ИЗ "ЖЪЛТИЯТ КОСМОДРУМ"

(роман-приказка)

Петя Караколева

web

Глава І.

НЕЩО, КОЕТО СЕ ТЪТРУЗИ

Самотният космически пътник (бил сам-самичък в трюма на управляваната от автопилот ракета) прекарал цялото пътуване в малко сандъче, което лесно можело да се сравни с ученическа чанта. Предполагало се, че спял вътре. Който го напъхал в сандъчето и който го изпратил да лети към Жълтия космодрум, за да му помогне по-сетне да превземе този космодрум, а след него и Земята, знаел, че пътникът има три глави и че тия три глави могат да омекват, когато пожелаят - вътре в сандъчето те лежали една върху друга като чорапи в чекмедже, три чифта чорапи, сдиплени един върху друг.

По някое време най-горната глава се размърдала.

- Май кацаме - ослушала се тя.

- Най-после! - въздъхнала средната глава, явно пътуването й било омръзнало.

А лежащата най-отдолу с уморен глас профъфлила:

- Ако сандъчето се преобърне, аз ще съм най-отгоре и ще се чувствам по-добре...

- Човешка му работа! - обадила се отново най-горната. - Понеже не може да лети, смята, че и летящите трябва да пътуват с космически превозни средства!

- Аз бих прелетяла цялото разстояние, без да се уморя! - възкликнала средната глава и скатаните на гърба на триглавото създание малки и изящни криле направили опит да се разтворят; когато замахнели, се разбирало, че въпреки изящния си външен вид те са направо могъщи.

От тази последна реплика станало ясно, че той е тя, т.е. че самотният космически пътник всъщност е пътничка.

Третата глава само изпъшкала и помолила наум Бога на потиснатите глави да срита с Божествените си крака проклетото сандъче и тя да се излегне най-отгоре.

А на Жълтия космодрум, където кацала въпросната ракета, единият митничар, името му било Тотан-Тан, слисано потъркал очи, не им повярвал, че виждат, каквото виждат, и се прекръстил.

- Божичко, каква ракета!

Неговото “Божичко”, естествено, не се отнасяло за Бога на потиснатите глави, а за някой друг от хилядите космически божества, не се изяснило точно за кого от тях.

- Трудно бих го нарекъл ракета! - повдигнал вежди вторият митничар, името му било Клеменсио.

Двамата изтичали към току-що кацналата “ракета”, огледали я и тъжно заклатили глави - била дълга, крива, медните й антени висели нагъсто, омотани и сплъстени като козината на риж пудел, стъкла по илюминаторите нямало, то и илюминатори нямало, брави на люковете липсвали, то и люкове липсвали... Изглеждала толкова зле, че не било за вярване как е успяла да долети до Жълтия космодрум.

- Да не повярваш... - започнал Клеменсио, но Тотан-Тан го прекъснал.

- Това вече си го помислих, кажи друго.

- Другото е, че никога няма да отлети. Ще остане тук да ни се пречка в краката и да ни спъва.

Те обиколили ракетата веднъж, обиколили я още веднъж, на третата обиколка - от дясната страна на ракетата - Клеменсио сресал с пръсти козината от антени на прав път и в пътечката на правия път забелязал кръгъл люк. Почукал по него и учтиво помолил:

- Излезте, ако обичате. Ние сме митничарите на този космодрум и трябва да направим митническа проверка.

Ни гък, ни мък. Тоест, никой не се отзовал на учтивата покана.

- Ще се крием, така ли?! - повишил глас Клеменсио (не понасял нарушителите), хванал бравата, дръпнал я и... целият люк останал в ръката му. Заедно с няколко къдрави антени от оная козина.

- Сега командорът ще дойде да ти се скара! - казал Тотан-Тан.

Казал го на шега, понеже схванал, че ракетата е с автопилот, а то излязло истина.

Откъм трюма се чул шум.

- Иде!

- Кой иде?

- Не знам, но щом чувам стъпки...

- Според мен не са стъпки, а си е чисто тътрузене.

- Бавно се движи - не искал да спори Тотан-Тан и за да откаже и Клеменсио от спора, повторил: - Много бавно се движи, нали?

- Е, почти всички командори спазват правилото “Бързай бавно”. Може би този е тъкмо от тях - съгласил се Клеменсио.

- О, този е тъкмо от тях! - мислил двайсет минути Тотан-Тан, докато стигнал до очевидния извод. Бавното движение в ракетата му пречело да мисли бързо.

На Клеменсио също му пречело, дори повече. Той мислил трийсет минути и после го съжалил.

- Горкият! Сигурно ще си скъса подметките при такова тътрузене.

- Защо пък подметките? Ами ако се тътрузи седнал? - Тотан-Тан изгубил търпение, наврял глава в трюма и се развикал: - Хей, я по-бързо!

Не щеш ли, послушали го.

От люка се подал малък черен сандък (на Клеменсио му заприличал на дървена ученическа чанта), преметнал се във въздуха, някой в сандъка изпищял: “Благодаря ти, Боже на потиснатите глави, вече съм отгоре!”, което накарало Тотан-Тан да размени бърз поглед с Клеменсио, в смисъл: “Какво беше това?”, и паднал току пред краката им. Отгоре с бели букви било написано: “За Клеменсио, за Тотан-Тан - лично!!!”

- За нас? Подарък? От кого ли?... - задавал въпрос след въпрос Тотан-Тан и не чакал да получи отговор.

Клеменсио - чак между двайсетия и двайсет и първия въпрос - успял да се вмъкне:

- Отвори сандъка и ще разберем...

- Защо пък аз? Отвори го ти! - моментално спрял с въпросите Тотан-Тан и казал нещо доста смислено.

Защото каквото чудо била ракетата, такова, ако не и по-голямо, бил и сандъкът. Отначало се заблудил, че е скован от абаносови дъски, но когато го опипали, разбрали, че “дъските” са стоманени. И нито капак имало, нито ключалка, нито някаква цепнатина или поне нищожна дупчица, върви го отваряй!

Глава ІІ.

ПОДАРЪК НА БЕЛИ РАЙЕТА

- Когато нещо не се отваря отвън, значи се отваря отвътре - почесал се по бузата Клеменсио.

- Ясно - оклюмал се Тотан-Тан, - значи няма да видим говорещия подарък. Хайде да си ходим.

Те обърнали гръб на сандъка и тогава оттам пак се обадил оня глас, дето се радвал, че е отгоре.

- Познахте! Отваря се отвътре! А вътре съм аз и ще отворя едва когато се уверя, че съм на Жълтия космодрум, а не някъде другаде и че вие сте Тотан-Тан и Клеменсио, а не някои други!

- Ние сме, не се съмнявай! - обърнали се с лице към сандъка Тотан-Тан и Клеменсио.

Гласът помълчал-помълчал и накрая признал:

- Съмнявам се. Как ще ми докажете, че сте вие?

Момчетата започнали да се викат по име, сякаш Тотан-Тан бил на Северния, а Клеменсио - на Южния полюс на планетката, където се намирал Жълтият космодрум.

- Тотан-Таааааааа-ан!

- Аз съм... Клеменсиооооо!

- Ааааз съм!

От сандъка им се присмели:

- Всеки може да каже “аз съм”, ама дали е той? Дали сте вие? Ще надникна сега и ще проверя. Ако ме лъжете, пак ще се заключа и хич не се опитвайте да ме извадите насила. Няма да ви се дам! Аз съм вярното куче на Клеменсио и Тотан-Тан и само при тях ще остана...

Такааа...

В сандъка имало куче.

А от каква порода?

- Да се надяваме, че не е булдог! - рекъл Тотан-Тан и незабелязано се скрил зад гърба на Клеменсио.

- Защо, булдозите са хубави кучета - не съвсем уверено отвърнал Клеменсио и още по-незабелязано (с крачка встрани, после с крачка назад) се озовал зад гърба на Тотан-Тан.

- Да де, за булдозите съм чувал само хубави неща - отстъпил още по-назад Тотан-Тан.

И на двамата им било ясно, че ако продължават да отстъпват, ще стигнат до края на космодрума, а от толкова далече едва ли ще успеят да видят от каква порода е кучето, което вече се канело да излезе.

Скръц - скръцнал сандъкът и там, където нямало капак, се вдигнал капакът и предпазливо се подал един жълт чорап. Поради лошо възпитание или поради други кучешки причини кучето първо показало единия си чорап. После - втория. После - третия... Четвърти обаче не се показал и Тотан-Тан и Клеменсио с ужас си помислили, че кучето е трикрако. А още по-после първият чорап, който се люлеел насам-натам като духан от силен вятър, започнал да се надува и скоро се оформил в малка рижа глава с тънка шийка.

- Охо, малко кученце! - зарадвали се Тотан-Тан и Клеменсио и смело затичали към сандъка.

В същия миг вторият жълт чорап се преоформил във втора рижа глава.

- Ой, две кученца!

Когато били на крачка от сандъка, третият чорап се превърнал в трета глава.

- Ай, три кученца!

Но не били и три кученца. От сандъка изскочило невъобразимо създание - само трите му глави били рижи, иначе цялото било виолетово на широки бели райета.

- Да не би да е триглава виолетова зебричка на бели райета? - заблудил се Клеменсио, понеже още не бил видял крилете на гърба на невъобразимото създание.

- Хайде сега да се обиждаме! - изкрещяло създанието. - Не си ли личи, че не съм лилава зебра и не съм раирано магаре! Аз съм Триглава ламя!

Глава ІІІ.

ЛАМЯТА, ВАШЕТО ВЯРНО КУЧЕ

Все пак тя не била Ламя, а Ламичка, понеже нямала повече от трийсет и пет сантиметра, премерена от коя да е глава до опашката, и петдесет сантиметра, ако я премерели от който да е изплезен език пак до опашката.

- Аз съм Ламята, вашето вярно куче! - съобщила Ламичката, когато се убедила, че е попаднала, където трябва и при когото трябва.

- Какво нещастие! - промърморил Клеменсио. - Предпочитам да беше булдог, даже триглав булдог, метър висок, метър широк, метър дълъг, за цял живот си остава такъв. А доколкото си спомням от приказките, ламите все растат, и растат, и...

Той тъжно погледнал към пететажната наблюдателна кула на космодрума.

- Ами ако пораснеш колкото нея?

- И аз бих искала да стана толкова голяма, обаче не мога, защото съм от дребната порода...

- Дребна порода ли? - усъмнил се Клеменсио. - Нещо не съм чувал за лами-пинчери, нито за лами-пудели...

- Лаеш ли? - заразпитвал я Тотан-Тан.

- Не.

- А какво умееш да правиш?

- Да летя. - Ламята разперила криле, вдигнала се във въздуха, покръжила над Клеменсио, покръжила и над Тотан-Тан, за да не обиди някого, и кацнала.

- Това е хубаво - одобрил Тотан-Тан. - Какво друго можеш да правиш?

- Да хапя!

- Това не е хубаво!

- Ама аз и с трите си усти мога да хапя - озъбила и трите си усти Ламята, мислейки, че не са я разбрали.

- Казах, че не е хубаво! - натъртил Тотан-Тан. - Ще трябва да се откажеш от хапането!

- Добре де, отказах се вече...

- За друго бива ли те?

Ламята показала, че я бива: трите й усти блъвнали дим и искри, пламъци и огньове, от червени по-червени, от горещи по-горещи. Ракетата, с която пристигнала, начаса се превърнала в пепел.

- Положението е опасно - навел се Тотан-Тан, топнал показалец в пепелта и го заразглеждал с присвити очи. - Такава ситна пепел се получава от много силен огън.

- О, аз мога да запаля и пепелта, не знаех, че искате! - уверила ги Ламята и блъвнала огън и жупел срещу купчинката пепел: тя пламнала с яростен бял пламък и изгоряла за миг. - Красиво, нали? Като бенгалски огън!

Тотан-Тан и Клеменсио се спогледали.

И се разбрали без думи.

Клеменсио извадил Компютъра от джоба си.

- Досещам се що за пожарникарски съвети ще искате от мен, обаче няма да ги получите! - заинатил се Компютърът. - Триглавият подарък си е ваш, вие се оправяйте с него, ха-ха!

От неговото “ха-ха” Ламята подскочила.

- Каква неприятна кутийка! - изпищяла тя.

- Да не си посмяла да духаш огън срещу мен! - опитал се да стане още по-малък Компютърът, но видял, че Ламята свива трите си усти на фунийки и ги насочва срещу него. - Каква неприятна триглава личност! Изчислявам в интерес на всички ни: щом така наречената Ламя иска да бълва нещо червено, нека се опита да мята карамфили, божури и други червени цветя!

Ламята се съгласила, но не успяла да се научи отведнъж и когато тръгнали към хотела, мятала ту кълбета огън, ту топчести букети от карамфили, ту кълбета жупел, ту топчести букети от божури... И, разбира се, приличала ту на тичаща огнепръскачка, ту на тичащо цветарско магазинче...

- Ако продължава така, съвсем скоро ще ни намерят добре опечени и добре покрити с цветя - смръщил се Тотан-Тан, спрял, огледал се и никъде не видял Клеменсио. - Ей, Клем, къде си? Опечен ли си вече?

- Още по-зле съм!

Тотан-Тан го намерил под купчинка карамфили и му помогнал да се измъкне. После помолил Ламята да се успокои и да върви на десет метра зад тях.

- Да върви на двайсет метра зад нас - обадил се Компютърът. - Изчислих, че така ще е по-безопасно за всички ни.

- Тоя непрекъснато изчислява! - нацупила се Ламята, изоставайки на двайсет метра зад основната група. - А ония непрекъснато му се доверяват! Сякаш той е тяхното вярно куче! А, не, две верни кучета на един Жълт космодрум са много!!!

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.03.2009, № 3 (112)

Други публикации:
Петя Караколева. Жълтият космодрум. Кърджали, 2009.