Петя Караколева

web

Действащи лица:

Артистка
Щъркелчо
Първо врабче
Второ врабче
Лиса
Вълчо
Зайка
Зайко
Бобърче
Прасчо
Щука

 

Музика

Артистка (На музикален фон.): Разказваше се едно време една приказка и както всяка друга приказка си имаше начало и край. В началото започваше, в края свършваше, а по средата... а по средата се разказваше. Тази приказка започна да се разказва през пролетта и не къде да е, а на Синята поляна в гората - оная същата поляна, която не беше нито много голяма, нито много малка, нито много слънчева, нито много сенчеста, но че беше синя, отдалече се виждаше. А защо беше синя ли? Защото на нея растяха всички сини цветя в гората: и незабравките, и синчецът, и метличината, и теменужките, и синият люляк, и сините зюмбюли, и сините петунии... Толкова беше синя тая поляна, че врабчетата близнаци, изпаднеха ли в синьо настроение, което означаваше, че бяха тъжни и си мислеха за някого, който беше надалече, все там ходеха. И днеска тъй: кацнаха сред теменужки и завъздишаха...

Първо врабче: Чик-чирик, брате мой, пролетта дойде, кога ли ще се върне Щъркелчо?

Второ врабче: Нали и аз това питам, брате мой: защо ли го няма още, чик-чирик?

Щъркелчо: Как да ме няма? Ето ме! Точен съм като часовник!

Врабчетата (Заедно.): Чик-чирик! Като часовник ли? Какъв часовник?

Щъркелчо: Ама вие не знаете ли? Хе-хе...

Песен на Щъркелчо

Със дълги крака и със къс панталон
от юг се завръщам в гората с поклон,
защото е майчин и бащин ми дом
и даже на баба и дядо е дом!

Припев:

На есен на юг
а на пролет съм тук,
часовник съм аз
и показвам на вас
сезонния час,
сезонния час,
сезонния час,
ах, сезонния час!

В Зеления час идва тук пролетта,
в Горещия - лятото връща се пак,
във Жълтия час, то се знай - есента,
а в Белия - зимата с дрехи от сняг!

Припев:

На есен на юг
а на пролет съм тук,
часовник съм аз
и показвам на вас
сезонния час,
сезонния час,
сезонния час,
ах, сезонния час!

Щъркелчо: Да, до днес за вас бях просто Щъркелчо, но от днес нататък ще бъда доктор Щъркелов, защото вече съм доктор, и то не какъв да е, а зъболекар! Тази поляна ми харесва, синя е, уговорил съм се с Вятърко да я мете всеки ден, за да е чиста, значи тук ще бъде моят кабинет, допадат ми чистите кабинети. А вие двамата ще бъдете моите медицински сестри, допадат ми чирикащи медицински сестри.

Първо врабче: Чик-чирик, но ние сме братя, как да бъдем сестри?

Второ врабче: Нали и аз това казвам: ще бъдем медицински сестри на доктор Щъркелов, нищо, че сме братя. Допада ми да сме хем братя, хем медицински сестри. Да летим и да разгласим из гората, че още днес в синия кабинет доктор Щъркелов ще изнесе първия си урок! Чир-чирик!

Артистка: Къде с викове, къде с чирикане, къде с надписи, окачени по храстите, по дърветата или изписани по ниските облаци, врабчетата близнаци съобщиха на всички горски жители да си оставят работата за по-после и да тичат на Синята поляна, защото доктор Щъркелов, чик-чирик, ще изнася урок, чик-чирик... Така че след малко кой тичаше, кой хвърчеше, кой подскачаше, ама всички бързаха към Синята поляна и когато се събраха там, доктор Щъркелов, запъхтян и развълнуван, много запъхтян и много развълнуван, изнесе първия си урок. Говореше той, слушаха го горските жители, после те слушаха, той говореше и така мина денят и дойде нощта. Чак тогава урокът свърши и всички радостно се разотидоха по домовете си. Само Лисана не се прибра вкъщи, само Лисана, метнала два чувала на гръб, бродеше из гората и търсеше Вълчо. Тук Вълчо, там Вълчо - никъде го нямаше Вълчо. И тъкмо реши да се връща, го видя. Седеше Вълчо на един пън и си смучеше лапите.

Лисана (Кара му се.): Къде ходиш бе, Вълчо? Откога те търся по една важна работа.

Вълчо: Не съм бил там.

Лисана: Къде?

Вълчо: Ами... където си ме търсила по важната работа. Аз си седях ей тука на пъна и си смуках лапата...

Лисана: Глупак! Ще ти изкривя зъбите! Нали доктор Щъркелов цял ден и цяла нощ обясняваше, че не бива да се смучат биберони, възглавници, чаршафи и лапи?

Вълчо: Тъй ли? Ами аз защо разбрах обратното - че трябва да се смучат? Търсих, търсих, ама къде в тая гора биберон, и като не намерих, хайде - лапата!

Лисана (Хитро.): Твоя си работа, Вълчо, няма да ти се меся. Дойдох да те питам друго: ние с тебе умни ли сме?

Вълчо: Ау-у-у, много! Ние сме най-умните в тая гора, в съседните и даже в горите, които още не са посадени!

Лисана: Точно така - и в непосадените гори. Затова имам план.

Вълчо (Оглежда се.): Къде е тоя план, защо не го виждам?

Лисана: Защото е в главата ми. И не ме прекъсвай! Значи така: доктор Щъркелов учи горските жители на много лоши работи. Той иска на всички зъбите да са здрави и яки и представяш ли си какво ще стане тогава?

Вълчо: Ау-у-у, представям си! Прасчо ще хрупа два пъти повече жълъди и ще стане два пъти по-тлъстичък. Ау-у-у, много обичам тлъстички прасенца.

Лисана: Глупости! Като са му здрави зъбите, като яде повече, Прасчо ще стане два пъти по-силен и няма да можеш дори да се доближиш до него.

Вълчо: Ами тогава ще го чакам той да се доближи до мен и хам - имаше го Прасчо, няма го Прасчо!

Лисана: Млъкни и чуй по-нататък! Планът ми е знаменит! Ще подкокоросаме горските жители да не слушат доктор Щъркелов. Нека зъбите им станат черни и болни, меки и трошливи, нека отслабнат, а слабите ги дай на мен!

Вълчо: Защо на теб? Дай ги на мен!

Лисана: Така де, на двама ни. Мисля първо да подкокоросаме Зайко и Зайка. Нарамвай тия два чувала, няма само аз да ги нося, и да отиваме в зайчарника...

Артистка: Нарами Вълчо чувалите и двамата тръгнаха. Крак след крак местеха, опашка след опашка размахваха и ето ги в зайчарника. Пристигнаха рано сутринта, та завариха Зайко и Зайка да седят насред двора и да се разпяват за песен, защото всеки зайчи ден с песен започваше.

Зайко и Зайка (Разпяват се по нотната стълбичка.): Зай-зай-зай-зай-зай...

Дует на Зайко и Зайка

Зайко: Живеем със песен в зайчарник голям!

Зайка: Зайчарник по-хубав и весел не знам!

Двамата:

Със покрив червен,
със двор зелен -
така ни харесва
на теб и на мен!

Зайка: Аз гледам децата!

Зайко: Кося аз тревата!

Зайка: Аз слагам туршия!

Зайко: Аз зелето мия!

Зайка: Да има, да има
за лютата зима!

Зайко: И тупам, и тупам,
и тупам килима!

Двамата:

Живеем си тъй
от ден за ден -
така ни харесва
на теб и на мен!
Така ни харесва,
така ни харесва,
така ни харесва
на теб и на мен!

Вълчо и Лисана (Ръкопляскат.): Браво! Браво! Никой не пее като вас!

Лисана: Как хубаво си живеете, просто за пример на всички!

Зайка: Колко си любезна, Лисанке. Заповядайте в зайчарника, със Зайко много се радваме на гости.

Лисана: Благодаря, няма да влизаме, ние само за малко...

Вълчо: Аз не бих се радвал, ако бях заек и Вълчо и Лисана ми дойдеха на гости.

Лисана: Оооо, Вълчо се шегува, той все се шегува, не го слушайте. Ние такова... донесохме ви нещичко да си подсладите още повече живота. Един чувал захар и един чувал шоколад. Подаряваме ви да си правите тортички, пастички, еклерчета, баклавички, пандишпанчета, реваненца - каквото искате, доктор Щъркелов казва, че са много полезни за здравето. Хайде останете си със здраве...

Артистка: Рече тъй Лисана, излъга ги тъй и двамата с Вълчо си заминаха, а в зайчарника избухна скандал с викове, с крясъци и с хвърчаща козина, сякаш Зайко и Зайка изтупваха козяци. Защо хвърчеше козина ли? Защото Зайко и Зайка си скубеха опашките от яд, ама Зайка викаше, че Лисана лъже, доктор Щъркелов казал точно обратното: че сладкишите са вредни за зъбите, а Зайко викаше, че досега са живели без доктор и нищо не им е станало на зъбите. После Зайка викаше, че да, ама досега торти не са яли, а Зайко викаше, че тортата ще е малка, значи ако има вреда, и тя ще е малка, пък и зъбите им са малки и значи вредата ще е толкова малка, че не си струва да не си подсладят живота. Накрая той силно тупна с крак и още по-силно изкрещя:

Зайко: Аз съм главата на тая къща, аз ще решавам!

Зайка: Че как тъй бе, Зайко, къде си виждал къща с глава?

Зайко: Млък! Женски приказки не ща! Започвай да месиш шоколадова торта! Ето ти захар, ето ти шоколад!

Зайка (Примирено.): Добре, Зайко, щом казваш...

Артистка: И Зайка отиде да меси тестото за шоколадовата торта. Месеше тя, бъркаше, пръхтеше, докато изпусна тестото и то - шляп! - шляпна на пода. Да, ама Зайка много пъргаво се наведе и го вдигна.

Зайка: Ой, насмалко да изтърколя тестото на пода! Добре, че съм пъргава!

Зайко (Сърдит.): По-несръчна Зайка от теб не познавам! Една торта не те бива да омесиш! Дай да ти покажа как се меси! (Тишина.) Мес-мес-мес-омес...

Артистка: И започна Зайко да меси къде с предните крака, къде със задните, къде с опашката даже, толкова пъргаво и чевръсто месеше, че топки тесто хвърчаха на всички страни - малките топки тесто полепнаха по стените, по тавана, по прозореца, по пода, а голямата топка тесто Зайка намери чак в ъгъла под леглото. Ама Зайко не се отказваше, бъркаше, месеше и си тананикаше.

Зайко (Тананика.): Малка торта - малка беля! Малки зъбки - малка вреда! Малка торта - малка беля... Малки зъбки...

Артистка: Тананикаше си тъй Зайко, а в другия край на гората, разбрали какво става в зайчарника, врабчетата близнаци хвърчаха отчаяни и обидени, много обидени и много отчаяни.

Първо врабче: Чик-чирик, отчаян съм, брате мой, защото Зайко хем беше на урока на доктор Щъркелов, хем ум не си взе!

Второ врабче: Нали и аз това казвам: чик-чирик, обиден съм, защото Зайко сам ще си докара беля на зъбките, а после кой виновен - медицинските сестри!

Артистка: Поседяха те отчаяни на бора, поседяха обидени на бряста, а после се сетиха, че макар и да са братя близнаци, все пак са медицински сестри, пък на медицинските сестри им е забранено да се отчайват. Затова литнаха и кацнаха на кръстопътя. На хубаво място беше кръстопътят - вляво се виждаше реката, вдясно - гората, отпред - Синята поляна, а отзад нямаше никаква поляна.

Първо врабче: Чик-чирик, всички ще минат оттук, няма откъде другаде.

Второ врабче: Същото казвам и аз: чик-чирик, всички ще минат оттук, а на връщане още веднъж ще минат и всекиго ще питаме.

Първо врабче: А, ето идват Лисана и Вълчо... Лисанке, ти тази сутрин ми ли си зъбките, чик-чирик?

Лисана: Мих ги, мили сестрички, мих ги, и снощи ги мих.

Второ врабче: Чик-чирик, тогава върви към гората. А ти, Вълчо?

Вълчо: Тц, не съм ги мил, и снощи не съм, и утре май не съм ги мил.

Първо врабче: Тогава отивай на реката! Ето ти паста, ето ти четка за зъби.

Вълчо (Мърмори.): Гледай ги ти! Уж врабчета, уж близнаци, уж братя, уж медицински сестри, а сега станаха и регулировчици на кръстопътя. Едного пращат в гората, другите - в реката... Ау-у, да внимавам да не се удавя, докато си измия зъбите...

Първо врабче: А знаеш ли как се мият зъбите?

Вълчо: Тц, откъде да знам, кой да ми каже?

Врабчетата (Заедно.):

От нас ще знаеш, ние ще ти кажем.
Вземам четката в ръчичка,
после пастата добра.
Хайде следвайте ни всички -
ще започваме игра!
Раз - поставете на четката паста.
Два - изплакнете устата с вода.
Три - размажете на зъбките паста
и запомнете какъв е реда!
Четкам зъбките отляво,
после четкам ги отпред
после вдясно. Не забравям -
два пъти броя до пет!
Раз - нарисувайте дим от комина.
Два - повторете, и още, и пак...
Три - край езичето нека да минем,
както с метличка, и още, и пак...
Сутрин, вечер не пропускам
тази хубава игра!
Денем ябълчици хрускам!
Кой поуката разбра?
Раз - всяко зъбче е здраво и бяло!
Два - няма болки, на пломбите - край!
Три - чичо доктор за щяло не щяло
няма да идва и нека скучай!

Вълчо (Тананика по припева, отдалечава се.): Раз - е бяло, два - е цяло, три - е Прасчо-о-о-о изяло!

Зайко (Отдалече.): Ох... ох... ох... Малка торта - голяма беля... Ох!... И на малките зъбки - голяма вреда... Ох!... Боли-и-и-и-и...

Първо врабче: Чик-чирик! Това сигурно е Зайко!

Зайко: Аз съм, аз съм, ама защо съм? Къде е Синята поляна, къде е синият кабинет?

Второ врабче: Чик-чирик, тичай направо покрай трите тополи.

Зайко: Трите тополи ли? Че аз две не виждам от болка - заведете му, занесете ме... Ох, не ме носете, сам по-бързо ще стигна...

Бобърчето: Боб-боб-боб, а мен ще ме водите или ще ме носите? Клати ми се предното зъбче, боб-боб...

Първо врабче: И ти, малко боб-боб-бобърче, върви направо на Синята поляна в синия кабинет на доктор Щъркелов. Той ще те прегледа, чик-чирик!

Бобърчето: Боб-боб - знам. Аз помня какво ни учеше доктор Щъркелов: ако се извади по-рано зъбчето, ще се изкривят съседните зъбчета; ако се извади по-късно - пак същото, и тогава боб-боб - опасна работа! Мисля, че отивам навреме, но не знам доктор Щъркелов има ли дълъг червен конец, аз от баба съм свикнал...

Второ врабче: Има дълъг червен клюн, което е едно и също, чик-чирик!

Бобърчето: Довиждане тогава, боб-боб. Тичам, препускам, хвърча...

Звуков ефект. Тропот на тежки стъпки.

Първо врабче (Уплашено.): Чик-чирик, брате мой, не може този тътен да е от топуркането на едно малко бобърче.

Второ врабче: Нали и аз това казвам, чик-чирик, този тътен трябва да е от много голям бобър.

Артистка: Ала не беше нито малко бобърче, нито беше голям бобър, а беше Слончо. Вървеше той важен и напет и ту свиваше венец от хобота си и си го слагаше на главата, ту правеше от хобота си гривна и я носеше на левия си крак. Но щом стигна при врабчетата близнаци, честно си призна, че за неговите огромни зъби няма четка, няма паста и затуй не си мие зъбите. Потюхка се той, потюхкаха се и врабчетата, и накрая, нали бяха медицински сестри, взеха, че сами измиха зъбите на Слончо. Как ги измиха ли? Много бавно. Носеха с човчици вода от реката, ама колко вода се носи във врабешка човка, та до обед му измиха само единия зъб, а следобед, вечерта и през нощта - останалите зъби. Зазоряваше се, когато свършиха, а в гората беше тихо, тихо, тихо, толкова тихо, че се чуваше само шепотът на тревата, която попи росата до последната капка и захвана сутрешното преброяване: първа тревичка... втора тревичка... трета тревичка... После се чу шумолът на тръстиките, те хвърлиха тънките си колкото тревички сенки в тревата и объркаха преброяването й. Но от такова объркване - както казва приказката - ни тревата става повече, ни сенките на тръстиките стават по-малко....

Музикален и светлинен преход от нощта към деня.

Артистка: И пак беше по изгрев слънце, и пак тревата правеше сутрешното си преброяване, а Лисана и Вълчо пак подкокоросваха горските жители да не слушат доктор Щъркелов...

Вълчо: Ау-у, Лисанке, съсипах се, тоя убеждавай, оня прилъгвай...

Лисана: Зор не зор - продължаваме. Днес убедих десет таралежчета да не си мият зъбите, като ги излъгах, че четките за зъби са малки таралежчета, само че с по-дълги опашки...

Вълчо: Аз пък дадох на десет катеричета по десет бонбона и им казах, че от бонбоните зъбите им ще станат по-остри...

Лисана: Малко са.

Вълчо: Кои са малко? Твоите десет таралежчета или моите десет катеричета.

Лисана: И твоите, и моите, събрани и умножени по десет, пак са малко. Защото нито моите таралежчета спряха да си мият зъбките, нито твоите катеричета изядоха бонбоните. Един Зайко, дето го прилъгахме, ама и той след оная торта не ни слуша, даже здрасти не ни вика. Лоша е работата, Вълчо, предлагай какво да правим.

Вълчо: Предлагам каквото предлагаш ти. Струва ми се, че е много умно.

Лисана: Умно е. Ще отворим павилион за захарни петлета, марципанени пилета, фонданени кокошчици, шоколадови зайчета, прасенца от карамелизирана захар...

Вълчо: Ясно, ясно.

Лисана: И още за боза, лимонада, сиропи, газирани и подсладени сокове...

Вълчо: Ясно, ясно.

Лисана: Какво ти е ясно?

Вълчо: Ами... Гледам, че небето е ясно, няма да вали, тъкмо време за търговия на дребно.

Лисана: Да, търговията ще потръгне! Горските жители ще купуват от нас сладките работи, ще останат без зъби и после хоп...

Вълчо: Ще ми паднат на зъба!

Лисана: На твоя, на моя, ще се спазарим. Давай да отваряме павилиона, че ей лятото дойде, а ние нищо не сме направили още.

Артистка: И наистина, тази сутрин в гората дойде Лятото, дойде и тръгна от дърво на дърво да раздава слънчеви часовници. “Ще гледате часовниците - говореше им - и ще сверявате дължината на сянката си. Щом стане точно 12 часът, хвърлете часовниците и скрийте сенките под себе си. Да не съм видял дърво с дълга сянка по пладне, че нали ме знаете като се разгорещя...” Тъй нареждаше лятото и всяко дърво си гледаше часовника, и точно в 12 часа го хвърли, а сенките скриха под себе си, та в гората стана горещо, горещо, горещо... Само на Лисана и Вълчо не им беше горещо - стояха си те на сянка в павилиона и си деряха гърлата:

Вълчо: Наса-а-а-а-м... Наса-а-а-а-м... На захарните петлета-а-а-а....

Лисана: Има ледена лимонада... Боза като мед!...

Вълчо: Прасенца от карамелизирана захар, сладки като печените...

Лисана: Вълчо, не говори глупости!

Вълчо: Как да не говоря глупости, като се уморих да крещя?

Лисана: Тогава не крещи, а пей!

Вълчо: Какво да пея?

Лисана: Търговска песен. Аз започвам, ти ще ми пригласяш...

Търговска песен на Вълчо и Лисана

Лисана: Хайде насам!

Вълчо: Хайде натам!

Лисана: Вълчо, внимавай във своя куплет!

Хайде на швепса или на бозата!

Вълчо (Тихо.): Та да ви паднат от зъбите пет!

Лисана: Хайде петле или сок за децата!

Вълчо (Тихо.): Та да останат направо без зъб!

Лисана: Ей, марципанът е жива наслада!

Вълчо (Тихо.): Да бе - тояга по чуждия гръб!

Лисана: Ей, шоколад, шоколад за награда!

Вълчо (Тихо.): Дупка в зъба и през нощите - ой!

Лисана: Тичайте всички, смучете, дъвчете!

Вълчо (Тихо.): Туй е по-страшно от всякакъв бой!

Лисана: Малко бонбони за гости вземете!

Вълчо (Тихо.): После при доктор пазете им ред!

Лисана: Хайде насам!

Вълчо: Хайде натам!

Лисана: Вълчо, внимавай във твоя куплет!

Вълчо: Лисанке, стига си ми се карала. Аз друго не правя, само внимавам.

Лисана: Като внимаваш, видя ли?

Вълчо: Видях.

Лисана: Какво видя?

Вълчо: Какво да видя?

Лисана: Ух, че заспал вълк! Отвори си очите! Откъм Синята поляна насам идва доктор Щъркелов с двете медицински сестри.

Вълчо: Ти ли си го повикала?

Лисана (Шепне.): Млъкни! Внимавай, ще трябва да ги надхитрим... (Високо.): Здравейте, доктор Щъркелов, здравейте, мили сестрички, заповядайте. Горещ ден, нали? Искате ли леден швепс, или сладка бозичка?

Щъркелчо: И да изпием вашите швепсове и бози, и да си хапнем от захарните ви петлета, за нас не е страшно. Ние нямаме зъби.

Първо врабче: Чик-чирик, нали и аз това казвам: не е страшно. Страшното е, че вие нарочно продавате разни сладки работи на горските жители!

Второ врабче: И ние научихме защо го правите! Чик-чирик!

Щъркелчо: Затова веднага си вдигайте павилиона и да ви видя опашките!

Вълчо: Ау-у, че ти не си ли ми виждал опашката? Чакай, аз ей сега ще се обърна с гръб...

Щъркелчо: Казвам да си обирате крушите!

Вълчо: Ау-у, тоя доктор не знае какво иска - ту да ми гледа опашката, ту круши да бера...

Врабчетата (Едно през друго.): Чик-чирик, Вълчо, не се прави на глупак! Доктор Щъркелов казва да си вдигате павилиона и да се махате оттук!

Вълчо: Аха. И къде да идем?

Лисана: В съседната гора.

Щъркелчо: Да, ама и там има доктори и медицински сестри!

Вълчо: А в съседната на съседната?

Щъркелчо: И там.

Лисана: Тогава, напук на вас, ще отидем в някоя непосадена още гора!

Щъркелчо: Чудесно! Нямаме нищо против, дори ще ви помахаме с криле за сбогом!

Артистка: Вдигнаха си Лисана и Вълчо павилиона и тръгнаха. Минаха покрай реката и продължиха по-натам. Минаха през Синята поляна и продължиха по-натам. Излязоха от гората и продължиха по-натам... А врабчетата близнаци от радост кацнаха на клона, където беше гнездото им, и запяха любимата си песен.

Врабешки оркестър.

Първо врабче: Едно дели ли се на две?

Второ врабче: Дели се, брат, и то добре!

Двамата:

Едно яйце - врабчета две,
които пеят до-ми-ре!

Първо врабче: Когато махна със крило,
се чува тих китарен звън.

Второ врабче: А скачам ли от клон на клон,
то бие барабан насън!

Първо врабче: Когато пак замахна аз.

Второ врабче: Когато аз - подскоча пак.

Първо врабче: Се чува тих цигулков глас.

Второ врабче: И на чинели верен такт.

Първо врабче: Едно дели ли се на пет?

Второ врабче: Дели се, брат, и то добре!

Двамата:

Пиано липсва за концерт,
което свири до-ми-ре!

Първо врабче: А кой ще бъде диригент?

Второ врабче: О, Вятър в клоните запял!

Двамата:

И кацнали на тоя клен
сме вече и оркестър цял!
Но вярно е и друго, брат,
че две е равно на едно -
аз имам брат, ти имаш брат,
но двамата сме пак едно,
дано завинаги, да-но!

Артистка: Пееха си така врабчетата близнаци, радваха се така, но беше рано за радост, защото в другия край на гората живееше Прасчо, който нито ходеше на уроците на доктор Щъркелов, нито искаше да знае за тях. Тоя Прасчо или ядеше, или спеше, а между яденето и спането се разхождаше из гората с едно дървено ведро. Във ведрото имаше вода, а във водата плуваше вълшебната щука Нука, оная същата, дето изпълнява всички желания...

Прасчо: От баба си знам, че щуката Нука изпълнява само моите желания! Грух! Щука Нука, искам начаса сред поляната да порасне дъб със зрели жълъди!

Щуката: Готово! По заповед на щуката Нука - дъб да порасне тука!

Артистка: Рече тъй щуката Нука, плясна три пъти с опашка и ей го дъбът - висок и клонат, зелен и листат. А жълъдите по клоните му - брой нямат.

Прасчо: Грух! А кой ще обрули дъба, щука Нука?

Щуката: Готово! По заповед на щуката Нука - всички жълъди тука!... Хайде, хрупай сега, Прасчо.

Прасчо: От баба си знам, че нейният внук не обича да хрупа корави жълъди! Грух! Защо да си мъча хубавите, здравите, яките зъбки? Защо да ги съсипвам и разболявам?

Щуката: Наопаки - ще ги съсипеш и ще ги разболееш, ако не дъвчеш с тях!

Прасчо: Глупава щука Нука, откъде знаеш?

Щуката: От доктор Щъркелов. Аз ходя всеки ден на уроците му.

Прасчо: Хи-хи! Ходи си, аз не ходя, не искам да ми тъпче главата с глупавите си съвети. Грух, без повече приказки натроши жълъдите, надроби ги, на каша ги направи, грух!

Щуката: Готово, натроших ги, надробих ги, с вода ги разбърках, яж, Прасчо, помийка.

Прасчо: Не е помийка, а каша! Ям, ям, ям... Аз много обичам кашички!

Щуката: А не обичаш ли сиренце, кашкавал, варено яйце... Доктор Щъркелов казва, че са много полезни...

Прасчо: От баба си знам, че нейният внук не яде полезни работи, а само вкусни и сладки! Давай тука всички плодове, каквито вижда вълшебното ти око!

Щуката: По заповед на щуката Нука - всички ябълки и круши в гората, всички праскови и сливи да тупнат тука!

Звуков ефект: падане на обрулени плодове.

Прасчо: Браво, браво!... А, никак не е браво! Защо не си ги избирала по-сладки и по-малки? Нищо де, смачкай ги на пюрета и желета, направи ги на мармалади и конфитюри и ги дай на Прасчо!

Щуката: Ама доктор Щъркелов казва, че ябълките и крушите трябва да ги хрупаш цели-целенички, инак зъбите ти...

Прасчо: От баба си знам, че ябълките и крушите се ядат само на сладка и на компоти! А баба беше умна, ох, колко умна...

Щуката: Щом баба ти е била умна - готово, яж, Прасчо, помийка.

Къс музикален преход.

Артистка: Ходеше Прасчо из гората, влачеше дървеното ведро и искаше от щуката Нука всеки ден от меки по-меки, от сладки по-сладки кашички. А като се наядеше, лягаше и смучеше копитцето си, за да се приспи. И продължи така много ли време, малко ли, ала една вечер ето какво се случи... Тополите направиха от листата си зелени лъжици и дадоха на гората да пие тишина. И гората заспа, заспа и заплува в тихата река на сънищата. Само щурчетата не заспаха, само щурчетата цяла нощ играха на щурчова криеница: “тук съм” - скърцаха, “там съм” - скърцаха, “ела ме намери” - скърцаха... И изведнъж насред тази тишина се разнесе грухтене и квичене, много силно грухтене и много силно квичене.

Прасчо: Квик-грух! Квик-грух! Квик! Ти ли, щука Нука, ми прати тая болка в зъбите?

Щуката: Не съм аз, а твоите каши, пелтета и рачели. Предупреждавах те!

Прасчо: От баба си знам, че не си ме предупреждавала! Грух!

Щуката: А ако се погледнеш в огледалото, още по-силно ще изгрухтиш!

Прасчо: Защо?

Щуката: Мило розово прасенце с къдрава опашка...

Прасчо (Гордо.): Да, това съм аз!

Щуката: И с криви зъбенца...

Прасчо: Не, това не съм аз!

Щуката: Ти си, ти си! На, погледни се в огледалото...

Прасчо (Грухти с все сила.): Груууууххх! Ти ли, щука Нука, ми изкриви зъбите?

Щуката: Не съм аз, а твоето копитце, дето го смучеше, за да се приспиваш! Предупреждавах те!

Прасчо: Стига си ме предупреждавала! Бързо ми махай болките, бързо ми изправи зъбите и ги направи каквито бяха!

Щуката: По заповед на щуката Нука - болните и кривите зъби там, а здравите и правите - тука! Е, спря ли да те боли?

Прасчо: Грух! Не спира... Значи, щука Нука, твоята вълшебна сила изчезна, така ли? Край, не искам и да те гледам повече!...

Артистка: Хвана Прасчо ведрото с вълшебната щука Нука, два пъти изгрухтя, три пъти подскочи и ето го при реката. Че като се качи на моста, че като завъртя ведрото, дълго го въртя, силно го въртя и още по-силно го метна в средата на вира. Пляс - плесна ведрото, пляс плесна с опашка щуката Нука и се провикна:

Щуката: Все пак си добро прасе, щом ме върна в речната ми къща. От благодарност ще ти покажа, че не съм загубила вълшебната си сила... По заповед на щуката Нука - право при доктор Щъркелов Прасчо да иде оттука! Той ще ти излекува зъбите, той ще ти ги изправи!

Прасчо: Грух! И без твоята заповед щях да отида при доктор Щъркелов! Ето, отивам!

Къс музикален преход.

Артистка: И не веднъж, и не два пъти ходи Прасчо в синия кабинет на доктор Щъркелов, и не веднъж, и не два пъти ходи до вира да се хвали на щуката Нука как са му лекували зъбките. А през това време лятото мина през полето, ожъна житата, оплете си от сламата сламена шапка, нахлупи си шапката на главата и си замина, а в гората дойде есента. Тъкмо тогава доктор Щъркелов събра медицинските си сестри на съвещание.

Щъркелчо: Я да видим сега каква работа свършихте това лято?

Първо врабче: Много добра работа свършихме, чик-чирик! В цялата гора само двама пострадаха: Зайко, “за да си подслади живота” и Прасчо “по заповед на щуката”...

Второ врабче: Нали и аз това казвам, чик-чирик: на Прасчо не му е виновна щуката!

Щъркелчо: Ясно. Свършили сме добра работа. По моя щъркелов часовник е време да си взема отпуска и да отида на юг. Оставям ви в гората за мои заместници, строго да следите всички да спазват съветите ми, та напролет да си нямаме пак разправии.

Първо врабче: Правилно, докторе, време ти е да отлиташ, чик-чирик...

Второ врабче: Нали и аз същото казвам, чик-чирик: Есен е, време е доктор Щъркелов да си ходи...

Артистка: И наистина, каква есен беше в гората, какво чудо! Катереше се есента по дърветата, разместваше дебелите кафяви клони като да бяха дебели речници в кафява подвързия, прелистваше лист след лист и превеждаше от зелен език на жълт. Ябълките и крушите превеждаше на узрял език. Горските жители бяха наобиколили едно крушово дърво и докато лапаха зрели круши, хвалеха есента-преводачка. Всички лапаха зрели круши, всички хвалеха есента и се усмихваха с оная си хубава усмивка, която нито може да се опише, нито може да се нарисува, а само в песен може да се изпее...

Артистка (Пее - сама или с всички герои.):

Песен за усмивката

Какво е усмивката, кой ще ми каже?
Рисуват я малките сякаш кравай,
рисуват големите бръчици даже,
но никой не я нарисува докрай,
защото от хляба ще трябва да вземат
за всяка усмивка по грам топлота
и още прозрачност ще трябва да вземат
от чиста и бистра балканска вода,
и още от слънцето трябва да вземат
една лъчезарност... но даже и тя
не ще им достигне, ще трябва да вземат
от всичко добро и красиво в света,
защото, защото усмивката ясна
е малкото плахо дете на смеха
и трябва й всичко, та в смях да порасне
и звънко да екне: ха-ха... ха-ха-ха....
ха-ха... ха-ха-ха....
ха-ха... ха-ха-ха....

Завеса

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.04.2006, № 4 (77)