Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЛОВОТО НЕРАВЕНСТВО И ЖЕНСКИТЕ ОБРАЗИ В БЪЛГАРСКАТА МЕЖДУВОЕННА ХУМАНИТАРИСТИКА1

Нина Димитрова

web

Вероятно най-грубата сексистка статия за целия междувоенен период2 у нас е появилият се на страниците на Философски преглед текст на Александър Минчев “Отношенията между половете” (Минчев 1941). Авторът не е философ и нямал намерение да пише философски трактати, както сам подчертава. Обяснение защо тъкмо списанието, чиято редакторска политика е коренно различна спрямо дискутираната тема, публикува лаически размишления на автор, който не би следвало да се произнася “по-горе от обувките”, търсим в намерението да се предизвика незабавна дискусия (с всички произтичащи за списанието следствия) и редакцията не крие тези свои надежди. Накратко, твърденията на Минчев за несравнимо по-голямата близост на жената до природата, респ. за недостижимостта на мъжа в неговата одухотвореност, заимстват изцяло тезите на твърде популярния у нас непосредствено след Европейската война Ото Вайнингер (неговата книга “Пол и характер” претърпява три следвоенни издания на български език)3, без обаче авторът да го споменава или да се позовава на него. Основният патос на текста се свежда дотам, че “отдалечаването на жената от природата е много бавно и тежко”, че тя “едва крачи напред” (Минчев 1941: 407, 406) и т.н., всичко това - снабдено изобилно с естественонаучни “доказателства”.

Надеждите на редакцията за дебат по предложената тема се оправдават - “статията повдигна известно негодуване между много читателки и читатели на списанието” (Желязкова 1942: 239). Мария Желязкова, една от утвърдените на страниците на Прегледа авторки, се заема със задачата да обори направените от Минчев заключения, “които неоправдано и съвсем незаслужено унижават жената като личност” (Желязкова 1942: 239). В статията си Желязкова се спира на всички без изключение доводи на лекаря, като ги оборва на равнището на неговата компетентност, но освен това посочва и редукционизма в схващанията му: “...от половите отношения на мъжа и жената не може да се съди за културните особности на типовете жена и мъж, както прави г. Минчев”, отбелязва тя (Желязкова 1942: 249). По отношение на възможностите за духовно и културно развитие жената ни най-малко не стои по-долу от мъжа; напротив, в някои отношения тя дори го превъзхожда, твърди авторката: “...ние виждаме не малко жени, които са забележителни по своя ум, по своето сърце, по своята воля, по своята енергия, по творческия си замах почти във всички поминъчни области, в които се проявява мъжът. Такива отделни случаи е имало и в далечното минало. Но случаите в нашия век стават вече масово явление” (Желязкова 1942: 250).

Отговорът на тези трудно оспорими твърдения се появява в книжка 1. от следващата 1943 г. - авторът изобщо не споменава статията на Желязкова, обаче е озаглавил собствения си материал твърде насочващо: “Вечното неравенство между половете”. Минчев повтаря тезите си от първата статия, като обяснимо акцентира върху половото неравенство, от факта на което заключава за неотменимостта на личностното неравенство между двата пола. Жената е потънала в своята природност и колкото и да се старае напоследък да надмогне своята половост, то това не й се удава и у нея вечно ще продължава да владее нагонът, докато доминиращото за мъжа начало е мисловното. На редовете в прослава на мъжкия мозък няма да се спирам, същественото тук е многократно повтаряното твърдение, че колкото и да поумнява жената (все пак някакъв прогрес се забелязвал и при нея), то съотношението - извечното полово неравенство - било константна величина. Накратко, творческите способности у жената са незначителни, понеже вместо мозъка, у нея се развивал главно тазът: “Вместо центъра на разума и отвлечената мисъл, у нея се развива половото и то углъбява първичното. Жената остава неподвижна, вездесъща, неизменна. Тя е вечната природа-майка, с късите и дебели нозе, които й служат не толкова за ходене, колкото за опора на широкия й таз, приютил в себе си новия живот” (Минчев 1943: 50). Накрая авторът директно противоречи на общоизвестни тенденции, твърдейки, че продължителността на живота при мъжа била много по-голяма в сравнение с тази на жената, като разликата продължавала да се задълбочава.

Бихме могли да очакваме продължение на дебата и евентуално доста по-остра реакция от страна на опонентката, ако списанието не бе прекратило съществуването си още със следващата книжка. Но тази дискусия, водена в края на междувоенния период, провокира интереса ми към изказваните през този така интензивен за българската култура период мнения по дадения проблем - мнения на мъжете за жените, мнения на жените за себе си. Разбира се, става въпрос за теоретизации по въпроса, а не за рефлексии над преобладаващите настроения тогава. Но да се обгледа многобройната и разнообразна хуманитарна книжнина от този период, като се открои интересуващият ни аспект и се направи опит да се изведат някакви тенденции въз основа на изказваните позиции, е задача на далеч по-обстойно изследване. Това, което тук е възможно, е да се щрихира достатъчно представителна част от разпилените в периодиката от междувоенния период мнения4, в монографиите и сборниците от това време, като същевременно се държи сметка за “неравномерността” на социално-политическия и културен контекст, за съществените разлики между обособените в него епохи.

При всички случаи обаче Вайнингер не е добре приет у нас, дори поради желанието в този най-“националистически” дотогава период да се защити националното, да не се проецират приписваните от австрийския философ черти и върху българката. Разбира се, повечето оценки са мотивирани и от стремежа да се опонира на тезата за “ниското” качество изобщо на жената. Сътрудникът на сп. “Изток” Христо Въргов отбелязва: “Съждението на Вайнингер, че “най-интелигентната жена стои по-долу от най-простия мъж” е не само антинаучно, но в него прозира омразата на горделивия и пуст мъж” (Въргов 1925). Есеистът Кирил Кръстев призовава да “се пазим от момчешки възгледи, като тия на Вайнингер, според които мъжката и женската душа са от различно - по-високо и по-низко - качество. Работата е, че има биологични различия в строежа, съдбата и предназначението на мъже и жени: разноличие, което жените се стремят да пренебрегнат. Мъжката и женската душа имат свой различен, но равноценен гений” (Кръстев 1938: 73). И за Янко Янев “женомразието е ...един плебейски афект и няма нищо общо с поривите на богатата и силна душа” (Янев 1930б). Но ако общият момент в изказваните мнения е противопоставянето на тезата на Вайнингер за неравноценността на жената, то оттам нататък започват вариациите в представите за нейното предназначение, за настоящия и бъдещия й социален статус, творческите й възможности и пр.

Може би най-яркия си идеен противник Вайнингер би намерил в лицето на Найден Шейтанов, който критикува и Ницше за неговото “женомразие” и допълва мечтания образ на свръхчовека с равностоен феминен аспект. Свръхчовекът е и свръхжена (вж. Шейтанов 1928: 33), такава е накратко тезата на този твърде своеобразен български мислител, който в националистичните си настроения е склонен да смята дори Култа към Прекрасната дама за “издънка от великия ни балкански хуманизъм” (Шейтанов 1940: 21).

Култът към Прекрасната дама има и у нас немалко привърженици, разтревожени от изчезването на разстоянието между половете, от стандартизирането и унифицирането им. Мъжкараната или подстриганата тип “Бубикопф” жена, приемана единствено като карикатура, като трагична мутация, само подсилва носталгията по “отминалата” жена, която с красота, миловидност и ум е събирала ореол мъже около себе си, играейки по този начин съдбовна роля в историята (вж. в това отношение Кръстев 1937; Гълъбов 1934 и мн.др.). Неоромантичната визия за жената, възкръсналият рицарски идеал са една от емблемите и в творчеството на Янко Янев. На страниците на вестник “Пряпорец”, орган на радикалдемократическата партия, в началото на 30-те години философът публикува серия от статия на тема “жената” (вж. Янев 1930а, 1930б, 1931), където, паралелно с критиката на издребняващата живота цивилизация и апологията на първичното и инстинктивното, отново е утвърдена първостепенната значимост на жената като пол. Но последното няма нищо общо с Вайнингеровото отвращение; за българския философ именно половостта тук е гаранцията за високия статус на жената. Човекът изобщо е полово същество и тази му характеристика го пронизва изцяло, всички сфери от живота му са проникнати от половото начало (тук би било много плодотворно едно съпоставително изследване с така близките в даденото отношение идеи на Бердяев). Така че полово същество е не само жената, такова е и мъжът (вж. в това отношение напр. Янев 1927). Половостта е неговата гаранция за творчество, това е и нейната гаранция като импулс за това творчество. Различни, но взаимнодопълващи се, мъжът и жената са равноценни и еднакво необходими като компоненти на един творчески акт, на един културен акт. Затова и творчеството на българския философ е постоянно облъхнато от една носталгия по отминали времена, когато и жената, и мъжът са били “истински”, т.е. отговарящи изцяло на половата си принадлежност.

Думите на известния американски журналист и изтъкнат българист Рувим Маркъм, предназначени да характеризират българката, но валидни изобщо за жената, чудесно илюстрират обсъжданите идеи на българския философ: жената като особено божие творение е “предмет на желание, извор на вдъхновение, награда на старание, подбуда за подвиг. Тя служи като въплъщение на блянове и надежди, като градина, на която мъжът сади цветята на ожиданията си. Тя е книга, в която мъжът пише всичко дивно, що си въобразява. Тя е небето, по което мъжът простира всичките си красиви облаци. Жената е платното, върху което мъжът рисува абсолютното - абсолютно красивото, абсолютно истинното, абсолютно доброто. Ако тя не е това, тя не е нищо” (Маркъм 1925).

Янев не се колебае да нарече “съвременната жена” грозна, а “грозната жена е онова същество, което отдавна е престанало да живее с природата и да привлича истинския мъж” (Янев 1934: 55). Модерната жена, жената еманципантка, е “клоун на политиката и социалните моди” (Янев 1931). Блянът на новата романтика - “жената на вдъхновението” - “срасната с първичните сили на нашето битие”, е тази жена, заради която е живеел и живее геният, а “жената на цивилизацията”, изстинала и чужда на инстинктите, е “всякога камък сред пътя на културния развой”. Първата “нищо друго не мрази тъй, както отвлечените науки и теоретическия човек въобще”, а втората “чете дебели книги и обича да пише студии” (Янев 1931). Изобщо, най-голямото падение на женственото начало е жената на интелекта. Но затова пък без истинската жена “не е била възможна никаква култура, и най-хубавите си дни човечеството е преживяло тъкмо когато тази жена е облъхвала и осветявала целия му живот” (Янев 1930а).

Новата романтика, към която Янко Янев се причислява, търси повторното езическо преживяване на плътта, настоява жената да е кумир за мъжа така, както е било по рицарските времена, издигайки лозунга за Вечната женственост. Ако трябва да обобщим накратко идеите на този наш мислител по отношение на интересуващата ни тема, то те могат да се определят като култ към феминното, яростно отхвърлящ феминизма. Казаното дотук може да остави впечатлението, че Янев отрежда на жената ролята единствено на вдъхновителка на творчеството, но не и на субект на това творчество, което обаче опровергават възторжените му отзиви за поезията на Багряна например.

Проблемът за жената и творчеството е обсъждан и от Христо Въргов, който отбелязва женското отсъствие от обществото на великите гении, обяснявайки факта с това, че вероятно жената няма силата и издръжливостта, необходими за върховните човешки творби. Това обаче не омаловажава нейното участие в създаването на най-велики ценности, понеже почти няма трайно и величествено човешко постижение, за което тя да не е отговорна (Въргов 1925б). На това традиционно мнение за тази роля на жената в творческия процес опонира писателят Петър Горянски, автор на очерци за известни именно с духовното си творчество жени. Той се обявява срещу обществения консерватизъм, заявявайки, че “Тия, които виждаха <...> в жената само майката и съпругата, върху която тегнеха задълженията на един строго патриархален вид, бяха смутени от новото, което тя сама, без ничия подкрепа, беше на път да създаде. Но те не намериха достатъчно сили в себе си да признаят, че жената като мъжа е еднакво годна да твори духовни ценности, а отдадоха усилията й в областта на поезията като осъществяване на суетното желание за себеизтъкване. Но времето разби тая легенда, така упорито подхранвана от мъжкото честолюбие” (Горянски 1936: 6-7).

Разисквайки тъкмо въпроса за мястото на жените в литературата, за творческите им възможности там, друг автор пък смята, че макар жената да е доказала, че може да е равна на мъжа не само в социал-политическите и националните борби, но и в теорията, то не художествената литература е главното нейно творческо поприще, а са по-скоро публицистиката, философията, литературната критика, които “подхождат като едно изключително преимущество на мислещата жена” (Добринов 1919: 403).

Доста по-радикално е мнението в полза на женската творческа неравноценност, изказано от главния редактор на изданието за “здравна просвета, наука, спорт и въздържание” - вестник Здрава раса, д-р Ив. Хр. Иванов, чиято статия “Мъжът и жената в областта на изкуството, науката и философията”, публикувана през 1937 г., общо взето, е проникната от духа на тази на д-р Александър Минчев, но не е толкова откровено обидна. В статията се твърди, че в никоя област на изкуството жената не е могла да се прояви както мъжа - нито в живописта, нито в скулптурата, нито в литературата; тя има заслуги главно в областта на изпълнителското изкуство. Затова пък изявите й там, където се иска логично мислене - науката, философията - са направо плачевни: “Почти във всички области на науката тя е надмината от мъжа. Причината за това е, че жената не търси логичната връзка на фактите, а ги възприема в готов вид. Тя не се интересува от отвлеченото и не търси полезното. Мъжът си служи с логичното мислене и твори в областта на науката и философията, жената няма силна логичност и не може да твори” (Иванов 1937). Макар и далеч от превъзходството на силния пол, младата жена омайва мъжа, който не успява да погледне обективно на нея. Магията обаче пада, когато става въпрос за възрастна вече жена (и непредубеденият вече поглед съзира нейната непълноценност). “Медицинското” обяснение за липсата (или незначителните) творчески възможности на жената е потърсено в спецификата на мъжката и женската сексуалност - в природата творчеството е характеристика, присъща на мъжките индивиди.

* * *

От своя страна жените интелектуалки у нас също не са единни в отношението си към призванието на жената и в творческия аспект. През 1930 г. по инициатива на Дружеството на българките с висше образование е учреден Клуб на българските писателки, важен факт от движението на жените за творческа реализация. Няколко години преди това бъдещите учредителки издават Литературен сборник “Наши писателки” (1927), в чийто предговор те отбелязват: “В нашия духовен живот от няколко години, особено в последно време, бързо се засилва струята на женската творческа мисъл. Макар още тихо, неуверено и свенливо, но нашите писателки с творенията си чертаят един свой кръг, който се разширява и надебелява своите линии. Нещо специфично женствено вибрира в тяхното творчество, едно чисто женствено отнасяне към света; създадените образи са изтъкани от нишките на женската душа - една обща черта, присъща и обединяваща отделните прояви” (Йовчева, Бояджиева 1927: 3).

Една от видните междувоенни феминистки, Люба Касърова, обсъжда женските поетични възможности. Според нея любовта е тази, която изразява същината на жената и затова като вдъхновение на мъжкото творчество жената изпълнява едно от главните си предназначения - “От беглия преглед на делото на жената като вдъхновителка на поета се вижда колко е велико. Значението и широтата му не са ни напълно ясни и точни, защото ние живеем още това културно прераждане...” (Касърова 1996: 316). При съвременните културни условия обаче жената се изявява не само в ролята на вдъхновителка, но и в тази на авторка, макар посочената тенденция - като масова - да е едва от последните десетилетия и дотогава жените писателки да са били смятани за куриоз. Поетичният дар на жената е призван, покрай същинските си цели, да бъде и коректив на еротичната мъжка поезия. Тъкмо в литературата, подчертава Касърова, жената може най-силно да изяви своята женственост.

През 1938 г. се появява книжката на социоложката Мара Кинкел (съпруга на руския емигрант у нас Иван Кинкел) “Жената из културния път. От библейската героиня до еврейката днес”, която проследява пътя на постепенната духовна и социална еманципация на еврейката до формирането на съвременната женска еврейска интелигенция. Авторката утвърждава женския творческия потенциал в областта на науката, изкуството, обществения живот. Подобно е изследването на историчката Ванна Кепова върху “бележитите жени” в световната история, чието изходно твърдение е, че “...жената със своята нравствена и духовна мощ, със своето величие и със своето падение се проявява навсякъде и всякога както и мъжът” (Кепова 1933: 2), а изводите са за значителната роля на жената в различните исторически контексти, независимо от обективните препятствия пред обществената й реализация.

Доста по-различно е становището на известната наша писателка Фани Попова-Мутафова, автор и на страниците на сп. “Философски преглед”. Тъкмо там през 1934 г. тя публикува знаменателната със заглавието и тематиката си статия “Какво жената е спечелила и какво тя е изгубила чрез своята еманципация?”, чиято основна теза е, че еманципацията не е направила по-щастлива жената. Нещо повече, образованието в престижни европейски университети също не може да компенсира липсата на съобразения с природното му предназначение женски живот. Героинята от романа й “На кръстопът”, доктор по философия в Женевския университет, в крайна сметка “оставя дипломата настрана”, казано с думите на писателката, за да се отдаде на другото, изконното си призвание. Фани Попова-Мутафова е като че ли най-отявлената противничка на жените-интелектуалки. (Нейният антиеманципаторски патос получава мъжкото поощрение: “Тя остава навсякъде вярна на своята женска природа и не само това, но - в днешното време на рязани коси и нескрити въжделения по изравняване на мъжа с жената - има смелостта да прави култ от първичната женственост, от стихийното в жената”, казва за нея Константи Гълъбов (1936: 29). А пък като авторка тя се била “освободила от всякаква преднамереност и вкисната идейност на своите предшественички” (Минков 1929).) Но да чуем нея самата: “Някои наши интелектуалки смятат, че на децата им не е нужда толкова една хубаво приготвена гозба, колкото една културна майка. И виждат културата на майката изключително в нейните познания по юриспруденцията, философията и социалните въпроси” (Попова-Мутафова 1942: 35). Не би било логично като авторка на впечатляващ брой книги (но в сложни отношения с Клуба на жените писателки, вж. Вачева 2007), тя да не допуска и толерира женската интелектуалност. Последното е обаче само в краен случай. С хода на времето, когато идеите на писателката все повече се покриват с националсоциалистическите и тя открито хвали Хитлеровата политика спрямо жените, настроенията й в това отношение се радикализират. Иде новият свят, обявява тя, а с него ще настъпи и истинското равноправие на жената. “Досега нашият женски съюз вървеше по пътя на марксическия принцип5 за “пълно равноправие”, за пълно уеднаквяване между мъжа и жената във всички области на икономическия и културен живот, за пълното омъжествяване на жената, като й се дàде достъп до всички служби и занятия, отредени обикновено за мъжа. Така, отричайки се от своите презрени женски функции, феминистката смяташе, че ще получи обществена цена, като стане един злополучен мъжки ерзац” (Попова-Мутафова 1942: 14). Основната опозиция относно женския въпрос е между марксисткото и националното гледище. От изхода на борбата между марксическия и фашисткия свят е поставен залогът за достойното оценяване на “същинското”, съобразено с природата на жената нейно битие. С коренната социално-политическа промяна на мястото на бленуваните от Фани Попова-Мутафова “вечни ценности” (мъжът - борец и войник; жената - домакиня и майка) идват други. Но веорятно още дълго тези “вечни ценности” ще имат своите застъпници и застъпнички в обществото, включително българското; имат го и сега. Както отбелязва Красимира Даскалова, “Връх на патриархалната самоидентификация е платформата (любопитна смесица между национализъм и християнски патриархализъм) на Християнското женско движение, прокламираща, че изразява интересите на жените, за които ролите на съпруги и майки са достатъчно достойни, за които те са най-висше изпълнение на техните граждански задължения и за които биологията е съдба” (Даскалова 1998а).

Разсъжденията за “истинското” призвание на жените (датиращи от междувоенния период) много често се преплитат с визиите за българката, които различни автори лансират през периода. Един от издържаните в типичния патриархално-консервативен дух очерци е този на Константин Петканов “Душата на българката”, публикуван на страниците на “Философски преглед” през 1933 г. Анахронизмът на статията е такъв, че се е наложило редакцията да коментира текста в смисъл, че тая “типизирана психика” на българската селянка едва ли е валидна в “новите условия”. През същата 1933 г. историкът Петър Кепов публикува сборник от есета за “бележити българки”, предговаряйки го приблизително в същия дух: “Българката е носителка на ценни добродетели, които я отделят рязко от типа на славянските жени, както и от жените на културния Запад. Нейната честност и здрави разбирания за морал и дълг са пословични - нещо рядко в днешно време. Затова и понятието за жената в духа на новите разбирания едва ли би намерило оправдание у нас, където все още се пазят нрави и грижливо се тачат стари традиции” (Кепов 1933: 3). Така част от изгражданите национални женски образи са умишлено противопоставяни на тенденциите от световния феминизъм. Твърде своеобразно е мнението на Антон Страшимиров, за когото в “българския случай” изначалните полови разлики не водят до неравноправие и йерархия в междуполовите отношения - българката е постигнала равноправие не само в бита, но и в областта на обществената кариера, културата, науката - нещо нетипично за останалите европейски страни. В посочените сфери българката не се обляга на традиционното си женско обаяние, а на факта, че именно като пряка продължителка на рода, е “застъпница на творческия дух” (Страшимиров 1930: 20).

В известните навремето литературни ежби между отделните периодични издания, сътрудникът на сп. Пролом, Тодор Боров, оценявайки Златорог като скучно списание, Йовков - като нечетивен писател, се “реваншира” с оценката си за творчеството на публикуваната в критикувания журнал Дора Габе: “...тя успя не само да се издигне най-високо от всички наши поетки, но изобщо да издигне българската женска поезия. Ние нямаме още една наша Анна Ахматова - струва ми се, най-големият руски поет днес, след смъртта на Блок - но след Дора Габе, при днешното състояние на лириката ни, жената и у нас има право да смята, че заема достойно и съответно място редом с мъжа-поет” (Боров 1922: 163). Като лансира тезата, че изкуството няма род, след години и Яна Язова дава подобни оценки, обсъждайки българската женска поезия (вж. Язова 1940).

Високото положение на българската жена в сравнение с европейките отбелязва философът Димитър Михалчев, който, като редактор на единственото специализирано в областта на философията списание, посвещава отделен негов брой (4 от 1937 г.) на “Участието на нашата жена във философския живот на България”. Готвейки се за наближаващ юбилей, в подготвяната рекапитулация “Философски преглед” е трябвало да отбележи и своите сътруднички - като “една редица от български писателки, които наред с мъжете се проявиха достойно на страниците на нашето списание. И ето, добавя Михалчев, за да се даде възможност да се почувства по-ясно, че и българската жена - която стои духовно несъмнено по-високо, отколкото нейните посестрими в съседните нам страни, е годна за философско мислене, редакцията реши да издаде тая отделна книжка изключително с трудове на български писателки, повечето от тях отдавнашни сътруднички на “Философски преглед”. Нашето списание, което се чете и цени в чужбина, пожела да манифестира по тоя начин участието на българските жени в скромния живот на България” (Михалчев 1937: 309). Следват статиите на Фани Попова-Мутафова, Вера Златарева, Ивана Балтова, Райна Станчева-Андреева, Стела Русчева, Мара Кинкел, Райна Ганева, Катя Папазова, Анна Каменова, Кръстина Гичева-Михалчева...

В рамките на този текст не може и да се говори за изчерпателност по разглежданата тема. Стремежът бе да се изявят някои особено характерни визии, опорни точки в изграждания портрет/самопортрет на жената-творец от междувоенния период у нас.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Текстът е разширен вариант на доклад, четен на национална конференция на тема “Равенство и неравенство в модерната епоха”, 2008, и публикуван в едноименен сборник (2008). [обратно]

2. Още в първите години на междувоенния период Петко Росен пише по повод на женския въпрос: “Тая тема е дълго разисквана и достатъчно досадила на всички. И при все това, вложената в нея проблема виси в съзнанието на всички мислящи” (Росен 1919: 122). Извън целите на настоящия текст е историята на българските феминизми, която има своите утвърдени автори (вж. напр. Златоустова 1926; Райнова 1938; Даскалова 1998а, 1998б, 1999, 2001, 2005; Вачева 2007; Попова 2008; Живков 2006 и др.); тук ще имам предвид различните женски образи, лансирани в междувоенната хуманитаристика у нас. Извън обсега на вниманието е и лявото мислене, за чиито привърженици у нас женският въпрос е само аспект на социалния. Там е несъмнено утвърждаването на равноценността на жената (“Струва ни се, ще бъде блъсканье в отворена врата, ако вземехме да доказваме на нашия четец, че жената е човек с мозък и нерви от същата направа като мъжа...”, както посочва Георги Бакалов (1921: 20), но и отхвърлянето на дребнобуржоазния феминизъм, който воюва единствено срещу мъжете от буржоазията, основателно съзиращи в жените конкурент в обичайните мъжки области. [обратно]

3. “...докторът по философия, оповестил на света жената пол, се радва на най-странния импакт-фактор, познат на научния дискурс. През първите десетилетия на ХХ век, когато българските издатели неуморно наваксват приъствието на знаменателните текстове на Вайнингер в културния живот на нацията, цитират-рецитират неговите тези единствено и само ...жени” (Липчева-Пранджева 2005: 68-68). [обратно]

4. Извън обсега на настоящия текст остават и специалните “женски” издания, като: “Вестник за жената”, “Женски труд”, “Благоденствие”, “Недоволната”, “Жената” и др. (органи на различните женски организации), задача на много по-голямо проучване. [обратно]

5. Социалистическият женски съюз, оглавяван първоначално от Вела Благоева, се е отцепил от “буржоазния” и класово неангажиран Български женски съюз още през 1903 г. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Бакалов 1921: Бакалов, Г. Жената и комунизмът. София: Печатница на Военно-издателския фонд, 1921.

Берберова 1935: Берберова, К.Нови откровения за жената. // Литературен глас, № 297, 1935.

Боров 1922: Боров, Т. СписаниеЗлаторог. // Пролом, 1922, № 1.

Бояджиева 1996: Бояджиева, В. Поезията на жената. // Литературната задруга Хиперион. Велико Търново, 1996.

Вачева 2007: Вачева, А. Жените и литературните институции. // Литературна мисъл, 2007, № 2

Въргов 1925а: Въргов, Хр. Жената. // Изток, № 4, 1925.

Въргов 1925б: Въргов,Хр. Жената и творчеството. // Изток, № 1-2, 1925.

Гичева-Михалчева 1937: Гичева-Михалчева,Кр. Българската женска лирика. // Философски преглед, 1937, № 4.

Гичева-Михалчева 1937: Гичева-Михалчева,Кр. Българският женски роман. // Философски преглед, 1937, № 5.

Горянски 1936: Горянски,П. Вдъхновени жени. Очерци. София, 1936.

Горянски 1938: Горянски,П. Вдъхновени жени. Литературни силуети. София, 1938.

Гълъбов 1934: Гълъбов,К. Орнаменти. Философски и литературни есета. София, 1934.

Гълъбов 1936: Гълъбов, К. Новата българска литература. София, 1936.

Даскалова 1998а: Даскалова,Кр. Българските жени в социални движения, закони и дискурси. // От сянката на историята. Жените в българското общество и култура. София, 1998.

Даскалова 2005: Даскалова, Кр. Българските феминизми (1857-1944). // Културата: Граници и съседства. В чест на проф. Иван Стефанов. София: Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, 2005.

Даскалова 2001: Даскалова, Кр.Женската идентичност: норми, представи, образи в българската култура от ХІХ - началото на ХХ век. // Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха ХІХ-ХХ век. Съст. Н. Аретов. София, 2001. Също: <http://www.ilit.bas.bg/bi/include.php?file=daskalova> (18.08.2009).

Даскалова 1998б: Даскалова, Кр. Какво да бъде за дамата? // Култура, 06.03.1998.

Даскалова 1995: Даскалова,Кр. Феминизмът, историята на жените и рамките за тяхното осмисляне. // Социологически проблеми, 1995, № 4.

Даскалова 1999: Даскалова,Кр. Феминизъм и равноправие в българския ХХ век. // Майки и дъщери. Поколения и посоки в българския феминизъм. София, 1999.

Добринов 1919: Добринов,В. Жената в литературата. // Слънце, 1919, № 11-12.

Желязкова 1942: Желязкова, М. За половите отношения. // Философски преглед, 1942, № 3.

Живков 2006: Живков,Св. Начало и първи стъпки на движението за избирателни права на българската жена. // Литературен клуб, 18.11.2006 <http://www.litclub.com/library/fil/zhivkov/jeni.html> (18.08.2009).

Златоустова 1926: Златоустова, Е. Международната федерация на университетските жени. // Училищен преглед, 1926, № 1-2.

Иванов 1937: Иванов, Ив. Хр.Мъжът и жената в областта на изкуството, науката и философията. // Здрава раса, 1937, № 330.

Йовчева, Бояджиева 1927: Йовчева, С., Бояджиева, В. Литературен сборник Наши писателки. София, 1927.

Каменова 1937: Каменова, А. Комичното у жената. // Философски преглед, 1937, № 4.

Карима 1934: Карима, А. Новата българска в произведенията на нашите писатели. // Българска мисъл, 1934, № 8.

Касърова 1996: Касърова, Л.Жената в поезията и летаратурата. // Литературната задруга Хиперион. Съст. Ст. Илиев. Велико Търново, 1996.

Кепов 1933: Кепов,П. Бележити българки - ратнички за родната култура. София, 1933.

Кепова 1933: Кепова, В. Бележити жени. София, 1933.

Кинкел 1938: Кинкел,М. Жената из културния път. Социологичен очерк. Ч. І (От библейската жена до еврейката днес). София: Библиотека “Пробуда”, 1938.

Кръстев 1938: Кръстев,К. Съвременната любов. София, 1938.

Липчева-Пранджева 2005: Липчева-Пранджева, Л. Въобразености - със и без Вайнингер. // Литературна мисъл, 2005, № 2.

Маркъм 1925: Маркъм,Р. Х. Българката. // Изток, № 1 и 2, 1925.

Минков 1928: Минков, Цв. Жената с небесната рокля. // Литературни новини, № 20, 1928.

Минчев 1943: Минчев, А. Вечното неравенство между половете. // Философски преглед, 1943, № 1.

Минчев 1941: Минчев,А. Отношенията между половете. // Философски преглед, 1941, № 5.

Михалчев 1937: Михалчев,Д. Участието на нашата жена във философския живот на България. // Философски преглед, 1937, № 4.

Петканов 1933: Петканов,К. Душата на българката. // Философски преглед, 1933, № 5.

Попова 2008а: Попова,Г. Звеноводката Радка и по-късните пиратки: 1. Преодоленият пол. // Литература плюс култура, 2008 <http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=331> (18.08.2009).

Попова 2008б: Попова,Г. Звеноводката Радка и по-късните пиратки: 2. Възвърнатите тела. // Литература плюс култура, 2008 <http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=334> (18.08.2009).

Попова 2008в: Попова,Г. Звеноводката Радка и по-късните пиратки: 3. Триумфиращата женственост. // Литература плюс култура, 2008 <http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=342> (18.08.2009).

Попова-Мутафова 1934: Попова-Мутафова,Ф. Какво жената е спечелила и какво е загубила чрез своята еманципация? // Философски преглед, 1934, № 1.

Попова-Мутафова 1942: Попова-Мутафова, Ф. Новата българка. София, 1942.

Райнова 1938: Райнова, Зл. Поява и развой на женските дружества у нас. // Просвета, 1938, № 3.

Росен 1919: Росен, П. За правата на жените. // Слънце, 1919, № 4.

Страшимиров 1930: Страшимиров, А. Жени и мъже в живота и в литературата. София, 1930.

Шейтано 1940: Шейтанов,Н. Великобългарски светоглед. София, 1940.

Шейтанов 1928: Шейтанов,Н. Култ на тялото. Борба за нова култура и мироглед. София, 1928.

Язова 1940: Язова, Я. Творческият дух на българката. // Училищен преглед, 1940, № 2.

Янев 1934: Янев,Я. Героичният човек. София, 1934.

Янев 1927: Янев,Я. Еротика. Фрагменти върху любовта. // Българска мисъл, 1927, № 10.

Янев 1930а: Янев,Я. Жената. // Пряпорец, № 14, 1930.

Янев 1930б: Янев,Я. Женомразци. // Пряпорец, № 45, 1930.

Янев 1931: Янев, Я. Модерната жена. // Пряпорец, № 11, 1931.

 

 

© Нина Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.08.2009, № 8 (117)