТА и се отдръпна зад нея, аз - както обикновено - проврях якето си, провесено на показалеца ми като на закачалка, и би трябвало тя да се излъже и да прегърне познатото яке, да изпищи възмутено и после жумешком, плъзгайки възглавничките на пръстите си по ръката ми нагоре към рамото, към лицето, сякаш съмнявайки се дали съм аз, да ме открие и чак тогава да се ококори със смях, че сляпа да е, няма да ме сбърка. Така трябваше според последното интимно разписание на срещите ни, обаче... Тоя път - не.

- Престани! Влизай!

Нищо чудно, ако беше хванала гласа ми по телефона преди малко и бе смъкнала кожата му, нищо чудно да е усетила старателно прикриваната тревога. Качих се още две стъпала по усмивката си и тя със съмнение запита:

- Наистина ли всичко е наред?

- Някъде - пропях - в този момент мирише на фъстъци. Кой е изпекъл фъстъци за мен и кой ги е скрил? Къде са? Започвам обиск от пеньоара на домакинята!

Заблудих я. Мария ме повлече в своята стая, приказвайки за някакъв невъобразим филм, който...

Фъстъците бяха прегорели.

- Не можеш да следиш едновременно и фурната, и да зяпаш през прозореца. Като следствие - прегарят стъклата.

- Дивчо - каза тя, отиде до кухнята, чух как наля кафето, ух, изухка, поне веднъж да не беше се опарила, но до такъв празник няма да доживея, донесе кафето и пак се хвана за филма. - Какво реши, ще отидем ли?

- Не, не тази вечер.

- Филмът е хубав.

- Филмът е хубав, но сме го гледали. Не ми е ясно удоволствието да се свреш в натъпкан салон и да се възхищаваш на вече веднъж възхищаваното.

- Но нали вчера обеща?

- Вчера - да, но... чакат ни още много филми, световната кинематография, уведомиха ме току-що, няма да обяви стачка заради неизпълненото ми обещание.

- Аз искам този!

Погледнах я, сълзите й напираха. Това е като при свръхчувствителните милиамперметри, чиито стрелки летят нагоре-надолу кажи-речи от нищо съществено, а като ги гледаш, си викаш: господи, слънцето ли е въздъхнало от умора, че...

И моята Мария така - от мухата на нищо и никакво правеше...

- Къде е слончето, дето го купихме на панаира? - търсех с поглед сред дрънкулките по тоалетната масичка и търсех начин да сменя темата.

- Не увъртай! Защо не искаш да ме заведеш на кино?

- Искам.

- Не искаш! Ти никога нищо не искаш! Сега пък какво си намислил?

Бях включил уредбата, лентата се въртеше, а червената лампичка премигваше - изтривах записа, един чудесен фабричен запис на...

- Гершуин ли беше?

- Все още не разбирам какво правиш?

Успях да не отговоря, докато записът се изтри докрай, превъртях лентата и я пуснах да "свири", вдигайки показалец - тишина, моля.

Изтритият Гершуин е като неизтрит Гершуин, нещо синьо-синьо-синьо и нещо лятно-лятно-лятно, безредата на Гершуин е единственият съвършен порядък, всяка нота е самият Гершуин, радостта на нотата, на синкопа, на тромпета, че са Гершуин, саааааамър таааааайм - катастрофалното лятно време, контрапунктът на вселенското лятно време, метнатият зар на съдбата, на бялата и на черната съдба, непоправимият Гершуин, който...

Заливаше ме неуверената илюзия, че слушам Гершуин, и това продължаваше като невъзможен опит да застана до Мария Андова, когато е слушала съня си. И е спала по такъв начин. Или не е спала. Тогава какво?

- Какво правиш? - Моята Мария не ме оставяше на мира. - Ей, спиш ли?

Въпросите й ме засипваха, а аз се усещах като разнежен вълнолом, който се вдълбава навътре в сушата, за да не се удрят вълните.

- Съсипа касетата - каза.

- Съсипа себе си - отвърнах.

- Съсипа касетата - повтори.

Седнала на ръба на леглото, тя се поклащаше, сякаш яздеше дървеното конче, някъде там, вляво и назад, където беше останала възрастта на въртележките, оня детски кръговрат, който докарва есента и панаира, а панаирът е много голям калейдоскоп...

- Защо се напъваш набързо да станеш старец? Ела, седни до мен...

- Не-не, трябва да тръгвам, дядо ме чака. Ще пържа картофи или нещо друго.

Тя беше уверена, че това са празни думи, които охраняват празна крепост, и имаше право, защото седнах до нея.

Седяхме един до друг - рамото й досами брадичката ми - дъхът ми се връщаше оттам заоблен и мургав - навън беше лято - беше топло - горещо. И тогава, подкрепена или изоставена от лятото, Мария разкопча пеньоара си и го разпери като криле:

- Ела да те стопля.

ВИЕ Я ЗНАЕТЕ ТАЗИ ПРИКАЗКА: момче и момиче се обичат и аха-аха да се оженят, им забраняват - ама че вие си приличате като две капки вода, вие сте близнаци, близнаците по закон не се женят! Да, но тогава се появява добрият старец с торбата на рамо, който много помни, и помни, че момчето и момичето не са се родили близнаци, който е и много мъдър и открива истината ("Те са станали близнаци постепенно, защото са живели ежечасно един до друг и премного са се обичали..." - добрият старец с торбата през рамо, откривайки истината).

От цялата приказка единствено ролята на торбата никога не ми се изясни, но може би някога... Искам да кажа, че с моята Мария бяхме близнаци. Нито тя, нито аз можехме да посочим точния час на запознанството си - трябва да е било в оная пълзяща, полуходеща възраст, когато живеехме къща до къща и двор до двор. По-късно ние се пренесохме в апартамент, две преки по-натам, и по същество си останах в квартала и продължих да дишам оня въздух, който се грижеше - мен и Мария - да ни смятат за близнаци. Близнаците, така ни знаеха, питайте когото щете от квартала.

Учехме в едно училище, а след часовете играехме в училищния двор и никому не пречеше, че Мария рита футбол с момчетата, и никому не пречеше, че тя идваше вкъщи да учим, но вкъщи все имаше хора и наистина трябваше да учим за поречието на Струма, докато у тях беше свободно, оставяхме Струма да пресъхне, ако ще, речна й работа, докато нашата работа беше мъжка и женска, защото най-често играехме на семейство.

Смешна и безинтересна игра, както ми се струваше, обаче Мария много настояваше и аз не можех да откажа на сините й очи. Откажех ли - сълзи. А от сълзите очите й посивяваха, само по краищата на ирисите оставаше синьо, и аз ги разглеждах като кръгли небенца, заоблачени по моя вина.

- А, не - помня как отказах в началото. - Каква е тая глупава игра - на семейство! По-добре...

- Не е по-добре! - Мария и тогава имаше устни, издадени напред, сякаш между зъбите и устните си стискаше нещо кръгло и пулсиращо, което подхвърляше ту горната й, ту долната й устна още по-напред. - Ние сме семейство, разбираш ли колко е хубаво?

Зачаках да видя какво му е хубавото. Вързах си вратовръзка. Един сериозен мъж без вратовръзка не се получава, каза тя. С това моето преоформяне завърши, но не и нейното - лакира си ноктите, напарфюмира се, отидохме на гости на някой си, който живееше под масата в кухнята, той ни нагости с домат, срязан на три, едно парче за Мария, едно за мен, а когато аз лапнах третото парче по причина, че домакинът навярно мразеше домати, не ги ядеше и ги пробутваше на нас, Мария ми направи скандал. Бил съм невъзпитан. Не бива да бъркаш в чуждата чиния, каза тя, а още по-малко в чинията на любезния домакин. А ти разсипа солта върху килима, казах аз и я злепоставих пред любезния домакин. Прибрахме се от гости поскарани и намусени, почти сърдити и почти разединени. Но пихме чай в пластмасовите кутийки от помадата на майка й, наречени за чаени чашки, и се сдобрихме. А сега да си лягаме, каза тя. Легнахме си. Аз - с вратовръзката. Прегърни ме, каза тя. Защо? Така трябва, така правят съпрузите. Лежахме притиснати един до друг, дишахме си в лицата, друго нямаше какво да правим, докато насмалко не се задуших - ако някой дишаше близо до мен, влизах в ритъма на неговото дишане, обърквах се, започвах да се задушавам, - и кипнах. По-глупава игра не съм виждал! Аз ставам! Мария отвърна, че вече мога да стана и да отида на работа. А ти, попитах, ще се излежаваш ли? Аз ще накърмя детето. Какво дете, вече не се сдържах и виках. Нашето, отвърна, хубавото ни дете. Измъкна изпод възглавницата една кукла, която наистина беше хубава и би било несправедливо да не я приема за наше дете. Предложих да донеса чиния, лъжица, вилица и нож, за да нахраним детето. Ти, Клим, си невежа! Детето е новородено, сукалче още, не си ли виждал как хранят сукалчетата? Не съм виждал. Сега ще видиш. Тя вдигна тениската си и тикна плоското червено кръгче на плоската си гърдичка в лицето на куклата. Сукни, маминото, сукни. Целият чар на семейната ситуация рухна, пак по моя вина. Ама че скука е тая игра, дай да пуснем телевизора, може да има филм за дивите животни в Африка.

Бяхме осемгодишни или нещо подобно и в следващите две години от време на време играехме на семейство. Аз се дърпах, обаче Мария го удряше на плач и аз се съгласявах - ще полежим прегърнати напреко на леглото, какво чак толкова? Естествено, момчетата по-бавно се развиват, пък аз, съвсем бавно съм загрявал, докато момичето прекрачва хоризонта, отделящ я от територията на жената, доста рязко, хоризонтът се извива като лъскаво камшиче, перва я между бедрата и потича първата женска кръв; но това не е всичко - огромни приливи бушуват в жлезите на момичето и се подхваща градеж над сърцето и вдясно от сърцето, плътта усеща празнота там, връхлита да я запълни и започва да трупа (невидим египетски труд) млечни камъчета и звездни песъчинки за двете пирамидки, които...

Бях разсеяният в нашето семейство, пред мен кърмеха, а аз нищо не забелязвах до деня, когато изведнъж съзрях промяната.

- Това куклата ли го направи? - възкликнах и докоснах строящата се пирамидка.

Мария се изчерви, после пребледня. Аз се изчервих, после пребледнях, затърсих трескаво нещо страшно и необяснимо в съзнанието си, а надничането вътре в себе си е като надничане в тунел, ако е къс - може и да видиш светлинка, ако е дълъг - непрогледна тъмнотия. Чак отметнах глава от силния блясък, все едно прожектор включиха срещу мен, тогава забелязах, че ръката ми още лежи на острата пирамидка, и се уплаших, че не ме е страх.

Тя рязко дръпна тениската надолу, закри се и свирепо ме изгледа.

- Какво, какво стана? - исках да си изясня защо така изведнъж...

След минута, вече поуспокоена, ми каза:

- Знаеш ли, уплаших се, че не ме е страх от тебе...

- Нали? - зарадвах се. - И аз така. Сигурно защото сме близнаци.

Мария ме изгледа снизходително.

- Защото не сме близнаци!

Не можех да зная колко важен ден е бил - тогава се дипломирахме за пръв път - завършихме детството си.

ТА, АКО СИ СПОМНЯТЕ, бяхме стигнали до: Мария дръпна пеньоара си, разтвори го като криле и ме привлече към себе си:

- Ела да те постопля.

Отдръпнах се. Станах от леглото, върнах се на стола си, облегнах лакти на масата, а с длани подпрях главата си. Дори я вдигнах малко нагоре, сякаш да разгледам кристалния мравуняк, там светлите мравки спяха.

- Мария, искам да те питам нещо.

- Така ли ще ме питаш или да се позагърна?

- Все едно, не те гледам.

- Това е оскърбление, което се дължи на...

- Въпросът ми е: защо по телефона ми отговори дрън-дрън-дрън.

Мария се загърна, спусна босите си крака на пода и някак състарено пристъпи до уредбата. Извади изтритата касета ("Съсипа касетата" - тя, със старчески глас) и пусна Нат Кинг Кол, песента беше "Звезден прах", гласът на Нат беше като безкрайна савана, в която тревите прегоряха от залеза, червена савана, изпепелиха се постепенно тревите от изгрева на звездите, сребърна савана, на която до края не биваше да се стигне, затова Кинг я закръгли, ориентира я с един минорен секстант в моя посока, смали я и ми я връчи с размера на отлитаща сребърна нощна пеперуда, повдигната ей там горе, за да ме посипе с прах, защото другият, звездният прах Кол не ми подари, а го върна на звездите с най-тихия пеещ шепот на Нат Кинг Кол.

Мария се настани срещу мен, повтаряйки точно позата и вероятно погледа ми, за миг, в следващия миг лицето й беше нощно, с доста красноречиво изразени мисли за женски поражения, равни на победи, разбира се. Подсетих се за всички противоречиви нейни измислици от толкова години насам. Мария беше способна да се събуди сутринта и да се измисли - лице, походка, поглед, темперамент - цялостно и убедително да се измисли като кротка и разбираща или като своенравна и сприхава. Не беше артистичност, не беше феномен на прераждането, не беше приближаване към себе си, наопаки, някакво неизгладимо вътрешно противоречие, което непрекъснато я докарваше до положението на антиМария, която трябва тозчас да бъде анихилирана и заменена с нова - та каквато ще да е - новаМария. Неустойчивостта й срещу това противоречие ме стряскаше неведнъж, обсъждах го и тълкувах как ли не и до никакъв извод не стигнах. Непонятно ми беше. И понякога неприятно. Сякаш жените й, недосвършили работата си в предембрионалния и по време на ембрионалния стадий, сега водеха някакви закъснели спорове и я преразпределяха помежду си с настървеността на воюващи крале.

Е, добре, дори в архитектониката на една местност се водят войни между пластове и минерали - опитвах се да се преизпълня със спокойствието на минералите, защото знаех какво следва...

Най-лошото: след като двете (или трите, или дванайсетте) воюващи Марии претърпяваха пълно поражение помежду си, Мария от последната минута обръщаше войските си срещу мен. И дръж се тогава, Клименте! Ала, вярна на противоречията си, толкова често постъпваше иначе - прибираше дрънчащите оръжия и доспехи, гасеше лагерните огньове и обявяваше празненство и веселие, мир и покой.

И любов.

И сега тръгна с любовта към мен.

- Наистина трябва да се прибирам, чакат ме вкъщи - заявих категорично, а, съгласете се, подобен отказ малко Марии биха изтърпели мълчаливо.

Все пак си тръгнах.

ВРЪЩАНЕТО - да, всяко връщане вкъщи е нещо важно, обаче ние - дядо, мама, аз, докато беше жив - и баща ми - правим едно предварително резюме на връщането си, като натискаме звънеца долу пред входа и се обаждаме по домофона. Така изпреварваме времето и си доставяме цяла минута вълнение един на друг, не казвам, че винаги радостно.

Натиснах звънеца и от домофона ме клъвна като клюнче гласът на дядо:

- На това ли му викаш "ей сега ще се върна"?

- Петнайсет минути...

- Шестнайсет - по моя часовник. Аз живея по моя часовник, не по твоя!

- Да се кача ли горе или ще продължим по домофона?

- Имам среща в клуба...

Дядо ходи в клуба на шахматистите да играе карти. Откакто го помня, признава само бриджа, шахмата дипломатично отрича, че уж цял живот му се налагало да бъде в ендшпил и цайтнот, все партии му се налагало да разиграва, стигало толкова ("Не е ли по-чудесно да направиш голям шлем с две аса?" - дядо, оправдавайки се). Всъщност той не понася да седи зад карираната дъска и да наблюдава как противникът му обмисля ход срещу него, и има право, цял живот е седял зад дъската на масата, а отсреща престъпникът е обмислял ход да го заблуди; по някакъв начин сюжетът на престъплението му е заприличал на шахматна партия, където престъпникът имал шанс да спечели, макар че според юридическите и човешките закони нямал право да спечели, и дядо обърнал гръб на невинната игра. И предпочел неочакваната, но ясна случайност на разбърканата колода карти...

Понякога, бих казал често, в клуба го намираха бившите му колеги и между втория и третия робер със следователска ловкост подхвърляха въпроси, чийто отговор би бил съвет от най-чиста проба ("Голготите не се носят от пенсионерите!" - дядо, при подобни обстоятелства), завършваха третия робер, дядо си идваше, лягаше, пухтеше, скачаше, изтръгваше телефона от ръцете ми, ако случайно го бях окупирал, и се обаждаше на оня колега ("Слушай какво измислих по твоя въпрос..." - дядо, с тон, сякаш продължаваше разговора в клуба).

В детството си - безспорно светът не можеше да ми предложи друг човек за пример освен дядо - аз с все сили се стремях да приличам на него, да вървя по неговия път, разбира се, отзад-напред и с главата надолу.

- Дядо, като порасна, няма да играя шах, а бридж!

- Дядо, аз ще ходя като теб, само с костюм и бяла риза!

Той навярно чакаше да обявя, че ще стана и следовател като него, обаче аз все още се колебаех между професията на пожарникаря и на сладоледаджията. Храброст сред пламъците или лапане на сладоледи до премала?

Изборът стана случайно.

Беше един ден на възхита от дядо заради втория разрешен сладолед, когато според мама карах гнойна ангина; възкликнах възхитено:

- Дядо, и аз ще стана следовател като тебе!

- А че какво друго? - не се озадачи той, но явно се развълнува, защото също си взе сладолед, а после толкова антибиотици му предписаха за гнойната ангина и още толкова екваториално горещ чай, и още толкова дознание от страна на мама...

По-късно, все в зоната на детството ми, той не забрави какво съм му обещал и цялото ми възпитание бе насочено в тази посока, без, разбира се, аз да го усетя - у дядо липсва каквото и да било от дресьора или от мрачната непримиримост на учителите на ниндзя. По-скоро е философ-водолаз, който се гмурка безразсъдно в Голямото ненужно езеро, изважда някаква плоскодънна риба и крещи: има я, факт, не можем да си затворим очите и да викаме, че я няма! Никога не е спирал да мята мислите си, нищо чудно, че се пенсионира подполковник, а не полковник. Искам ли да възпра тирадата му, просто подмятам:

- Под... полковник, моля ви... - нарочно разпъвам обръщението и в отговор получавам "хм".

Под "хм" всичко каквото си искам мога да разбирам, най-вече - младото поколение се заяжда, за да демонстрира своята стартова ефикасност, и хич не се досеща, че ще му свирят фал-старт, ако не мисли. Много държеше да ме научи да мисля, изумително бе търпението му при провала на всяко наше начинание, всъщност ловко закодиран тест, в който аз се оплитах не като пилето, а като кълчищата около пилето. Но нещо бях длъжен да направя и го правех. Разплаквах се или се оттеглях в ъгъла на стаята като безучастен свидетел на старанията на дядо, който в това време - за да ме разсее и все пак да не пропусне удобния момент - разкриваше тайните на езерната си метафора.

- Климе, престъпленията са от различен характер, с различна причинност, с различна тежест. Представи си сега една кражба като малка летяща рибка, която скача от джоб на джоб и от чанта на чанта, но си я представи и като електрическа змиорка - дължина до два метра и половина, напрежение на електрическия заряд до осемстотин волта, - която реже огнеупорни каси... Представи си мошеничеството като риби-бодливки, е, бодлива, опасна на вид, но безопасна всъщност, докато сам не й се напъхаш в устата. Искам да кажа, че за мошеничеството е нужен освен мошеникът и още по-глупава риба, която да се остави да я избудалкат... Представи си убийството...

Тук дядо правеше дълга пауза, навярно не намираше справедлив ихтиологически пример, който да съпостави с убийството, защото, ако има риби-убийци, те все пак убиват от глад, а за глада на феномена човек-убиец човешкото общество, поне досега, не е намерило прилично обяснение.

Трябва да съм бил дванайсетгодишен, начел се скришом и без умора на криминалета и детективски романи, аз заимах ясна представа за следователя. Знаех, че следователят е кондор с мощни криле, който проследява милиарди престъпници, че той, следователят, непрестанно е в контакт с моралните чудовища, с отживелите, но неугасими все още пожари в душите, с непоклатимата гъстота от кражби и убийства, с ужасното раждане на истината, с тресавищата от мошеничество, знаех, че дори лекият повей на вечерния хлад не го разведрява, а го предупреждава за горещия дъх на изстрела, който аха-аха ще изтрещи зад него, пред него, отстрани - чудех се защо дядо не си върти главата през цялото време, а аз се опитвах, нали също щях да ставам следовател.

Въведен от мен в тази мрачна цитадела, дядо се смя до сълзи, но не побърза да ме разувери, беше един мокър месец на морето, не излизах от водата за ужас на мама и за съвсем други неудоволствия на дядо, който с хронометър в ръка отчиташе плувните ми постижения ("В нашата професия трябва да плуваш като риба-меч" - дядо, седнал на обърната на брега лодка). Тогава се приближи един, каза, че е моряк, ама си разпъна малка сергийка върху лодката и взе да продава раковини. Дядо рови дълго из раковините, големи седефени уши, и все си слагаше дланта ту в тях, сякаш ги избираше за столче на ръката си, и ми купи чудесна раковина.

Оттогава минаха много години, но раковината не се затри, стои на масичката до телефона, а масичката стои до канапето, на което сутринта спа Ганто...

Изкатерих се до петия етаж с предчувствие и то не ме излъга - дядо бе отворил вратата на апартамента, причакваше ме на прага с две консерви в ръце и с въпросителен израз на лицето.

- Не разбрах точно, и днес ли ще обядваме копърка?

Отвътре звънна телефонът.

- Сега ще те потърсят, ще изхвръкнеш по неотложна работа, а аз пак няма да съм наясно с обеда...

- Момент... - проврях се покрай дядо и вдигнах слушалката.

Познах гласа на Ганто.

- Ти ли си, следователю? Да се надяваме, че сега ще си по-пъргав и ще надделееш бавните си реакции на начинаещ следовател...

- Чакай, откъде се обаждаш?

- Не е ли все едно?

- Интересува ме как и откъде знаеш за Мария Андова и въобще...

- Сега ти се обаждам за Мария Лунинска.

- Каква Мария Лунинска? И нея ли ще убият?

- Струва ми се... Макар че зависи от коя страна ще погледнеш. Би могло да се таксува и като самоубийство. А иначе, според мен, за всички самоубийства се искат предварителни убийства на време, на чувства, на отношение, на единствена пролет в детството или в юношеството, на дума, на мисъл, на...

- Стига си дрънкал! Отговори само на едно: вече или предстои?

- Има ли разлика? Ще ми се да видя... - щракна слушалката, уверен бях, че не линията прекъсна, а Ганто тресна слушалката, усетих го по свършека на дъха му, той просто нямаше да продължи и ми разигра номера с прекъснатата линия. Да върви на майната си...

- Дядо...

- Ще сготвиш ли нещо? Или да си отворя една консерва копърка? Вчера също бях на копърка, за твое сведение годините ми не позволяват...

- Ако ме почакаш, ще опържа картофи. Ти не харесваш копърката.

- Аз не харесвам копърката, това го знаеш и ти. Обаче... харесването или нехаресването, какво значение има, щом под лъжичката ми стърже и гладът, великолепен математик, поставя знак на равенство - така ли ще разсъдиш най-накрая, когато все пак не се върнеш навреме?

- Дядо, аз...

- Но имай предвид, че лявата предна гума е много спаднала. Доколкото виждам, няма да имаш време да помпиш.

Остава да помпя гуми, да сменям масло, да бърша стъкла - мислех за това, докато се носех по мозайката и резките извивки на стълбището. ("Здрасти, Клименте..." - някакъв съсед, пътьом.) Пред блока ладата беше паркирана о’кей, за старт, дядо, пък и аз винаги я оставям така: готова за старт.

ПОЛУДЯ ДЯСНОТО ЗАДНО КОЛЕЛО - пробоксува, изхвърли малко чакъл от паркинга, колата приклекна като хрътка и скочи напред; излишно е такова бясно стартиране, не ми е в стила, да не говорим, че види ли ме така да тръгвам, дядо не пропуска да подхване темата за фалшивите щамове на мъжествеността. В детските си години, а и по-късно, от него, от мъжа в нашата къща (баща си не помня), всякога съм чувал думата "внимание" и "съобразителност" като задължително начални букви на тежкия алфавит на професията.

- Колкото до мъжествеността - добавяше в тия случаи дядо, - тя ти е биологично присъща, ще видиш, когато започнеш да се бръснеш.

Избягнах главната улица, успоредната на нея беше по-тясна, но къде-къде по-ненатоварена, хубаво е да си познаваш града, познатият град става някак по-малък, дори пешком го прекосяваш, камо ли с пришпорена лада. Пуснах фаровете - две ненужни слънчица спрямо огромното слънце, ослепяващо ме насреща, и докато пернах сенника, ми се наложи да спася един заплес с помощта на див вой на клаксона и рязко завъртане на кормилото. Паважът свърши и колата засъска по асфалта, срязах острия ъгъл на кръстовището при пазара, тук, ако не ме забавеше пазарската навалица, щеше да бъде добре...

Слава богу наближаващият обед беше проредил навалицата, изхлузих се, след километър възседнах автострадата, знаех, че след пет километра има разклон и ще отбия вдясно, никой не биваше да ме пита защо вдясно, тъй като и аз не можех да си отговоря. Знаех и толкоз.

Скоростта нарасна от натиска на педала и дойде моментът, когато автострадата с километричните камъни и със знаците отстрани щръкна пред очите ми като сметачна линийка, с която някой бързо смяташе. Само да не закъснее. Искам да кажа: само да не закъснея. Ето го разклона, влязох с прекалено висока скорост, усетих с напрегнатото си тяло как се напрегнаха левите пружини, поеха тежестта и на автомобила, и на скоростта, движех се на две колела за ужас вероятно на ято гарги, прелитащи отпред, инак пътят беше пуст.

Селото се зададе, никакво село, отдавна беше включено в чертите на града и следователно беше квартал, викаха му квартал Мироша, едно достойно име, понеже според легендата, когато потеря спогнала хайдут Дельо в Родопите, трябвало да го гонят три дни и три нощи по кървава следа, гонене, гонене, гонене, и тук го настигнали.

- Що спря тук, можеше още да бягаш - попитал го онбашията на потерята.

- Можех още да бягам, ама тук си ми е мястото, тук съм се родил, тук ще се и мироша...

Покрай колата се мярнаха червените неизмазани стопански сгради, бялото здание на лимонадената фабрика, наврях се между високите перила на моста, рязко намалих и заплувах в следобедното затишие на Мироша. Някъде в долния край трябваше да е къщата на Мария Лунинска. Това знание, предупреждението на Ганто по телефона и още неизвестно какво създадоха тревожната причинна връзка - спуснах се по нанадолнището на крива улица и блъснах с все сила спирачката пред една порта, доста малка за широкия двор зад нея. И градината зад къщата беше голяма, с много ябълкови дървета и няколко круши, пожълтели от плод. Преброих четири крушови дървета - четири едновременни пълнолуния, които никак не пречеха на градината да дреме, увита в мараня и бръмчене на пчели. Облегнал дълга стълба, стърчаща чак до покрива на къщата, един мъж се канеше тъкмо да се качва, погледна ме, уверен, че ще го заприказвам.

- Къде е?

Сякаш продължи да ми разказва отдавна започната история:

- Първо ще поправя покрива, не знам колко керемиди са изпотрошени. Не е човешко това, разбираш ли? Ходи по покрива, мяука като котка... Тая сутрин я прогоних с камъни оттам, може и аз някоя керемида да съм счупил...

Беше нервен и намръщен, почти ядосан и отчаян.

- Ще се върне, защото... А докато се върне, заповядай вкъщи - побутна ме с ръка и не ми даде възможност да не се съглася. От антрето влязохме в първата врата, в кухнята. - В кухнята сме - заяви с гордост от кухнята, от себе си и, впоследствие се оказа, че и от мен. - Толкова млад, а посмя да влезеш тук! - Тържествено поклати глава, сякаш на това място раздаваше награди, но довърши за моя изненада: - Който прекрачи този праг, край с него. Тровя го и край!

Докато говореше, свекърът на Мария Лунинска полюшваше ръцете, тялото, думите си, някак прекалено моряшко излизаше всичко при него, може би впечатлението се подсилваше от моряшката фланелка с избелели сини ивици, както бяха избелели и пожълтели мустаците му - две щипки памук, бръснали йодна тинктура.

- Миналата седмица един такъв младок като теб ликвидирах. В началото седеше на същия стол, където седиш ти, и мълчеше по-хубаво от теб. После го преместих ведно със стола към масата и му викам: яж! А той, благодаря, казва, не бил гладен. Знаех аз защо не е гладен, защото в чинията с боб му изтърсих цяла шепа пилешки кости... Да ти кажа ли как се приготовлява? Вариш боба, както го варят хората, обаче шепа боб не вариш, а попарваш с грузински чай, ако нямаш чай, може да го подържиш една нощ в гипсов разтвор - важното е сетне да го смесиш с останалия боб и само гледай какво става... Ха-ха! А пилешките кости са нещо допълнително, трошиш ги в хаванче, за да се получат остри краища, като игли. Онзи го нахраних с такова и му се раздраха червата. Какво ще кажеш? Ясно какво ще кажеш, не бъди многословен... Все пак някакво обяснение чакаш. Ще ти го сервирам веднага: мразя котките. Разбираш ли, кот-ки-те! Затова, като дойдат такива като теб, ги тровя. Събрал съм хиляди рецепти как да ти бомбардирам хранопровода, да ти взривя стомаха, а язва ако имаш, хептен си лесен - направо те торпилирам.

В кухнята влезе жена му - доста възрастна - с изпъкнали скули, лъскави и жълтеникави - погледът й идеше сякаш иззад още по-навътре скрити мисли.

- Какво има, Венетке? - Неочакваните нотки на загриженост в гласа на моряка ме сащисаха. Помислих ги за нов акорд на ирония и сарказъм, но беше тъй човешко чувство, че и по ръцете му - протегнати към Венета - личеше.

- Готова ли е супата за котката? - попита тя и млъкна, млъкна и се вторачи в мъжа си.

Морякът кимна, насипа в чинията супа от тенджерата, един черпак, добави още малко и внимателно й подаде чинията, внимателно затвори и вратата след нея. Тогава се върна към инквизиторския си тон:

- На теб ще сготвя друго, ще си оближеш пръстите на... краката. Тъй ще те сгърчи от моето ядене, че главата ти ще се навре между краката чак до петите и ще си гризеш ноктите, ако имаш сили... Преди време един го откараха от моята кухня свит на кълбо, в линейката се опитаха да го разкатаят, обаче къде ти - ни ръцете, ни краката му бяха на място. Разправят, че дърводелецът взел двойна плата за ковчега му, то не било ковчег, а кошница за боа, вързана на възел. Пет пъти те питам какво ще пиеш за аперитив. Ракия, бира или лимонада? Лимонадата я държа на топло, ей там, на перваза на прозореца, бирата я бива, но е само една и аз ще си я изпия, ако щеш ракия... Един си повърна жлъчката, като му казах, че си правя ракията по моя технология - ред джибри, ред отровени плъхове, ред джибри, ред... Какво ти става? Да не почнеш да бълваш тука? Аз кухнята си я държа чиста! И хладилникът ми е чист, виж! - Отвори хладилника и измъкна единственото шише бира.

Жена му пак дойде.

- Да не си пресушил мусаката, че котката миналия път не я докосна...

- Не-не, много е добра, опитах я. - Издърпа от фурничката малка тавичка и отсипа квадратче апетитно препечена мусака. Подаде със същата внимателност чинията в ръцете на жена си и се върна към хладилника за бирата. Наля в чашата и отпи, примлясна и тъй езикът му детайлно съобщи за качеството на светлото пиво или направи реклама на хладилника.

- Може би - обадих се - Мария... искам да кажа снаха ви, ще закъснее?

- Няма да закъснее. Отиде да купи пеленки за котката. С колата е, бързо ще се върне. А аз дотогава ще опържа кюфтета, само че къде оставих каймата? Миналата седмица купих едно пакетче и го забутах някъде... Винаги така правя, прибера го на скрито и после не мога да го намеря. Ама помня, че не е в кошчето за боклук, нависоко го сложих, само че... А, ето го, на полицата горе. Помириши как хубаво се е овоняло, такива кюфтета ще станат! Екстра с прибавка!

Измъкна изпод печката половин тухла и взе да я троши с машата.

- Ще сложите тухла в кюфтетата, така ли?

Спрял поглед върху тухлата, той учудено попита:

- Къде я виждаш тая тухла? Ще станат кюфтета с прибавка, екстра, не си ял такова нещо, млад си. Абе ти въобще си прекалено млад, сигурно и хемороиди нямаш още, ех, ако имаше, задникът ти щеше да цъфне на розичка... Хоп-па, Мария си идва... Познавам по шума на двигателя. Беше хубава кола, взех я, когато бях във флота, ама се скапа вече... - Тръгна да излиза. - Ще кажа на Мария, че има гости, ей сега ще я доведа...

Но се върна след минута сам.

- Ще почакаш!

- Май колата не спря?

- Мария беше, обаче отпраши към стадиона. Всеки ден ходи, върти кръгове по мотопистата, докато на колата й се завърти свят или свърши бензинът, различно прави... Къде тръгна, защо не искаш да я чакаш?

- В каква посока е стадионът?

- При моста - веднага вляво. Добре де, а кюфтетата?

ОЧАКВАНАТА ФИГУРА на едно съмнение се очерта ("Някой, който лъже за цигарите, ще лъже и за кибрита" - дядо), не вярвах много-много, че Мария е на стадиона, съмнявах се и къде е стадионът. На моста намалих и викнах в движение на едного:

- За стадиона - наляво или надясно?

Онзи ми посочи вляво - откъде можех да зная, че лъжата на моряка е със закъснително действие? А още по-малко, че морякът не ме лъже, ами Мария си има своя посока, набелязана от орисниците, от днешния ден, от всички дни назад, където тя...

На стадиона никого нямаше и бесен срещу себе си прехвърлих беса си в колата. Моят жанр са високите скорости, които ме задържат без усилие до редовете на последната фантастика, която чета, аз не мигам, очите ми са фасетни (ли бяха очите на членостоногите?), долната дясна фасета е фокусирана върху спидометъра, който си позволи да произнесе "120", забранена скорост в тоя участък на пътя, и извърнах фасетата, за да не гледа забранени работи.

На моста спрях.

Представете си мост, чиито крака-колони трябва да са дълги осем метра, защото дерето е толкова дълбоко, долу имаше валуни, струпани на сравнително правилни купчини - нещо в подреждането им напомняше за исполинска обсадна каменохвъргачка. За съжаление, неочакваният интерес към разглеждането на каменното корито си обясних по-късно, тогава изглежда го ръководеше мълчаливата интуиция, която, като правило, никога не държи на истината докрай.

- Най-малко двайсет минути аванс, ако не и повече, посоката й - неизвестна, намеренията й - неизвестни, аз се туткам... - направих бърз разбор и се успокоих с най-отвратителната философия: - Колкото по-зле, толкова по-добре.

Вдясно от моста ми се наби в очите коларски път - подозрителен и като ширина, и като посока - почти незабележим заради камънаците; отбих и поех по него. Колата се задруса, заклати, чак сега си спомни приятелството на асфалта. Карах бавно, мъчех се да различа следи от автомобилни гуми и същевременно ме напрягаше неравномерното бучене на мотора, но следи нямаше, а скоро и пътят съвсем се изравни, сигурно по-малко каруци се качваха насам. Ускорих движението, местността ми беше позната, някъде наблизо трябваше да има дървен мост, по-който по-добре да не минаваш, тъй беше съсипан. Когато го наближих, видях, че от завалията мост са останали само двете носещи греди, по едната тук-таме дъски. Едва ли някой минаваше по него, освен сънищата на тоя бряг към другия, хората казваха, че отсам си е землището и всичко е питомно, от другата страна на дерето си е дива планина и няма какво да търсиш там. Пътят с плавен завой се отдръпна от дерето, пое да лъкатуши по каменисто плато, свързващо двата хълма, изградени от Господа Бога с камънак, къпини и безразличие какво щял да каже придирчивият турист. Тук някъде загубих пътя или той въобще свърши, изяден до кокалче от жилестата трева, но за сметка на това на около двеста метра видях опела на Мария.

И Мария ме видя. Жестът на протегнатата й през прозореца ръка беше тъй изненадващ, че изчаках да се повтори, за да се уверя в точния му превод: "Ти гониш, стигни ме!" После ръката й се сви в юмрук и се заклати в неприличен жест. "Ще ме стигнеш друг път!" Нещо такова трябваше да означава.

Заблъсках безразборно клаксона, дълги и къси сигнали, много дълги и много къси, може би трябваше да означават за Мария предупреждение, молба, биене на тревога, вик за помощ.

Но повече разчитах на предимството, което ми даваше новият мотор на ладата, на втора скорост гърмях като трактор, ама и като трактор - безотказно - се катерех нагоре. Разстоянието между двете коли намаляваше постепенно.

Дребни камъчета, изхвърлени от колелата на опела, забомбардираха предното ми стъкло, един по-едър го одра от лявото до дясното рамо, все пак му бях благодарен, че не се счупи - стъклото рядко понася раните, най-често го убиват изцяло. ("Летен автокрос за двама!" - аз, смръщен), помислих и за друго, че гумите на опела са износени и могат да изиграят лоша шега.

- Мария Лунинска-а-а... - извиках.

Нямаше ехо, но след двайсетина метра навярно навлязохме в някакъв звуков фокус, ехото от бучащите мотори сякаш десеторно увеличи броя на гонещите се коли и моето:

- Спрете, моля...

Моля... моля... моля... моля...

Втори по-голям камък изхвърча изпод дясното колело на опела и простреля десния фар на ладата. Чух как изхрущяха стъклата на десет, на сто фара...

- Моля ви...

Светнаха стоповете, опелът намали ход, спря и глупакът от ладата спря, угаси мотора, натегна ръчната спирачка и изскочи от колата. Това се бе искало и това се бе очаквало от моя страна! Опелът рязко потегли и докато аз, проклетисвайки, търчах обратно, вмъквах се в колата, дрънчах с ключовете да запаля, Мария извика нещо, на мен извика, но какво, завинаги остана неизвестно.

Гонката се възобнови.

С маневра, която нямаше как да видя заради неголямата гърбица от камънаци и смърч, опелът се появи изведнъж не вдясно от гърбицата и близо до мен, а вляво и доста далеч, с неочаквана пъргавина, сигурно пътят там бе равен или дори с наклон надолу. Завих рязко и се понесох и аз, но под колелата пясък или сипей, храстите деряха колата ту от тая страна, ту от другата, въпреки това по въображаемия диагонал настигнах опела, така си мислех, и тогава неочаквано едва не влетях в дерето. Опелът - там, аз - тук, демаркационната линия беше непреодолима. Значи горе някъде е имало проходимо място и Мария е минала по него; отсреща опелът за миг се скри в храсталаците, пак се показа и се понесе надолу в лудешки слалом. Нищо не можеше да се направи. Загубих играта. Да пълзя двеста-триста метра нагоре, да търся прохода, щеше да ми отнеме сума време. Играта беше загубена, освен ако...

Моторът изгърмя, вече знаех какво искам и колата ме слушаше, доколкото можеше, разбира се, неравностите ни подмятаха двамата, объл камък - късно го забелязах - подхвърли задницата на колата, очаквах да се преметнем презглава и да паднем по гръб, но ни се размина, а ето че наближи и онова мостче, направих широк плавен завой, необходимо ми беше да се засиля, за десните колела бях спокоен, за тях имаше половинметрова пътека от изгнили дъски, които все някак щяха да издържат тежестта при добра скорост, обаче левите, ако не уцелех точно гредата, гола и надигната като оглозгано ребро, щеше да бъде зле. С форсиран докрай двигател и на пълен ход поех по опънатата мислена нишка, която се теглеше под левите гуми и ги свързваше с гредата, чух някакво скърцане зад себе си, не беше скърцане на греди и дъски, нещо метално се откъсна от колата, кормилото се опита да ме надвие, май изтървах гредата, усетих безтегловност и полетях надолу, обаче - не, предните колела тупнаха на отсрещния бряг, пружините изстенаха отчаяно, поеха удара и колата с още един скок се отдалечи от опасното място.

Минаването ми на отсрещния бряг беше закъсняло, не успях да пресека пътя на Мария, още като правех завоя, видях профучалия надолу опел, в него седеше човек, когото не го е грижа за спирачки и за кормило и който е изоставил дори кормилото на очите си - за миг зърнах поглед, насочен в нищото...

Бях закъснял - много закъснял - и обездвижен - предната лява гума висеше на парцали - въобще, как ли бях минал по гредата?

Смених гумата и бавно се спуснах надолу, следвайки извивките на дерето чак до Мироша. Линейката тъкмо заминаваше, а шофьорите на няколко коли още коментираха разпалено и надничаха под моста, който пресичаше дерето. Скочилият долу от осем метра височина опел навярно много приличаше на кола и нямаше защо да питам какво е станало с Мария - линейките возят и за интензивното отделение, и за моргата.

ОБАДИХ СЕ по домофона:

- Дядо, прибирам се.

- Това целият квартал чу. Къде загуби ауспуха?

- Дядо, не излизай на балкона...

- Добре, ще изляза веднага на балкона, за да видя какво е останало от колата - отвърна той, но горе, когато влязох вкъщи, тревогата му беше за друго: - Това е то, когато котлонът е силен, а маслото малко, винаги прегарят картофите.

С опънати ръце заопипвах одименото пространство, което се надявах да е нашата кухня.

- Може би ще се намери нещо и не изгоряло, надникни в тигана, сигурно си гладен... - Аз измърморих, че май не съм, и той продължи: - Ние, старото поколение, не бива да се сърдим на пренебрежението и непрестанното омаловажаване на всички наши опити да ви сторим добро. Вие не го оценявате, вие - като правило, организирате живота си така, че да общувате колкото е възможно по-малко с нас.

- Дядо, днес не е петък, не е установеният ден за война между поколенията. При това не съм виновен за картофите - отвърнах, мислейки, че там на моста при Мироша май се търкаляше парче маркуч, което тогава не ми направи впечатление, докато сега само то витаеше из мозъка ми като изкъртена мачта от някакъв злокобен кораб.

Дядо спокойно напредваше в размишленията си, които не допускаха тривиални разсъждения - например, че внукът му е направил цялата кола на деруги, а той трябва да я кара на ремонт; не, дядо насочи вниманието си към огромно кълбо от факти, поначало заплетени, и ме призова да ги разплетем с общи усилия.

Дори не поддържах разговора - аз чаках.

ЛЕКАТА КАРТОФЕНА МЪГЛА продължаваше да се стеле из апартамента, отвореният прозорец в кухнята не беше достатъчен, да я изсмуче ("Бих отворил и другите прозорци и бих пуснал вентилатора" - аз, намеквайки на дядо), но дядо си говореше за своето.

- Е, щом не е петък, млъквам.

Още преди години той разкъса непрекъснатостта на споровете ни, като предложи да се въведе традиция, аз се съгласих и петъкът бе обявен за ден на сблъсък между поколенията. В останалите дни ние мимоходом можехме да кръстосваме шпаги, обаче никакво безредие не се допускаше, в тия шест дни се отнасяхме с обич един към друг, и всякакво заяждане бе забранено, но в петък аз се нахвърлях върху неговите разбирания, които смятах за овехтели, консервирани, мухлясали, риторични, а той се нахвърляше върху моите идеи, които дори не били идеи, а контракултурно номадство, гламави, несериозни, развейпрахови, нехранимайковски, диви, малолетни, ограничени, егоистични, неандерталски и тем подобни. Крещяхме - аз и дядо имаме баритони, преминаващи в тенори, само при свръхвъзбуда - и горките ни съседи може би упрекваха дядо, че ме налага с каиша ("Момчето все пак е голямо!" - някои от тях, навярно), или го съжаляваха, че аз хвърлям чупливи предмети по него ("Какво младо поколение расте!" - повечето съседи, навярно). Всъщност в петък ние също се обичахме, само че по-шумно. Приличаше на стърженето на две зъбни колела, които, докато се зацепят и завъртят, вдигат шумотевица до Бога.

- Това, че не е петък, не те освобождава от задължението да сготвиш за обед! - Дядо бръкна в тигана, набоде нещо с вилицата, но не посмя да го покаже на бял свят.

- Ти нали сготви? Нали за всичко те бива?

- Умираш си да ме питаш нещичко, питай.

- Нямам какво да питам.

- Да речем, че мислите ти не са въпросителни, тогава ги изложи каквито са.

- Не е нормално да продавам краставици на краставичар.

- Няма значение. Аз съм един ограничен и деформиран от професията си следовател.

- Бих направил компромис за твоята ограниченост.

- По принцип фабулата на престъплението е фабула на роман. В никакъв случай - криминален роман.

- Звучи малко...

- Нали те предупредих? Мнението не пречи на проблема да намери своя литературен статут. Престъплението е ситуация, ред ситуации понякога, предшествани от морална обосновка или от душевна аномалия. Престъпникът съответства на трагичното в литературата и затова буди у нас съчувствие. Аз съчувствам, понякога съм обичал престъпника. Важно е от какво се ръководиш - обичта е по-верният принцип на действие. Отвращението ще те доведе до глуха улица, понеже никога не би се вгледал в нещо противно, нито би го опознал.

- Людоед, който се отказва от людоедство.

- Следователят не е людоед. Но дори людоедството трябва да се разглежда като етична стойност, ако се придържаш към литературния статут на разговора ни. Което не очаквам от теб.

- Аз изпитвам чувство на превъзходство. Положителният герой - спрямо отрицателния.

- В добрата литература те са равностойни и ако някой има предимство, това е отрицателният. Положителният често се получава плосък. Освен това в разследването не бива да те интересува хронологията, а логиката, от чието нарушение се ражда престъплението. Яснотата...

- Понякога в литературата се допуска неяснота и двусмислие.

- Следствието трябва да бъде подредено.

- И карнавалите са забранени, те са...

- Шум и беззаконие. Границата между различните престъпления е деликатна като границата между синонимите.

- Започваш да смесваш категории и нюанси, които трябва да бъдат разграничавани.

- "Престъпник" е синоним на "човек".

- Ужасно далечен синоним!

- А ден без престъпление или помисъл за престъпление трябва да се обяви за международен празник. Но - не, все ще се намери някой глупак да върви по оградата на гробището, едва пази равновесие, отгоре на всичко е бос и е стъпил предварително в тенекия със свинска мас, всеки момент ще се подхлъзне и ще падне отвъд. Ще умре нещо от него, защото престъплението, имам предвид убийството, е частично самоубийство.

- Престъплението, имам предвид убийството, е траурната лентичка на ревера на хуманността и ако ще целокупната човешка хуманност да е облечена в костюм от бял фланелен плат, надолу с бели чорапи и бели обувки, нагоре с бяла шапка, всичкото бяло не се ли зачерква от оная мръсна, черна, долна, противна, абсурдна траурна лентичка?!

- Кого са убили?

- Две Марии.

- Защо не тичаш...

- Да бе: аз тичам - нищо, че не знам накъде и не знам кога - тичам и изпреварвам убийството на третата Мария с една минута, предотвратявам го и то пада на земята, разстила се, аз тичам по него, стъпквам го, но да не забравя после да си изтрия обувките, защото дори предотвратено, престъплението е опасно нещо - просмуква се през подметките, гангрена, и ми ампутират двата крака до коленете! Я кажи нещо за Голямото ненужно езеро, вместо...

- Започваш да се държиш като в петък!

- Всичко, каквото правя, го правя от любов!

- Истината е, че си неподозирано присъствие на себе си вътре в себе си. Не знам каква доза, но си и извън себе си.

- Позна. Плувам частично в Голямото ненужно езеро! Карат ме да плувам и да вадя плоскодънни риби, вероятно гигантски бели акули, които мразят всички Марии и ги избиват под носа ми!

- Нещо по-конкретно?

- Чакам да ми го кажат по телефона.

- Смъртната опасност понякога не идва от фрактурата на черепа, понякога не се поддава на класификация, понякога е нещо нематериално, безплътно, феноменално несъществуващо... Какво чакаш да чуеш по телефона?

- Ако дори се досещах... Знаеш ли какво ми е интересно? В първото хилядолетие преди новата ера египетските престъпници и две хиляди от новата ера нашите престъпници, щом извършат идентични престъпления, не са ли идентични и мотивите им?

- Внимание! Заминаваш за резерват с диви теории, където...

- Еволюцията на престъплението все пак трябва да се е движила по странична пътечка от еволюцията на човечеството.

- По същата. За съжаление.

- Ако се вземат предвид фактите... - Запънах се.

- Изглежда ще се наложи да направя компромис с надеждите си за твоето бъдеще. Представям си те като преуспяващ криминален инспектор, който умело строи от фактите автостради и виадукти...

- Минахме в архитектурния статут!

- ... носи се по тях със сто и петдесет километра в час...

- В стила ми!

- ... и смътно се интересува от хората, които произвеждат тези факти. А когато се срещнеш с един от тях, по-културен и с интелектуален замах, ще се стъписаш. Ще възприемеш нещата като сюрреалистичен аранжимент, ще се объркаш!

- Не съм склонен към стресове!

- Всеки е склонен. Само че някои са по-тренирани, други - по-малко. Какво искаш да ми кажеш за фактите? Или вече не искаш? Все едно, можеш - каквото имаш да правиш - да го направиш посвоему, ако смяташ, че моят съвет ще бъде трудно осъществим за теб. Коя дата сме днеска?

- Мисля, че е 28 август.

- Мислиш! А аз съм сигурен. - Дядо се доближи до календара и заби показалец в квадратчето "28 август". - Както бях сигурен, че е и петък. Инак би било грубо нарушение на традицията за войните ти срещу мен.

ОТ ДОСТА ДЪЛГО ВРЕМЕ погледът ми изучаваше телефона, сложен на малката масичка, и както повечето хора, вярващи, че слушалката подскача, когато телефонът звънне, и аз следях как въздухът над нея ще затрепти. Представях си Ганто в някаква гибелна (защо пък гибелна) северозападна посока от къщи, приближаваше се до телефонната кабина и търсеше стотинки, обаче ги нямаше ни в джобовете му, ни по тротоара, пръснати от благонамерен доброжелател, и в тоя миг се проклех, че не му напълних джобовете с тъй нужните ЗА МЕН монети. Но се надявах, че копелето до минута-две ще реши проблема.

- Радвам се, че е петък! - отри ръце дядо. - Щом сме във военни взаимоотношения, значи мога просто да ти направя скандал за обеда.

- Ами почвай.

- Опържи картофи, направи салата и подреди масата...

- Очакваш да бъда непослушен?

- Очаквам. И изпитвам предварителна радост от скандала.

- Не позна. Веднага ще сготвя. Само да си осигуря спокойствие по фланговете и тила. - Зад гърба ми беше телефонът, шнурът се спускаше надолу по стената и малко преди розетката белееше ключе-мързеливче, монтирано от мен, за да отделям света от останалия свят, когато поискам; сега исках и натиснах бялото бутонче.

Ненаправил и крачка към кухнята, чух "щранк".

Щранк?

Бутончето бе подскочило и телефонът бе включен.

Изключих го.

С картоф в ръка и с ножче за белене, вече от кухнята, чух "щранк".

След петия път - аз да изключвам, а външният свят да включва телефона и така да мята примка на шията на моя свят, се отказах - и телефонът звънна.

- Понеже... - чух калташкия му глас, - понеже знаех предварително, че ще потърсиш пълна изолация, напрегнах техническия си гений и пригодих ключето да не изключва телефона, още сутринта я свърших тая работа. Добре съм направил, да?

- Калтак!

Беше Ганто. Каза ми за Мария Зарина, тонът му, съдържащ заплаха, в края бе обхванат от общ ужас, дошъл сякаш от мен към него.

- Пак ли ще закъснея? - попитах.

- Не можеш да не закъснееш. Не можеш да отидеш навреме, понеже навреме би било, ако си отишъл преди пет-шест години.

Затворих телефона и повдигнах рамене.

- Дядо, тръгвам без колата, изглежда съм загубил ауспуха.

- Трийсет и седем години карам кола и досега ауспух не съм губил!

- Сигурен ли си, че са трийсет и седем? Ами ако са трийсет и шест? - изкрещях и го оставих да мисли дали не е сгрешил с една година.

ПОДПОМОГНАТ ИЛИ ПРОВАЛЕН от разсъжденията си, които идваха малко по-отгоре, от над косата ми, от над което започваше там, от над края на Вселената, търсех прекия път за решаването на задачата, била тя нерешима и самоубийствена и била тя дяволите да я вземат! Вече ме интересуваше само началото. За да стигна до "З" - Зарина, казах си, трябва да се върна на "А" - Андова.

И се върнах.

Всъщност не беше нужно да правя кой знае какво, за да получа истината, просто се заразхождах по тротоара.

Съседката-съгледвачка тутакси пъкна в двора, хвана една мотичка и взе да копае в лехата. Беше ясна като сигнална ракета през нощта: тук съм и ще следя да не изнесеш мебелите!

- Ще ме поканите ли да поговорим? - Стоях на портичката, а тя стоеше подпряна на мотичката с наклонена встрани глава, сякаш буренът, който току-що бе отскубнала, все още привличаше вниманието й.

Разговорът тръгна зле. Тя имаше някакви свои намерения и несигурно се приближаваше към охраняваната зона на моите интереси, където навярно очакваше, че ще стреля без предупреждение. Опита се да се изплъзне.

- Аз съм болна жена.

- Кога? По-рано или сега?

- Сега, сега...

Има си хора с хамелеонско здраве, което винаги успява да ги разболее в подходящ момент.

- Гражданко! - предупредих я; знам, че такова обръщение не поощрява, обаче...

Тя ме изгледа намръщено. Ако не внимаваше в плетката на лъжата, щях да я улича и тя разбра. Започна отначало.

Някъде през девет стаи в десета, навярно в кухнята, капеше чешма - кап... кап... кап... водна рима до безкрайност.

И ТЯ ИЗВЕДНЪЖ ЗАПОЧНА ДА ГОВОРИ другояче, някакво забележително преброждане на спомените може би я доведе до такава ясност.

- Мария беше пощальонка. Мъкнеше тежката си чанта по стълбища и входове, пущаше четириъгълни вести, молби, честитки, плащаше пенсии. Помня оная есен... "Как е, бай Панчо?" - попита Мария, попита тихо, да не прогони съня, споходил пейката пред входа на вашия блок и седналия на пейката бай Панчо. Ти не го знаеш бай Панчо, в крайния вход живее, Боже опази, то и сега си живее де, ама е в крайния вход, вие, младите, откъде ще знаете кой старец дреме край крайния вход на вашия блок. А Мария го знаеше. И аз го знам. Ей така си дреме: ръцете на корема, главата килната на лявото рамо, толкова удобно, сякаш е на легло. Мария се навеждаше към него и го гледаше. Обичаше съня на старите хора, дето си играе на криеница с тях - нощем те го търсят и не го намират, денем той ги търси и все ги намира и сигурно с думите на децата, когато си играят на стражари и апаши и се стрелят, и си викат "Падай, убит си!", сигурно и старческият сън така казва: "Затваряй очи, заспал си!"

Тя прескочи нещо, или две неща, потропвайки с два пръста по масата, и се върна на същото:

- Мария вече от два месеца си беше наумила да бие бай Панчо и мъкнеше в пощальонската си чанта шише мастика, две чаши и буркан с мариновани краставички, но все не улучваше сгоден момент. Я хора минаваха, а бай Панчо спеше, я Мария правеше абонамента - нали ти казах, че беше есента... Докато чакаше, и нея я хвана старческото безсъние. По цяла нощ слушаше на касетофона как е спала по-рано и едва изтрайваше да стане пет часът, че да отиде да отключи пощата. И една нощ тръгна право към вашия блок, към бай Панчовия блок. А бай Панчо - пак спи на пейката. Събуждай се, рече му, и давай да пием, искам да се налочиш като свиня, да ми опротивееш, инак не ми дава сърце да те набия. Бай Панчо се понамести на пейката, премигна и пак нищо не разбра. Попита: мене ли ще биеш? Що мене ще биеш? Ти си я докарал дотука, тебе ще бия - рече му Мария и подреждаше софрата на пейката, шишето, чашите, буркана с краставичките... Бай Панчо присвиваше очи срещу мастиката, гледаше я като жена, с която някога се е развел, а сега пак го карат да се ожени за нея и той се чуди ще му се понрави ли, или няма. Едно време носех, рече, ама от години не пия, на мене малко ми се спи. Мария напълни чашите догоре и след първото близване и двамата ги обърнаха до дъно. Бива я пущината, призна бай Панчо, дъвчейки краставичката, Мария пак наля. То и аз, рече, не съм пила освен чашка на голям празник, но тая нощ ще се надпиваме, че трябва да те набия. И взе да го пита защо е дал всичките си спестявания на сина и снахата. За да ме гледат на стари години, отвърна бай Панчо. Мария го попита, какво са направили те с парите му. Купиха си апартамент и - сбогом, тате, карай я някак си сам и с половин пенсия, нали с другата половина помагам на внучката, студентка е момичето, отвърна бай Панчо. Мария го попита защо спи на пейката. Страх ме е да не умра, като спя вкъщи, и да ме открият по миризмата след седмица, отвърна бай Панчо.

Съседката се размърда на стола.

- Нали ти казах, че Мария от два месеца го дебнеше заради обявата. Прочете една обява, лепната на стената на входа: "Търся съквартирант, възрастен мъж, самотен." Бай Панчо я беше залепил. Обаче не го наби. Само му каза, че понеже и тя не може да спи нощем, ще идва да си приказват двамата до сутринта, каза му, че е скъсала обявата, да не чака, че вкъщи имала страшен хладилник, пълен с какво ли не, и понеже била сама и не можела да го изяде, и за да не се развали, щяла да носи всяка вечер по нещо, да ядат заедно, за да си правели компания де, човек като бил сам, не му било сладко.

Съседката се позамисли, после продължи предпазливо:

- Понякога Мария ми казваше, че й никне гърбица, навътре никнела, в нея, но не било физически недъг. И когато гърбицата подпряла сърцето й, когато го метнела и нанижела на ребрата, щели да кажат: "Боже, какъв силен напречен и преден инфаркт!" Или нещо такова щели да кажат. И днеска сутринта нещо такова каза докторът, ама трябва да знаеш, че не е вярно - Мария я убиха. А да знаеш колко изправена ходеше, нали гърбицата я подпираше отвътре, по-изправен да ходи човек не си виждал. Какво друго за Мария? Не беше от хората, които обикваш веднага - нито беше усмихната, нито беше любезна. Мъкнеше пощальонската си чанта нагоре-надолу по улицата и как разбираше, откъде научаваше, зър, натискаше звънеца на някоя врата, често не звънеше, направо влизаше и... Спомням си, че преби от бой един мъж от блок 98, никой не узна защо го би, повече от месец оня лежа на легло и близките му искаха да заведат дело, но той не даде, значи е имало за какво да го бие Мария. Остави това, ами като се оправи, почна всеки ден да й пуща по едно цвете в пощенската кутия... Мария подреждаше къщи, избираше абажури и пердета, къпеше деца, хранеше гълъбите на квартала, тя накара жената на Жоро, бременна в деветия месец, да не му ражда детето, защото Жоро си изпиваше заплатата за два дена и после я риташе и псуваше, че не идела да поиска пари от техните. Твърдяха, че се държал добре с нея, когато бил трезвен, но никой не беше го виждал трезвен. Та жена му послуша Мария и се отказа да ражда. Жоро взе да й вика кобила: "Кобило, само кобилите носят по единайсет месеца!" А тя като изкара и дванайсетия месец, Жоро се опули насреща й: "Ма ти наистина ли няма да го раждаш?" А тя му рече: "Докато не станеш човек, няма, това е положението!"

Надигнах се спокоен, но напрегнат в себе си:

- Чак такива работи са невъзможни. Хайде, кажете нещо друго.

Тя трепна, изгледа ме продължително и зениците й се разширяваха и свиваха, сякаш някакво изключение на природните закони удряше там удивителни - че може.

- Той и Жоро не вярваше, никак не вярваше. Рече, че сигурно е фалшива бременност, и се потруди да й направи истинско дете. Жена му пак хвана, стигна до деветия месец и нищо не роди. Само на вид беше все едно че носи близнаци.

- Две са седели в утробата й, така ли? - не се въздържах, свих два пръста на лявата си ръка и ги захлупих с дясната, като че ли те бяха Жоровите деца, които си седяха там вътре в жена му и не се раждаха. - А Жоро?

- Жоро... Спря да пие, спря да я тормози, по цял ден я молеше да роди и да не го прави за смях пред хората, че жена му уж бременна, пък дете няма. А тя отсече: тц, като родя и спрат да ти се смеят, пак ще се запиеш, тц! И поиска да мине поне една година, да се увери, че връщане назад няма, тогава щяла да роди. Жоро, къде ще ходи, съгласи се, кротна, после жена му роди две наведнъж, две момичета. Първото на две годинки, второто на една. И добре си живеят, виждам ги понякога в неделя в парка... Сутринта не ти казах, Мария не си умря вкъщи, у Жорови умря, отиде да помага за рожден ден ли, за имен ден ли, и там... паднала до печката... Аз, като разбрах, отидох да кажа на бай Панчо. А той помълча и попита: къде, викаш, умряла, у Жорови ли? Ами то къде да умре кукувицата, дето цял живот си е снасяла грижите и доброто в чужди гнезда - в чуждо гнездо ще умре. Ей така ми каза и задряма на пейката, ама плачеше, усетих го, нищо, че бузите му бяха сухи.

Съседката стана, наведе се през масата към мен и ужасно тихо, следях мърдането на устните й, зашепна:

- Излъгах бай Панчо. Не му казах, че Мария е убита. И тебе за едно нещо излъгах - че Мария все беше весела и не плачеше. Плачеше, ама никой не знаеше, че плаче, защото плачеше само като валеше дъжд, да не я видят, иначе, казваше, било неприлично. И всички мислеха, че тя не плаче.

НЯМАШЕ НИКАКЪВ ВЯТЪР, докато тя разказваше, щом свърши, изведнъж повя откъм улицата, имах чувството, че там нещо става или че някой ме чака. Тръгнах натам със знанието, че Мария Зарина е...

Насреща ми стоеше Ганто, пъкнал отнякъде, откъдето пъкват Гантовците.

- Мария Зарина е паднала от високо, нали?

- Паднала е или са я бутнали - това ти ще докажеш. Ела да те заведа.

Въпросният кулокран стоеше извън сградата на комбината за панели. Като го гледах отстрани, много ми се искаше да го сравня с огромен щъркел, но той беше боядисан в жълто, а жълти щъркели няма. Мария Зарина, фотожурналистката, двайсет и седем годишна, командирована да направи репортаж за нашия домостроителен комбинат, се поразходила по стрелата на кулокрана, за да направи снимки отвисоко. И паднала. Долу бил строеният бетонен батальон на панелите, но тя паднала между два панела, на меко, върху трева, докато дошла линейката, била още жива, чак по пътя за болницата...

- Виждаш ли стрелата на крана, по нея тръгна журналистката. Издебна, че кранистът го нямаше, и хайде да правим снимки от птичи поглед. Поне да пълзеше по стрелата, а тя права маршируваше горе и току щракваше с апарата, току щракаше... Значи, хем права върви на такава височина по кръстосаните винкели, хем с едно око гледа, защото другото е навряла във визьора на фотоапарата. Нали я наблюдавах ей оттук - загуби равновесие, олюлее се, разпери ръце, хà насам, хà натам, засмее се и пак тръгне, пак се олюлее и пак тръгне...

- Защо не се намеси?

Изгледа ме, сякаш наруших порядъка на строго подредените му мисли и той сега по каталог ще трябва да търси докъде е стигнал.

- Бях далече.

- Колко далече?

- Колкото теб! Точно толкова! Глупак! - Но злобата му веднага изфиряса и взе да показва как е вървяла Мария Зарина по стрелата. Люлееше се и пазеше равновесие по пътеката между панелите.

- Още ли си пиян?

- Ами да! - Очите му радостно светнаха. - Искаш ли и ти да пийнеш? - измъкна бутилката от джоба си и щедро ми я подаде. - Не искаш? Хà! Аз - заради теб! - навири бутилката и се чу кълколене; вода се пие така, ала беше водка, знаех.

Събори го изведнъж. Подгънаха му се коленете и се тръшна на земята с подвити крака, с разперени ръце - пиян Буда. Бутилката пред него стърчеше като атрибут от някакъв храм, който неподвижното божество Ганто можеше да си позволи. Клепачите му - единствено още подвижни - замираха бавно, сякаш зад тях Ганто създаваше точния сценарий на съня, който щеше да сънува, при условие че заспеше до минута-две. После рязко се наведе напред и разплиска праха и тревата с вика си:

- А твоята Мария е повлекана-а-а...

Въобще не трепна, че се приближавах заплашително към него.

- Твоята Мария е повлекана-а-а, обаче аз я приемам! Одобрявам това поведение, този живот, тези възгледи! Защо-защо-защо? Защото не виждам кой е имал право да духне началното презрение към едно девойче, което си гледа удоволствията! Затова: махни ги отминалите векове, махни ги патриархалните възгледи! Нашето време е друго, време нахранено, облечено, защитено, научено, осигурено, освободено, и ако искаме, репички ще ядем, ако искаме, ще застанем в позицията на удоволствието. Да се тревожат, които не ги бива да застанат в тази позиция. Мария я бива. Като не може с теб да отиде на кино - отива с друг, ти си зает със следователските си препускания - майната ти, замъква се с друг в дискотеката, виждал съм я, кълчи се като маймуна за банан и си го получава банана, замъкват я на някое таванче и й го дават, виждал съм я посред нощ да се връща вкъщи и съм виждал и теб, висиш като мокра конска опашка до оградата и я чакаш и нищо не я питаш. Защо-защо-защо? Защото си от онази плесен, на която генетично не е дадено да расте в позицията на удоволствието. Затова. А твоята Мария е от породата на добрите душици. Добрата душица е същество, степенувано в превъзходна степен, то подчинява мъжете, живота, удоволствията... Подчинява ги, но това е подчиняване, равно на коронясване. Ами помисли, всички уж настръхваме срещу добрите душици, а като не са наблизо, ставаме тъжни, казваме, че не ни обичат, усамотяваме се, захващаме се да отглеждаме в сърцата си първите молекули инфаркт или направо си завъждаме пет-шест търтея в белия дроб, а после на скенера се виждат като разсейки от болест, онкологично запретена да се произнася пред станалите ни на каучук погледи. Говоря за друго. Човек знае или не знае къде е спасението му, обаче организмът му знае. Организмът казва: спасението ти, човече, е в слабините, тоест в удоволствията, организмът знае колко е важно и спокойствието, и чистият въздух, и хапването и пийването, и хи-хи-ха-хо-то... Въобще, организмът се грижи по-добре за себе си, отколкото ти за него. Така е при плесените като теб. При нормалните хора, имам предвид твоята Мария, не е така - на нея не й пука как я караш и какво те гложди, тя си гледа живота! Виждал ли си огледалото от вътрешната страна на вратичката на гардероба? Тясно, високо огледало, кристално. Питал ли си защо гардеробът е срещу леглото, а между леглото и гардероба е масата? За да не се сетиш веднага, че само гардеробът е срещу леглото, защото масата не е тежка, не е закована, тя се издърпва и вече нищо не пречи да се отвори вратичката... Мария сяда гола на леглото - ама ти си й отказал, ти си бил зает, ти си бил без настроение, а друг не е намерила точно сега, - седи гола, гримира се, като се гледа в огледалото отсреща, много внимателно се гримира, защото трябва да се хареса, да се влюби в себе си, не можеш да го направиш, ако не си толкова влюбен в себе си и в удоволствията, онова... Сещаш се. Когато се гримира, започва да... Не се ли питаш как съм я видял? Не се питаш. Викаш си: няма как да я е видял. Само че аз съм гълъб. Гургулица. Врабец. Кацам на перваза на прозореца и гледам...

Не трепна, не се стресна тоя Буда, въпреки че бях коленичил пред него, за да ми е по-удобно, и равномерно потупвах юмрука на десницата си о дланта на левицата. Това е хубав начин да натрупаш и внесеш енергия в побойническия си влог и да я изтеглиш, когато ти потрябва.

От такъв удар...

Претърколи се три пъти презглава и остана разпрострян ничком, смятах, че няма да помръдне поне до вечерта, но безсмъртният Ганто напъха ръка под себе си и измъкна парче от нещо съвсем черно. Повдигна го високо и целият засиял от възхита, се провикна:

- Гледай какво намерих!

Беше парче от черен маркуч.

МОЯТА МАРИЯ ме посрещна с въпрос:

- Да не би да отиваме на кино? Чаках те, знаех, че ще се съгласиш...

Отместих я грубо и нахълтах в стаята й. Избутах масата и освободих достъп до гардероба. Отворих вратичката с онова леко отдръпване на цялото си същество, което всякога ни съпътства, когато очакваме да се появи отражението ни било в стъкло, било в огледало.

Нямаше никакво огледало, нямаше ни гвоздеи, ни следи от залепване на проклетата отразяваща плоскост, заради която бях свалил ръкава на ризата си до долу, защото имах намерение да я строша с лакът. Веднага, на секундата, а не да търся някакъв подходящ предмет за трошене.

- Какво търсиш?

Премълчах.

- Ти си чудесно момче! Откога искам да ти го кажа и все нещо ми пречи, но сега имам късмет...

Усетих, че почва да се навива, че първите акорди вече звучат. На мен ми беше добре дошло, тя не се и досещаше аз колко бях навит на спиралка.

- И сега имам късмет да те питам от трето лице: ти, чудесно момченце, как гледаш на своята Мария и дали тоя ти поглед я топли вечер, та тя отмята завивката и си казва - ах, колко съм ощастливена?

- Напоследък нещо не е наред, Мария, забелязах.

- Напоследък си забелязал, но ме питаш едва днес? Чудесно момченце! Знае ли чудесното момченце, че неговата Мария е ужасно учудена, че светът е престанал да се учудва, че когато има луна, нощем е по-светло, че на припека е по-топло, че котетата се раждат слепи, че птиците летят, че водата тече, че с ютията се глади, че тебеширът е бял, че дъждът е мокър, че човек плаче не само когато е тъжен, че морето е солено, че оградите ограждат, че вратите се отварят и затварят, че краставиците биват и горчиви, че в болниците мирише на карбол, че децата боледуват от шарка, че носните кърпи имат пол - мъжки и женски, че... Знае ли момченцето, че неговата Мария не може да понася самолетите тъкмо защото съкращават разстоянията? Неговата Мария смята, че съкращаването на разстоянията е първопричина за алиенацията. Понеже винаги можеш да отидеш за един час от София до Варна при леля си - и не отиваш. Ако трябваше да отидеш дотам с волска талига и би пътувал месец и половина, ти би се подготвял за пътуването месец и половина, което би означавало "мисъл за леля", би пътувал месец и половина - "мисъл за леля", би стоял при нея месец и половина "мисъл за леля", би пътувал обратно месец и половина - "мисъл за леля", крайният резултат излиза шест месеца, половин година "мисъл за леля". А не - час натам, час там, час насам - три часа "мисъл за леля". Защото тия неща са равенства с три страни, да не ме чуе математиката, и нищо не може да се направи срещу това. Знае ли чудесното момченце, че неговата Мария не понася обществената единица "семейство"? Защото е разбрала, че тази обществена единица е преса за правене на картофено пюре от любовта? Представяш ли си? Двамата сте имали един голям хубав картоф и вместо да го посадят, за да се роди друг голям хубав картоф, от който да се роди друг, хващат, че сваряват картофа, необелен го минават през пресата, сядат и го изяждат. И после - остава им брачното свидетелство, което е документ, сиреч не може да бъде сварен и минат през пресата като зеленчук, и това е.

- Градинарски си настроена.

- Точно улучи. Десятка попадение. Аз съм градинарски настроена, а ти не си! Какъв ужас, че някога ни викаха "близнаците"! У вас в мазето какво има? Буркани, туршии? Нямате? Е, значи, имате паяжини. Ще си направиш ли труда да слезеш в нашето мазе? Излишно е. Ще ти разкажа в какво съм го преустроила, но се надявам, че няма да ме издадеш на никого. Поне в името на това, че сме били някога близнаци, да? Не ти вярвам, но все едно! Долу съм организирала металургично предприятие, малка доменна пещ и безотказен прокатен стан. Събирам градинарски ножици, крада градинарски ножици, конфискувам ги от градинарите, купувам ги от магазините - иди да потърсиш, няма да намериш една бройка в града и околностите! Знаеш ги градинарските ножици с дългите дръжки и с клюн на пеликан, нали? А аз не ща да ги зная, претопявам ги и произвеждам ножички за маникюр, ясна ли съм, разбираш ли ме?

- Мисля, че си прекалено млада още и затова не те разбирам.

- Не се пиши за немощен старец. Пък не мога и да те чакам да остарееш, че да почнеш да разбираш.

Горкото момиченце, не й казах, че младостта е една гатанка, която и старостта не успява да отгатне.

- Говорехме за ножички - подсетих я.

- Страшно рентабилна работа - от една градинарска ножица излизат 428 ножички за женски нокти, малки и фини. Не се блещи! Мразя облещените муцуни, които всъщност репетират да се облещят, а под кожата им няма и грам облещеност! Ще обясня: градинарските ножици подрязват филизите, които са щръкнали встрани, израснали нагоре, отдалечили са се от колективната равномерност, напуснали са редицата, изкривили са колоната, нарушили са парадния усет на градинаря и той щрак-щрак, клъц-клъц, ги подкастря, подрязва, изравнява, тоест неговата професия е професията на изравнител. Ами ако окастри някое изключение, например говорещ филиз или единственият филиз-преводач от езика на пеперудите, или филиз-гений? Е, тъкмо затова обикалям парка и градинките и дебна градинарите, приближавам се тихичко към тях и - пуф по главата с тоягата, зашеметявам ги и отмъквам оръжието им. Не ти харесва? Пука ми!

- ... Исках да те попитам срещу какво друго...

- Срещу еманципацията! Не я понасям! Нямам никакво желание да вървя рамо до рамо с мъжа, както той иска, и дори с едни гърди пред него, понеже бюстът ми осигурява такова предимство по отношение на финишната лента.

- Може ли да кажа...

- За бюста ми? О, по този въпрос сме те слушали предостатъчно, няма нужда! Виж, съвсем не сме те слушали да се обръщаш към мен като към нежно, крехко съзнание, което ще се чувства дваж по-женствено тъкмо тогава! Не си роден такъв! Ти си каменар и мен смяташ за каменар и най-честото ти обръщение е: вземи, малката, чука и поблъскай камъните, че батко ти се е поуморил! И аз блъскам, за да ти угодя, за да ти покажа колко съм еманципирана, дяволите да я вземат тая еманципация!

- Ярко противоречие - само еманципирана жена е способна да воюва, а тъй като ти...

- Не дрънкай! Не, май аз се раздрънках. Млъквам. Какво искаше да кажеш?

- Че си се променила.

- Така е.

- Напоследък става нещо, което не мога да си обясня.

- Така е.

- Два пъти си ходила на диско без мен.

- Така е.

- Преди месец те дочаках далеч след полунощ пред вас и не те попитах откъде се връщаш.

- Така е.

- Ще ми обясниш ли?

- Тц.

В ПЕТНАЙСЕТ И ПЕТНАЙСЕТ ЧАСА се обади Ганто да тръгвам - четвъртата Мария. Мария Дикова, която живееше в центъра на града, на втория етаж, непосредствено над кафе-сладкарницата. Прозорците на стаите гледаха към терасата на сладкарницата, към кръглите маси, засенчени с червени плажни чадъри и с шумна гълчава независимо от горещото следпладне.

Значи, заради шумната гълчава не е бил чут изстрелът, предсмъртният вик или виковете на агонията - по инерция изградих глупавата схема на престъплението, глупава, защото прозорците бяха отворени именно да се изветри пропан-бутанът; празната бутилка от газта стоеше в антрето, с газ се беше отровила Мария, а газта, както се знае, не стреля с пистолети. Огледах стаята, последователно пода, тавана, в такива стаи винаги усещам, че под тавана остава сянката на амока, докарал човешката душа до самоубийство, и всеки път в напукания гипс на корнизите или в розетката на полилея съзирам лапите му, понякога по двайсет, струва ми се, че амокът е по-многорък от Буда.

От старателния оглед не направих никакви изводи освен един - че тук присъства парчето маркуч, сложено от някого на перваза да подпира крилото на прозореца, за да не се затвори от течението. Беше като натрапваща се видимост при четирите смърти, без да обяснява нищо. От съседния апартамент, където позвъних, излезе приятна жена с подпухнали очи, мачкаше кърпичка и подсмърчаше:

- Още снощи е пуснала газта, сутринта цялото стълбище миришеше, тогава повикахме линейка, но беше късно... Тя беше такъв човек, пък ей нà...

НЕ, НЕ СМЯТАМ, че коя да е моя мисъл е свестен материал за градеж на що-годе приемлива хипотеза, както не смятам, че когато човек върви бавно, гледайки в краката си, мозъчната му дейност е по-продуктивна, и въпреки това на излизане от апартамента на Мария Дикова вървях тъй, влачех се.

- Клименте...

Беше бащата на моята Мария, казваше се Дарин, в детството Мария му прикачи "цар Дарий", така се обръщаше към него и аз по задължение трябваше да го наричам чичо Дарий. Нямам сведения за характера на същинския цар Дарий, обаче нашият цар беше притеснителен, стоеше с присвит корем и прилепени към тялото ръце, много присвит корем и много прилепени ръце, сякаш непрекъснато се намираше в претъпкан автобус. Само очите му излъчваха широта и освободеност, които, уви, никога не помагаха на жестовете му.

Всяко лято чичо Дарий и леля Севка прекарваха на вилата, всъщност стара къща в една махаличка след Мироша, с голям двор, градина и лозе. В началото Мария ходеше с тях, но щом поотрасна, каза, че не иска, че по-добре й било в града, и цар Дарий нямаше как да не се съгласи с капризите й. Чичо Дарий беше добър и посвоему честен човек. Поне така го възприемах до този следобед, когато ме спря на улицата.

- Клименте... Здрасти. Дойдох си специално от вилата, щях довечера да те търся, ама разгеле, че сега се срещнахме.

Зад гърба ми беше кафе-сладкарницата ("Над която е живяла Мария Дикова" - аз, в минало време за Мария Дикова), кой знае защо тая сладкарница беше известна сред младите като "Лос Анжелос".

- Чичо Дарий, да влезем да те почерпя едно кафе?

- Не знам - повдигна рамене, - струва ми се, че това, което искам да ти кажа, съвсем не заслужава да ме черпиш. Глупаво ще е и аз да те черпя, след като ще ти приказвам... Добре де, всеки ще си пие своето кафе. Хайде.

- Леля Севка, и тя ли се върна? - попитах колкото да запълня разстоянието до тротоара, до масата, до крайния чадър, където се настанихме. Още като произнесох името й, вдъхнах въздуха с разширени ноздри. Майката на моята Мария беше жена дъхава, жена шишенце, в която сякаш бяха насъбрани парфюмите на шестнайсетгодишната й възраст, а сега минаваше четирийсетте и пак беше луда по парфюмите. Човешка слабост, непречеща никому, даже благоухаеща, защото леля Севка имаше вкус и усет за мяра.

- Не, там остана... Клименте...

Усетих, че търси откъде и как да подхване. Понятие си нямах за какво ще става дума, съзнанието ми се занимаваше с Мария Дикова, с бидона газ, с разплаканата съседка, с отворения прозорец (погледнах нагоре), с парчето черен маркуч. Този маркуч ще ми...

- Не ме слушаш, Клименте.

Изглежда тази ми отвратителна черта, да не чувам хората, започна да придобива такава популярност, че ако не вземех мерки, в края на краищата по-добре щеше да си отрежа ушите, и без това нямаше да ми трябват.

- Да, прощавай, бях се замислил.

- Замисли се върху това, което ти говоря. Виждаш, че не увъртам. Ах, да, ще ти повторя: не съм съгласен ти и Мария да се ожените.

- Остава да попитам защо? - бях спокоен, наистина бях спокоен.

При нормален режим на подготовка за подобен разговор отговорът на моя въпрос би трябвало предварително да е огледан от всички страни като стомничка - да няма пукнатини, да няма нащърбености и да е със съответното приемливо оцветяване. Но явно че режимът е бил ненормален, защото чичо Дарий се сащиса, въобще не беше готов да ми отговори и осъзнаваше невероятния пропуск в изчисленията си.

- Чичо Дарий, нима си очаквал да кажа: благодаря, радвам се и да си замина?

- Не, разбира се, има много основателни причини да съм против... - личеше, че се ядосва на себе си. С длан затърка брадичката си, така моята Мария прави, когато се ядосва на себе си, само че го прави с опакото на дланта. Интересно как такива жестове се предават по генетичните пътища и интересно защо бащата с длан, а дъщерята с опакото, възможно ли е една молекула в генетичния код да е поставена наопаки при дъщерята и затова... - Нищо, че не ме слушаш пак, Клименте, аз съм търпелив човек, ще повторя: професията на следователя е неприемлива за нашето семейство, следователят просто живее повече в моргата да оглежда трупове, отколкото вкъщи да гледа жена си. От него се носи миризма на формалин и покойници!

Диалогът е импровизирана драматизация на мислите на двама, които понякога са лоши драматурзи. Не му вървеше репликата на чичо Дарий.

- Друго? Извинявай, чичо Дарине, по-неоснователна причина не може да се изобрети!

Изразът на лицето му беше твърде особен - очаквах да се съгласи с мен, да не се съгласи, да се съгласи...

- Тръгвам... А, щях да забравя. Не значи, че като не съм съгласен да се ожените, ще рече да не си се мярнал пред очите ми или да не сте приятели с Мария, виждайте се, обаче... Абе с две думи, няма да се съберете, решено е. Край!

И си тръгна, без да си изпие кафето. Изненадах се, че сянката на чадъра за това време се бе изместила и кафето сега го пиеше слънцето. Ами че сянката се мести! Наистина изненада. Наивните изненади са чувства на детството, които някак са прескочили и в другите възрасти, затова са редки.

НЯКЪДЕ НА СТОТИНА МЕТРА от къщи вдигнах глава и видях Ганто, навърташе се край ладата, сякаш броеше драскотините, щедро подарени от трънаците над Мироша.

- Какво търсиш тук? - не скрих неудоволствието си.

- Дращя колата с пирон. Да ти дам ли и на теб едно пиронче, че да свършим тая работа по-бързо?

Проклето копеле! Издърпах бележката, затисната с чистачката към стъклото, и я прочетох. Ганто от своя страна я измъкна от ръцете ми и зачете на глас като на неграмотен.

- Слушай какво пише дядо ти: "Не съм взел колата да я карам на сервиз, информирам те да знаеш, че съм в клуба."

Проклетото копеле, от него отърване нямаше.

Или имаше?

Да речем, някой ви срещне насред улицата и ви тикне в ръцете цвете, не онова, което не понасяте ("Лъжат хората, че всички цветя са поносими!" - някакъв неизвестен философ), какво ще направите? Ще хвърлите цветето зад ъгъла.

- Да се поразходим - повлякох Ганто, зад ъгъла се опитах да го захвърля, обаче той ме настигна.

- И сега? - попитах.

Ганто стоеше с безразличен вид на стена на баня, покрита с бели плочки. Така ми се стори в началото на дългата минута, в която сякаш играехме детска игра на поглед в поглед - кой пръв ще премигне. Разбрах, че не е фаянсово безразличие, а пребледняване.

- Само не казвай...

- А кой да ти го каже?

- Недей, това заприличва на Мариин апокалипсис, това е невъзможно, неприемливо, недействително, лъжа!

- Досега да съм те лъгал?

- Бих предпочел. Но сега не трябва ли да спре най-после? Кажи, не искаш ли да ми съобщиш за убийството, за смъртта на петата поред Мария.

- Не искам - искам, глупости. Ти си глупак, Клименте, макар и да не ти личи, макар че прикриването на глупостта е прикриване на дупка с рогозка - няма начин в някой прекрасен ден да не се сгромолясаш вътре. Мария Павлова е мъртва.

- Вече?

- Убита, нощес. Само прилича на нещастен случай, но си е най-мръсно убийство. Бях преди малко в моргата, идентифицираха трупа. Паднала е от деветия етаж на високия блок в новия квартал. Досега е живяла в Русе, не е идвала от шестнайсет години тук.

- Кога е пристигнала?

- Снощи.

- Така... Родителите й ли я опознаха?

- Не, не са викали родителите й. Предполагам, че не са осведомени още. Искам да те посъветвам...

- Съвети от теб не ща!

Озъби се, показа зъбите си, с всеки от тях можех да закова тока си и да тропам като подкован по тротоара.

НОВИТЕ КВАРТАЛИ излизат от папките на архитектите, от споровете на комисиите, от одобренията на одобряващите инстанции, новите квартали не са наши, те са нови и никой не ги обича - дори които се настаняват в тях, а са съвършени, нямат грешка, от всяко микрорайонче наднича беглата фигура на нечие много задълбочено хрумване, че ето тук трябва да има пролука, палуба от трева, шатра за съзерцание, една бяла и една червена магнолия, които не нарушават пространството, а го правят екзотично; че ето там трябва да има мълниеносна забрава на пространството, съзерцанието получава страхотен удар по темето и с драскане се загубва в геометрията на свръхмодерна постройка - поща-кино-дневен бар - комбайн, кубче на Рубик, карантинно предупреждение: времето не е за съзерцание, а за други неща; че ето по-натам става някакво разместване на терасите, някаква самостоятелност на етажите, жилищните блокове узряват, зареждат се с мисъл, стават обредни, в тях се живее добре, чудесно, великолепно, стените не пропускат шумове, топлоизолирани са, има вътрешни панели от камъшит, които са "закопчани" просто и рационално, когато поискаш, можеш да свалиш два и да съединиш трапезарията с хола, за да посрещнеш двеста души на гости, или да свалиш един панел и да си направиш временен и по-пряк проход към детската стая и да преместиш дивана там, можеш въобще да префасонираш апартамента си според деня, датата, облачността, настроението си, изкипяването на кафето, появата на един молец. Обнадежденото внимание на обитателите стига до най-високата си точка в парка със старите върби, които до вчера са никнали край дерето, но - техника - вече растат тук, в клоните им е закодиран рефлекс на паметта за всекиго: помниш ли, като бяхме деца? И старецът и старицата се преместват заедно с пейката половин век назад и престават да се познават, защото тогава, половин век назад, не са се познавали. На детската площадка разцъфтяват топлите снежинки на пуканките в една стъклена стаичка, където нещо друго стъклено-метално се върти и прави тоя пуканков сняг, а чичкото вътре също се върти и е много весел, подбран е нарочно да е весел като за детска площадка. В новия квартал има паваж тук-таме, едно ухание, заимствано от стария квартал, за да буди носталгия, чувствата трябва да се променят, промяната е полезна, иначе се разрушава нещо, което може да е съвест или съпротива срещу съвестта, новият квартал е толкова нов, че изгубваш сили и се усещаш странник, чужденец, и ти се ще да избягаш от него и да хвърлиш ключовете от новия апартамент в канавката, та водата да ги отнесе и дано никой не ги намери и не се подлъже... Глупости! Старият квартал е една сълза, въздишка, сянка на спомен, празни ръце - никой не си хвърля ключа и не бяга от новия квартал, защото нали един ден и той ще стане стар? Един ден, когато построят нов нов квартал...

А, то пък тоя нов квартал като че ли са го построили!

Още в началото, съвсем в началото, два-три блока да са довършени, двайсет-трийсет стари къщи да са бутнати, а другите си стоят, но в тях вече има шумове, които са от близко бъдеще време, когато онова махало на разрушителната машина ще се залюлее и ще ги срутва и те ще умират по малко - удар в предната стена, в покрива, в страничната стена, докато отдолу остане нещо като разпиляна мозайка, която би могла да се подреди, но не в три измерения, а в две, а къщи в две измерения няма и не може да има; всъщност всичко в две измерения е измислено от човека, в природата - не съществува.

ДОКАТО СЕ ДОМЪКНА ДО ХОТЕЛА, се свечери, администраторката тъкмо палеше лампите във фоайето и от ярката светлина двамата - тя и аз, несъзнателно си намигнахме. Тя се усмихна, уловила куриозността, аз - не. Не получих и сведения дали Мария Павлова се е опитала да пренощува в хотела.

- Снощи също бях дежурна, обаче не си я спомням, както ми я описвате. Вярно, свободни места нямаше, и сега няма, но нали табелка съм сложила, отдалече се вижда, не е било нужно да се приближава, за да ме пита, ако евентуално е идвала снощи...

От хотела взех автобус, а в корема си носех две пудовки, залепени с дъната си така, че едната подпираше диафрагмата ми, другата - уретъра, но по-лошото беше, че имах само един билет, и се запромъквах към шофьора, за да си купя още четири; с тоя багаж...

След три спирки слязох в началото на новия квартал, викаме му новия, защото в северния край на града има и стар комплекс с пететажни блокове. А тука сме на високо строителство - осем и дванайсет етажа, сред тях, все още несъборени, живеят стари къщурки, тъжни като хора, дъвчещи нещо кисело. Къщурката на Мариините родители беше може би в най-неизгодната точка на тоталната строителна драма - на десетина метра от дворчето бяха стоварили булдозер, а това, колкото и да се забавеха монтажниците, все нещо значеше. Прозорците светеха, минах няколко пъти напред-назад, двоумях се дали да вляза да поговоря с майката и бащата, но се отказах.

Поставих се на мястото на Мария, не е намерила подслон в хотела, на гарата и да е ходила, разбрала е, че е невъзможно да спи в чакалнята, и тогава отново се е върнала в квартала. И аз бих постъпил така. В тези топли нощи не е страшно да преспиш в недовършен блок и за по-сигурно - на горните етажи, където под всеки прозорец лежи по един лунен дюшек. Тя се е спряла на деветия.

Поех по нейния път. Заобиколих тежката сянка на булдозера, сякаш и от нея щеше да ме заболи, ако се блъснех, и проникнах на първия етаж. Стълбището беше без перила, стъпалата ту меко лепнеха, ту скърцаха, било от разсипан цимент, било от чакъл, встрани зееше шахтата на асансьора. В такива сгради, искам да кажа, недостроени, нощем не е тихо, предполагам, че всяка тухла все още има огромни за нея милимитрови пространства, които трябва да превземе, за да улегне стената и да си каже: тъй ще стоя. А може би е тъкмо време за споровете на щастието и нещастието, които ще сполетят по-късно заселниците.

На петия етаж затънах до глезен в купчина мозайка и ми се стори - и на шестия, и на седмия, и на осмия етаж, - че мозайката продължи да хрупти от стъпките ми.

На площадката на деветия етаж спрях, тя също навярно е спряла и непременно се е насочила към средния апартамент, това е задължително, когато си обхванат от неясни разсъждения за току-що струпалите се върху главата ти събития и когато вината си е лично твоя - човек принципно избягва да се отклонява вляво или вдясно, опитва се поне в момента да върви направо.

В антрето на бъдещата гарсонера беше пълно с вратите на целия етаж, опрени до стената. ("Това е единственият миг, когато бъдещите съседи са толкова близо един до друг, сиреч, за да минат през своята си врата, трябва да минат и през всички останали, сиреч, ако просто на всеки етаж се сложат накуп всички врати и на апартаментите вече няма други врати и хората ежедневно и задължително преминават през своите и чуждите врати, какво би станало с алиенацията?" - Ганто, разсъждавайки по-късно на глас пред мен, защото и той си бе пъхал носа тука.) А на пода бяха подредени още осем-девет врати и правеха, поне на вид, примамливо дървено канапе, което явно Мария бе използвала предишната нощ. Тя е легнала, подложила е сака си за възглавница, дълго не е заспивала, тъй като дълго не е могла да се побере в кожата си, повтаряйки: "Не можем да сме толкова долни!" Приличало е на хладен и натрапчив рефрен, съвсем хладен и съвсем натрапчив. После я е настигнал един неочакван сън, някаква игра полунаяве, в която е усещала в полусъня си как първата врата, на която лежи, се отваря, а следващата не се отваря, без да е заключена, и в съвсем нелогичните си подбуди непременно да отвори всичките врати, Мария се е изтърколила на пода. Децата често падат от леглото, жените след подобни съновидения са като децата - скачат и тичат. Мария е тичала, тичала, тичала, така й се е сторило, всъщност е направила пет спящи крачки, шестата е била в шахтата на асансьора. Не мисля, че се е събудила, дори да е осъзнала падането, е зажумяла с огромна молитва: "Боже, спя и сънувам, че падам, искам да се събудя!"

Надникнах в тъмния правоъгълник на шахтата и неочаквано чух шепот, стъпки, ясно ги чух, като че ли бяха редом с мен, познато акустично явление в средновековните замъци, където по слухови тръби са подслушвали какво се говори в другия край на замъка. Шахтата изпълняваше ролята на слухова тръба - някой се промъкваше насам, съдейки по хруптенето на мозайката, вече на петия етаж.

Ето как един архитект, който с амбициозна инатливост и със същия замах на въображението е спечелил международен конкурс, тук, в нашия нов квартал щеше да се провали, ако не изцяло, то поне малко щеше да се провали, защото сега някаква ситна акулка, измъкнала се от Голямото ненужно езеро, плуваше по етажите и душеше какво да открадне от съвършенството на сградата - прозорец, брава, чувал мозайка... и сетне на тази сграда при художествения прочит щеше да й липсва онова малко, което... Ще я изям тая акулка ведно с перките й!

И до ден-днешен не мога да си обясня защо ми потрябва да се втурна насреща, а не да дочакам спокойно тук ("Здрасти" - да му кажа). Шумът, който вдигнах, спускайки се по стълбището, предизвика мълниеносна реакция долу, и там побягнаха, но веднага се ориентирах, че не по стълбището, а встрани на коридора. Е, акулке, влезе в мрежата, ще стигнеш до края на коридора и най-много да хлътнеш на сухо в банята на последния апартамент.

Отблясъците на отсрещните блокове правеха коридора издайнически - видях сянката на онзи да прескача купчините мозайка.

- Стой! - извиках, защото съобразих, че коридорът и в другия край има стълбище и ще ми избяга.

Дори спрях, щом прецених аванса на акулката, не се съмнявах, че е пъргава, бърза, повратлива, хищна - все аванси в такъв род гонки. Ала и акулката спря.

- Стигни ме де! - обади се предизвикателно.

Твърде подцени бързината ми и затова между четвъртия и третия етаж усети пръстите ми на рамото си, щях да го вдигна във въздуха, ако тънката му риза не изпука по всички шевове. Интересното е, че първата реакция не беше моя.

- Браво, стигна ме!

- След такова цамбурване в самочувствието може би е редно да си вземеш душ?

- Вие против самочувствието ли сте? Може би желаете да ходя с уши, опънати назад с щипки за пране, и по такъв начин да показвам, че съм заек със скатани уши?

- Наглостта бива зелена, синя и червена.

- Моята каква е?

- Твоята е жълта.

- Любимият ми цвят.

- Личи си. Стоиш като наакан и се перчиш отгоре на всичко. Какво правиш тук? Разхождаш ли се?

- Ъхъ, аз съм сомнамбул.

- Който на връщане за вкъщи си носи прозорец.

- Понякога по два чувала цимент - хоп в единия джоб, хоп в другия, и готово.

Стояхме на съвсем осветена площадка. Беше момче, шестнайсет-седемнайсетгодишно, уплашено и същевременно дръзко предизвикателно.

- Докога ще ме разглеждате? - попита.

- Още известно време и ще те отведа там, където се полага да бъдат отвеждани подобни сомнамбули.

Наведе глава в някакво потайно пресмятане и реши:

- Да вървим.

- Никъде няма да го водите! - обади се глас зад мен; от горната площадка слизаше момиче.

Моят пленник настръхна и й се скара:

- Защо се върна? Нали ти казах да се измъкваш, докато отклоня тоя онанист от стълбището.

- Чакай - прекъснах го, - какво те кара да бъдеш толкова уверен...

- А какъв сте? - прекъсна ме. - Само онанистите се мотаят нощем сам-самички из сградите, парковете и градините.

- Поне в строящите се сгради се мотаят и...

Пребледня момчето, сякаш с една-единствена дума - която още не бях произнесъл - му изскубнах всичките кръвни пътища и ги държах като сноп пред очите му.

- Не съм крадец! За никакви прозорци и за никакъв цимент не сме дошли тук!

- А за какво? - зададох най-излишния въпрос, който е прозвучавал във всички летни сезони, и си го получих.

- Да се целуваме - отвърна момичето.

Застана до момчето, хвана го за ръка, умълчани, двамата сега чакаха да спре сблъсъкът на съмненията в мен, стояха настойчиво като малко двустишие сред бетона, тухлите, арматурата, незакачените прозорци, несложените врати и пред мен, търсещ човешки начин да ги прогоня от този блок.

- Слушайте... - запънах се, после в скороговорка продължих: - Нямам нищо против да се целувате, само че не тук, не в този блок, защото... Добре, ще им кажа: съвсем скоро, не е изминало още едно денонощие, тук е станало нещастие, разбирате ли, може би ще ви прозвучи старомодно, но нещастията имат своята свещена територия, в която се ходи на пръсти, впрочем и любовта си има своя територия и не бива...

Излязохме тримата, на пътя си кимнахме и тъкмо когато тръгвах надолу към автобусната спирка, момчето ми напомни:

- Трябва ли ви това, в ръката...

Чак сега забелязах, че нося парче маркуч, бях го намерил на деветия етаж до асансьорната шахта.

- Не, не - казах и го метнах в двора на строежа.

Едва издържах до автобусната спирка, щеше ми се вече да съм вкъщи, нужно ми беше да седна срещу дядо и да поговоря с него. Автобусът ме стовари на моята спирка и отдалече видях, че прозорците светят, то като че ли можеха да не светят - дядо винаги ме чака, колкото и късно да се прибера. Натиснах звънеца на домофона и го чух:

- Идваш ли си?

- Идвам... Ама не веднага.

- Искаш да поговорим... по домофона?

- Да, дядо. Онзи ме съсипа днес.

- Случва се. Сега аз...

- Да, дядо, необходимо ми е.

Да не довършваш думите си означава, че насреща си имаш глава, способна да ги довърши.

Този път дядо неочаквано ме върна в отдавнашен спомен от детството ми: тъмно е, тепърва ще се разсъмва, аз не усещам тъмнината, тихи сме, да не събудим мама, току-виж ни спряла, стъпваме из кухнята като котки, само че къде-къде по-млад, той има чудесни рибарски принадлежности, които значи са и мои, и ние ще ходим за риба, а после, на реката, завалява дъжд и уханието на реката и дъжда се смесва, но ние сме под брезента на палатката и от нищо не ни е страх...

Трябва да ми вярвате, че дядо отлично се справи с ролята на Ганто, гласът му по телефона звучеше като на същинския Ганто и аз се заблуждавах и се радвах, че там горе седи един друг Ганто, който умее и иска да ми говори иначе, за нещо забравено от мен, но важно и хубаво, ей тъй, не че е чак толкова важно, а защото е много хубаво, или за неща незабравени, за Мария например, за татко...

Ето, днес Ганто ми каза, че следователят е едно гадничко второ издание на престъпника - просто мечтае да извърши престъпление, обаче му треперят гащите, затова си избира тази професия и уж разследвайки престъплението, уж предугаждайки вариантите и ходовете на престъпника, се вживява, сам извършва всичко в мисълта си и стига до оргазъм от това, че хем го е направил (престъплението), хем не го е направил. А дядо, в ролята на Ганто, ми говореше, че следователят е най-гъвкавата, най-строго хуманната част на обществото, която го имунизира срещу престъплението, която го лекува, ако заболее, която подпечатва праведността, която е енигмата на светлината, която...

- Клим - прекъсна се дядо, - знаеш ли, че е много скучно да си Ганто и да говориш приятни неща?

Засмях се и влязох във входа.

Надявах се, че денят е свършил, обаче на стълбището седеше Ганто, гледах този вестител на нещастията и съжалявах, че не го обесих още след първата вест, както са постъпвали в древността. Той бавно и разсъдително ми приказваше, а аз го разглеждах, може би той беше единственият кучи син, който не знае, че е такъв, а се смята за извънредно същество, смята се, че е замесен с мая, получена от смесването на жарава и семе на тигър.

- Ти си кучи син, Ганто!

А той ми разправяше за Мария Меджинска, шестата Мария, престанала да живее в този ден, в тоя град, което, съгласете се, е шест пъти ненужно, след като смъртта й в единствено число е ненужна.

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.10.2010, № 10 (131)

Други публикации:
Петя Караколева. Седем живи Марии. София, 1991.