Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

САМОГЛАВНИЦА

Петя Караколева

web

Трийсет лета как си бедувам туканка сред пущинака в къщата, дето си дигнахме с мъжа. Боже Господи, що тъй си го наредил: и лястовица, и всичкият живот на фрък да минуват - ей го, няма го, изгорял, вятърът и пепелите разнесъл, едни спомените не изветрят и си стоят живи-живенички. Ей ме бяла-червена, ягненце-ройненце, момувам, седенки-тлакушки разпявам. Ей ме пристануша, мой Велко баялдисва по мене, страх го е, вика уроки съм щяла да хвана, не ще да живеем в махалата. И аз не ща. Ща на върлото в пущинака да идем. И аз тъй щя. Дяла колци, пръти плете, колко му е еднокатна къща от две одаи, покрил - не покрил, емна се натам и го устреляха. Нa ти благината, нa ти медовината. Види се, уроки и в пущинак хващат. Тъй си оставам самоглавница, без нищо, само двете сестрици долу в махалата - я се видим по Великден, я не. Отсетне, кога лявото ми коляно се вкорави и ни тъй се свива, ни инак, хептен нарядко.

Сама я карам. Отпървом зор, ама се свикнува. То и от гроба щяха да се възвръщат людете, не се ли свикнуваше с всичкото. Кърник от мене не става, с тоя крак не съм за копан и жътва, пo за билярка ме бива и ходя дене, ровя из коренака, от поляната скубя лековити стръкове, сушa, варя, чуло се долу, че ме бива, захващат да прииждат за цяр. И на бобец гледам, едни ми веруват, други не веруват, шарен свят. Зърната са шарени, цяла шепа, на синията ги сипна, посбера ги - не ти требува стадо с шарени овци, присвиеш ли натясно клепки.

Веднъж отнейде се допилява пес, на хурка се изпъва в нозете ми, ни жив, ни умрял, пъхти и чака. Ей! Давен, трепан, целият безкръвен, извътре кърви няма, отвънка са всичките, на червени гурели затулят козината му, на паспал се лепят по мене охтежките му. От вълчо давило ли се е отскубнал, от людски ли кютек - хеле изцерих го, в очите му грейна една милавост, завърза се за мене, сив е, да речеш, сивата ми сянка ме сподиря накъде тръгна.

Що са, кво са? Годините са стъпала на вирната стълба, уж зорът е по нанагорнището, пък поглеж - горе си при дъртото, дето слънце сякаш по-пече, та чемберът ти линей, сменяш го, а под него плитката и тя излиняла - смяна за нея не чакай. Дърта съм вече, дърта. И песът одъртя. С чий акъл хвърлям бобеца да надзърна що е нанапреде му? Четири зърна кръст му сторват, то песът не е христиенин, ама умиралката си е еднаква за всичката животина. Надвечер кявна за сбогом и го нема. Увидя ми се оная чемерна нощ.

Куче лесно мре, котката е друго. Прискутвам едно дребно коте, от зълва си го вземам, нека има жива душица в къщата, нощем най-вече, денем все някой ще ме наобиколи. Из тия дни дохождат две жени да им гледам на бобец. Не ги знам, от по-нататъшните махали са. За какво да гледам, питам ги, старата, свекървата, дума: за мъжко. Булчето сплашено, очите му тичат по кьошетата, пръстите му плетат без шишове и прежда. Като метнах бобеца, зърната се разстлаха по синията, ред по редом се насложиха - гледай и чети. Ще дойде рожба, ама женска, виж, черното зърно на ръб е застанало, затуй, и още илач: мечо грозде, перуника и мента, по щипка на котле, да ври на слаб огън, да капнуваш и от есмирниеменото вино. И още: булчето е отслабено, сутрин и вечер да й даваш преснак да пие, че то сила се иска под мъж да лежиш. Мъжко - женско, все тая, сал да хване, сполай ти, кръсти се свекървата и вади от пазухата рубе за мущулука, вади от цедилото хранено пиле-есеначе и сланина, и самун хляб вади. Дето им гледам, людете ми оставят разно за ядене.

Малко подир Димитровден иде мухтарят Доню, пехливан мъж, толков така - да се смаеш, някогаш, разправят, бил вардач при бея, то на младини. Как ли се е покачил по върлото нанасам, сега е кабардисал от тлъсто, пухти. Иска да му изцеря момчурляка, петнайсет години няма, а главата му се голнала, ощавена, все едно от табахана изкарана. Ха де, да растеш у мляко, масло и мед, да си бял също сирене и таквоз излисяване без време! За мухтаря пръста си не шавнувам, враждебник ми е той, ама момчето що е виновно? Викам, ще найда лек, на лято, кога тръгнат билките, той вика: сега! Върти свинската си пърлица, емчи ми се и ми надумва, че съм се свряла в пущинака не заради билките, ами заради харамиите, да съм им подмога, щото мъжът ми някогаш и той бил харамия. Вещерица лъжлива съм била и не знам що си.

- Мамицата ти разплаквам! - рече, замина, след ден-два завалява снегът, никой не дохожда, сещам се: мухтарят не ги пуща, завардил е пътят към мене.

Да сляза в махалата, не мога - коляното хич ме не държи, варя си качамак, гледам свършува се брашното. Мишкувам из долапа да найда нещо, то нищо. Огнището сивее, смръзнало се, съчки няма, от преспи се не излиза нанавън. За последния качамак си спомням като за бейско ешмедеме. От студ ли, от глад ли ръцете ми сини-посинели. Прималнява ми, та нaпъти ми се счуват гласове, ама не, то ветрища или снегът шумоли.

Пак се мръкнува. Котката се е свила на гъжва връз гърдите ми да ме топли. Надалеч в драчищата вие вълкиня срещу злата зима или вие току пред прага, никак не се разбира.

От кои дни вече не съм яла, гладът ме начоголва от вси страни. Гладът пищи, сигур пищи, щом котката го чува и й домилява за мене. Довлича едно мишле, затиска го с лапа и с очи ми дума: на, вземи го, хапни го, аз друго ще си хвана. Щура котка! Ка щяло да ям мишка! Няма да го бъде туй, дето се е заканил мухтарят. Ще си сготвя, боб ще си сготвя, кво си мисли той! Тез зърна що са видели и знаят, колко пъти съм ги хвърляла по синията за людски късмет, на колко церове чалъма са слушали, половината от всичкото туй да пуснат в чорбата, няма да е чорба, курбан ще е - цялата махала да нагостя, кво си мисли той!

Сипнувам в котлето три пръста вода, стривам отгоре сминдух и пущам едно бобче. През ден като си правя такваз чорба, ехе, докога ще изкарам...

 

 

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.03.2012, № 3 (148)