Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГРАФИНЯ ЛЪК
Роман-приказка

Петя Караколева

web

Романът е написан специално за 500-ия рожден ден на Америка. Книгата съдържа 31 000 думи, 326 поетични образа и 28 философии. Нейни герои са граф Карил (11-годишен) и графиня Бенайя (9-годишна), които тръгват с един нарисуван кораб към Америка преди Колумб, за да проправят пътя на откривателите. Пътят им е наситен с приключения и драматични ситуации, но хепиендът си е хепиенд. Заедно с тях пътуват и гномите от графството, които правят помнещите вълни, попътните ветрове и течения, за да стигне по-лесно Колумб до новия континент. Всички се заселват там, защото без гноми няма да има приказки за децата на заселниците, а без граф и графиня няма да има легенди, златна треска и т.н. Стилът е митология. Както във всички мои книги и тук поетичното и смешното вървят ръка за ръка. Мисля, че книгата няма аналог в световната детска литература...

Петя Караколева

 

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ:

Тази приказка може да се чете
само от деца,
които са опитали
празничната торта
за петстотния рожден ден
на Колумбова Америка,
както и от ония,
които не са успели да я опитат,
но много са искали.

 

Строителят на замъци, който имал две имена - делнично и празнично

Някога испанската река Дуеро не течала само в Испания. То тогава и Испания я нямало, на нейно място се ширели кралство Леон, кралство Кастилия, кралство Арагон и даже Империята на Алмохадите. Поначало река Дуеро извирала в кралство Кастилия, обаче не бълбукала успоредно на четиридесетия меридиан, а щом излезела от Кастилия и стигнела до кралство Леон, завивала право нагоре, успоредно на Гринуичкия паралел и цоп - цопвала в Бискайския залив. Често се случвало река Дуеро да се скрие под земята и после да рукне чак в кралство Франция, чак в кралство Португалия или чак в кралство Германия... Които пиели от нея, разправяли, че водата й във Франция е по-гъста, в Португалия е по-звънка и топла, а в Германия - кълнели се - имала сладък вкус.

По същото време, когато река Дуеро се шегувала така с испанците, французите и германците, живял чуден строител на замъци. От понеделник до петък се казвал Сарос, а в събота и неделя носел името Еледо. Преди всичко той бил художник. Рисувал винаги прав, облечен в бяла памучна риза и широки вълнени панталони, чийто цвят в делниците бил сив, в събота и неделя ставал тъмно виолетов с бледо розово листо (не се разбирало дали от здравец или индрише) на левия крачол, точно под коляното. В чорлавото му косище жълтеели кога сламки, кога слънчеви лъчи, подобни на по-дълги сламки (не се разбирало кога е слама и кога слънчеви лъчи). Сарос рисувал замъка, който искал да построи, и когато рисунката била завършена, изведнъж изчезвала, а рамката й оставала празна. Само че художникът не се стряскал. Тръгвал с празната рамка по брега на Дуеро и намирал замъка да се издига на някое високо място вляво или вдясно от реката. Истински замък, зидан с големи и малки камъни, с големи и малки бойници, с големи и малки прозорци и, разбира се, в него живеели големи и малки хора - майки и бащи и техните деца или баби и дядовци и техните внуци.

Един четвъртък Сарос нарисувал доста малък замък и когато рисунката изчезнала от рамката, намерил го в кралство Арагон, вдясно от Дуеро. В замъка живеели дванайсетгодишният граф Карил и неговата деветгодишна сестра Бенайя. Живеели в замъка от самото си рождение, макар Сарос да го нарисувал преди седмица, но покрай Дуеро се случвали подобни неща и никой не им обръщал внимание.

Тримата вечеряли заедно и водили дълъг разговор, който тутакси забравили. На сутринта обаче всеки усетил казаните думи на езика си, били дребни, приличали на горски ягоди - сладки и дъхави. После Сарос пак започнал да рисува и скоро се видяло, че е нарисувал същия графски замък, ала вместо бойници и кули стърчали мачти и вместо стени белеели корабни платна. Когато била завършена, рисунката изчезнала, а замъкът кораб се появил в средата на Дуеро с издути платна и вдигната котва, готов да отплава.

Художникът Еледо (било неделя и така се казвал в оня ден) стоял на брега и махал с ръка за сбогом, докато се скрила и последната дъска от кърмата.

 

Гномски приказки за времето и посоката

Когато река Дуеро изчезвала от кралство Кастилия, за да се появи в кралство Полша например, тя изчезвала заедно с всичко, което било в нея, и се появявала на новото си място заедно с всичко, което било в нея. Тоест, корабът на граф Карил бил видян в различни европейски държави и накрая очевидците така се объркали, че вече не знаели нито накъде плава корабът, нито откъде е тръгнал.

- Тоя кораб - казвал един гном - е по-бърз от сянката си и значи хората, които пътуват с него, живеят в изпреварващо време...

- Защото си мислиш, че стоят на слънце - подхващал друг гном, - ами ако са на сянка? Тогава би трябвало да са в изоставащо време...

- По-добре е да ги наричате слънчево и сенчесто време - подсказвал трети гном.

- А, вие си говорите за времето - досещал се четвърти, - пък аз мислех, че посоката е по-важна.

- Коя посока имаш предвид? Къде на? Или къде от? - веднага питал пети гном.

Шестият, седмият и осмият единодушно викали, че не е честно да се режат представките на думите и да се представят като предлози. Всъщност като следлози, ако държели да бъдат точни.

Деветият гном, добър стрелец, нанизвал на стрелата си разрязаните думи и ги поразмеквал на тлеещото в лулата си огънче, за да ги слепи, както се полага. След малко “къде на” вече било “накъде”, а “къде от” - “откъде” и всички пак започвали да се чудят откъде и накъде плава корабът на граф Карил и графиня Бенайя.

А самите гноми плавали под кораба в една виолетова лодчица, нарисувана специално за тях, защото художникът Сарос добре знаел, че където отиват графът и графинята, там трябва да отидат и гномите, обитаващи мазетата на техния замък и горите наоколо. Сарос нарисувал лодчицата тайно и никой не знаел за съществуването й, а да се види можело само от брега, ако човек легнел настрани и лявото му око гледало под водата, а дясното - над водата. Но дори и той, когато забележел виолетовата лодчица, я мислел за сянка на графския кораб и се сърдел на себе си, че не гледа истинските неща, а зяпа сенките им.

 

Гномът шериф тръгнал по бобърска следа

Корабът плавал към Бискайския залив. Понеже били само двамата, граф Карил не се отделят от кормилото, а графиня Бенайя готвела, перяла и вършела другите необходими неща. Като да вдига и спуска платната например. На четвъртия ден графът заспал прав на руля и засънувал сън, който започвал от левия бряг, завършвал на десния, а сънуващият се намирал на еднакво разстояние от тях.

- Значи - рекъл в съня си граф Карил, - сънуващият никога няма да се удари в брега и да потопи кораба.

Клепачите му за малко станали прозрачни и ясно се видяло, че очите му са по-светли от обикновено, а зениците са квадратни, а не кръгли. После клепачите станали плътни като малки кожени капачета и под тях се усетило някакво мърдане - тогава зениците му добили отново кръглата си форма.

Оттогава, щом се мръкнело, граф Карил най-спокойно лягал да спи, а спохождащият го сън нощ след нощ държал кораба все в средата на Дуеро и така до зори.

Горката графиня Бенайя будувала цяла седмица, защото имала домакинска работа и за през деня, и за през нощта. Едва на осмата нощ сънят я надвил и чиниите останали неизмити. На сутринта обаче ги намерила добре измити и подсушени и мислено благодарила на брат си - била сигурна, че той й е помогнал, и дори не подозирала, че гномът мияч с удоволствие си е свършил обикновената нощна работа, както правел и в замъка на сушата.

Впрочем всички съвсем скоро се озовали на сушата, без кораб и без никаква следа от него.

- Но какво се случи? - затюхкал се граф Карил. - Да е потънал, и ние трябваше да сме на дъното...

Графинята, заслонила очите си с ръка, се взирала надолу по течението и не виждала друго, освен залязващото в Дуеро слънце.

Десет стъпки под тях, разхождайки се във влажния крайбрежен пясък, гномите също разговаряли за изчезналия кораб.

- Мисля си - започнал гномът мияч, - че който го открадна, не е почтен човек...

- Аз пък си мисля, че въобще не е човек, ни почтен, ни непочтен - обадил се гномът ученик.

- Не бързайте с изводите - посъветвал ги гномът шериф, - търсете следа, следа трябва да има...

- Обаче - надвикал ги гномът учител, - което върви по вода, оставя водна следа. Не схващам защо я търсите под земята, не е логично...

- Не е - съгласил се някой от навалицата, не се разбрало кой, понеже гномът шериф вече разсъждавал на глас:

- Водна следа - вода - риба - рак - водорасло - водна змия - бобър... Бобър ли? Кой каза бобър? Много съм му благодарен. Хващам тая бобърска следа и да видим къде ще ни заведе...

- Чакай малко, Линч - развикал се пак гномът учител. Линч било ученическото име на гнома шериф, но както всички други гноми и той сменил името си, когато завършил училище, и сега се казвал Гариоло. Според гномския обичай имената се сменяли всеки път, когато гномите завършели образованието си или научели нов занаят.

- Чакайте всички - продължавал да вика гномът учител, - нали съм ви учил да не тръгвате на път, който не знаете къде ще ви отведе? Правило първо: такъв път може да има лош край, избягвайте го! Правило второ: ако се налага да тръгнете по такъв път, вземайте със себе си поне един приятел, за всеки случай! Правило трето...

След около час гномът шериф решил, че е запомнил стоте правила наизуст, и поел по бобърската следа. Отказал да вземе когото и да било със себе си, понеже нямал право да рискува живота на цивилни гноми, така де, ако възникнела опасност или се завържела престрелка...

На пръв поглед бобърската следа приличала на синя панделка, по която били нарисувани бобърски крачета, цели и половинки, пръсти и пети. Панделката сама се развивала пред гнома шериф и той бавно крачел по нея. На места спирал и цъкал с език, на места дълго стоял замислен, на места оглеждал следите с лупа и клател глава.

След половин час пътят му препречила висока стена, но като я разгледал по-добре, стигнал до извода, че не е стена, а бент, че бентът е строен от бобри и че гредите, с които е построен бентът, са му познати.

- Откъде са ми познати? Защо са тук? Кой ги е откраднал... - зароили се в главата му важните въпроси и затърсили своите кошери, тоест отговорите си. Гномът шериф бил длъжен да им помогне. - Предлагам да си признаете - обърнал се той към чифт бобърски очи, надничащи между гредите на бента.

 

Разговор с бобърските очи за полезното и безполезното

- Какво да си признаем? - примигнали очите.

- Че вие сте разглобили кораба.

- Да - присвили се очите. - Някой беше навързал много греди една върху друга и ги беше пуснал да плават по реката ей тъй, безцелно, а ние ги развързахме и ги употребихме за нещо полезно...

- Никога ли не сте виждали кораб? - подсмихнал се гномът шериф.

Разбира се, наложило му се да обясни надълго и нашироко какво е кораб, кой е граф Карил, кои са гномите и по някое време бобърските очи се досетили, че корабът е полезно нещо, и тутакси пожелали да го построят отново.

- Само че от какво? - зачудили се. - Да имаше греди, а то...

- Ами тези? - посочил бента гномът шериф.

- Това е бент, полезно нещо - отвърнали бобърските очи. - Според нашия закон, имам предвид според бобърския закон, когато се разваля едно полезно нещо, за да се построи друго полезно нещо, не се получава наистина полезно ново нещо.

- Но вие сте развалили нашия полезен кораб, за да...

- Развалихме го по погрешка. Не знаехме, че е кораб. Според нашия закон, имам предвид според бобърския закон, когато грешките се повтарят с цел уж да се поправят, никога не се поправят наистина.

Като видял, че няма да излезе наглава с тоя бобърски закон, гномът шериф изплувал на брега и след малко се върнал с птиче яйце в дясната си ръка.

- Виждате ли това яйце? - попитал бобърските очи и когато те отвърнали, че го виждат, обяснил: - Вътре седи едно пиле и пътува към излюпването си. Яйцето е неговото превозно средство, неговият кораб...

- Искаш да кажеш - замислили се очите, - че разваленият кораб е бил вашето яйце и сега без него вие няма да се излюпите, така ли?

- Точно така - въздъхнал гномът шериф.

- А бентът е нашето бъдещо писмо - продължили очите. - Ние, бобрите, имаме език ЗА СЕГА, ЗА ВЧЕРА и ЗА БЪДЕЩЕТО. Нали разбираш, думите вършат работа, когато си говорим за сега или за вчера, обаче за да стигне словото ми до бъдещето, когато мен няма да ме има, нали разбираш, са нужни греди или поне клони. Всеки бобърски бент е писмо за утре...

- Писмо за утре... - разсъдил на глас гномът шериф: - Бент - греда - греди - много греди - обаче други... Кой каза други греди? Браво, че ме подсети! Значи ако ви дам други греди да си построите друг бент, вие ще ни върнете гредите от кораба?

- Не е съвсем така. Този бент е полезен. Трябва да стане безполезен и едва тогава...

- Как ще стане безполезен цял бент? Защо ще стане безполезен? - загубил търпение гномът шериф.

В същия миг покрай шерифската му шапка изсвистяло нещо, същото нещо се забило в бента и опашката му затрептяла. Била невероятна стрела, дълга две или три стъпки и дебела колкото мъжка ръка. Стрелата поклатила опашката си нагоре-надолу, наляво и надясно, после бавно се измъкнала от гредата, в която била забита, и там зейнала голяма дупка.

- Ето един безполезен бент - замижали бобърските очи. - С дупка в средата.

- Разбрах! - извикал гномът шериф и се втурнал към брега. - До довечера ще получите другите греди.

 

Графиня Лък

Когато преди девет години орисниците орисвали живота на новородената графиня Бенайя, лошата казала:

- Щом навърши девет години, това момиче ще напусне дома си и ще отиде да живее на друг континент. За всички опасности по пътя си да няма оръжие, а само една тояга, дълга три стъпки.

- Искаш графинята да умре толкова млада! - укорила я добрата орисница. - Обаче тя ще се сети да подостри тоягата в предния край и да сложи пера в задния й край. С тялото си ще прави лък и ще мята тоягата като стрела на голямо разстояние и с голяма сила. Така ще се спаси от много опасности.

- И от смъртта в края на живота си - промърморила мълчаливата орисница, не пожелала да обясни орисването си.

Трите сестри постояли мълчаливо над люлката и прекрачили в невидимото, където живеели като три пламъчета, докато отнякъде се дочуел детски плач; тогава пак прекрачвали в белия свят и се превръщали в три жени - едната стара, с очи не само на лицето, но и по върховете на пръстите, където би трябвало да има нокти, втората по-млада, със синя кожа и с портокалово жълти коси, третата почти дете, на левия си лакът имала сребърна звезда, истинска, която понякога падала в дланта й, мислейки я за бяло небе, а себе си - за падаща звезда.

На сутринта след орисването дойката на графиня Бенайя намерила до люлката една груба тояга, зачудила се откъде се е взела и понечила да я изнесе от стаята, но не могла да я вдигне от пода. Никой не успял да помести тоягата и тя останала да лежи насред стаята, докато малката графиня започнала да пълзи, видяла тоягата, протегнала ръка, примъкнала я по-наблизо и се заиграла с нея. Всички много се изненадали, че невръстното дете успяло да направи това, което силни мъже не могли, но нищо не казали. Само старият граф, бащата на Бенайя, наредил по цялата тояга да се нанижат златни и сребърни гривни, за да не изглежда играчката на дъщеря му толкова примитивна.

Минали четири години и в ловния парк на графството се появила стръвница. Започнали да изчезват овце, телета, едно магаре дори и графът решил да организира хайка. Тъкмо седнал да пише покани до ловните си приятели, дотичала разтревожена графинята майка и през сълзи разказала, че Бенайя и любимото й пони са изчезнали от няколко часа насам.

- Яздеха из градината... - хлипала графинята майка, - а после изведнъж изчезнаха... Един лакей каза, че излязла през портата към ловния парк...

- Но там е стръвницата! - скочил графът, наредил да оседлаят коня му, взел ловната си пушка и препуснал към опасния парк, придружаван от верните си слуги и лакеи.

Яздели един зад друг, така че всеки кон бил захапал опашката на предния, а първият кон държал опашката на въздуха пред себе си, която му се изплъзвала, а той я гонел и захапвал, изтървал и гонел, и захапвал...

Търсили малката графиня с часове, пладнето отдавна отминало и слънцето се надвесило над западния край на графството. Наоколо било невероятно тихо - нито звяр се чувал да броди наблизо, нито птица да пее. Конете едва се провирали през гъстите храсти, които тук растели за часове и превземали и пътищата, и пътеките.

Започнало да се мръква, отчаяният граф не знаел какво да прави и вече се канел да препусне към дома, когато отнякъде се чул детски плач и в дъното на една алея намерили графиня Бенайя безутешно да плаче, уплашена от тъмното. Понито никакво не се виждало. Малко по-късно открили останки от страшна гощавка, явно стръвницата първо нападнала понито и заситена с него, оставила графинята жива и невредима.

Бързайки да заведат детето у дома, цялата група избрала един по-пряк път и там ги причакала стръвницата. Отначало дори не я видели. Странно, че и конете не се уплашили, само бялата кобила на соколаря изцвилила тихо и гривата й започнала да посивява, сякаш остарявала пред очите им. Графът и свитата му спрели конете и заоглеждали тъмните храсти наоколо, докъдето лунната светлина не достигала.

На една поляна най-сетне видели стръвницата. Стояла изправена на задните си крака, била по-висока от човешки бой, предните й лапи с дълги нокти били разперени, като че се канела да сграбчи някого в смъртта си, защото била мъртва. В гърдите й зеела страхотна дупка.

- Бих искал да видя мъжа и копието, с което е направил тази смъртоносна рана - изрекъл слисано графът и се прекръстил.

- Сигурно е бил някой бракониер - позволил си да изкаже мнение графският соколар. - Затова е избягал. Иначе щеше ли да остави графиня Бенайя сама в тъмното?

Графът се съгласил, че предположението му е доста смислено.

- Ако не беше бракониер, не би оставил графинята, а би я довел в замъка, за да си получи заслужената награда.

Улисани в догадки и предположения продължили към дома и на никого не направило впечатление, че малката графиня спи в скута на баща си без своята играчка, с която не се разделяла - тоягата със златните и сребърни гривни, подострена отпред къде с нокти, къде със зъби и украсена с дълги паунови пера в задния край. Намерили я на другия ден в тревата до мъртвата стръвница и трябвало да доведат Бенайя да я вдигне оттам, защото тоягата все така не се давала на никого. Когато детето я взело в ръка, стръвницата най-сетне паднала по гръб и от раззинатата й паст излетяла последната глътка въздух, която размърдала гласните й струни и се чул ужасяващ рев.

В следващите дни графиня Бенайя получила подарък - ново пони, за да утеши мъката по убития си любимец. Пред нея избягвали да говорят за стръвницата и за цялата тази история, макар че приказките и в замъка, и в цялото графство не секнали до края на зимата - свършел ли денят, приберели ли се всички под покрив, седнели ли да вечерят, все за това говорели. И чакали да се появи спасителят на малката графиня.

Кой да им каже, че тя сама се е спасила?

Графиня Бенайя имала дълга плитка, върху която стъпвала с два крака и се огъвала назад, докато тялото й опишело великолепната дъга на лъка. А дебелата черна плитка, естествено, била тетивата. Тогава опирала отдясно на кръста си върха на дългата три стъпки тояга, любимата й играчка, и с дясната си ръка натягала тетивата докрай. Златната стрела започвала да жужи и жуженето й се усилвало. Когато станело по-силно от жуженето на разгневен рояк оси, графиня Бенайя отпускала дясната си ръка и стрелата литвала. Винаги попадала в целта и винаги оставяла след себе си страхотна дупка, която не могла да бъде сбъркана, че е направена с великанско копие от мъж с великанска сила - така се говорело из графството.

 

 

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.03.2014, № 3 (172)

Други публикации:
Петя Караколева. Графиня Лък. Кърджали: Родопи, 2009.