Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НИКОЛАЙ СТАВРОГИН: ФИЛОСОФСКИ ПРОЧИТИ НА ХУДОЖЕСТВЕНИЯ ОБРАЗ

Нина Димитрова

web

Едно свое изследване руският философ Сергей Хесен започва с твърдението, че "Сред всички романи на Достоевски Бесове заема съвсем особено място" (Хесен 2011: 15). Литературният историк Аркадий Долинин изказва подобно убеждение, адресирайки особеността до обрисуването на централното действащо лице в този роман: "Достоевски рисува Ставрогин по особен начин, с такава изключителност, която, струва ми се, никъде повече не се среща у него" (Долинин 1922: 153). Върху необичайността, несравнимостта на главния герой от Бесове фокусират вниманието си и други изследователи на Достоевски, а ето какво казва за него и самият писател, в писмо до Михаил Катков от октомври 1870 г.: "...[Николай Ставрогин] също е мрачна фигура, също е злодей. Но ми се струва, че е трагична фигура, макар мнозина след прочитането да кажат: "Това пък какво е?" Захванах се с поемата за това лице, защото твърде отдавна вече искам да го изобразя. Според мен то е и руско, и типично лице. Ще бъда много, много разочарован, ако не сполуча. Още повече бих се разочаровал, ако присъдата бъде, че това е едно неестествено лице. Със сърцето си съм го писал. Естествено, това е един рядък в своята типичност характер, но това е руски характер (за известен слой на обществото)" (Достоевски 1994: 269).

Успехът на Достоевски в изобразяването на този герой доказва множеството разнообразни коментари, започнали още с излизането на романа и продължаващи и днес1. Интересът ни тук е съсредоточен върху прочитите, направени в руската религиозно-философска култура, доколкото те явяват и значението на писателя за духовността на самия Сребърен век, а също и за продължението на този необикновен период в европейските столици.

 

* * *

На 23 октомври 1913 г. на сцената на Московския художествен театър се състои премиерата на пиесата Николай Ставрогин ("Откъси от романа Бесове"). Това е втора - след Братя Карамазови - инсценировка на Достоевски от този театър. В програмата на спектакъла (намираме я днес в мрежата) е включен списъкът на творческия състав, както и стегнат - по подобие на либрето - преразказ на фабулата на Бесове. Постановката, включваща и непубликуваната в романа част с изповедта на Ставрогин пред Тихон, се превръща в едно от водещите културни събития в Русия от онова смутно време и предизвиква множество противоречиви отзиви. (За спора, който се разгаря тогава по повод поставянето на Бесове на сцената на МХТ, вж. също и Комарович 1925: 4).

Най-бърза е реакцията на Горки - Още за карамазовщината2. Четири дена след премиерата в Русское слово (от 27.10.1913 г.) се появява отзивът му за новата постановка на Немирович-Данченко: "Очевидно, г-н Немирович-Данченко знае, че има публика, на която ще й е забавно да види неумната карикатура на Тургенев, когато се отбелязва трийсетгодишнината от смъртта му, на която ще й е приятно да погледа тия "революционни дяволи" от сорта на Пьотр Верховенски, или тия "житейски мерзавци" от рода на Липутин и Лебядкин - та нали, като ги гледаш, е много лесно и удобно да забравиш, че има хора честни и безкористни, а несъмнено е, че днес мнозина се нуждаят от такова забравяне; и ето, Художественият театър иде да обслужи тая нужда - да помогне на дремещата съвест на обществото да заспи още по-здраво" (Горки 2011). Акцентът в коментара на Горки е проблематичността на социалната полза от инсценировката на "Бесове", респективно на социалната педагогика като резултат.

Най-запомнящи са думите му: "Неоспоримо и несъмнено е, че Достоевски е гений, но е зъл този наш гений. Той изумително дълбоко е почувствал, разбрал и с наслада изобразил двете болести, възпитани у русина от неговата уродлива история, от тежкия и обиден живот: садистичната жестокост във всичко от страна на разочарования нихилист, и, нейната противоположност, мазохизма на жалкото, наплашено, способно да се наслаждава на страданието си същество, представяйки се - не без злорадство - пред всички и пред самия себе си" (Горки 2011). В обобщение - добре избран ли е моментът измореното, разочаровано, апатично руско общество да се любува на уродства? Полемизирайки с опонентите си от Борсови ведомости (Биржевые ведомости), Горки заявява за себе си: "Не, Горки не е против Достоевски, а против това, романите на Достоевски да се поставят на сцена. Убеден съм, че едно е да четеш книгите на Достоевски, а друго - да виждаш образите му на сцена, при това в такова талантливо изпълнение, както го умеят артистите на Художествения театър. Сцената пренася зрителя от областта на мисълта, свободно допускаща спор, в областта на внушението, хипнозата, в тъмната област на емоциите и чувствата, още повече на особените, "карамазовските", злорадо подчертани и сгъстени - на сцената зрителят вижда човек, създаден от Достоевски по образа и подобието на "диво и зло животно".

<...> И ето, излиза, че цялата дейност на Достоевски художника е гениално обобщение на отрицателните признаци и свойства на националния руски характер, а аз съм уверен, че неговите образи на театрална сцена, подчертани от играта на артистите, придобиват по-голяма убедителност и завършеност, отколкото на страниците на книгите" (Горки 2011). (Горки посочва, че и други театри "робски" са копирали примера на водещия руски театър и са започнали да "поставят" Достоевски.) Изводът е, че колкото и гениално да е сътворен образът на Ставрогин и колкото и геният на Достоевски да е подсилен от блестящите режисура и актьорско изпълнение, не него, Ставрогин, трябва да гледаме, а нещо съвсем друго - необходимо е да се проповядва бодрост, духовно здраве, необходимо е връщане към източника на енергия... (Горки 2011).

Отговорите към Горки, идещи от идейните му опоненти, изцяло подкрепят впечатлението от спектакъла. Всъщност публикуваните наскоро след премиерата изследвания от трима емблематични за Сребърния век автори - Николай Бердяев, Сергий Булгаков и Вячеслав Иванов, са не толкова отговори към Горки (макар да са и това), колкото изобщо размишления за Достоевски и неговия герой, провокирани от могъщото внушение на постановката.

И така, в авторитетното списание Русская мысль, в два поредни номера от 1914 г. - № 4 и 5, се появяват съответно статиите на Сергий Булгаков - Руската трагедия, и на Николай Бердяев - Ставрогин. И двете започват с впечатлението от скорошния спектакъл. Ето началните редове от Руската трагедия: "Въпреки че Достоевски не е написал и една страница в драматичния жанр, все пак по същество в големите си романи той се изявява като велик трагик. Това е съвсем очевидно при сценичната постановка на романите му, особено с несравнимите сценични средства на Московския художествен театър, който има огромната заслуга да изяви лика на трагика Достоевски с постановките на Братя Карамазови и Бесове" (Булгаков 2007: 47).

Булгаковият текст е по-ранен, той е приготвен като доклад към Московското религиозно-философско общество и изнесен там през февруари; впоследствие публикуван в Русская мысль. За своята публикация Вячеслав Иванов отбелязва, че е предизвикана от доклада на Булгаков и че е продължение към предшестващата му статия Достоевски и романът-трагедия, отпечатана също в Русская мысль от 1911 г. (Впоследствие този текст на Вячеслав Иванов е поместен на страниците на сборника му Борозды и межи, 1916.) Такава е фактологията около почти едновременната поява на три знакови съчинения върху главния герой на Достоевски, несъмнено инспирирани от спектакъла на Московския художествен театър. Пред нас са три прочита на Ставрогин, чийто сравнителен анализ ни открива твърде необичайното сходство между тях. Независимо от общата философско-религиозна нагласа, става дума за автори с ярко откроен собствен почерк, а съпоставянето на техните статии (текстът на Булгаков е прекалено обширен, за да бъде наречен така; той е по-скоро студия) явява такава споделеност на разбиранията, че тя се изразява дори в неразличимия на места художествен стил. Текстът на Бердяев е написан типично по "бердяевски"; текстът на Булгаков е може би най-есеистичният и художествено сугестивен негов текст сред творбите му; стилът му е толкова експресивен, че прави текста перформативен, прави го представление, огледално на видяното и чутото. В него авторът, бъдещият виден богослов, не толкова копира или имитира, колкото е проникнат от общия символизъм и написаното от него вероятно е подразнило главния теоретик на руския символизъм - Вячеслав Иванов, който у Булгаков може да е видял престъпване на тези "борозды и межи", т.е. прекалена близост до собствената му терминология и схващания. Поради това е и реагирал с текста, озаглавен "Основният мит в романа Бесове". Но да оставим тези подробности на времето им и да се съсредоточим около размишленията на тримата знаменити представители на Сребърния век за героя на Достоевски.

Както бе споделено вече, тези текстове са писани по повод на едно културно събитие и започват с признателност към него. Бердяев лаконично отбелязва как постановката на Бесове в Художествения театър ни е насочила отново "към един от най-загадъчните образи не само у Достоевски, но и в цялата световна литература" (Бердяев 2003: 3). Булгаков е много по-обстоен в признателността си към спектакъла, който - по общо мнение - е надхвърлил обичайното представление и е определян, в съзвучие с общия тон на символизма, като теургично изкуство. Булгаков успоредява трагедията (каквато смята, че представлява произведението на Достоевски Бесове) със средновековните мистерии: "романът Бесове има право на това название не само в литературно-исторически смисъл, в него има начатък на тая свещена и трепетна истинност, каквато трябва да се яви в очакваната и лелеяната в душите бъдна мистерия - богодейството. В трагедията на Достоевски този мистериален характер се чувства със страшна сила и при постановката на Художествения театър; през цялото време тегне мъчителното чувство, че това не е обикновено представление за "развлечение" на жадната за зрелища театрална публика, а е нещо, което стои вече на границата на сценичното чувство и я прехвърля" (Булгаков 2007: 49).

Сред много по-важните от външния повод белези на общото в трите текста е символисткият "ключ", в който са написани те. Бердяев и Вячеслав Иванов лансират версии на "ново религиозно съзнание", една от които е символизмът; интересното тук обаче е, че и Булгаков, който в този период е много по-колеблив и неопределен по отношение на "критиката на историческото християнство", разбираемо по-консервативен и резервиран, в текста си за "руската трагедия" е поет и философ-символист. Символ, мит, трагедия, теургия са термини, основни не само за символистката лексика, но и за трите текста. Бесове е световна трагедия в символи, твърди Бердяев (2003: 3-4); този роман, по думите пък на Булгаков, "съвсем не е исторически, "реалистичен" роман от историята на руската революция; това даже не е нейната Война и мир, както и изобщо творчеството на Достоевски принадлежи към символичното изкуство, прикрито само външно от битова обвивка, и е реалистично само в смисъла на реалистичния символизъм (според терминологията на Вяч. Иванов); тук символизмът е възхождане а realibus ad realiora [от реалното към най-реалното]; постигане на висшите реалности в символите на низшия свят" (Булгаков 2007: 48). Цитираният Вячеслав Иванов на свой ред казва същото това в началото на своята статия за Ставрогин: "Романът Бесове (както признава и С. Н. Булгаков) е символична трагедия, а символизмът на романа е именно този "реализъм във висш смисъл", по израза на самия Достоевски, който наричаме реалистичен символизъм. Реалистичният символизъм издига възприемащия художественото произведение а realibus ad realiora - от низшата действителност към реалността от висш порядък. В творческия процес, обратен на процеса на възприятие, той е обусловен от низходящото движение на художника от предварителното интуитивно постигане на висшата реалност към нейното въплъщение в низшата реалност - a realioribus ad realia" (Иванов 2010: 45). Без да имаме възможност да проследим символисткия прочит на всеки от героите (или сцените), направени от тримата автори - като особено поразява присъствието на интуицията за Вечната Женственост, изразявана от Куцичката (Хромоножка), ще отбележим, че в търсеното отношение единомислието на тримата е повече от очевидно. (Това е симптоматично особено за Бердяев, предвид неговото принципно неприемане на софиологията). Символисткото тълкуване на произведението на Достоевски е не само заявено, но и осъществено от тримата негови коментатори, и то в наистина необичаен синхрон. Само за онзи един-единствен исторически момент от 1914 г. - впоследствие творческата съдба на тримата е доста различна и това временно символистко "трио" повече не се повтаря.

Доколкото целта на предлагания текст не е (само) да се прави инвентаризация на наличните в руската религиозно-философска мисъл прочити на образа на Ставрогин, а да се открои чрез тях спецификата на авторовите виждания, създали неповторимия дух на Сребърния век, ще отбележим, че специално в тези три прочита дисонансът идва откъм различните представи за спасението на героя, откъм различните визии за неговата по-нататъшна, "отвъдна", "метафизична" съдба.

Бердяев неведнъж подчертава влюбеността на Достоевски в своя герой (и затова според философа той е толкова сполучлив и запомнящ се), а същевременно изтъква и собственото си очарование от него3. В една статия, посветена на героите на Достоевски, неуспели да осъществят обрата от Савел към Павел, и публикувана в емигрантския Вестник русского христианского движения от 1981 г., поетът и философът Юрий Иваск казва: "Познавам мнозина читатели (включително себе си), за които Ставрогин си остава обаятелен. Бердяев (не в книгата за Достоевски, а в по-ранната статия в Русская мысль, твърдеше: как би спечелило християнството, ако бе повярвал такъв като Ставрогин, т.е. ако той бе станал Павел. Та нали не напразно името му произхожда от гръцката дума ставрос (кръст)" (Иваск 1981: 98).

За Бердяев трагедията на Ставрогин е трагедия на творчеството - темата, която още по това време е вече знакова за този мислител. Статията му е писана под сянката на неудовлетвореността от "старото религиозно съзнание", от "историческото християнство" и неговото отношение към проблема за творчеството. Във версията на Бердяев Ставрогин не може да бъде винен за това, че не се е обърнал към вярата като единственото за него спасение, защото - и това е специалният акцент от Бердяев - старото религиозно съзнание не е признавало божествеността и на човешкото творчество; нещо повече, то го е препятствало. Във визията на Бердяев чрез Ставрогин Достоевски фактически е лансирал "ново религиозно съзнание" или поне е поставял неговите темели. Защото: "Трагедията на Ставрогин е неизлечима със старите религиозни рецепти. Достоевски дълбоко е чувствал това. Здравите не могат да съдят за болестите, разкрили се на духа на Достоевски. И единствено тези, които следват не духа на Достоевски и не гениалните и истински новите негови прозрения, а само повърхностното съзнание и платформа от Дневник на писателя, могат да мислят, че при Достоевски всичко е благополучно в религиозно отношение и че отпадането на любимите му герои от православната вяра е само грях, обикновен грях, а не огнена жажда за ново откровение, от която изгаря сам Достоевски. <...> Старата гибел на Ставрогин, както и всяка гибел, не е окончателна и вечна гибел, това е само път. <...> Ставрогин не е само отрицателно явление и гибелта му не е окончателна. Ставрогин има своя съдба преди Бесове и ще я има и след Бесове. След трагичната гибел ще има ново раждане, ще има възкресение. Сам Достоевски твърде много обича Ставрогин, за да се примири с неговата гибел. Той също произнася молитви за неговото възкресение, за новото му раждане. За православното съзнание Ставрогин е загинал окончателно, обречен е на вечна смърт. Но това не е съзнанието на Достоевски, на истинския Достоевски, който знае откровението. И ние заедно с Достоевски ще чакаме новото раждане на Николай Ставрогин - красавеца, силния, обаятелния, гениалния творец" (Бердяев 2003: 9).

За разлика от Бердяев, който вижда гибелта на Ставрогин като момент от пътя към новия живот, който вижда Ставрогин като призван на месианския пир4, за Булгаков духът на небитието, обсебил Ставрогин, надделява; обхваналият го зъл, адски пламък го изпепелява докрай - без изцеление, без преображение. Булгаков дори прави някакво - несполучливо според мен - сравнение между героя на Достоевски и художника Пикасо, по отношение на общата им демонична обсебеност. Ставрогин в никакъв случай не е двойник на Достоевски, който, по думите на Булгаков, "не е бил светец или праведник, в душата му се е водела ужасната борба на Бога с дявола, но, вярвам, от нея той е излязъл не победен, а победител" (Булгаков 2007: 65) - за разлика от душата на героя му, окончателно и завинаги потънала в мрака. Във вижданията на Булгаков Ставрогин е навеки осъден, навеки проклет.

Между тези две крайни мнения се "разполага" това на Вячеслав Иванов, който предпочита да акцентира върху трудността и неяснотата на решението у самия Достоевски, върху проблематичната вероятност "принц Хари" да се превърне в истинския руски Царевич, да съумее в някакъв, макар и отдалечен миг, да започне да съответства на името си. В заключителните редове на статията долавяме настроение, по-близко до Бердяевото, отколкото до присъдите на Булгаков: "Теургичната загадка, зададена от пророческата творба на Достоевски, е: как е възможен Царският син, пребъдващ в името Господне? Как е възможно идването на руски жених-богоносец? И не е ли антиномично самото очакване на богоносеца? Нали не може религиозно, чрез Христос, да се мисли това; но кой е богоносец, ако не този, който е отдал своето аз на Христос и е вместил в себе си Христос? Как се преодолява религиозно тази антиномия, която е коренът на руската трагедия? Как да стане руската земя Свята Рус? А народът - Църква? Как невъзможното за хората става възможно за Бога?... Достоевски започва да мечтае за тайнствения посланик стареца Зосима, един от очакваните "чисти и избрани", като за подготвящ окончателното чудо, като за родоначалник на "нов род хора и на нов живот" (Иванов 2010: 50).

 

* * *

Сред изследванията на Ставрогин и Бесове, датиращи от следващия, "преживял" войната и революцията период, не можем да не отбележим като особено значително това на Аркадий Долинин (1922). Наистина анонсът в него е да се занимава с версиите на наскоро отпечатаната Изповед и как тя се ситуира в целостта на романа, да преценява тежестта на аргументите за изпускането й от първоначалното му издание, да коментира разминаванията между Петербургския вариант на текста (предоставен от Анна Григориевна) и Московския (което изследването и прави), но не по-малко съществено в студията на Долинин (а особено важно за нас) е тълкуването на образа на Ставрогин. Основните тези в твърде обширното проучване можем да резюмираме по следния начин: че за религиозните възгледи на Достоевски няма такъв грях, който да не може да бъде простен (следователно - няма абсолютно безнадежден грешник), и че безнадеждността, безизходността на положението на Ставрогин (с оглед на метафизичната му съдба) иде оттам, че той пребивава в постоянно лошо равновесие, в постоянна и непосилна за самия него раздвоеност и неопределеност - той е органично неспособен да бъде проникнат от едно-единствено начало докрай, неспособен е да избере окончателно нито пътя на Христос, нито пътя на "Умния дух". И тази негова гибелна неспособност е особено релефно очертана тъкмо в Изповедта, което е и нейният специален принос към "разгадаването" на романа. Ставрогин не е инкарнация на злото, той загива от невъзможността да избере, да се определи, респ. от невъзможността да се разкае (както разчита Долинин Московската версия на Изповедта). Двусмислено, неизяснено докрай остава и отношението на неговия създател към крайната му участ - до такъв извод от прочита на Долинин стигаме, ако вземем предвид специалния акцент, който той поставя върху факта, че единствено на Ставрогин Достоевски отдава любимата си идея за истината и Христос (споделена в писмото до Фонвизина от 1854 г.) (Долинин 1922: 158-159).

На свой ред прочитът на Долинин става повод за последващи коментари.

В средата на двайсетте години на миналия век, когато за значителна част от руската интелигенция е вече започнал животът в изгнание, се появява Поетиката на Достоевски от Леонид Гросман. Специално посветеното на Ставрогин изследване там е съсредоточено върху значението на главата При Тихон - като забележителен стилистически експеримент. За Гросман Изповедта на Ставрогин, "възбудила цяла редица от въпроси от биографичен, текстуален и психологически характер, представлява огромен интерес откъм художествената си страна. По трудност на поставената задача и увереност в нейното постигане това е една от най-фините реализации на Достоевски" (Гросман 1996: 108). Прочитът на Гросман вижда в изпуснатата от изданието на романа негова част не само особено майсторство, но и я споява органично с останалото повествование.

Не можем да пропуснем и прочита на Пьотр Бицилли, при това става дума и за текст на български език - публикацията е в сп. Българска мисъл от 1927 г. Причините за обречеността на Ставрогин Бицилли вижда в това, че той е рожба/изчадие на европейския рационализъм - закърмен с европейското слово, превърнало го в особено ярък (и трагичен) пример за краха на европеизма на руска почва. Ставрогин загива (от ръката на автора му) главно поради това, че е "страшно и зловещо въплъщение на чистия рационализъм, на европеизма, както го разбираше Достоевски, в смисъл на особен, сам себе си разлагащ и погубващ дух на религиозното познаване" (Бицилли 1927: 483). Именно предвид специфичния смисъл, влаган от Достоевски в европеизма, следва да мислим гибелта на Ставрогин - според този прочит от Бицилли - като за невъзвратимо събитие.

Трийсетте години на ХХ век също бележат два интересни прочита на образа на Ставрогин. Единият е на Алфред Бем, утвърден познавач на творчеството на Достоевски, съставител на Пражките сборници (от края на двайсетте години), предимно с психоаналитична насоченост. Текстът му, посветен на еволюцията в образа на Ставрогин, е с обем на малка брошура. Интересен за нас факт е, че той е предложен за публикуване сред Трудовете от V конгрес на руските академични учени в чужбина (1931), проведен в София и превърнал се във важно културно събитие и за българската общественост.

Алфред Бем посвещава множество страници на творческата история на романа Бесове, обсъждайки резултатите от дотогавашните детайлни разработки на свои колеги, сред които не само руски учени. Проучвайки и коментирайки архивните материали, Бем проследява постепенното оформяне на Ставрогиновия образ, обособявайки в тази еволюция три стадия. С оглед на целите на нашия преглед интерес за нас представлява акцентът, който руският изследовател поставя върху значението на отпадналата от изданието на романа глава за изповедта на Ставрогин.

Според ръкописния вариант на романа това е девета глава, част втора, а според по-късни намерения на писателя с нея е трябвало да започне третата част на романа. Но тъй като по цензурни съображения това не се случва, мнозина изследователи на творчеството на Достоевски с основание обсъждат щетите, нанесени от това обстоятелство на целостта на образа на главния герой в романа. Сред тях е и Алфред Бем, който специално привежда и подробно коментира наличните гледни точки за мястото и значението на изпуснатата част в общата композиция на романа. Неговата версия е следната: сцената с Изповедта на Ставрогин е въведена от Достоевски поради възможността, предоставена от автора, за покаяние на героя му, респективно за спасението му. Дори мерзкото престъпление, за което се говори в Изповедта, не може - според Достоевски - да е присъда за вечна гибел. Алфред Бем отбелязва как "...имаме пряко указание, че "Изповедта на Ставрогин"е била вътрешно свързана с друг образ на Ставрогин, с възможността за нравствено възкресение за него, и срещата с Тихон е трябвало изцяло да го доведе до тази възможност. Няма да се реша да твърдя, както прави това В. Комарович, че Достоевски действително е предвиждал "преображение" за Ставрогин - за такова категорично твърдение нямаме доказателствен материал, но че "изповедта" е предполагала друга степен на душевното опустошение на Ставрогин в сравнение с каноничния текст, това ми се струва несъмнено" (Бем 1932: 203).

Детайлно разисквайки натрупания архивен материал и множество други свидетелства, руският изследовател отбелязва колебанията на самия Достоевски относно функциите и значението на тази Изповед, която така и не е включена в изданието на романа. Бем полемизира с Долинин, който в изпуснатата глава вижда органична част от общата романова композиция. Според автора на разглежданото изследване "всичко говори за това, че изключването на "изповедта" е съвпадало с някакви творчески колебания, заставили Достоевски в крайна сметка да доведе героя до позорна гибел, без да оправдае ни едно от усилията му към нравствено възраждане. Този край не е бил решен до "изповедта", чието изключване предопределя и днешния завършек на романа, както и този образ на Ставрогин, който знаем по каноничния текст на романа" (Бем 1932: 208). И още: "На ръба на острието Достоевски принуждава героя си за среща с Тихон, оставяйки за Ставрогин два пътя, еднакво възможни - пътя на просветлението и пътя на гибелта. "Изповедта" - такава, каквато я знаем, отразява още веднъж колебанията на Достоевски относно окончателния избор на път. Но даже във втората редакция, предвиждаща неразкаяността на Ставрогин, тя съдържа такова напрежение на волята му за възраждане, че предопределя една трагична гибел за героя, а не позорно самоволно изтребление" (Бем 1932: 209).

И така, основният извод от обстойното изследване на Алфред Бем е, че Ставрогин от Изповедта и Ставрогин от публикувания роман не са едно и също лице - първият е по-близо по-скоро до Версилов, отколкото до гражданина на кантона Ури, увиснал зад вратата на таванската стаичка. За първия възможността от нравствено преображение не е принципно изключена, гибелта на втория е окончателна. За да откроим този прочит, можем да припомним по-ранните визии на Долинин и Гросман, за които, напротив, целостта на образа на Ставрогин остава непокътната, дори когато към романа повторно се включи отпадналата по извънлитературни съображения глава5. Или, главният герой на "Бесове" се двои: на версията от първото издание на романа, и на версията от непубликуваната част - това е тезата на Алфред Бем. "Каноничният" образ е обречен на окончателна гибел; в замисъла на Достоевски за другия вратичката към спасението е все още открехната. Тази представа значително се различава от визията на Сергей Хесен, известния автор на проникновеното изследване върху "Братя Карамазови" (публикувано в Современные записки, 1928). "Трагедията на доброто в Братя Карамазови на Достоевски" - така, в зададения от Вячеслав Иванов (и продължен от Булгаков) тон на предвоенните коментари върху Достоевски, Хесен е озаглавил по-ранната си студия. Трагедията на злото пък е заглавието на също така обширното изследване на другия роман на Достоевски, появило се през същата 1932 г. в редактираното от Бердяев списание Път (Путь). В сравнение с експертния очерк на Бем, анализите на Хесен в по-голяма степен се вписват в духа на същинския Сребърен век, а в частност - и в духа на трите знаменити отклика на постановката на Московския художествен театър. С оглед обаче на решението на "последната съдба" на Ставрогин, прочитът му е характерен и различен.

Една от по-периферните теми в това изследване е отново въпросът за емпиричния прототип на Ставрогин. За Хесен няма съмнение, че (за разлика от Гросман и неговата теория за Михаил Бакунин като прототип на Ставрогин) става дума за определен член на петрашевския кръжок, обрисуван от Достоевски със следните думи:"Умен, богат, образован, хубав, външност най-благородна, далеч не отблъскваща, макар и спокойна, студена, вдъхваща доверие, като всяка спокойна сила - джентълмен от краката до главата. Мъжете не могат да не се увлекат - той е твърде безстрастен и, доволен от себе си, изглежда не търси ничия любов, затова пък жените - млади и стари, омъжени и неомъжени, са обезумели по него и стига само той да поиска, ще продължат да обезумяват..." (цит. по: Хесен 2011: 17).

По-съществен е въпросът за съдбата на главния герой. Хесен изобщо не вижда и най-малката възможност за неговото спасение според замислите на Достоевски. И не съдбата му, не извършената мерзост, за която се "изповядва", не и другите му престъпления предопределят това, а неговата откъснатост от почвата, респ. неговото тотално отчуждение както от другите, така и от Бога: "В това последно свое престъпление Ставрогин ни се представя като чисто въплъщение на злото: неговото презрение към ближния, усамотяването на душата му, лъжата пред самия себе си и унинието, преминаващо в отчаяние - всички тези смъртоносни сили на душата му произтичат от един и същ източник - безверието на сърцето, отпадането от Бога. <...> Ставрогин е обречен не защото е извършил престъпление, за което сякаш "няма прошка", а защото у него напълно отсъства любовта и защото му е невъзможно да преодолее това уединение, в което го е приковала гордостта му, отрязвайки му всеки път към Бога като към безкрайна всеопрощаваща любов" (Хесен 2011: 22-23). Ставрогин е прекъснал завинаги връзките си с любовта и живота и не престъплението му отрязва и последната надежда, посочена му от Тихон. В неявна полемика с А. Бем (относно "противоречието" в изобразяването на Ставрогин от романа и Ставрогин от Изповедта) Хесен определя Бесове като "чиста трагедия на злото". Именно "чиста" - в смисъл, че злото е вършено сякаш от някаква сляпа сила, която не знае добро и зло, т.е. не заради полза, не утилитарно, не користно, а от равнодушие, от скука, от безпределна вътрешна пустота.

Така, що се отнася до основната теза, Хесен, макар творбата му да издава специфичния за "руския религиозно-философски ренесанс" почерк, оспорва "оптимистичните" коментари: "Макар сам Достоевски да говори за своя герой като за "мрачно явление", даже за "злодей", мнозинството критици на Достоевски виждат в него не отрицателен, а положителен образ. Да се види злото, изобразено трагически, е така необичайно, че и трагичността на Ставрогин <...> се опитват да тълкуват като добро, поддало се на злото или на съдбата. В действителност обаче главният герой на метафизичното действие в Бесове не е доброто, съблазнено от злото, а самото зло, чиято трагедия е и символизирана в образа на Ставрогин" (Гессен 1932: 64).

Ако трябва да предадем синтетично основното от прочита на Хесен, то последното позоваване от неговия текст го прави най-добре - Ставрогин е отвъдчовешки характер, насочващ ни към представата (у неговия създател) за субстанциалността на злото. Или, освен като символична трагедия, Бесове може да бъде определен и като една метафизика на злото - прочит, който няма аналог сред останалите му руски коментатори.

Панорамата на философските тълкования на Ставрогин откъм неговата последна, метафизична участ, е несъмнено свидетелство както за собствените виждания на авторите, така и за хронологията на Сребърния век (и неговите родни и чужди продължения) като цяло.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. За това говори и наличието на поне две антологии: Бесы. Сборник критических статей, 1901, и изданието от 1996 Бесы: антология русской критики, съст. Л. Сараскина. [обратно]

2. Първият отзив - За карамазовщината (О карамазовщине) се появява по повод на предшестващата постановка на Немирович-Данченко - на Братя Карамазови, 1910. Симптоматично е, че в специалното си изследване за съдбата на тази постановка В. Якушина изобщо не споменава за така бурната навремето реакция на Горки (вж. Якушина 1983). [обратно]

3. Този факт Бердяев споменава в "Самопознанието", философската си автобиография: "Често пъти като млад са ме наричали Ставрогин и съблазънта беше именно там, че това ми харесваше <...>. У мене имаше нещо от Ставрогин, но го преодолях. По-късно написах статия за Ставрогин, в която изразих моето интимно отношение към неговия образ. Статията предизвика негодувание" (Бердяев 1993: 35). [обратно]

4. Трябва да се отбележи, че в тълкуванията, предложени в "Мирогледът на Достоевски", 1923, долавяме по-друг нюанс. [обратно]

5. Гросман твърди: "Писмото до Даша в стилистично отношение е пряко продължение на Изповедта. Във финала на романа, преди гибелта на героя, звучи отгласът на най-трагичната тема на неговия жизнен път. С това сякаш се компенсира изпадането на централната глава от общата романова композиция. По такъв начин най-важният за автора похват за изобразяване на героя чрез собствения му литературен стил не е изпуснат от Достоевски. Последното писмо на Ставрогин, въпреки липсата на потресаващата тема на Изповедта в него, внушава същото зловещо впечатление със своята разплула се и прогнила фраза. Тук синтаксисът и общият маниер свидетелстват за нравственото крушение, за катастрофалните сътресения, за вътрешната гибел, за настъпващото вече небитие. Духовна тлен, ето формулата на Ставрогиновата стилистика в позивите на нелегалната задгранична печатница, и в писмото, изпратено от забутаната руска станция" (Гросман 1996: 114). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Бем 1932: Бем, А. Эволюция образа Ставрогина (К спору об "Исповеди Ставрогина"). // Труды V съезда русских академических организаций за границей. София, 1932.

Бердяев 1993: Бердяев, Н. Самопознанието (Опит за философска автобиография). Прев. Сл. Мундрова-Неделчева. София: Христо Ботев, 1993.

Бердяев 2000: Бердяев, Н. Ставрогин. // Философски алтернативи, 2000, № 1-2.

Бицилли 1927: Бицилли, П. Тургенев, Достоевски и Бакунин. // Българска мисъл, 1927, № 7-8.

Булгаков 2007: Булгаков, С. Руската трагедия. За Бесове на Достоевски, във връзка с постановката на романа в Московския художествен театър. // Философски алтернативи, 2007, № 2-3.

Горки 2011: Горький, М. Еще о карамазовщине. // Ozon.ru <http://www.ozon.ru/context/detail/id/7227938> (21.05.2012).

Гросман 1996: Гросман, Л. Стилистиката на Ставрогин. Към изследването на новата глава на "Бесове". // Гросман, Л. Поетиката на Достоевски. Прев. Г. Германов. София: Тилиа, 1996.

Долинин 1922: Долинин, А. Исповедь Ставрогина. В связи с композицией Бесов. // Литературная мысль. Альманах. Петроград, Центральное кооперативное издательство, 1922.

Достоевски 1994: Достоевски, Ф. Събрани съчинения в 12 тома. Том 12: Писма и статии. Прев. Вл. Райчев. София, 1994.

Иванов 2010: Иванов, В. Основният мит в романа Бесове. // Философия, 2010, № 3.

Иваск 1981: Иваск, Ю. Савлы, не ставшие Павлами. // ВРХД, 1981, № 133.

Комарович 1925: Комарович, В. Достоевский. Современные проблемы историко-литературного изучения. Ленинград, 1925.

Хесен 1932: Гессен, С. Трагедия зла (Философский смысл образа Ставрогина). // Путь, 1932, № 36.

Хесен 2011: Хесен, С. Трагедията на злото (Философският смисъл на образа на Ставрогин). Откъси. // Философски алтернативи, 2011, № 3.

Якушина 1983: Якушина, В. Искусство Художественного театра и Достоевский (Братья Карамазовы). // Достоевский и театр. Лениград: Искусство, 1983.

 

 

© Нина Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2012, № 5 (150)