ИЗ "КЪЩАТА СУТРИН"

Петя Караколева

web

Глава І.
ДУШЕВАДНИК

- Ти първо ще мълчиш, аз да ти кажа! За да знаеш, че ние с Амуджата сме ловили и изтребвали всякаква гад, брой на пръсти да видиш: устрели било, караконджули било, вампири ли не щеш, а туй охтики, самодиви, таласъми, глигани, змеища - няма да ти стигнат пръстите, не ги брой. Как ги ловим ли? Сто начина има, но те не са в паралел с науката и хич не ги ползваме ние с Амуджата. Ами! Таковам ги аз тия начини, прощавай за приказката, овехтели са, нищо не струват, и да се случи да хванеш някоя гад, ще е педя-вампирче, язък ти за труда, само ръцете си ще изцапаш... Бабини деветини ли рече? Бате-га, де да бяха деветини! Туй че ги няма в книгите, нищо не значи. Колко неща липсват в книгите, пък те са си в паралел с природата и не можеш ги мръдна, даже нарочно да пишеш в книгите, че не съществуват! Я питай Амуджата как се справихме с пъпчивия вампир. Не, по-добре не го питай, че той е малко гламав и ще ги наговори едни...

Та ти разправям за Донко от село Власовци. Идва при мене веднъж и плаче като дете:

- Тиме, братче, само ти ще ми помогнеш!

- В какво да ти помогна, Донко?

- В туй...

И ми разправя, че две пакости му се струпали на главата. Първо: жена му Венета шавала, но това си било негова работа, самичък щял да се оправи. Второ: понякога на врата, понякога отстрани на сляпото око, друг път в темето или в челото, а най-често вътре в мозъка го прошивал един бодеж, нагарчащ и на кисело биел...

- Вони ли? - питам го.

- Вони, та се не трае.

- Ясно. Вампир е.

- И аз така мислех, затова си рекох: бягай, Донко, при Тим Димитраки и при Амуджата, да те отърват от него.

- Ще те отървем - обещах му. - Само да му определим вида и ще те отървем.

Вампирите, ще знаеш, са на породи, като кучетата. Едни са големи и едроглави колкото сенбернар, ама са добродушни и лесни - хич не ги стреляй даже, поговори им човешки, ако се правят на глухи, завърти им два шамара и готово. Има и други, малки колкото китайски пекинез, те са леле-мале - с бренеке не можеш ги утрепа. Има още пъпчиви, шаркови, опашати, смотани, лапести... Да се върна на приказката си. Гламавият, Амуджата де, вика тогава: “Да му направим пусия, какво ще кажеш?” Какво да кажа - бива, пусията е сигурна работа, макар че докрай нищо сигурно няма. Сърцето, че е сърце, че от анатомията му е заповядано да е вляво, сигурна работа, и то прави въртели. Един мой приятел, акушер, е вадил на бял свят дете със сърце вдясно и едно друго с две сърца - хем вляво, хем вдясно. Нà ти тебе сигурно!

Ама нашата пусия излезе от сигурна по-сигурна, и то заради Амуджата. Страшно е умен моят Амуджа. Може да прочете сложност от книга и да ти я разясни и обратното, може да разясни нещо, дето не е чел, свое си, и ти го напиши в книга, без да те е срам. Затова той се занимава с примамките, една ще сложи, две ще сложи, сто ще сложи, но ще улучи онази, на която нищо не издържа. Въпрос на време. И тъй, настанихме се на скришно под астмата в Донковия двор, маскирахме се, Амуджата сложи примамката на плочника, та полакоми ли се гадината - хайде без нея, и зачакахме. Лежим-чакаме, лежим-чакаме, дебнем и не щеш ли слушаме какво става току над нас, от прозореца се чува. Венета тръгва на работа, Донко й подмята, че отивала по мъже, Венета се връща от работа, Донко я дрънка как изкарала любовната среща. Тя започва да плаче: “Не бе, Донко, не, защо си измисляш, аз освен теб друг си нямам, ти си ми едничък, не го ли разбра толкоз години...” А той: “Разбрал съм го, ти няма да ме учиш, всички жени тъй приказвате, а зад гърба ни...” Викове, крясъци, закани и буха чинии о пода. Какъв мерак имат някои мъже да трошат покъщнината, чудя им се. И Амуджата им се чуди. Нищо, траем си, нашата работа е да очистим вампира. Пушките ни готови, заредени, в моята бренеке, на Амуджата със заешки сачми, той винаги стреля пръв, зашеметява гада, аз мечешката порция му сервирам и сбогом!

Минава ден, минава втори, чакаме. Горе същата история: “Кучка!”, “Донко, миличък...”, “Мръсница!”, “Донко, чуй ме...”, “Безсрамница! Остави, че в работно време хойка, ами и след работа почна!”, “Донко, на баня ходих, виж ми косата...” - оправдава се тая нещастница, клетница и мъченица, а Донко, сякаш чакал да стане дума за мократа коса, топурка към чешмата, пъхва глава под струята и вика: “Ей нà, косата ми е вир-вода! Ходил ли съм на баня, а? Кажи, ходил ли съм?”

Не, не беше ужас. Малко е да се каже ужас. Това си беше коронясване на глупотията, триумфална арка на ревността, парад на...

Както и да е, на третия ден, трябва да е било след пладне, одрямали сме се с Амуджата, и изведнъж чувам едно “Ааааааааа...”, сърцето ти да се скъса. Рипвам аз и с два скока горе. Донко стои до прозореца и зяпа навън. Ще речеш, нищо странно. И аз в момента тъй си помислих, чак после забелязах странното. Стъклото на прозореца се беше издуло, заприличало на изпъкнала леща, и наш Донко зяпа през него като през бинокъл, даже като през телескоп, нататък, където е сладкарницата и където работи неговата Венета.

- Ела я гледай кучката! - мами ме с пръст Донко.

Вярно, сладкарницата се вижда от ясно по-ясно, влизаха и излизаха дечурлига от училището насреща, сигурно междучасие имаше.

- Е, и? - питам. - Венета продава боза и кифли...

- Аха! Значи не обръщаш внимание на колата до тротоара с ненашенски номер, значи не те интересува, че тая кола е на любовника й!

- Кой ти каза?

Донко пухти, сигурно мисли откъде е получил тия сведения за любовника на Венета, та аз имам време да се обърна към него. И го виждам: вампира виждам, и пъпките на муцуната му броя даже. Яхнал Донковия врат, забил нос в темето му. Брей, че работа! Ами сега? Без пушка не става, от малките и смотаните е, трябва ми пушка, с ръце и да го докопам, нищо няма да направя, само ще се изцапам. Казах ли ти как се отмива вампирска мръсотия? Щом съм ти казал, няма да повтарям...

Взех леко да се измъквам назад към вратата. Измъквам се и църкам като щурец. Това е нашият сигнал. Амуджата знае какво да прави. Отстъпвам рачешката и не спускам очи от вампира. Гадът му с гад, проточил един пръст, дълъг и остър, и с него държи стъклото издуто, сякаш стъклото не е чуплив материал и неподлежащ на подобни деформации, а е сапунен мехур. Щом стигнах до вратата, само протегнах ръка и набарах пушката - Амуджата ми я подаваше. Бате-га, кацна ли ми на мушката! Бааам!!! От гърмежа вампирът, независимо коя порода е, се разлита на парчета и парчетата ги отвява вятърът, затуй отворих вратата и прозореца да стане силно течение.

Моят Амуджа си умира от любопитство.

- Какъв вампир беше?

- От пъпчивите.

- Ами да, какъв ще е друг... - съгласи се Амуджата и взе да свестява Донко. Тоя неблагодарник цяла седмица ми беше сърдит, не ми викаше здрасти, душевадник съм бил, такъв-онакъв съм бил, стрелял съм му в малкия мозък и съм го докарал до психологически шок... Неблагодарник, ти казвам! Аз съм бил душевадник, аз, дето утрепах пъпчивия вампир, от ревнивата порода, та да миряса и Донко, че и Венета да живне покрай него! Венета ли? Венета, където и когато ме срещне, поклон доземи ми прави. То и Донко се сдобри, казах му как стои работата и се сдобри.

Абе нали ти разправям: дай ми ти каквито си щеш вампири, ловя ги, стрелям ги наляво и надясно, верицата им таковам, ще извиняваш за приказката. Не само денем, и нощем да ме бутнеш с пръст в тъмното и да ми го посочиш, с око ще го продупча, ако не съм си легнал с пушката, щото и с пушката си лягам начесто, да съм готов. Не се хваля, но вампирите не ме озорват, виж, охтиките могат да ми разплачат майката. Тоя, как се казваше, от горната махала, а, Амуджа?... Да, Весо. Охтичав беше човекът, охтичав от петите до главата. Свършен човек. Дума да не става, не отричам лекарствата на медицината, употребявам ги лично и им вярвам, що да не им вярвам, обаче има тайна: лекарството трябва да влезе в човек, дето има ищах за живот. А Весо...

Представи си картинката - вдигат го домашните от леглото, слагат го на стол до прозореца и му викат:

- Я какъв ден е навънка, направо по пощата са го изпратили за теб, в плик, с марка и печат и с надпис: “За Весо, да му се радва!”

Какво ли не измислят горките, а той им отвръща равнодушно:

- Ще мра. Що да не мра и в хубав ден. Вие му се радвайте, щом нищо не ви пречи...

- Хайде - викат домашните - на чардака, въздухът там на низи виси заедно с лютите чушлета и чубрицата. Една низа въздух, една низа чушлета, една низа въздух, една низа чушлета, тъй се е подредил и те чака да го дишаш...

А той:

- Ще мра! Дишайте си го вие!

- Тогава да те пренесем в двора, на шарената сянка...

- Ако ще и на покрива да ме качите, отгоре на комина, пак ще умра, и толкоз!

Накратко казано, не стига, че той болен, ами изпоразболя и всички наоколо. Да не беше така, щяхме да го оставим да си мре като едното нищо - ами другите? Грешиш, не е от болестта. Аз му викам егоизъм. Дори нещо повече, ама ми липсва думата да се изразя точно. Егоизмът е стар колкото човечеството изобщо, ако не и по-стар. Още в пещерата го е набарал и му рекъл: “Друже, или ще ме пуснеш да векувам с тебе, или и ти няма да прокопсаш, защото вместо да гледаш себе си, ще гледаш другите и нито ще изкараш докрай еволюцията, нито ще станеш хомо сапиенс, ясно ли ти е?” “Ясно” - отвърнал пещерният човек, след като помислил за бъдещето и прогнозирал, че планетата не бива да остане без хомо сапиенс. Направили пазарлъка и готово.

Та и наш Весо - като почна с охтиката, свърши с геноцида, сиреч, дай да уморим каквото можем, за да не ни е скучно в гробищата.

Ама че човек! Викам на Амуджата да провери има ли изобщо живот в него, няма ли. Взема Амуджата снопче здравец, отнапред накиснат две нощи в специална отвара - после ще ти дам рецептата на отварата, - и тихо, кротко, при Весо, зад гърба му, да не го усети. Този здравец ни е компасът. Да се разберем: всяко нещо, което не си върти задника насам-натам, а казва точно и ясно север или юг, да или не, лъжа или истина, е компас. При него няма шикалкавене, няма средно положение, няма може тъй, а може и инак, той е справедлив и категоричен като върховен съд, когато потвърждава: “Да, виновен!” и когато отрича: “Не, невинен!” Такива ми ти работи. Та докъде бях стигнал? А, да, седи значи Амуджата зад гърба на Весо и гледа: зелените стрелки на компаса - щрак, насочват се право надолу, в черната сочат. Ясно, Весо е разпрегнал вътрешните си коне и нито ги зоби, нито им рине тора вече, няма живот в него. А трябва да има!

Мислиш, че ни беше лесно ли? Бате-га, не можем да се докопаме до Весо, около него все народ, все го коткат, докато ми писна и викам на Амуджата: “Избави ме от тия, инак не знам!” Амуджата се сеща какво мога да направя, когато съм ядосан, затова веднага изтопурка на улицата и се развика: “Помощ! Убиха ме! Няма ли кой да помогне!...” Естествено, че всички изскочиха навън, а аз хоп в двора, хоп при Весо, грабнах го под мишница и давай по чукарите. Хубаво, ама майка му ме видя, че като зина: “Душевадниииииик, детето ми отвлякохааааа, хораааа, божичкооооо...” Събра накуп хората и божичко вика, та се къса. “Викай си, бабо, викай си!” - подхилквам се аз и драпам на бърз ход нагоре, Амуджата по мене, Весо под мишницата, не ми тежи - стиска дрехи, а в дрехите нищо не останало освен мижав гласец:

- Къде, Тиме - мяука, - къде, Амуджа, ме носите?

- Ще те очистим! Амуджата ли избоботи, аз ли, не си спомням вече. Все пак трябва да е бил Амуджата, гласището му страховито, всекиго стряска.

Щом чу какво ще го правим, вързопчето дрехи под мишницата ми съвсем олекна. Ще знаеш, човек при уплах намира начин да олеква наполовина, че и горница. Защо ли? Проста аритметика. Ти като се уплашиш, можеш ли да разсъждаваш правилно? Не можеш. Значи, изваждаме правилните мисли. Имаш ли сили за нещо? Нямаш. Изваждаме и силите. И всички други чувства, без страха. А щом изваждаме, остава по-малко. Не си отваряй устата да спориш, аритметиката е царицата на науките и когато тя казва, че ако извадим толкова неща от човека, той олеква наполовина, ти няма да се обаждаш. Е, на мене ми беше все едно - двайсет оки отгоре, двайсет отдолу, каква разлика, не ми тежеше Весо, даже не го преметнах през рамо, докато се катерех по стръмното, под мишница го носех, като чанта, като дрехи за баня, абе...

Има там една поляна, закътана и неизвестна никому, бих казал, не се бореше за слава и не държеше да й се прочуе името, защото не съм видял подписа й на ни един туристически маршрут. Метнах Весо в тревата и свалям пушката.

- Да си починем, па тогаз - предлага Амуджата.

- Що ще ме трепете бе, Тиме? Не знам какво съм ви направил, но нали и без туй моята умирачка ще ме освободи от всички грехове...

- Не ни харесва твоята умирачка. Ще ти нагласим друга, само за тебе, инак ще повлечеш голяма компания.

И гламавият, Амуджата де, пъха патрон в цевта и го вади, слага втори, трети, сякаш проверява дали не са му продали патрон друг калибър, дето не става за пушката му. Аз броя едрите вълчи сачми, отделям шепа, ще речеш, няма патрон да пълня, а ще правя шрапнел. Направо страхотия! Сумтим, мълчим и изпод вежди дебнем Весо.

Де да можех сега да плесна с ръце и да те прехвърля право на поляната да видиш с очите си, че човек и да му е писано утре да умре, никак не му се ще днеска да свърши тая работа. Ще мъчи всякак да я поотложи. И Весо тъй. В началото се сви, сгърчи се, жълт-прежълтял, помръдна устни да каже нещо, па заби нос в тревата и затихна. Ей на туй се надявахме: в носа му да влязат разните мириси на треви и билки, и стискаме палци да се включи инстинктът му. Нали знаеш, куче било, звяр било, разболее ли се, души насам-натам, додето побара церовитата трева и си я опасе като едното нищо. Чудо няма, всичко е в паралел с науката. Та ти казвам, надявахме се на същото. Мълчахме с Амуджата и не щракахме с пушките, за да не му разсейваме инстинкта. По някое време спряхме и да дишаме, кога Весо откъсна някакво листенце и го сдъвка. Види се, и той усети, че няма да го гърмим, докато дъвче, и давай - изхрупа сума треви, без да гледа какви, но тя ръката му сама ги подбираше. Брей, уплаших се, толкоз билки и цяр наведнъж, ще вземе да получи медикаментоза...

- Стига - викам, - щом не ти се мре днеска, пък и ти се яде всякакво, даже трева, трудното мина, излезе охтиката от тебе и се емна ей там, в клисурата. Ще ида да я гръмна и край с нея! Амуджа, натъпчи му в устата илачите, дето му ги е дал докторът, че да не се върне охтиката!

Трябваше и насила да го лекуваме, нали така, а прост човек и дете е най-добре да ги излъжеш нещо или да им разкажеш приказка. Аз заради приказката се наврях в клисурата, гърмя-трещя, гърмя-трещя, пък Амуджата налива в главата на Весо: “Чуваш ли? Виждаш ли? Кажи сполай на Тим Димитраки, че ти утрепа охтиката!”

После на сянката при кладенеца извъртяхме едно огънче. Ножчето, талерката, сланинката отгоре и Амуджата започва да я реже. Ама туй също трябва да видиш, инак, само с представа, няма да ти се напълни устата. И още - кълцането на лука. Ножчето тъй ситно-ситно подскача, и се сипят едни лучени полумесеци, ще речеш, Амуджата е сътворявал света, той е правил и месечината, и слънцето, щото пък ако кръгчетата от доматите не са слънце по залез, какво да са, а?

Ей че ме е яд, тук, насред стаята, да можехме да накладем огън, да подредя на лесков шиш резенче сланинка, люспа лук, лютиво чушле, кръгче домат, пак резенче сланинка - до върха на шиша, и да го цвърна, та да те питам няма ли да си хапнеш, нищо, че си яла на обед!

Думата ми е, че размърдахме всички апетити на Весо и си хапна човекът.

- Сега да поспиш - викам.

А той - не можел, сънят му бил избягал.

Бате-га! Ще спиш не, ами и ще сънуваш! На ръце ще те дундуркаме и ще те приспим, да знаеш!

С тоя ден не се свърши. На другия ден пак стрелях охтиката, пак го тъпкахме с нашите си шишчета и тъй до края на лятото, че и есента захапахме - беше топла като лято, - окачихме на Весо едни бузи, да ти е драго да ги пляскаш. Чак тогава го оставихме да ходи по улиците и да дрънка глупости:

- Оздравя ми охтиката! Оздравя ми охтиката!... Карай, на възкръснал човек не се забелязва какви ги дрънка. Че и другите покрай него оздравяха, къде ще ходят - таковам ги аз тия охтики, та после да не се мяркат никакви. Не припирай, знам, че си ни повикала да гоним и трепим нещо, което не ти трябва, пречи ти или напротив, да ти уловим нещо, без което не можеш, знам. Тим Димитраки и Амуджата затуй ги търсят, ама не припирай. Първо, да ти докажа, че ни бива, че сме минали през огън и вода, оправяли сме положението и с куршум, и с капан, и с голи ръце даже, защото на караконджул му пускаш сачмите и не се замисляш, но самодивата, примерно, иска съвсем противоположен подход. Самодивската тайна не е в паралел с науката и пак сме й намирали цаката!

Тим млъкна, погледна смръщено към Амуджата да не би да наруши паузата, тъй като паузата беше специално за мен построена, аз трябваше да я наруша, а аз - хе, премълчах си нарочно. Стига, Тиме, стига, мислех си, омръзна ми, люшках се на стола, потропвах с крака, омръзна ми, в оная сутрин аз и моите девет години искаха да играят с куклата, тя беше с русопепелява коса, рокличка на точки, ако не се лъжа, трябва да не се лъжа, щом тогава й тананиках нещо за куклинка-калинка; или й тананикаха така двете ми сестри в малката стая, дето беше вляво от кухнята, врата срещу врата с килера, и най-важното, че бяхме в период - цялото семейство бяхме в период, когато не се знаеше три сестри ли сме, или две сестри и един брат. От кухнята претърчаваха отделни думички, много добре си ги представях как се спускаха надолу по престилката на мама, по чорапите, по чехлите, оттам по чергата, отваряха вратата, затваряха я, хлоп, по коридора, отваряха втората врата, затваряха я, хлоп, и дотърчаваха до мен мамините думи; мама кастреше татко.

- ... и другите хора. А аз се грижа за три деца тук и за шейсет в училището, не го забравяй! Запиши си го на челото!

Настъпи тишина, която направо ме побутна да си представя как татко е извадил химикалката от джоба на сакото си и пише ли пише по челото си колко деца сме: три дъщери или две дъщери и един син. Разбира се, в оная сутрин много-много не ме беше грижа за това, чувствах се отвратително, защото в малката стая играеха с моята кукла двете ми сестри и значи, за мен - ядец! По-късно, след години, в една друга сутрин си спомням, че едва ли Тим и Амуджата са ми разправяли подобни неща, бариерата на малолетието ми едва ли е допускала това, сигурно приказки са ми разказвали. С увереност си спомням едно: преди да си тръгнат, Тим ме попита:

- Миле, ти знаеш ли какво става в дядовата ти къща, долу в мазето?

- Неееее - изпях.

- Ъхъ... добре - рекоха двамата. Тим рече “ъхъ”, Амуджата - “добре”, пък аз цял ден не можах да си намеря място от радост, майсторството на децата да излъжат някого ги издига в собствените им очи, ту умни се смятат, ту вече големи.

Ето, двете ми сестри също бяха поумнели и пораснали, увериха ме с блеснали от лъжа очи, че куклата спяла, увили я бяха презглава, спяла, не-не-не, не бивало да я пипам, да съм приказвала ти-хич-ко! Хубаво де, но не стана, езикът ми беше кречеталест и предпочетох да се върна при Тим и Амуджата, ама те си бяха отишли, те бяха на строежа на къщата на дядо Димо и аз цяла сутрин - къде да съм освен по петите им - дъвках, сякаш бяха дъвки, тънките бели охлювчета на талаша, който хвърчеше изпод рендетата. На боровите греди Тим викаше:

- Ей туй се вика чам, мама му стара!

После отидох при лелите си да им направя кафе и май това е всичкото, което си спомням от оная сутрин.

Глава ІІ.
МОИТЕ ЛЕЛИ В МАЩАБ 1:1

В голямото семейство лелята оставя не само видима следа в живота на децата, но и често представлява особено същество със съвременно-митичен произход, което, външно отличавайки се от грифона, все пак има едно крило, разпростира го закрилнически и тогава - ела да те видя! А ние имахме четири лели, словом четири, а в действителност наброяваха повече, защото иззад всеки ъгъл, от всяка врата можеше да пъкне някоя нова леля, и то не по друга причина, а тъй като беше примерно сряда и примерно я болеше ишиасът, и примерно си беше загубила напръстника, и това вече беше солидна причина да е толкова друга и нова, че се споглеждахме със сестрите ми и се питахме дали снощи не са се нанесли непознати квартиранти, пък ние, виж ти, нищо не знаем.

Ала беше или леля Бияна, или леля Грозда, или леля Добрина, или леля Радка, нашите си лели, и те го доказваха на мига.

- Къде отиваш?

- Откъде се връщаш? Провери ли на пазара за гъша перушина?

- Защо си сложила тия чорапи?

- Научи ли си уроците? Разбира се, че не си!

- Как не те е срам да си бършеш носа с ръка! Имаш единайсет кърпички за тая година...

Единайсет за тая година, а иначе сигурно всяка от нас имаше по хиляда, но те бяха за чеиза ни, бъдещи, така да се каже, а с бъдеща кърпичка как да си обършеш носа? Тук му е мястото да споделя увереността си, че за чеиза, който ни готвеха, при първото удостояване със званието академик по чеиза - лелите ми ще го получат без повторно гласуване и без сериозна конкуренция. Ръцете им бяха способни да превърнат всяко класическо аржентинско танго в пасо добле и да не проумеят разликата в тактовете, искам да кажа, че за ръцете на моите лели бродериите, дантелите, ажурите, апликациите и плетките бяха все танци, какво значение бързи или бавни, и ако левите им ръце намираха някаква разлика, то може би само в дебелината и цвета на конеца или в същността на платното, докато десните я намираха навярно в номера на куките за плетене или в ухото на иглата за бродиране.

Ние, трите сестри обаче - Милето, Тони, наричана от всички малката Тонка, и аз - имахме антиотношение към чеиза, на седем години бях толкова прозорлива, че открих заплахата, която се криеше в тази дантелена феерия, приготовлявана от лелите.

- Знаете ли какво ще стане, когато чеизът ни бъде завършен?

Лежахме тринките в нашата стая, на трите легла, сложени на буквата Т, главите ни се опираха в пресечната точка на буквата Т и това много допринасяше за еднаквостта на мислите ни.

- Не-е... - отвърна Милето, тя обичаше да изпява отрицанията, докато “да”-тата й винаги бяха късички и острички и ги забиваше като пирончета.

И Тони, малката Тонка, не знаеше, и аз им разясних.

- Щом завършат чеиза, и ще ни омъжат. Това ще е ужасно, защото ще бъде женитба по сметка, а не по любов. Женихите ще ни вземат не заради нас, а заради чеиза...

Първо се разрева Тони, малката Тонка, после Милето и накрая аз. В полумрака - а тъкмо той е добре дошъл за злодеите - ясно виждахме как женихите злодеи влизат и без да ни погледнат, ровят из раклите и гардеробите, броят одеялата, горните чаршафи, долните чаршафи, калъфките, престилките, чергите, юрганите, китениците, пижамите, възглавниците, пердетата, гоблените, покривките за маса, опипват качеството, цъкат с език, хвалят произведенията на нашите лели, обръщат ни гръб и излизат, затваряйки безшумно вратата не от уважение към нас, а от уважение към дантелите и калъфките, за които леля Бияна казваше: “Толкова са нежни, че имат свръхчувствителност към тряскане на врати и въобще към силните шумове!”

Нея вечер беше взето решение и настъпи период, който нарекох античеизъм. Редовно, стига да не ни спипаха лелите, повреждахме всичко от чеиза - порехме шевове, разплитахме плетки, изрязвахме инициали, разшивахме гоблени, обаче го правехме честно - ние го правехме и оставяхме знак, че ние го правим.

Пълен догоре, чайникът се изливаше бавно, аз насочвах струята да кваси коравата глина в дъното на двора, там глината беше най-жълта, а Милето с една клечка разбъркваше, месеше, джуркаше и - готово. Тикахме боси пети в приготвената кал и стъпвайки на пръсти, да не се изтрие жълтата жвачка, се връщахме в къщи, два чеизени чаршафа биваха разстилани на пода и ние - шляп! - удряхме печати с пети, че повредата е наша.

Така правехме с Милето, защото Тони, малката Тонка, неочаквано заяви, че й се иска да се омъжи до седмица-две, инак щяла да остане стара мома, предаде ни на лелите и за отмъщение ние с Милето издърпахме леглото й от буквата Т и го сложихме под прозореца - нека котката, като влиза, да й стъпва на предателската мутра!

- Лельо Бияно, те ми викат предателска мутра! - писна Тони, малката Тонка, и продължи да ни предава. - Снощи двете стари моми с вилица разпориха инициалите на калъфките...

Естествено, лелите взеха крути мерки: лишиха мен и Милето от кино в неделя, заключиха гардеробите, на раклата бе монтиран катинар, голям колкото тенджера, а ключовете увиснаха на колана на леля Бияна и тя ходеше из къщата като главен ковчежник на царската хазна.

Но животът течеше и ни умиваше от грешките - аз бях във възторг, когато на рождения ден мама получи от татко късо кожено палто, мекичко, направо на Северния полюс да идеш с него. Е, кажете, при това положение защо да не поискам и аз да се омъжа? Нищо, че ще ме вземе моят мъж заради чеиза, обаче после, след десет години брачен живот, ще получа кожено палто - тъй каза мама: “След десет години слугинство и аз доживях до кожено палто...”

Надявах се, че ние, заженилите се - Тони, малката Тонка, и аз - ще се обединим срещу Милето, само че Тонка бе загубила интерес към брачната институция, разправяше, че мъжът й сигурно щял да ходи все брадясал, и премина на страната на Милето. Тъй моето легло бе изтикано под прозореца, в лапите на котешкия звяр бях изоставена, но не ми пукаше от звяра, зяпах юнските звезди, мечтаех да се омъжа през юни и плачех, защото никога нямаше да ме споходи това щастие. Ни мен, ни сестрите ми.

Кой би взел момиче, което по нищичко не прилича на баща си, кой би се полакомил за мен, дето съм като с обелена кора - нито се знае портокал ли съм, лимон ли съм, мандарина ли съм? Не-не, прави са лелите ми - мислех си го осемгодишна, деветгодишна, десетгодишна, че и по-голяма, - прави са, нека се грижат за чеиза ни, може пък чеизът да прилъже някого да ни вземе. Лелички, милички, благословени да сте! Обичах ги! И същевременно ги мразех. Защото те не преставаха да ми натякват за неприликата с татко, а аз чудеса правех да сме тъждество с татко, дори не стисках пастата за зъби през средата, както той не я стискаше, и нищо не постигнах - лелите ме инквизираха неуморно, че не приличам и не приличам на татко. Дете със съмнителен произход! Дете не от нашата къща! Само като чуех да ме викат и настръхвах - не се знаеше за какво ме викат. И може би този период - аз го наричах период на треперещите врабци - щеше да се разшири дотам, че не само тялом да се наместя в него, но и психиката ми да хлътне вътре, настръхваща по абсцисата и трепереща по ординатата на тая доста опасна за малките момичета лелина координатна система, да не бяха Тим и Амуджата. Те се появиха както всякога - действащи лица, които иззад кулисите направо отиват на авансцената и казват стоп на режисьора, на артистите и даже на публиката. С други думи, лепват на трагедията четири смешни пискюла и край - живота го видях и тъжен, и смешен, какъвто си е.

- Та не настръхвай срещу лелите си - завърши тогава Тим, - наистина четири лели ти висят понякога като четири едрички пискюлчета и ти пречат на погледа, но в края на краищата пискюлите ги бива и за украса, и за веселие...

И смехът му беше като ваксина срещу психически заболявания.

- Миле! Миле... къде се затри туй момиче? - В оная сутрин гласът на леля Бияна долетя от двора, обаче аз бях оздравяла и гледах на нещата откъм веселата им страна.

Видях дългия крак на лозницата като загорял от слънцето, а горе по зеленото й чело висяха зелени капки пот, които скоро-скоро щяха да узреят и да капнат в сламеното панерче на масата. И какво че щом леля Бияна накъдреше златната инициална къдрица на чаршафа, опъвайки внимателно жълтия конец, щеше да настъпи часът на инквизицията, или на сладкото - нормалният човек би предпочел сладкото, но в оная сутрин аз не бях нормална, не исках нито едното, нито другото, а грозде. Едро, зряло, жълто. А масичка бе напукана и изкорубена досущ дъно на каче и нищо не ми попречи моите лели, насядали в кръг около нея, да набедя за разсъхналите се дъги на качето.

- Ти сладко днеска няма ли да ни дадеш? - побутна ме леля Бияна и аз изтърчах към къщата, напъвайки се да мисля не за каквото ме чакаше след малко, а за смокинята, покрай която минавах.

Смокинята в двора на леля Бияна, както и във всеки двор на нашия град, е една, със строго поставена още при саденето задача: в листата й да има от белия сок, дето лекува брадавиците на момчетата, плодовете й да не узряват, зелени да стават на онова най-прекрасно сладко от зелени смокини. Не сте ли виждали? Тогава си представете широк буркан със стъклен капак и гумичка под капака, розова като бельото на моите четири лели. Дръпнете розовото езиче на гумичката, то е за това, да се дърпа, и след звука на разтегляща се гума, на отлепващо се стъкло ще ви се покаже едрата мозайка от плод и сироп. Нея сте зърнали и преди да отворите буркана, обаче отвътре е друго - миризмата го прави друго. И възможността да бръкнете с два пръста и да уловите някоя смокинка заедно със сиропената й прозрачна кожа. Но по-бързо де, инак ще видят лелите и ще си изпатите! А лапнете ли я, не бързайте, първо осмучете и после полека я схрускайте, власинка по власинка, семчица по семчица... Звукът от хрускането е като пукване на зора напролет, като кълване на гладно пиле, най-сетне като хрускане на смокинова семка, нали? Слушайте го, слушайте - след като сте изяли смокинката, още дълго ще го чувате. Той е такъв.

Вече бях пред стенния шкаф със зелени капаци. И сега да ги отворя, ще попадна в едно стъклено царство, което ще ме разколебае дали смокиновото сладко е най-хубавото. Тук в редици стоят над двеста буркана с розово пелте от дюли, желе от дюли, стъргани дюли с индрише, жълти резенчета от дюли в по-рядък сироп и, разбира се, някоя и друга натурална дюля с листа по късите дръжки - в тъмното на ъгъла те са като натюрморт на дюли, рисуван върху черен фон; до тях са сладката от зелени орехчета, от малки патладжанчета, от цели круши с издълбани сърца, за да се спотаи там по един печен бадем, от бяло белено грозде без семки, всяко зърно напълнено с ядка от орех, сладко от кайсии и праскови, държани предварително в гасена вар, че да станат твърди и крехки, пияни праскови, изпили литър ром, прозрачни рачели от тиква, рубинено сладко от диви ягоди, виолетово сладко от боровинки, някъде в края на редицата е глинената кана със захаросан мед, с който се мажат херпеси и стресници. Освен сладката виждам в бурканите огъня на двора, бакърената тавичка и дните, в които леля Бияна е бъркала с дървената лопатка и е добавяла индрише, карамфил, канела, индийско орехче, малко измислица и някакви спомени за несполучливи преди години сладка.

Отворих шкафа и нали трябваше да взема смокиновото сладко, разместих и разбутах доста буркани, додето го докопах, и държейки го с две ръце, го сложих на масата в кухнята, за да потърся чинийки и лъжички за сладко.

Аз бях длъжна да им поднасям сладко, защото те правеха нашия чеиз - дори да ви е известно какво е чеиз, за подготвяния от четирите ми лели не ви достига фантазия! И на мен не ми достигаше по онова време - смътно си представях, че това са ракли и огромни сандъци, пълни с нафталин, в който плуват километрични чаршафи, пътеки, черги, юргани, покривки, пердета, килими, а калъфките на възглавниците непременно си представях натъпкани с перушина, понеже въпросът за перушината, бог знае защо, не слизаше от устата на моите лели.

Леля Бияна беше, така да се каже, ръководител на производственото предприятие на нашите чеизи. Тя казваше “Дантели!” - и пет месеца моите лели плетяха дантели на една кука, на две, на фуркет, плетяха ги като рибарски дантелени мрежи, в които щяхме да уловим нашите бъдещи съпрузи. Следващите три месеца можеха да бъдат посветени на бродираните инициали по полюсите и екваторите на чаршафите, твърде отговорна задача - инициалите надхвърляха в своята витиеватост и най-претенциозните екслибриси. Тъй че цялата биологична енергия на моите лели, откакто ги помня, беше насочена да бъдат добри, а добрината им беше рамкирана в грижите, в денонощното правене на чеизите ни. Ако за ден-два някоя от лелите си позволеше да боледува от грип, леля Бияна безцеремонно й напомняше:

- А чеиза? Не те ли е срам да боледуваш сега, когато още нищо не сме приготвили за децата!

Сладкото на моите лели и до ден-днешен поднасям на същата кръгла табличка, в кристални чинийки, до които стоят наистина не толкова малки, но точно толкова кристални чаши за вода. Водата им трябва и за сладкото, и за кафето, което поднасям заедно със сладкото. Правя го аз, защото само аз помня наизуст четирите различни дози вода, захар, кафе (леля Добрина е на леблебия). Тия дози трябва да се спазват докрай и не бива да се объркват чашите - моите лели сръбват шумно още парливата течност и следва: “Моето си е кафето!” Познават си го. Четири пъти “Моето си е кафето”, “Моето си е кафето”, “Моето си е кафето”, “Моето си е кафето”, и аз мога да седна при тях и да слушам всеки ден същите истории за чеизи и сватби, но това е сега, а в оная сутрин, след четири пъти “Моето си е кафето”, веднага дойде часът за десетминутната инквизиция.

- Застани пред мен! - нареди ми леля Бияна, аз застанах пред нея като ученичка пред черна дъска, то аз си бях ученичка, преди да дойда да правя кафето, учех по история, само учех, но не си доучих. На втора точка от урока, като стигнах до “Крайъгълен камък във външната политика на цар Асен ІІ...”, пратих на кино учебника и захванах да се кикотя как цар Асен ІІ влачи крайъгълния камък напред-назад, охка, пъшка, болярите търчат по него и му бършат потта от челото, а той си влачи камъка... Какво ли значеше крайъгълен? Нямах представа, но би трябвало да е нещо ръбато с един ъгъл...

- Не се хили като идиотка, а си изправи главата! - върна ме от историческите времена гласът на леля Бияна.

- Я, Миле - подхвана кротко леля Добрина, - по-добре излез от сянката. На припека е по-светло...

- На по-светло пò се вижда - кимна леля Грозда, - макар че сефте ли ще гледаме, то се знае...

Щяха да ме разглеждат и да ме тормозят десетина минути, мен да разглеждат, защото аз бях съмнението и факта за срама на цялата родà. Под съмнение трябваше да са и двете ми сестри, ала при тях пò не личеше, докато аз бях въпиющо доказателство.

- Гледай носа й! Това не е наш нос! - заяви леля Бияна, тя беше антропологът на инквизиторската група, и групата се вторачи в носа ми, очите ми се събраха, щеше ми се да видя и аз носа си. Ами да, моят нос си беше, не техния.

- Няма какво! Един наш ген за цяр няма в туй момиче! - стана от столчето си леля Грозда, приближи се и ме накара да се завъртя на пета, или да ме огледа отпред и отзад, или от центробежната сила, ако имаше поне един ген по-надълбоко скрит да поизскочеше на повърхността на кожата ми. Така си беше, тя ме пощипваше болезнено по бузите и питаше леля Радка: - При щипане нашата кожа не настръхва тъй, нали?

Леля Радка мълчеше както обикновено и това накара леля Грозда пак да ме ощипе.

- Боли! - дръпнах се.

- Ще боли, я! Нас не ни ли боли? Защо не приличаш на рода, а? Защо не приличаш на баща си? Или не ти е баща?

- Недей така пред детето - размърда се леля Радка.

- Че то не е наше дете!

- Не е, ама е дете!

- Като е дете, да го взима майка му и да го води при истинския му баща! Що ще в нашата къща?

- Така е, ама Милето не е виновна. Като си ербап, кажи го на майка му!

- Кажи го ти!

- Кажи го ти!

Щом опреше работата коя от лелите да го каже на мама, ентусиазмът им спадаше, техните неприличащи на моя нос носове слизаха на три пръста от кафето, жалко, че нямаше да се опарят, кафето беше изстинало.

- Стопли го, Миле! - сръбна леля Бияна и тутакси се отказа; не е тайна, че претопленето кафе е като мъртво течение в картонено море, не можеш дори да се удавиш в него. - Радке, какво стана с гъшата перушина, дето ти я бяха обещали?

За моите лели в мащаб 1:1 беше само чеизът, всичко останало умаляваха до незначителност и ние, трите сестри, в края на краищата можехме да приличаме на когото си щем.

Глава ІІІ.
КЪЩАТА

И още нещо: като казвам, че моите лели се местят от къща в къща да правят чеиза, да не си помисли някой, че ходят кой знае къде, ами, то си е пак дядовата къща, на която се лепнали за трите стени трите къщи на дъщерите и синовете, когато се задомили, към тях пък се лепнали къщите на внуците и така нататък. Трудно е да се опише тая къща, но аз бих опитала. Да речем, ако моята жилетка искаме да я носим трите със сестрите ми едновременно, мама би трябвало да наплете към гърба още четири предници и четири ръкава, а ако имам още три сестри, наплитането ще продължи надолу, нагоре, наляво и надясно. Как изглежда къщата отгоре, навярно могат да кажат само котките, дето се разхождат нощем по покрива, но и те биха казали, че тоя покрив се снишава от билото на дядовата къща и керемидите му свършват, за да мине покрай тях едно бляскаво ручейче, едно ламаринено коритце, в което се къпе дъждът, и да слиза после по улука в двора, а не да мокри стените; от другия край на коритцето керемидите почват пак да се катерят и пак да слизат, покривът извива насам и натам да похлупи всички вкъщи и на свой ред да бъде похлупен от тръгналата на възбог асма, трендафил или бръшлян. Така че къщата ни е географски обширна, а сутрините, които, по задължение, по причина на въртенето на планетите, минават през къщата ни след всяка нощ без изключение, не са оскъдни на събития и хора, нямам предвид само семейството, близките и далечните родственици, говоря и за приятелите, Тим и Амуджата например, мои приятели и значи, хора от нашата къща, защото къде им е другаде мястото на приятелите? Макар че двамата специално заемат оная клатушкаща се граница между приятели и роднини - Амуджата е братовчед, втори или трети, на баба Калина, Тим Димитраки е с още по-объркани родословни връзки, ама си е чисто наш, никой не се съмнява, както никой не се съмнява, че Тим и Амуджата са своего рода вестибуларен апарат на къщата: те уравновесяват споровете и недоразуменията, всички ги броят за домашни следователи и родова власт - освен че имат ловджийски пушки, за Тим се знае, че има пистолет с дарствен генералски надпис. 1945 година, разбира се.

Ала и Тим, и Амуджата мразят следователството. Хване ли ги някой за мющерии, викат “не” и бягат. В оная сутрин се опитаха да се измъкнат и от мен, когато поисках да ги цаня за следователи.

- Тиме, Амуджа - примолих се, - разкрийте най-сетне тая тайна.

- Коя? - направиха се, че не разбират. - Какво става в мазето на дядовата ти къща ли?

- Слизаш вече в мазето, нали? - попита Амуджата.

- Слизам.

- Е, значи, виждаш с очите си и слушаш с ушите си какво става. Разстоянието до разбирането сама ще изминеш!

- Не си малка, дванайсет чукна ли?

- На тринайсет съм. Не е въпросът за мазето, никаква тайна няма там. Думата ми е... - без да искам, преглътнах, нима бях смутена, е, сигурно малко бях смутена - ...ще се побъркам от тия подмятания... Всъщност, ей туй е: не приличам на баща си, а?

Двамата не ме поглеждаха, Тим зяпаше през прозореца, сякаш там хвърчеше паспортът ми, Амуджата - под масата, сякаш там беше другият ми паспорт с още по-ясна снимка, на която още по-ясно личеше, че не приличам на баща си, и сиреч и фамилията ми не беше редна, беше фалшива и спрямо общината, и спрямо бога. Но аз не желаех да имам два паспорта, не желаех никакви колебания по отношение на произхода си.

- Не приличам, нали?

- Не приличаш.

- А двете ми сестри?

- И те, никак не приличат.

Благодарна бях, поне признаха, че сме три сестри, защото този въпрос дори между мама и татко не беше решен - ту купуваха три чифта обувки за момичета, ту два за момичета и един за момче и някоя от нас трябваше да ходи боса, ако не изпревареше сутрин първа да се обуе.

- Искам да разкриете защо не приличам на баща си!

- Мразя ги тия следствия, всички следствия мразя! - надигна се да си ходи Тим. - Те ми пречат да донаждам къщата. И на Амуджата му пречат.

Седем къщи от принадените към дядовата къща бяха вдигнати от Тим и Амуджата и да ги откъснеше някой от бичкията или мистрията, беше все едно да ги напсуваш на майка. Ала аз бях друго, ние бяхме приятели, освен това си изтънявах гласа, току-виж ревнех, и усещах, че не го правя нарочно, ами щях да се разрева с цялата мимолетна сила на сълзите.

- Детска работа - махна с ръка Тим, помислих, че за моя рев става дума, а то било за разследването. - Амуджата ще я свърши, той е по дребните работи, на мен ми дай топка от накъсано тиксо да ти навия на руло, както във фабриката е било навито...

Тим е безсрамен, но не е, Тим се движи по Шекспировото: “Добродетелите трябва да тръбят за себе си”, и наистина може да навие на смислено руло всяка бъркотия. И не го е срам да си признае, че греши, както оная сутрин каза, че е детска работа, а една друга сутрин, не бяха минали и три дни, дойде и си призна:

- Помислих, не е детска работа. Тая работа не е за Амуджата. И за мен не е. Тя е за двама ни, само че няма да ни припираш, ще излезе, че е бая сложна и оплетена, дано е от нашия век, ама ми се струва, че не е...

Глава ІV.
ПРЕДИМСТВОТО ДА СИ МОМЧЕ, ПРЕДИМСТВОТО ДА СИ МОМИЧЕ

Ако минете нощем покрай нашата къща, ще чуете монотонно потракване, сякаш на комина са свили гнездо щъркели и непрекъснато тракат с клюновете си насън, ала не са щъркели - мама шие на стария сингер, надживял две поколения баби, шие блузки, полички, роклички, жилетчици, якенца, панделки, едри и ситни плисета, буфани, маншети, якички, от коприна, от басма, крепон, кадифе и всичко с размерите на шестгодишно момиченце, явно светлокосо и светлооко, тъй като предимство има синият цвят.

Шиенето е някаква форма на съня й, на почивката й, по цели нощи не ляга, крои, шие, глади, окачва на закачалки, а на сутринта започват ония нескончаеми проби и премервания.

В антрето имаме кристално огледало и в него всяка сутрин се оглежда едно момиченце от Тирол, с пъстра пола, с бяла блузка, черно елече и, разбира се, кокетна престилка; след малко същото момиченце е натурално узбекче с напълно автентична тюбетейка, атлазени шалвари и, нека простим този пропуск, родопски сърмени терлици; метаморфозите са не само многонационални, а и с многовековна традиция, в смисъл, че има старовремски и най-нови модели, мама държи на оригиналното, на което хваща окото, и в края на краищата да прави силно впечатление. Милата мама, нейната неуморима грижа изпраща Тони, малката Тонка, навън всеки ден облечена в ново, да събужда възторг и добронамерена завист. А когато в една къща влезе подобна завист, тя завърта колелото на сингера дваж по-бързо, прави ножицата по-остра, окото още по-изобретателно и комбиниращо, защото завистта не бива да се отегчи и да си каже някой ден: “О, туй вече сме го виждали!”, не, интересът й трябва да бъде подхранван с разнообразие и още разнообразие.

За дегустацията на новия й шедьовър - помня, че много години подред мама гледаше на тая работа като на опиване с високоградусен алкохол - бях призовавана аз, но само ако бях Милето, защото понякога за мама бях Милчо и тогава можех да се излежавам и да мисля на спокойствие за нашата майка.

Мама съществуваше напълно естествено в три агрегатни състояния, не ги подреждам по азбучен ред, а по близост към мен и сестрите ми - първото й агрегатно състояние беше милообразното, страдащото и закрилящото, не дай си боже някое от децата да кихне. Като майка, мама създаваше непрекъснати нежни вихрушки около себе си - за всеки случай, ако някое от децата се приближи, без да го усети, да не остане ощетено.

Второто й агрегатно състояние беше твърдо, заяждащо се, намекващо, хапещо и драскащо. Все насочено към татко, който - възхищавах му се - понасяше това й състояние и дори откриваше в него уморени отблясъци от младоженческото им време. Единствено ревността й броеше за нещо, дошло от бъдещата й старост, не пропущаше да го каже, но смятам, че е било стратегически ход, тоест: старееш, моето момиче, затуй ревнуваш. Мама го разбираше обратно: стара ще съм, като се заплесваш вляво, вдясно и... според нея имаше безброй посоки за заплесванията на татко.

Учителстването й беше прахообразното й състояние - казвам го, защото тя наистина можеше и, слава богу, може и днес, да се разсипе на прах, че да се падне по прашинка на всеки ученик в училищата на града, окръга и на страната. Помня, веднъж се беше разпиляла на брашънце така в три села, в осем паралелки за целия първи срок, та се наложи татко да ни облече най-мръсните дрехи и най-калните обувки и тая окаяна делегация отиде да си прибере мама вкъщи - да се грижи за собствените си деца, и за отсрещното училище, където всъщност беше назначена.

- Не те бива собствените си деца да гледаш! А аз? За колко деца трябва да се грижа? Ние, учителките...

Тя казваше “ние, учителките” така гордо, че винаги ми се мяркаха орлови пера, забучени на мястото на фибите, ала изпиваше и горчивите чаши на професията си. Всяка двойка, която й се налагаше да пише, мама отнасяше със себе си, превръщаше я във въдичка и дни наред се наказваше, както вадеше по-големите и по-малките златни рибки от настроението си, ама живи-живенички.

- Момичета - подмяташе татко, - слагайте тигана, майка ви ще пържи риба за вечеря!

- Когато подбираш тема за разговор, е редно да се съобразяваш, че децата те чуват и затова...

Вечната необходимост да е знаеща и поучаваща я караше да говори за нещо, което наистина знае, така, сякаш за пръв път чува за него.

- Божке, пак приказваш увъртяно, не можеш ли направо да се оплачеш, че децата ти са мързеливи и вързани в ръцете, и е редно да им зашлевиш по една! - чудеше се леля Бияна на апломба, с който се напрягаше да говори мама.

Не, напрежението никога не я напускаше, подозирам дори, че тя имаше лобно място там, в класния дневник, където се беше записала собственоръчно и следеше за успеха, отсъствията и поведението си.

И въпреки цялото си съвършенство мама никога не постигна хармонията между съвременната жена, каквато се опитваше да бъде, и архаичното желание да угоди на съпруга си, което се опитваше да постигне безрезултатно, и по тая причина трите й дъщери бяха две дъщери и един син.

Обяснявам си го така: провинция, тук времето е било още по-наназад, още неделимо от часовници, а само от слънцето - преди пладне, след пладне, по вечеря... Преди вечеря ще е било, мама е сложила ръце на големия си корем, в който съм била аз, и е казала с надежда в гласа:

- Днес на кафе ми гледа свекървата на Бияна и рече, че момче ще родя.

- Ами хубаво - отвърнал баща ми и това “хубаво” се приело по неизвестни причини като: “Ти само смей да родиш момиче, да видиш какво чудо те чака!”

Родила съм се аз, без да смутя с пола си татко, и за негова радост, ала в приготвените небесносини шапчици съм била мушната и обявена от мама за син.

Викаше ми Милчо цяла година и седем месеца, докато се роди сестра ми - и тя кръстена Милето, - и оттогава мама запрехвърля името Милчо и небесносините шапчици и на нея, с което ме облекчаваше да се чувствам понякога момиче седмици наред.

Когато бях момиче, не можех да се излежавам и не можех на спокойствие да мисля за татко, това е естествено, дъщерята е с повече мисъл за баща си, а при моето положение, искам да кажа, на неприличаща му, аз се превръщах направо в земетръсна зона и цялата се тресях от размишления и проекти как да заприличам на татко.

На своята наблюдателност дължа първите си опити - който иска, да дойде и да ми ги посочи с пръст, че не са били добронамерени. Така например татко смяташе приятелството за второ сърце, съвсем нормално функциониращо и спасяващо по този начин човека от катадневни спирания и инфаркти на другото сърце. И аз така сметнах. Сутрин той тръгваше два часа по-рано за работа, за да има време да обиколи приятелите си, утринни пътешествия, които ми се виждаха примамливи като отивания в Колхида всяка сутрин. Реших и аз да го правя, само че на лелите казах:

- Рано сутрин ще бягам за здраве.

Лелите се събраха на научен съвет и след бурни дебати стигнаха до извода, че здраве от бягането няма, иначе всички щели да бягат, обаче при мен бягането можело да помогне.

- Краката на Милето са много прави, като на оная, да не й казвам името, че ме е гнус - плю и завърши дебатите леля Бияна, - а от тичането може и да се приближат по вид към краката на нашия род.

Благословиха начинанието ми, леля Добрина, която беше нещо като домакин-снабдител, ми купи анцуг, кецове и хронометър и сутринта в 5,30 позвъних на Лиляна, моя съученичка и обявена от мен за приятелка.

След дълго звънене се подаде една сънена жена, която, щом чу, че няма пожар, а съм дошла да си поговорим с Лиляна като с приятелка, само поклати глава, влезе и не излезе вече. При другите, набелязани за сутрешно посещение, не посмях да отида и се върнах посърнала вкъщи.

- Милчо, ти атлет ли си решил да ставаш? - пресрещна ме мама и одобри намеренията ми. - Момчетата трябва да бъдат здрави и издръжливи физически. По-лесно карат войниклъка...

Значи, пак за мама бях момче и срещу това нищо не можеше да се направи, но, слава богу, за татко винаги бях Милето, най-голямата му дъщеря.

- Миле, чакай ме следобед пред книжарницата, ще купим една страшно интересна книга!

- Книга или книги?! - настръхна мама, защото наистина имаше един случай, когато татко купи книга в множествено число. Било е навярно ден, дълго подготвян и сглобяван за радост на великото племе на книгите, сглобен от обикновено разсъмване, обикновен ход на часовника и необикновеното желание на татко (а защо не на някой друг татко на друго място?) да влезе в книжарницата тъкмо когато е взел заплата. Сложил плика с парите на щанда и избирал книги, докато книжарката казала: “Стига, остават ви още стотинки за молив с гумичка, ще го купите ли?”

Помня, че мама методично цял месец поред слагаше за вечеря на масата хляб, кисело мляко и книги, като разнообразието на менюто се подчертаваше.

- Тази вечер, деца, ще вечеряме Артър Конан Дойл... Внимателно яжте, костите ей в тая чиния слагайте! - И на другата вечер: - А днес благодарете на баща си за фантастичното меню - Бредбъри! Да ви е сладко!

Лелите минаваха една след друга през трапезарията, изтеглени в индианска нишка, и ни задигаха от масата - мен, другото Миле и Тони, малката Тонка, - водеха ни у тях и с думите “злочести сироти с баща фантазьор” ни нахранваха.

В уречения час аз цъфнах пред книжарницата, а татко вече галеше купената книга.

- Чуй, Миле, чуй само това изречение... Не, не, виж на тая страница каква метафора има...

Не тогава и не пред тротоара на книжарницата, а вкъщи на мен, на другото Миле и на Тони, малката Тонка, каза:

- Книгата е светата обител на думите, а думите са светата обител на мислите, които по такъв начин могат да бъдат посетени. Човек, ако не чете, тоя човек я кара с петстотин думи, останалата част от езика за него е тера инкогнита, където дори на екскурзия не е ходил...

Татко не купуваше книгите безгрижно и леко, напротив, той изстрадваше своя избор може би дори повече от автора, който е избирал темата на книгата си. И ако купуваше книга с любовна тематика, непременно купуваше и някоя фантастика, защото, казваше, раждането и умирането на звездите е същото като раждането и умирането на любовта - толкова обичайни невъзможности... Вземеше ли историческа книга, непременно добавяше томче на Шекспир.

- Не вярвам, че историята на литературата в частност и значи, историята на човечеството въобще би стигнала дотук без Шекспир, нали?

Влезли веднъж в домашната библиотека, книгите автоматично получаваха рафтовия си паспорт, ставаха автоматично поданици на една държава, от която излизане нямаше - сядай и чети там, но да посегнеш да изнесеш книга, беше все едно да поискаш да изнесеш татковото ухо без татко и без съгласието му.

Стигна се дотам, че опитвайки се поне по нещичко да приличам на татко, аз също обикалях книжарниците с измъчен поглед, забранявах да се изнасят книги от къщи и четях в татковия фотьойл, навлякла татковите големи чехли, когато не си беше у дома. Пак по същата причина се случи да се озова доста рано лице в лице с книгата не само като читател. Татко ни учеше как да четем:

- Книгата е сбор от думи, а думите не разсъждават, думите разчитат на нашите разсъждения, за да станат част от разсъжденията на писателя, който всъщност сме ние сега, когато четем...

И с това ме подтикна към писането - аз да напиша книга, а татко да я чете и да стане част от мене или как беше там, и чрез еднаквите ни мисли да заприличаме един на друг; макар че тогава мечтата ми да напиша книга трябва да е била еднозвучна с коя да е детска мечта, например да изям наведнъж три големи сладоледа.

Нищо не се получи, въпреки усилията си аз не заприличах на татко. Заповядайте, прехвръкнете назад в моите години и ме огледайте, за да се уверите, че не приличах. А тъй ми се искаше, когато бях момче и значи, по-изобретателна, тръгнах по пътя на фалшификацията, взех таткова и моя снимка и без да владея изкуството на ретуша, и без да жаля сили, се постарах и постигнах невероятна прилика. Ето, рекох си, след време някой ще надникне в тези две снимки и ще каже: баща и дъщеря - приличат си като две капки вода! И изръкоплясках на предимството на момчешкия период, който направи невъзможното.

Но леля Радка ме свари над снимките и ме закла:

- Чии са тия две момичета? Твои приятелки ли са?

Другото Миле пък реши, че са двама артисти, само че не си спомняла кои.

Ала все пак имаше полза от труда ми - заниманията със снимките влязоха в обсега на милообразните мамини вихрушки, изщрака релето “ох, маминото, не бива да бъдеш ощетено” и тя направи всичко да задоволи хобито (а защо не и бъдеща професия) на своето момче.

- Нека Милчо се занимава с фотография. Момчетата обичат фотографията. Татко ще му купи апарат...

В оная сутрин приближаването на апарата съвпадна с подсвиркването, подсвиркването ставаше по-силно, татко се приближаваше към вратата и влезе с кутия, в която, преди да я отворят още, подуших фотоапарата.

- Браво! Момчето ще има да снима сега... - рече мама. Татко се засмя, но смехът за чужда сметка понякога също се плаща със собствени пари и той след години си призна грешката, когато без негова помощ захвърлих фотоапарата и направих що-годе сполучливи опити да снимам не лице, а мисли с помощта на графитното обективче на молива.

- Обясни на Милчо как се снима! - Мама смяташе, че и татко е длъжен да бъде учител в домашното ни училище.

Татко заобяснява и аз май за първи път се вгледах в него: бръчки - нула, брада - нула, тъй гладко избръснато, лицето му беше тип-топ за някой хлапак, но не и за трийсет и пет годишен мъж.

Започнах да снимам. Първата ми снимка беше на дъжда.

През пролетта в предния двор е сенчесто и приятно, но тогава беше есен, листата бяха долу и мокри, за да ме подхлъзнат, и нищо не ме пазеше поне временно от дъжда; и клоните не го спираха, дори го насочваха по-точно към мен, и вярвах, че ще направя страшна снимка.

Всъщност първата свястна снимка се получи на самобръсначка. Огледалото висеше отвън на стената и в онова лято по цял ден в него се оглеждаха най-високите клони на дюлята и случайно кацналия там врабец; само сутрин татко го навеждаше, за да се обръсне, гледайки се в него, без да сваля очи, а ръката му ходеше нагоре-надолу между коравата брада и сложеното на стол легенче, където топеше самобръсначката. Исках да снимам татко, а излезе самобръсначката в едър план.

- Милчо, какво? Учиш се от баща си как да се бръснеш ли? - мина покрай нас мама. - За теб е рано още, чак след пубертета...

Тя често употребяваше тази дума, за да свикне с нея - като всяка съвременна жена-майка, каквато полагаше усилия да бъде, се бе заклела да въведе децата си своевременно в неправославните тайни на пола и, разбира се, не го направи, та едва не откачих след година-две, когато реших, ми се е спукал апандиситът и кръвта е хукнала да изтича между краката ми. Нищо де, за сметка на моя опит двете ми сестри не изживяха откачването, защото аз всичко им обясних, но мама не научи за това.

Момичешките периоди също си имаха предимство. Например снимах през прозореца черния дим над покривите, снимах го като глезените на нощта, която се спуска в комините, за да им напомня за настъпващата зима.

- Печката гасне! - командваше мама, сиреч бегом за дърва.

Тони, малката Тонка, беше дребосък още, значи, или Милето, или аз.

- Нека иде сестра ми! - подсказваше хитро Милето и мама се сърдеше.

- Чуваш ли се? Чуваш ли се? Сестра ми! Че тя е момиче! Ти трябва като кавалер...

Хе-хе, потривах ръце, какво нещо е да си момиче, а Милето, Милчо сега, търчеше навън в студа. Хак му е - дървата са мъжка работа, ами да!

Глава V.
ТИМ ПРОДЪЛЖАВА ДА РАЗКАЗВА

- Та ти разправям, Миле, самодивската тайна не е в паралел с науката и пак сме й намирали цаката! Ей там на двора ми сложи самодивския кладенец или по-нататък, ако щеш, до трафопоста го сложи и струпай самодивите около него - няма да се уплаша. Е, пулсът ми ще се качи малко, естествено е, мъж съм, дори бих прибавил чашка изстудено вино и няколко звезди на небето, та да ми е съвсем добре. Амуджа, кажи за първата самодива, която ни пресече пътя... Не, по-добре не казвай, че ти си едно плямпало, няма да млъкнеш! Тая самодива минала покрай Амуджата - в мое отсъствие, разбираш ли - и му отнесла акъла. Буквално. Питам го какво става, той: де да знам, питам го друго, питам го трето, а той само: де да знам. Ясно, мисля си, самодива е минала наблизо и е направила късо съединение в мозъка на моя Амуджа. Сдрусах го: я се стегни, и се заловихме за работа. На самодивата като й махнеш самодивското, става чудо жена. После ще ти кажа как се прави, иии, зорна технология е, ще знаеш, все едно да уловиш пеперуда, да я държиш хем здраво, хем да не отнемеш прашинка от прашеца на крилцата й. Нали е зорно? А така... Какво стана със самодивата? Ми жена е на Амуджата от кои години, какво друго?

Ще ми разправят - нямало самодиви! Празни приказки били самодивите, митология, легенди! Бате-га! Има ги и слава богу, щото самодивите са подправката на живота, инак ще е безвкусен, те са му мерудията и солта, червеният пипер и чесънът, че ако щеш, и вазичката на масата, от която ищахът ти се украсява и засилва. А ако погледнеш иначе, можеш да ги наречеш и паспорт, виза, валута, без която човешкият род никъде няма да замине, само ще си седи върху куфара на гарата и ще гледа как влаковете профучават под носа му... Друг е въпросът за мъчнотиите със самодивите, ама не му е дошъл редът, като пораснеш, тогава ще ти кажа.

Да. Мъчнотии са ни създавали и устрелите. За мен, ако питаш, по-гадна гад от устрела не съществува. Гнус ме е от тях. Верицата им таковам до девето коляно, когато ми паднат. Защо ги мразя ли? Всяка подла твар мразя. Преди пет-шест години, може и повече да са, сред лято беше, тъкмо мина Петровден, в нашата птицеферма взеха да се тръшкат пилетата. Едно след друго. Тоя, забравих му името, зоотехникът, луд полудя. Лицето му - гледам - бяло, синьо, трепери от нерви, не ти трябва телевизионен екран - всичко се вижда.

- Ще се гътнат до последната човка! - И маха с такава безпомощност ръце, сякаш и той се кани да излети в небето след перушинените душици на пилетата си.

Огледахме кокошарниците, около тях, че и по-нататък, и казваме на зоотехничето:

- Устрел ще е.

- Какво?!

- Устрел! Не си ли чувал?

Чувал бил, но не вярвал на бабини деветини.

Нищо. Нека не вярва. Още повече че се досещахме откъде идва устрелът - откъм реката. Не през моста, той мостовете не обича, тъй че се сложихме на пусия с Амуджата срещу минувките. Понеже не знаеш, ще ти кажа: минувките са камъните, по които човек стъпва да мине на отсрещния бряг. Чакахме устрела надвечер, знаем му навиците, и затова, докато го чакахме, се заехме да оправим минувките през брода. Не аз, Амуджата се зае. За тази работа се иска майсторлък, а на Амуджата много му сече акълът. Ти какво, мислиш си, че се хващат какви да е камъни и бух! - във водата. Вятър! Камъкът се избира, гледа се да е объл, та водата леко, без пръски да го заобиколи, гледа се отдолу да е плосък, че гладко да пасне към дъното, а не да се кандилка, като стъпиш, и се гледа още отгоре да е ръбат, колкото по-ръбат, толкова по-добре, за да не се хлъзнеш, дори и с мокра подметка да скочиш върху му. Височината и тежестта също имат значение. Изобщо наблюдавай как човек избира камъка и как го слага на минувката и ще разбереш кой е, какъв е и за какво е дошъл на тоя свят. Тъй разсъждавам аз.

Щом взе да се смрачава, залегнахме и приготвихме пушките. Уж хубава вечер беше, пък откъм планината един нищо и никакъв облак трещи с мълнии, небето се цепи.

- Като малък - спомни си Амуджата - все смятах, че мълниите на небето оставят пукнатини и там е много удобно да се играе на криеница.

- Хлапак си бил, глупав си бил!

- Че аз и сега мисля тъй!

Фу! Да беше си поне премълчал! Но той си е такъв: не може ни да излъже, ни да премълчи. По някое време повя вятър и засмърдя. Зловонно нещо е устрелът. После шляп-шляп - шляпа по минувките. Амуджата вдясно от мен скръцна като щурец - да се приготвя, и аз скръцнах - готов съм, и чакаме устрелът да дойде по-насам, но Амуджата, нали е гламав, избърза - бум-тряс - с двете цеви. Идеше ми да му откъсна главата.

- Защо стреляш предварително?

- Ти защо ми подаде сигнал?

- Не съм, истински щурец си беше!

- Че аз какво съм виновен, че истинският щурец свири като тебе?

- Не си виновен, ама белята си е беля!

Гръмнатият устрел се преметна назад и бързеят го повлече.

- Зяносахме рибата, будала! - викам, а Амуджата, както си беше с дрехите, скочи във водата и извади устрела.

Стъкнахме огън, изгорихме го, пепелта закопах надълбоко в земята, защото Амуджата ми разправи, че имало някакви птици, дето, изгорени до перушинка, из пепелта пак се вдигали живи. Много знае моят Амуджа, много е умен. Е, щом хубост-птица се възражда, значи и гнусният устрел може да оживее, нали в природата има във всичко равновесие. В паралел с науката. И тъкмо го зарових, зоотехникът шляп-шляп - шляпа по минувките. На отсамния бряг беше кръчмата, сещаш ли се? Добре, ама като ни видя, давай назад, назад, докато цопна във водата. Измъкна се той, а Амуджата го държи на мушка и му вика:

- Отпуши си ушите от водата и чуй добре какво ще ти кажа: да не си минал втори път насам, щото ще ми разиграеш нервите и ще те гръмна! Няма да ме съдят биля, мене ме броят за гламав! Запомни ли?

Къде ти! Оня не вярваше още, че му е утрепан устрелът и път за към кръчмата няма, и трудно повярва. Колко вечери подред - ще дойде, ще седне на оттатъшния бряг и ще ни замоли:

- А бе, вие не сте ли хора, милост нямате ли, цял ден съм блъскал с тия пилета, полага ми се една мастичка, малка, и аз душа нося, какво ще ви стане, а? - Ние мълчим, той бае, бае и кипне: - Душевадци сте вие, не сте хора! Ама и вие ще си намерите майстора!

И стане, та си иде. Заради тоя серсемин осемдесет нощи лежахме и вардихме минувките, затова пък пилетата спряха да се гътат, знаем си ние работата с Амуджата.

А Сирезлията... Казах ли ти за Сирезлията? Че аз най-важното не съм ти казал! Такъв печен старец не си виждала. Да го запознаеш сега с някоя вдовица, няма да те изложи! А тогава като рече: стар съм, сам съм, нефела съм, свършен съм... Чакай бе, хубавеляк си още, чукна ли седемдесетака? Седемдесет и две? Нищо не са, бива те и за женско да помислиш, и да се отчетеш, падне ли ти на сгода... Той мълчи. Лежи възнак, присвил очи, сякаш брои червоядината по гредите на тавана.

- Да те водим на лов - викам, защото кой не знае, че Сирезлията е ловджия и в червата, за лов и от гроба ще излезе.

- На зайци, на глигани, на патици - притуря и Амуджата.

Сирезлията мълча, мълча и после рече:

- Аз от тоя лов съм легнал да мра, я. Нещо ме е свило жал за всичко, що съм изтрепал, иде ми прошка да му искам, а прошка за такова нещо не се дава. Виждаш ли ги, Тиме, стоят на тавана гургулици, яребици, пъдпъдъци, глигани, зайци, бекаси... Повече от звездите на небето са. Господи, цялото небе съм изтрепал... Махайте се! И ти, и тоя гламавият!

Той на мене ще ми вика махай се! И на Амуджата ще му вика гламав! Той не ме знае какъв съм душевадник! Смигвам на Амуджата, Амуджата пали колата, слагаме в багажника три пушки, мятаме Сирезлията на задната седалка и запрашваме към резервата.

- Дали пък не сте шантави? - пита горският, като ни вижда да навлизаме в границата на забраненото царство. - Какво дирите тук с пушките?

- Глиган.

- Значи сте шантави! - заключава той и изрежда всичко, каквото трябва да изреди един горски, после го удря на молба, защото си знаем с него от памтивека: - Тиме, Амуджа, ще ме вкарате в беля, дето сте го замислили, е дивотия. Аз ще ви попреча. Аз ще ви съставя акт.

Да си приказва, като няма работа. Нашата е мъчна. Стигнахме до празно място, не поляна, а изсечено, с една букачка в края.

- Ей тук ще застанеш, Сирезлия. Нà ти пушка. Скоро ще се зададе глиган, ако щеш, го стреляй, ако щеш, си стой и му искай прошка, нека те сръга с глигите, няма да ви се месим. Както си решите двамата...

Оставихме Сирезлията сам-самичък и с Амуджата се потулихме в близкия храсталак. Горският - по нас и не млъква, че сме щели да си докараме белята и щял да ни състави акт. За да ни сплаши, даже извади кочана и химикалката, ама къде ти - в туй време на сцената при Сирезлията пъкна глиганът. Край, завесата се вдигна, каквото имаше да става, щеше да стане. Пушките ни готови, за всеки случай. Горският забрави за акта и шепне:

- Ще го изкорми... Ох, майчице, отиде човекът! - И навира пушката, дето му е дадена да пази зверовете, не да ги трепе. - Ще стрелям!

- Само да си посмял! Акт ще ти съставя! - викам и гледам към сцената.

Сирезлията стои подпрян на пушката като на бастун и приказва на букачката и на въздуха край нея за старостта си, колко небе е изтрепал и че му е все едно жив ли е, или не. После казва на глигана: “Върви си по пътя, не съм дошъл за тебе.” А глиганът грухти злобно: “Аха, не за мене, ами пушката? Що ли не взема да те уплаша!” - рови с копита, четината на гърба му настръхва. А Сирезлията, и той настръхнал: “Ще нападаш, така ли? Вярно, животът ми е отминал, ама защо ти ще му слагаш точката днес? Не си ми писал кръщелното, няма да ми пишеш и смъртния акт! Аз съм човек, ти си дивеч, по дивеч се стреля!” - и вдига пушката. А глиганът: “Тогава ще мрем двамата. Аз от куршум, ти от глиги!” А Сирезлията, като поразмисли малко: “Каква несправедливост! Понеже съм с пушка, аз ще те преваря. Защо? Я си живей, докато можеш...” А глиганът: “Щом сваляш пушката, значи нищо не искаш от мене. Прибирам си глигите, не си ми длъжник. Живей, докато можеш...”

Сирезлията и глиганът се погледаха още минута-две, но вече се бяха разбрали, бяха си подарили взаимно живота, какво да си кажат повече, и след миг се разделиха - всеки в своята си посока. Оттогава, ще знаеш, Сирезлията си стъпи здраво на краката и животът му се услажда до ден-днешен. Според мен цялата тази случка е в паралел с доброто, дето го има във всяко живо същество - било човек, било животно.

Пък преди десетина години... Добре, добре, после ще ти разкажа, виждам, че нямаш вече търпение да ни кажеш за какво си ни повикала. Какво искаш да ти уловим с Амуджата? Брей, много са припрени и бързи туй младите, ама не е за чудене, в паралел сте с младостта и кусур не бива да ви се връзва. Ха кажи ти, че Амуджата ако те превари и си отвори устата, каквото е плямпало, ще осъмнем...

Най-сетне ми дадоха думата.

- Искам да ви подсетя за търсенето... за нашата прилика, искам да кажа, за нашата неприлика с татко... Тая сутрин се събудих с едно опасение, че може да сте забравили, пет години вече минаха...

- Кой да забрави? Аз мога и да забравя, но Амуджата нали знаеш колко е паметлив - не ти трябва компютър с един милион бит информация. Хем е по-хубаво, че Амуджата е човек! Казах ти да не ни припираш, щото ние и без тебе се припираме, само че не зависи от нас, от един човек, дето бие път по метър и шейсет на ден и е още далече, като наближи, тогава ще разберем много работи, сигурно и тайната на вашата неприлика с баща ви, ясно ли ти е?

Нищо не ми беше ясно, обаче кимнах и все пак от лицето ми ще да е липсвало много, щом Тим се съжали и беше готов чернозем от Космоса да ми достави.

- Ти само си поискай нещо, но да зависи от мен и Амуджата, а не от другиго. Тутакси ще го имаш.

Е, щом сте толкова щедри, давайте. В тоя миг се бях нагърбила да бъда богиня, искаща безкрайности от богове, каквито без съмнение са Тим и Амуджата за мен и до ден-днешен.

- Искам - казах - да уловите и да ми донесете малко от яда си, когато сте дебнали пъпчивия вампир, кичур от самодивска коса, една шепа от мирисите на ония билки, дето връщат ищаха за живот, пет-шест драски от ръбатото на минувките през брода, някоя и друга глиганска разговорка... ей това ми донесете и го подредете тука на масата.

Тим Димитраки и Амуджата ме гледаха с подозрение.

- Наистина ли? Защо ти е?

- За да мога да напиша, каквото ми разказахте. Инак няма да е в паралел с живота.

- Аааа... - проточи Тим.

- Ще го имаш! - избоботи Амуджата и в уверение тропна с приклада на двуцевката о пода. Разнесе се изстрел и бренекето, приготвено за някой вампир, се вряза в тавана; оттогава стои кръглата дупка на тавана и като незаспиващо око наднича в листовете ми кога с одобрение, кога не.

Доверявам му се.

Глава VІ.
КАРАМАНА

Дядовата къща, облепена от другите къщи и по-ниска от тях, не се вижда от улицата, но това е без значение, само ние ходим там, предимно наесен, през зимата и рано напролет, когато перата на лука изчезнат от лехите, дори в магазина не всякога се намира, а в мазето на дядовата къща висят русите плитки с едри и сухи луковици, не изгниват, другаде по туй време сто пъти ще се скапят, тук - не, с години могат да престоят и пак ще са лъскави до последната люспа, лютиви и крехки. И мама, и лелите, и целият род там окачваме лука. Тия, дето са в крайните къщи, извървяват километри на ден за главичка-две, три, защото без лук ни манджа, ни салата става. Всички сме по силните запръжки, с много лук и много червен пипер.

С обичайната си за осем часа сутринта престилка на кръста и пребрадена коса мама попита:

- Миле, почвам да готвя, ще идеш ли за лук?

Милето ми кимна - ти си, днес тя беше Милчо и не й пукаше за такива женски работи като готвенето.

Мама уж питаше, но то си беше заповед, макар че винаги отивах с най-голяма охота.

- Пази се да не те гръмнат - провикна се след мене мама, колкото да се знае, че ме е предупредила, иначе и на двете ни беше ясно, че каквото става там, не може да причини зло.

Ей го, един снаряд проби покрива на дядовата къща, свирна нагоре и се стопи на слънцето като снежна топка, чудна работа, покривът пробит, стъклата изпотрошени, а извън къщата - нищо. Прадядо ми Карамана заряза вратата, заварих го да я окачва на пантите, и с шумни викове и псувни захвърли дюлгерските инструменти; после със същите викове и псувни захвана да ги търси по кюшетата и тръгна да оправя покрива.

- До гуша ми дойде! - гърмеше гласът му и неизпопадалите стъкла изпопадаха. - Кой какво, аз стени зидам, врати окачвам, покрив кърпя... а тия стъкла - той стъпи в падналата рамка на прозореца и се получи портрет на обутите му само в мазоли крака, - тия скапани прозорци ще ги закова с дъбови талпи, та да се знае, че ги няма, и толкоз! Мама им да...

- Карамане-е-е-е! - проточи от мазето баба Злата, Караманица. - Децата слушат, стига си!

Разбира се, от нейните приказки псувнята не секна, излезе от устата на Карамана шилеста, нарешети всичко потрошено, за да олекне, че тогава той да го подбере и оправи.

- За лук ли си дошла? - пресрещна ме в мазето баба Злата, Караманица. - Гледай да не паднеш в окопа. Чакай, аз ще ти донеса.

Позапретна пола, позасили се и вече във въздуха над окопа я настигна громолът на Карамановия глас:

- А, ма! Какво се чекнеш над окопа? Голотиите ли си показваш?!

Окото му надничаше от дупката на покрива жълто и подразнено от заголените крака на Злата, лъснали над окопа.

- Никой няма в окопа, запилели са се нанейде, пусти да опустеят! - сопна се тя и с още половин дузина “Поразата да ги порази” и “Мътната да ги отнесе!” потъна в тъмнотията оттатък окопа.

Трябва да кажа, че отвън дядовата къща е десет на пет метра, но вътре окопът се точи с километри и това никога не ме е учудвало. Както и времето. Тук то няма нищо общо с моето време, с електронния часовник на ръката ми, със сезоните навън, с нищо; то е пуснало корен и ако върви в някаква посока, не е нито напред, нито назад, а надолу.

Лука нямаше да получа скоро, тръгнах по окопа да видя къде са се сврели другите ми дядовци и ги намерих на стотина метра вляво налягали в една объркана войнишка разговорка на български и на още четири-пет езика, която за мен все пак беше разбираема, защото тяхното време беше толкова назад от моето, изкоментирано и изчетено в стари книги и нови учебници по история.

- ... не виждам! Никого не виждам... - замериха ме нечии думи като хвърлена по мене нахапана ябълка, нахапана, че и почти изядена, само опашката й останала и иди разбери жълта ли е била, червена ли, тоест кого не е видял и защо е трябвало да го види дядо ми Коста, той го беше казал, познах го.

- Виждаш, виждаш! Я се стегни, ей сега тръгваме в атака... - Тоя, дето сочеше надолу по окопа, не беше от дядовците ми.

- Казвам ти, че не виждам. Мирише ми на кръв, на много кръв.

- Кръвта е от три войни след тебе, не може да ти мирише!

Захвърчаха още нахапани или почти изядени ябълки - думи, цели реплики, препирни, закани, команди, жалвания, въпроси, всичко за каквото може да се говори между две атаки, две охкания, две или повече смърти...

- ... онзи ми разправя, че имал 80 декара ниви с кукуруз...

- ... кой ми е откраднал юздечката? Кажете бе, хора?

- Писар! На мастило ти мирише, не на кръв!

- Лъже! 80 декара кукуруз! 80 кръпки има на скъсания си задник!

- ... тъкмо преди да го убият, му разправям на селския да избягаме. А той вика: дисциплина, военна дисциплина! Кандърдисвам го, а той си знае неговата. Пъзльо! Пука ми, че го опушкали оня престолонаследник!

- ... за каква атака думаш, аркадаш? Аз съм от предишната война...

- Ставай! В името на Велика България...

- Мама ви-и-и! Толкоз блъскане да стегна гредореда, а вие ще налетите и пак ще изтърбушите къщата! - запсува Карамана.

Той имаше само едно задължение, което приемаше без ритане, и опреше ли до него, целият плувваше в пот, натежаваше и се усещаше като камък, хвърлен във вода - обречено и естествено: мокър съм, тежък съм, потъвам.

- Дойде вашият ред - рече баба Злата, Караманица, застанала сред белите трески и Карамана тутакси схвана за какво е думата. Полюшна теслата, сякаш я претегли на ръка, и сигурно му се видя олекнала до нищо, защото със злоба я фична и тя се заби три пръста дълбоко в гредата, изправена в ъгъла на мазето.

- Мама им! Като се върнем, пак ще кърпя покрива!

Скочи долу, току до Караманица, и тя прехапа език, за да не каже: “Тъй е...” Всякога укротяваше беса му с “Тъй е, нищо не може да се направи...”, а той я перваше през устата с опакото на левицата си. Сега Караманица мълчеше, но той я чуваше какво изричаше в ума си и замахна:

- Да не смееш да цивриш!

- Няма-няма, отивам да впрягам, че мръква, докато стигнем, докато се върнем...

Неизбежният път и неизбежното впрягане, двата катъра, корави и черни - караманести, сякаш от една плът с Карамана, се дръпнаха, не усещаха юздите, в миг вдигнаха баба Злата, разпнаха я, ръцете й щяха да изскубнат - не можеше да се гледа спокойно, но аз бях за това, да настоявам в гледането. А Карамана не спускаше очи от мен, разпалваше лулата си, облаци дим забулваха лицето му и през тях прикрито, тайнствено, безспорно осъществяваше сплотяването на погледите на поколенията; истината е, че ме гледаше, но такъв поглед може да се открие и в най-дълбокото на кладенеца на хилядолетията, затова не беше нито нов, нито се забелязваше.

- А Георги взехте ли? - попита и като чу потвърждението на Караманица, пък и скимученото на пеленака, додаде: - Щото ако сте го забравили, няма кого да хвърлям от каруцата на връщане. И ти няма да можеш да го родиш в Гюмюрджина.

- Карамана тръгва - рече един сърбин от окопа. - Пиши на жената, че й пиша това писмо, когато Карамана е поел за Гюмюрджина, нали тъй, да се знае кога е било.

Писарят, дядо ми Коста е писарят, кимна, тръгването на Карамана за Гюмюрджина заместваше тук календара, сезона и часовника - да го напишеше в писмото, щеше да означава: 17 август е, минава полунощ.

Толкова пъти съм виждала пътуването на Карамана с домочадието до Гюмюрджина и обратно и всеки път оставам да го гледам - макар и същото, то никога не е същото, защото обичайните закони тук са невалидни и нашите мъртви инатливо се опитват да променят поне ръбче в замръзналата кристална решетка на отминалото време.

Едно “дий” блъсна каруцата в тъмното на пътя, и край пътя не свършваше тъмното, небето беше пълно с несветещи звезди, каруците се влачеха гладко през нощта като език по наплюнчени устни, сякаш колелата не минаваха през калдъръм, чакъл, ливади, храсталак. Напредваха бързо, много по-бързо, отколкото беше възможно, но тук беше така и никой не се чудеше, и аз отдавна не се чудех, че тук времето и разстоянията са раздрусани на мъгляв айрян, в който вчерашното изпреварваше утрето, далечното те бута по носа, близкото се емва на майната си и даже сегашното не сварваш да пипнеш и разбереш.

- Давай, Враньо, давай, Черньо - цокаше на катърите Карамана, не че имаше нужда, така си беше свикнал, както беше свикнал и с гигантската си лула, макар че и лулата държеше на навика си да не се отделя от него. Сигурна съм, че поне един от многото облаци, под които се теглеше керванът, идваше от лулата.

Аз знаех от дете: тръгват за Гюмюрджина, трябва да стигнат до Гюмюрджина и да се върнат, едно жестоко отиване и връщане, понеже и Карамана, и баба Злата, и децата дори осъзнаваха безсмислието на това движение. Какво и как ги блъскаше в гърба и в тила да вървят, беше неосъзнато, но и заинатено и влачещо се като здрачна лава, навярно изригнала още в най-първото бягство. Сега отиваха в Гюмюрджина, за да избягат оттам.

Безвремието пак свърши своята работа, тутакси се озоваха в края на пътуването - и най-близките, и най-далечните махали около Гюмюрджина спяха или нарочно жумяха с прозорците си, даваха възможност на каруцата без свидетели да претрополи по калдъръма, да спре пред портата, портата да се разтвори изведнъж от ритника на Карамана и строшените дъски да щръкнат като косми от сплъстена допреди малко коса. Каруцата влезе в двора, в тамошния двор с тамошната къща, Карамана я погледа минута-две с присвити очи, което беше безбожното му желание старата къща да му рече “добре дошъл”, но тя мълчеше, може би - и най-сигурно - за да не му казва след малко “сбогом”.

- Така си е, докато похапна, и хайде... - Карамана си надроби в един тас попара от три кила вино и самун хляб и почна да сърба шумно и сладко.

Децата се юрнаха из двора, катереха се по маслините, по тия странни дървета с листа като татарски очи и дребни черни плодове, като че ли козите бяха пущали барабонките си по клоните. Деца, дивяха се, че някои неща се откриват чак когато се покатериш отгоре им.

Изсърбан до средата, тасът все още не кънтеше на празно от ковашките удари, които му нанасяше с лъжицата Карамана, и тогава - винаги тогава - от комшулука се показа сянка, мъжка, защото само мъж се одързостяваше да дойде в такова смутно време. Ставриди, комшията от задната къща, широкоплещест, та влизаше ребром през вратата, и по туй си приличаха с Карамана.

- Карамане, бягайте, товарете на каруцата каквото е по-леко и бягайте...

- Чакай да си свърша попарата!

- Ще има клане, Карамане, бягайте...

- Чакай да си свърша попарата! - забърза с лъжицата Карамана и се провикна: - Злато, впрягай!

- Не мога сега, раждам.

- Намерила време! Докато изсърбам попарата, да си родила, инак в каруцата ще раждаш! Заради едното, дето ще родиш, всички ни ще изпозаколят, хайде, не се туткай!

Караманица тъкмо роди в одаята дванайстото си, Георги, повиваше го вече, и Карамана пак ревна:

- Твойта мама, къде се туткаш! Впрягай!

Горката ми баба! Току-що родилата жена не е разпрегната още от болката и майчинското съсредоточаване - и впрягането на катърите се струваше на Караманица като опровержение, че е родила. Ала нямаше време, бързаха, трупаха багаж връз каруцата, на едно от по-големшките деца стовариха чувал с нещо тежко на крака, но то не писна, защото последното убежище за всички сега беше в тихото, и тихо се измъкнаха от Гюмюрджина, чак по-нататък се разбра, че са ги погнали два орляка башибозук - единият от дузина души, другият от трийсетина. Към Карамановата каруца се лепнаха още четири от околните махали, имаше и бежанци пешаци, метнали на големи рамене дръжките на празни торби, и задъхани ги крепяха под мишница, сякаш да има къде да пъхнат сърцето си, ако рече да изхвръкне от гърдите.

По-малко караха по пътищата, повече през ливадите пердашеха, покрай горички и храсталаци, спотайваха се там, наближеше ли башибозукът, и Караманица с гърда запушваше устата на пеленака да не писне, ама, види се, на бягащите майки в млякото се е изплюл пелинът, и пеленакът, нали не знаеше, че животът вече се е вгорчил, врясна. Врясъкът не направи беля на другите, не го чу башибозукът, но белята Георги сам си докара - Карамана го издърпа от Караманица и го остави в една ложбина да го пази тревата, ако пак писне.

- По-добре едного, нежели целия керван да бастисат! - рече.

Цял ден бягаха на север, а като мръкна и всички изпозаспаха в каруците, Караманица пое назад да си прибере детето. Седем нощи се връщаше да го прибере, Карамана седем дни го хвърляше. На осмия нямаше защо да го хвърля - бяха в Българско, в къщата с окопа, и щом ги зърна, Михалидис захвана да дере гърло:

- Карамане-е-е, клякай до кладенеца с кофите, щото ще ти паля къщата-а-а...

- Мамка ти и говедо! - изпсува Карамана. - Няма ли да почакаш да разпрегна, да си починем...

- Не може! Тогава не съм чакал да си почивате и сега не ща...

- Добре де, ти си знаеш - прекъсна го Караманица. - Ще я запалиш, ама подръж детето, докато сготвя, че всички сме каталясали и гладни от пътя, пък после карай своята.

Доста объркан, Михалидис пое детето с една ръка, с другата държеше фитила и взрива, тъпчеше на място и внимателно гледаше как Караманица мие, кълца, подрежда в отделни панички каквото й трябва - да стои там и да си чака реда да влезе в тенджерата; то е малък ритуал, без който гозбата не става вкусна, месото не е сочно, лукът не плува на прозрачни люспи с кехлибарен цвят, магданозът не е яснозелен и хрупкав.

- Че ако е въпросът, и аз съм гладен... и аз съм гладен... и аз съм гладен... - мърмореше Михалидис, мърморенето му стана монотонно и пеленакът в ръцете му притихна заблуден, че това е от приспиващите неща, и му се прощаваше тази заблуда, Георги през седемте си дни живот още не беше чувал приспивна песен.

Като гледах как баба готви, все едно че гледах себе си. Елате и ме вижте - точно така готвя. И друго: никога не готвя, ако съм сама, не обичам да ям сама, затова, няма ли ги нашите вкъщи, омръзне ли ми чаят и сиренето, хващам някого от пътя, каня го тържествено на обяд или на вечеря и тогава готвя с мерак.

И Караманица тъй: като опита боба, че е готов и сланината е мека, се развика към окопа:

- Ей, има ли гладни, идвайте!

Едно войниче, Васил, и друг път го бях виждала, обърна разногледите си от ужас очи към нея и замахна с ръце.

- Какво ядене, какво ядене! Тръгваме ей сега в атака! Тръбата щом свирне...

- Да се продъните вдън земята с тая атака! Върви на софрата, ще повикам и тоя, дето ще го атакуваш... - Тя прескочи окопа и затърси сърбина. - Брайо... Брайо ли ти беше името?

- А, не, аз съм Габро.

- Ами да, Габро си. Ще знаеш, много ме обърквате. Ти от коя война си?

- От Балканската. Брайо е от Световната. Ама има Габро и от Сръбската - вдигна виновно рамене Габро от Балканската.

- Хайде, сядайте, атаката ви не е по-голяма от хляба! Познавате ли се?

- Има си хас! - Васил метна сините си очи към Габро. - Нали след малко при атаката ще ме убие. Колко пъти вече ме убиваш?

- Не съм ги броил. - Габро бръкна в солницата и си посоли боба, после бутна солницата към Васил. - Не ти ли е безсолно?

- Все едно. Дали със солен боб в корема ще мра, или с безсолен...

Сърбането, тропането на дървени лъжици в дървени паници и равномерното хрускане на сурови глави лук постилаха една такава широка, кръгла, че и везана покривка на иначе голата маса, на която можеше да завиди и сит човек, камо ли гладен. Аз на такава покривка бих яла цял живот с добър апетит и не бих я прала, ни гладила, но извън дядовата къща вече няма такива покривки и дори у дома - освен татко, и то когато му е много кеф - никой не сърба, ядем безшумно като гъсеници...

Както си сърбаше и след всяка лъжица обърсваше трохите и чорбата от мустаците си, Габро от Балканската изведнъж удари по масата.

- Мамка й смърт! Докога ще ни кара да повтаряме все онова, дето приживе сме го вършили? Омръзна ми да те убивам в тая атака, омръзна ми, Василе-е-е-е-е!

Караманица му отряза дебела филия хляб и му се тросна:

- Не ти е виновна смъртта. От живота, от живота отърваване няма...

Ей това ни е лошото на нашия род, че не можем да се отървем от живота. Наистина упътваме се към гробищата, всеки в своя си смъртен час, сподирени от близки и приятели, но то е само за пред хората. После се връщаме в дядовата къща и захващаме да повтаряме и потретяме живота си. Накъсо, най-важното от него, без плявата на празното ежедневие, ако го е имало, без право да променим каквото и да е - не се изправя нищо сторено, както не се изправя втвърдено от артрит коляно.

Глава VІІ.
ТАТКО

Една друга сутрин подаде жълтия си нос изпод пердето, аз се събудих и опипах носа си, който, уви, не приличаше на носовете в нашата къща, на слънчевия нос на сутринта, дори на носовете на сестрите ми, също различни, и през спуснатите клепки видях как те се заизмъкваха на пръсти от стаята.

Тони, малката Тонка, си беше запетайка още, но Милето вече подуваше тениската с гърдички като две репички. Сподавих кискането си. За мама Милчо беше реална функция на идеята фикс да има момче, мама редовно се грижеше за панталони, якета, дънки, ризи, обувки, с напълно момчешка характеристика, и ги купуваше ту на мен, ту на Милето, в зависимост коя беше Милчо в момента.

Разбира се, на Милето тая сутрин не й се обуваха пантофите на Милчо, обу моите, носехме еднакъв номер, и ме остави боса, нищо, добре е да си бос, когато дебнеш някого.

Можех да ги намеря в килера да крадат от ягодовото сладко, и двете ядяха и се мажеха лакомо, сякаш се парфюмираха с него, но равностойният ми на ловджийски инстинкт - не току-тъй употребявам думата инстинкт! - ме отведе към спалнята, онази полутъмна, мрачна, бих казала, влажна стая, която ние наричахме спалнята на мама и татко. Спалнята! О!!!

Че мама е заминала в училището, личеше по бележката: “Миле, върви на пазар, купи чушки, ама от зелените, ако не са хубави, не ги купувай!” Това пътьом в антрето установих, а вратата на спалнята беше полуоткрехната, тъкмо с две очи да гледам как сестрите ми са се стройнали на крачка от вратата, че да могат да бягат, и на крачка от леглото, където татко спеше, заел всички диагонали на широкото брачно ложе. Чернокос, могъщ, идеален мъж за съзерцание, и глупачките сестри, обезопасени от дълбокия му сън, го гледаха възхитено, влюбено, в детските им главици блестяха планове, че когато пораснат, ще се омъжат за татко или поне за същия като татко... Не е кой знае колко ненормално да са влюбени в баща си, ала на мен в оная сутрин ми призляваше - Едипов комплекс, а? Ще ги оскубя тия хлапачки, ще ги оскубя! Измъкнах ги от спалнята и в кухнята ги оскубах и наплесках, отгоре на всичко трябва нещо кречеталестият ми език да е издрънкал за Едиповият комплекс, защото после те се оплакаха на мама.

- Биха ни заради Еди...

- Кой е тоя Еди? - попита мама, не установи кой е Еди и премина на побойника. - Кой ви би?

- По-голямото Миле.

- Глупости. Милето е само едно, това е Милчо и той не бие момичета!

- Две сме! - поклати глава средната ми сестра, и тя също с моето име. Какъв родителски гаф е било да кръстиш две от дъщерите си с еднакви имена. Може би оттам идва, че едната или другата от нас от време на време загубва място в пространството и го отстъпва на несъществуващия Милчо.

Равностойно откритие на това, че дъщерите обичат докрай бащите си, е само откритието, че бащата обича докрай дъщерите си. Впрочем за света не е никакво откритие, за мене беше в оная сутрин - нашият татко освен обич ни предлагаше и едно многопосочно приятелство. Не го разбирахме, аз специално не го разбирах, виждаше ми се трудно и невъзможно, все едно както си плувам във водата, изведнъж да се надигна и да продължа да плувам във въздуха. Моя е вината и на сестрите ми, че не осъзнавахме настоятелните му и същевременно деликатни предложения за приятелство, и по-нататък ще кажа как си обяснявам тази вина.

В оная сутрин, ясна, топла и рохкава, точно каквото беше и земята в двора, защото все пак ходех боса на пазар и купих чушки, а другото Миле - с моите обувки! - и Тони, малката Тонка, се шляеха кой знае къде, татко с три големи болта снадил леглата ни да не се делят от буквата Т и нима това не беше предложение за неразделност на пресечната точка на мислите на трите му дъщери? А ние след две седмици с клещи, със зъби и с изранени пръсти измъкнахме болтовете и изгонихме от буквата Милето, или Тони, малката Тонка, или аз бях изгонена, не си спомням, но дифракцията в сестринството ни действаше, както й скимне.

Помня как татко омекоти провала на сутрешните ми посещения при приятелките.

- Не се ядосвай, Миле, всичко с времето си. За тази цел не ти трябва хронометърът. Анцуг и кецове също няма да ти трябват да идваш с мен сутрин, искаш ли?

Полуобнадеждена, че ходейки с него, ще прочета предговора към приятелството, аз две сутрини го съпровождах и... се отказах. Той не ме обвини, дори не коментира случая, макар че в усмивката му, в крайчеца на устните, се мярна горчивина, чийто вкус усещам едва сега, когато моите дъщери стрелят безразборно по граничната межда на поколенията.

Съвсем малки още, ние срещахме разбирането и защитата му. В периода на античеизма той веднъж опра пешкира вместо нас, искам да кажа - чаршафа. Ето как беше, впрочем как е било, защото ние в оная сутрин, играейки си в двора, бяхме на много детски парсека разстояние от инцидента: лелите ми, кипящи от възмущение срещу нас, хванали един лекьосан от петите ни чеизен чаршаф и го отнесли в канцеларията му; влетели фуриите, разстлали чаршафа като географска карта на пода, без да ги е грижа, че татко в момента провеждал важно съвещание.

- Това е от петите на твоите дъщери! - фучала леля Бияна, затискайки с два пръста сънната си артерия, та да поспре прилива на кръв към лицето си, зачервено до пламване. - Така си ги възпитал! Никаква благодарност за труда ни! Ако тях не ги е срам, поне ти се засрами!

Татко обаче не се засрамил, помолил лелите да изчакат края на съвещанието и после там, на мивката в канцеларията, изпрал чаршафа и го проснал на столовете да съхне. Вечерта раздаде на трите ни стотинки да сме му купели сапун, защото прането било работа, която се вършела със сапун...

Пак той спасяваше мен и другото Миле от най-дълбоките момчешки периоди. Когато мама ни навличаше с панталони, с мъжки пуловери и нейното “Милчо” съвсем ставаше приемливо за ушите ни, и самите ние се усещахме вече момчета, татко най-неочаквано мушваше пръсти в косата ми или в косата на другото Миле и я разрошваше.

- Каква хубава коса имаш - гъста и лъскава. Сигурно всички момичета ти завиждат. Само че трябват грижи, косата на една жена е женското небе над лицето й, виж какъв дамски гребен съм ти купил, от модна къща...

След години, вече пораснали, ние направо търсехме неговия спасителен жест.

- Татко - доверяваше му се Тони, малката Тонка, сякаш той й беше съученик, и то от ония, на които поведението е намалено, - татко, решила съм да се омъжа, обаче нали ги знаеш вкъщи, туй мама, лелите, ще вдигнат врява до бога... Замини в командировка или на курорт, уж нищо не знаеш, а като се върнеш, вече ще е свършен факт и вкъщи ще са с пръст в уста!

- Татко, татенце, ти си друго!

И първия път, и втория, когато се зажени Тонка, татко беше или в командировка, или на курорт, което, ако се замисли човек, е тема за разказ за космическо издателство. Обаче свят да ти се завие как му се отплащахме за всичко това! Например в нашата библиотека имаше една ценност - препис на ръка на Паисиевата история; осем листа, загубили от времето формата си на листове, и буквите не личаха. Та аз в периода на фотографията, взех че го изнесох тоя манускрипт на двора, разместих листовете на масата под смокинята и защраках с апарата, а съдбата - направо по диагонала на нещастието - изпрати Живко, осиновеното дете на баба Калина, да ме повика за нещо при баба Калина и когато се върнах, листовете ги нямаше. Сякаш вдън земя пропаднаха. До вечерта промих лентата, извадих снимките и с наведена глава ги представих на татко наместо оригинала. Той каза:

- Различните изкуства и техните жанрове не съществуват поотделно, за да вадят дубликати едно от друго и да се превръщат в епигони на самите себе си, като подменят оригиналите с копия! - И скъса снимките.

А какво да кажа за другото Миле, което през нощта, когато татко катастрофира с автомобил, не отложи срещата си и... се върна вкъщи за погребението. Или за малката Тонка - вече не малка, май осемгодишна беше и заяви на всеослушание:

- Ти няма да ми се караш! Ти не си ми татко, това всички го знаят. Ако ми беше, щях да приличам на теб.

Думата ми е, че татко докрая ни беше приятел, докато ние не. Вината ни, както си я обяснявам, беше в идиотското чувство на подрастващите за дистанция, идиотското им убеждение, че татковците са изостанали да живеят някъде назад в напрегнатия трудов понеделник, а виж, те вече са в съботата, в неделята, а това са дни за уикенд и развлечения и който е останал в делника, нека си бачка, нашето е друго и за какво приятелство може да се говори! Ала нека бъдем справедливи, да не въздишаме като след апокалипсис, всекидневно станалото, сиреч животът не е бил тъй черен, както се получава с едно увъртяно изречение с претенции да е обобщаващо - ами! - ние, трите му дъщери, много пъти бяхме и добри приятели на татко, безброй много пъти! И смятам, хайде да не смятам, ами да съм уверена, че татко изживя толкова хубави сутрини преди онзи шести юни, който излезе от обикновените дни на календара и накара баща ми да го запомни не с по-яркото слънце или с по-гъстата роса, а с нашествието на една чужда цивилизация в града и с необяснимото изчезване на... Щеше да го разбере, когато извървя цялата главна улица и половината утро и се усети толкова сам.

А иначе денят започна нормално. Роден естет, татко не само се обличаше с вкус, но и превръщаше всяко свое действие в неколкоминутна церемония, на която все ми се щеше да изръкопляскам, и ако не го правех, то бе, защото той умееше да гаси подобни желания с пèрнатия си език. Признавам, езикът му беше в пълно разногласие с естетиката, ала кой е докрай безупречен? Така че и тази сутрин, докато се миеше в банята с ония си красиви жестове, той даваше нареждания да слагат масата, а шуртенето на водата в мивката поставяше след нарежданията му ту точка, ту удивителна, защото бе ту тихо и кротко, ту шумно и силно.

- Включете тостера и ми препечете две филийки, налейте чая, нека изстива. В моята чаша една бучка захар, да не забравите! Поразмърдайте се, бързичко, бързичко...

Да бърза трябваше мама и тя потвърди:

- Да-да!

- Какво да-да? Какво да-да? Да-да, а пастата за зъби пак е стисната през средата! Хапете ли я, що ли? Или я подпъхвате под пералнята, за да не се клати, а? Само кажете и няма да си пожаля труда да ви донеса от двора плочка, летва или тухла, че да подпрете пералнята! Е?

Баща ми не обичаше туби, стискани през средата и къде да е другаде, освен в дъното, естетичният овален вид на тубата трябваше да се запази до свършването на съдържанието й, че и след това.

А късият въпрос “Е?” прозвуча като напомняне - колко пъти съм молил? - и като последно предупреждение - престанете най-сетне да ме дразните!

Отговор се очакваше от мама, от сестрите ми и от мен, но ние с Милето премълчахме, а Тони, малката Тонка, дори се обиди, защото й се стори неприлично да отговаря на гласове, идещи от баня, тъй че мама обеща:

- Вече ще внимаваме...

- Ще внимавате, зная ви! Колкото внимавате с киселото мляко! Снощи сте купили бял оцет в буркан, а не мляко! Някакво ново производство ли е? Рекламираха ли го, та тъкмо вие се затърчахте да го вземете?... Какво?

- Ти го донесе снощи. Две бурканчета.

Шуртенето на чешмата изведнъж секна. В продължение на няколко минути се чуваше само: кап... кап... кап... - очевидно многоточие, необходимо на обиден човек да се избърше със зелената хавлиена кърпа, любимата на татко, и да се окопити.

- Естествено, като няма кой да пазарува, аз ще го донеса! Казах, че бързам. Вече е седем, закъснявам за работа, а чаят не е готов!

- Готов е.

- Готов е, ама пàри! - Татко остави внимателно чашата на масата, без звук, без да я поклати, но чаят, може би възмутен, че са го сварили, пък не щат да го пият, се плисна и опари пръстите му. - Добре, няма да закусвам. Тръгвам, да, тръгвам.

Мама понечи да отвори уста и тутакси беше прекъсната.

- Неведнъж съм казвал, че не обичам да се решават проблеми сутрин в антрето, на двора и зад пътната врата, в последния момент, когато бързам за работа! Казвал ли съм, или не съм?

- Казвал си, ама исках...

- Ето, значи не съм казвал. Аз тръгвам и щом изляза, поговорете, решете въпросите, които е трябвало снощи да бъдат поставени, обмислени и решени. А утре ме причакайте пак в седем часа и ми разкажете какво искате!

Той застана пред огледалото, хвърли кос поглед към обувките, дали си кореспондират с вратовръзката, самата тя беше подръпната в по-добра посока, и с едно “Тъй!” - излезе.

Отвън утрото сякаш пържеше мекици - всичко миришеше на вряло олио, чуваше се цвърченето на тесто и чевръстото хлоп-хлоп на металната кутия с дупки на капака, дупки, пробивани с пирон, от които захарта се сипеше на бял прах върху мекиците, хлоп-хлоп, хората ядяха вървейки, бързайки за работа, а мекичарят бай Пешо, дето омирисваше утрото, се въртеше на пумпал между казана с олиото, тестото, клиентите, захарта, парите, тавата с готовите мекици...

Татко никога не бързаше сутрин, излизаше два часа по-рано от къщи, уж на работа, и в тия двучасови подранявания наобикаляше петимата си приятели, обиколка задължителна и неотменна както смяната на почетния караул в Бъкингамския дворец, с тая разлика, че татко нямаше мечи калпак и не яздеше кон - но ви давам дума, че липсата на мечешко-конските атрибути не се отразяваше нито на самочувствието му, нито правеше стойката му по-малко достолепна. Когато вървеше по улицата с бялата си коса, излъчващо авторитет лице и изправен гръбнак, сякаш ви казваше: “Ето, това съм аз, един обикновен човек, понякога излишно добър, понякога излишно заядлив, не съм крал, не съм убивал, нямам имот и ще завещая на децата си дванайсет хиляди книги, купувани с моите пари, и честното си име! Ако някой смята, че е малко, нека дойде да ми го каже и аз ще му плюя в лицето!”

Първо - нали всяка сутрин тъй - се насочваше към аптеката, където работеше Веско, Васко, Василчето, Васил и дори Баската - според кой от приятелите му как го наричаше; за татко беше Баската. Видът на аптеката отвън смайваше с белите и жълтите точки, нацвъкани по стъклата, сякаш ги бяха валели два вида дъжд - бял и жълт, но всъщност ставаше дума за предпазна мярка, взета от Баската, когато само за един следобед шест разни унесени в мислите си личности минаха направо през тях и ги изпочупиха, защото не ги видяха - шестата бях аз, бухнах се в последното здраво стъкло, което беше дотам чисто и прозрачно, че за неподготвените ми очи просто липсваше.

- Не видяхме, извинявай, не видяхме... - заоправдавахме се.

- Аз не съм хирург - заяви Баската, превързвайки порязани ръце, носове, шии, колене. - Запомнете: не съм хирург!

- Ами да, ти си аптекар, личи си - уверихме го най-любезно, а съгласието ни кой знае защо го обиди и Баската надигна глас:

- Аха! Тогава защо ви обслужвам като хирург, като медицинска сестра от бърза помощ? На какво превърнахте пейката тук? Направо на маса за аутопсии. А пейката е за стари хора, със задух, с остър ревматизъм, със сърдечна недостатъчност, да поседят, докато им приготвя лекарствата. А сега? Може ли един човек в прединфарктно състояние да седне на тая пейка, на тая маса за аутопсии, и без да направи инфаркт от гадния намек, да дочака лекарството си, питам ви, може ли? Елате да ви дам по един антибиотик.

Да, противоречива личност беше Баската, ще кресне, ще наругае, цяла нощ ще ти бае за някоя дребна грешка, сторена отдавна, забравила сама себе си, а накрая ще бръкне в джоба си и ще ти даде един транквилан, рудотел, невробекс или приспивателно и няма да забрави да попита дали не си алергичен към някое от лекарствата и да те посъветва да не си късаш нервите за нищо и никакво.

Приятелството им с татко беше от ония, които не само не позволяват, но уж изискват вандалско отношение един към друг. Те задължително се виждаха сутрин, после два-три пъти се ругаеха по телефона, пък да не се срещнат вечерта, никой не помнеше такова нещо.

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2011, № 3 (136)

Други публикации:
Петя Караколева. Къщата сутрин. София: Военно издателство, 1987.