ИЗ "НАЙ-ЗЛАТНОТО ЗЛАТО"

(роман-приказка)

Петя Караколева

web

РАЗКАЗВАШЕ СЕ ЕДНО ВРЕМЕ една приказка и както всяка друга приказка, си имаше начало и край. В началото започваше, в края свършваше, а по средата... а по средата се разказваше.

Тази приказка започна през септември, когато есента се катереше по дърветата в гората, разместваше дебелите кафяви клони като да бяха дебели речници в кафява подвързия, прелистваше лист след лист и превеждаше от зелен език на жълт. Ябълките и крушите превеждаше на узрял език.

Горските жители наобиколиха едно крушово дърво и докато лапаха зрелите круши, хвалеха есента преводачка. Всички лапаха зрели круши, всички хвалеха есента, само врабчетата близнаци не я хвалеха.

- Крушите са сладки - чирикаше Голямото око, - защото в дънера на дървото живеят диви пчели!

- Нали и аз казвам същото, брате мой - чирикаше и Дългата крачка, - имаш ли мед в дънера си, и плодовете ти са сладки!

Но така казваха само врабчетата. Не че бяха опаки, не, просто сутринта бяха станали с опашките нагоре, затова се заяждаха.

А сега да видим къде започна тази приказка. В гората. В същата гора, в която дърветата бяха и високи, и ниски - имаше и много високи, и много ниски; клоните им бяха и дебели, и тънки - имаше и много дебели, и много тънки, а листата им бяха зелени птички, кацнали по клоните напролет и забравили да хвръкнат. Да-да, долитаха тези зелени птички в някоя топла пролетна утрин, кацаха една до друга, една под друга или една над друга и стояха там чак до късна есен. Тогава си сменяха зелената перушина с жълта и отлитаха.

- Жълтите листа са къде-къде по-вятърничави от зелените - щракаше с дългия си клюн Щъркелчо, - който и вятър да духне, отлитат с него. Виж, аз не съм вятърничав, аз самичък летя, и то където е топло и където има жаби.

Тракаше тъй Щъркелчо и усмихнат поглеждаше джоба на възкъсичките си панталонки, защото на джоба беше избродирана една още по-усмихната жабка.

Но стига толкова за Щъркелчо, иначе до края на приказката само щъркели и бродирани жаби ще има, а пък приказката не е разказала за поляните в гората.

И поляните в тая гора бяха хубави. Първата приличаше на голям зелен жълъд, толкова голям и зелен, че и Прасчо не можеше да го изяде. Втората приличаше на бяло буренце - белите брези я обграждаха с бели дъги, дъното на това буренце беше шарено от цветята, похлупакът беше син от небето. За третата поляна Иа казваше, че една нощ луната стъпила с кръгла пета сред гората и пак отскочила към звездите, ама долу останала следата й - поляна, кръгла като лунна пета.

По поляните в храстени къщи - ниски и тумбести - живееха малките храстчета; в тревни къщи - тънички, зеленички и с островръхи покриви - живееха тревите...

- А ние живеем в четири къщи - прекъснаха приказката Прасчо и Зайко, двамата заедно я прекъснаха, че бяха неразделни приятели и всичко заедно правеха - заедно спяха, заедно ядяха, заедно играеха...

Прасчо беше розов, с къдрава опашка, а зурличката му беше кръгла и бяла и съвсем приличаше на електрически контакт. Зайко отначало беше син, със сиво носле, но веднъж, тъкмо беше се навел да се порадва на една ланшна боровинка, върху него падна тополов пух и Зайко стана бял като тополов пух.

- На такъв бял Зайко ще му отива черно носле - хрумна й тогава на боровинката и леп - лепна се за нослето му и Зайко стана бял като тополов пух, с черно като боровинка носле.

Живееха Прасчо и Зайко на Жълъдовата поляна в четири къщи. Зиме в бяла къща, защото я правеха от сняг и гледаха покривът да е от стръмен по-стръмен, та хем да е покрив, хем да е пързалка. Напролет къщата им беше цветна, защото я плетяха от цветя, но гледаха покрай прозорците да плетат със сини теменужки, за да не търсят после сини перденца.

През лятото си избираха един слънчев припек и който минеше оттам, му обясняваха надълго и нашироко, много надълго и много нашироко му обясняваха, че това е припековата им къща със слънчевата тераса.

Есенната им къща, зидана от есенни листа, беше толкова шарена, колкото всичко наоколо - Прасчо и Зайко понякога не я намираха сред шарения листопад и спяха където ги свареше нощта.

Кокошката и Петльо пък живееха на брега на реката, току до моста, в кокошарник кръгъл-кръгъл, сякаш варосано яйце, кой знае защо покрито с керемиди. Пред кокошарника растяха два умърлушени храста и Кокошката често говореше за тях.

На кого говореше ли?

На пилетата. Всяка сутрин, щом сложеше закуската на масата и някое пиле се нацупеше, тя започваше да кудкудяка:

- Храстите също са дървета, ама ко-ко-когато били малки, се цупели и не си изяждали закуската и затуй не могли да пораснат. Вижте ги сега какви са умърлушени.

Врабчетата близнаци бяха свили гнездо на най-високата топола в гората, само че я наричаха най-високия вигвам, защото по цял ден си играеха на индианци, а по цяла нощ сънуваха индиански сънища, дори индиански имена си измислиха - Голямото око и Дългата крачка.

На Лунната поляна живееха магарето Иа, Слончо и Хипопотамчо. Горкият Хипопотамчо! Кожата му беше набръчкана като кората на стогодишен дъб и той непрекъснато се оплакваше:

- Обидно е да приличам на столетник! Нали, ако прибавим следващата година, съм едва тригодишен, нали?

И за да не го мислят за столетник, Хипопотамчо беше намерил отнякъде електрическа ютия и от изгрев до залез слънце, и от залез до изгрев слънце търсеше електрически контакт да включи ютията и да се изглади.

- Ето че разказах и за Хипопотамчо - рече си приказката, - а когото от горските жители пропуснах, за него ще разкажа по-нататък. Всичко е хубаво в гората, всички са добри и ако не броя Лисана, Вълчо и Свраката...

- Остава чисто злато! - изрева весело Иа и три пъти подхвърли във въздуха голямата сламена шапка, която не сваляше от главата си ни лете, ни зиме. - Остава най-чисто и най-златно злато!

Изрева така Иа и не щеш ли - от небето ли падна, или от земята поникна, от дръвчетата ли скочи, или от храстите се изтърколи, - насред полянката пъкна една жълта-жълта, та чак златна ракличка. И както си беше жълта, изведнъж стана синя, после стана резедава, после стана люлякова, а после стана съвсем друга на цвят, но Прасчо не я гледаше и не я виждаше, Прасчо само питаше:

- Какво чуват моите уши? Злато ли каза? Злато ли? Питам те: злато ли каза?

- Злато - отвърна Иа, - всичко тук е злато...

- Значи злато - огледа се наоколо Прасчо. - Чисто, казваш?

- Чисто - отвърна Иа.

Точно тогава покрай тях мина вятърът, шмугна се в тревата, разчорли се и веднага отърча да го среше гората с дървения си гребен. Тя го решеше, а той й бъбреше какво казал Иа, какво казал Прасчо. Горските жители се вслушваха в думите на вятъра и се завтекоха да търсят Иа и Прасчо. Кой тичаше, кой пълзеше, кой хвърчеше, кой подскачаше, ама всички бързаха и се питаха един друг:

- А? За какво си говорят Иа и Прасчо?

- Не знам, но било много интересно.

- Кое било интересно?

- Онова, дето си говорят Иа и Прасчо.

- А те за какво си говорят?

- Нали ти казвам, че не знам, но било много интересно.

- Ей, защо тичате по гърба ми?

- Защото тичаш бавно и нямаме време да те заобикаляме!

- Вижте, вижте, и Костенурката препуска...

- Забелязал съм, че когато препускат костенурките, или започва буря, или не започва.

- Прав си, и аз същото съм забелязал...

Даа, този път започна голяма буря, но не заради костенурката, и не на небето, а заради златото и на Голямата поляна. Кой крещеше, кой чирикаше, кой виеше, кой се блъскаше, ама всички искаха да чуят какво си говорят Иа и Прасчо, всички бяха любопитни, защото заедно с тях на поляната беше дошло и любопитството им.

Любопитството нямаше коса, нямаше нос, нямаше и уста, затова пък имаше много любопитни уши и още повече любопитни очи. То слушаше и гледаше, гледаше и слушаше и - нищо. Въпреки старанието си не можеше да помогне на горските жители да разберат какво си говорят Иа и Прасчо.

- Нищо не сссе чува! - съскаше един дълъг смок. - Опитах сссе да сссе промуша напред, някой ме помисссли за изгубен колан и ме върза на панталона ссси. Хей, кажете ми поне на чий панталон сссъм вързан...

- И аз се опитах да мина напред, нали - оплакваше се Хипопотамчо, - и какво, само ми изпомачкаха костюма, нали?

- Той пък кога ли е бил изгладен, хи-хи! - хихикаше Лисана.

- Моля не ме настъпвайте по краката! - тракаше с клюн Щъркелчо. - Моля запазете тишина. Крякате като жаби!

- Ко-ко-кой е жаба? Не виждаш ли, че съм ко-ко-кошка? - кудкудякаше Кокошката. - Търся моя Петльо...

- Дано намериш Лисана, аууу - виеше Вълчо.

- Бас държа, че ще я намери! Кой иска да се хванем на бас? - прехвърчаше Свраката от главата на Хипопотамчо на главата на Слончо и ги питаше: - Ей, дебели, искате ли да се хванем на бас?

- Стига сте се хващали на бас! Млъкнете най-после! - избоботи Слончо. - Щом аз с моите големи уши не чувам, вие съвсем...

Небесната буря, сякаш беше чакала тъкмо Слончо да избоботи, реши и тя да започне. Прерови облаците, избра най-жилавия и си направи облачен лък. После сложи една запалена стрела и къде-къде да се прицели - хайде в големия дъб. Бляс - блесна стрелата, тряс - тресна стрелата, като истинска светкавица блесна, като истинска гръмотевица тресна, ала не улучи дъба, а падна зад него. Бурята сложи втора стрела на лъка, втори път се прицели и пак не улучи дъба. Ядоса се бурята, разхвърли стрелите си по цялото небе, тъпчеше ги, заливаше ги с дъждовна вода, тъпчеше и заливаше, заливаше и тъпчеше, но не можеше да ги угаси...

- От тия светкавици ще ослепеем, от тия гръмотевици ще оглушеем, и дъждът ще ни намокри... - затюхкаха се горските жители.

- Нямам си другата работа! - обади се дъждът. - Не виждате ли какво правя?

И всички видяха: дъждът вдяваше в лъскави игли още по-лъскави конци и се опитваше да съшие небето и земята.

- Да, ама иглите и конците ти са водни и пак ни намокри - продължиха да се тюхкат горските жители.

- Аз разбрах за какво става дума, хем не съм мокра - чу се глас изпод земята и те впериха очи надолу.

Земята тътнеше и се пукаше, тресеше се и се надигаше, като че ли започваше малък земетръс, но всичко завърши благополучно с една голяма къртичина. От нея надникна Къртицата и попита:

- Защо ме гледате учудено? Или очаквахте от къртичина да излезе кукувица? Прокопах тунел и стигнах до средата на поляната, там Иа и Прасчо си говорят...

- За какво си говорят? А? - гракна насреща й тълпата, така силно гракна, че издуха Къртицата обратно в тунела и тя изскочи между Иа и Прасчо.

- Да ви кажа ли за какво си говорите?

- О! - разквича се Прасчо. - Шпионин! Подземен подслушвач!

Квичеше тъй Прасчо и наричаше Къртицата с какви ли не подземни обидни думи.

- Хайде де - изсмя се Къртицата, - а другите надземни шпиони и подслушвачи ли са?

Озърна се Прасчо и какво да види: тук горски жители, там горски жители, вляво горски жители, вдясно горски жители и на зурличката му горски жител - муха с ей такива уши, разперила ги и подслушва. Дори бурята беше притихнала и слушаше, дори небето, облечено в сивата риза на облаците, се беше понавело и слушаше. Брези и дъбове, борове и брястове бяха долепили листени длани до ушите си да не пропуснат нещо. Отгоре се сипеше черна градушка от бръмбари, защото бръмбарите си бяха обещали да не бръмчат, докато не чуят за какво става дума, а щом не бръмчаха, те и не летяха, затова падаха. Добре, че навалицата долу беше толкова гъста, че нямаше къде бръмбар да падне, иначе кой знае какво щеше да стане с горките бръмбари.

- Сто хиляди паднали бръмбари в навалицата! - вбеси се Прасчо. - Значи всички чухте, че говорим с Иа за злато?

- Ние чак сега чухме - обадиха се от задните редове на навалицата.

Няколко бели печурки, повикани от дъжда, се появиха изневиделица сред тревата като каубои, облечени в бяло, с широкополи шапки на главите.

- Дайте златото тук! - заповядаха те, без да мигнат, без да трепнат, съвсем по каубойски.

- Не им го давайте - защрака с клюн Щъркелчо. - Те ще го излапат и за нас няма да остане!

- Ама златото яде ли се? Аз мислех, че е нещо като камък за брулене на орехи.

- Не е камък, а е пръчка.

- Каква пръчка?

- Дървена. И пак брулиш орехи.

- Стига с тия орехи! Според мен златото е тихо.

- Как - тихо?

- Откъде да зная, но нещо ми подсказва, че е тихо.

- Не е тихо, а е жълто! - надвика ги Прасчо. - От баба си знам, че златото е жълто и който има злато, може да си купи всичко!

- Чик-чирик! - изчирикаха смаяни врабчетата близнаци. - И тиквени семки ли? Ама печени?

- Дреболии! - изгрухтя Прасчо. - Имаш ли злато, имаш всичко! Даже златна кочина, ако искаш!

- Златна кочина? - смаяха се докрай врабчетата. - Ама печена?

Зайко беше се вторачил в листопада и пръхтеше:

- Жълтата боя е по-тежка от зелената, защото от клоните падат само жълтите листа. Прасчо казва, че златото е жълто, значи и то е тежко...

- Чакайте... чакайте... чакайте... - ревеше непрекъснато Иа и потропваше с четири копита, сякаш с четири чукчета искаше да закове зелените пирони на тревата колкото се може по-дълбоко в пръстта. - Аз не говоря за такова злато, аз говоря за...

- Стига си тропал, стига си дрънкал! - крещяха наоколо. - Няма такова и онакова злато! Казвай къде си го скрил!

- Ама чакайте, чакайте...

- Който е тръгнал нанякъде, да ссспре и да чака - изсъска смокът. - Иа ще каже сссамо на които чакат, сссигурен сссъм!

- Няма да каже! Той е дългоух инат!

- Няма да каже! Той е побойник! Рита мухите!

- Не ги рита, а ги бие с опашка, затова е побойник!

- Все едно, няма да каже!

- Ама чакайте, чакайте - молеше ги Иа. - Погледнете тая жълто-резедава и синьо-люлякова ракличка, тя знае за истинското злато...

- Не го слушайте, той яде тръни, значи е глупав!

- Викайте му къш и да се маха оттук! - изквича Прасчо и изквичано - сторено.

Всеки му викна къш, поотделно му викнаха и вкупом му викнаха, и го прогониха, а като го прогониха, се попитаха:

- Сега кой ще ни каже къде е златото?

- Кой ще ни каже какво е златото?

- Кой въобще ще ни отговори, ако питаме нещо?

- Питайте де! - вирна глава Прасчо и те го попитаха:

- Къде е златото?

- Как къде? В земята! От баба си знам, че златото винаги го заравят в земята!

Щом чуха къде е златото, печурките мигом, съвсем по каубойски, се скриха обратно в земята и вече никакъв дъжд не можеше да ги накара да се покажат навън, а отгоре изтъркаляха едно кафяво буре, пълно с кафяв барут.

- Ако някой се приближи - изкънтя гръмогласно бурето, - ще река гръм-тряс-прас и ще го вдигна във въздуха!

- Хе, буре с барут! Това е само една стара гъба пърхутка! - присмяха се горските жители и се юрнаха за кирки и лопати, за мотики и търнокопи, злато да търсят.

И така започна тая приказка за златото и златотърсачите...

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2007, № 8 (93)

Други публикации:
Петя Караколева. Най-златното злато. София: Отечество, 1986.