ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Нина Димитрова

web | Образи на човека

Найден Чакъров. Човекът творба на средата ли е?

Междувоенният период в България откроява множество образи на човека - естественият, историческият, политическият¹, емпиричният, трагичният, героичният, творческият, колективният, мъчният (вж. характерологичния очерк на Кръстев 1934а), човекът-епизод и човекът-съдба (вж. Томалевски 1940) и т.н., и т.н. Покрай обречените опити за чисто философска дефиниция на човека, породени от невъзможността да се "втвърди в думи живата същност на един човек", по израза на Хана Арент, всички те са резултат и от работата на психологията, социологията, характерологията, културологията, етологията и пр. Човекът е ту извисяван, разглеждан като висше същество, надмогнало естествената ограниченост, ту приземяван, представян като изцяло природно създание.

Тук обаче искам да обърна внимание върху някои родни текстове, които се стремят не да уловят фундаменталните структури на човешкото битие, а да го изразят в перспективите на същински човешки чувства, отношения, ценности.

Велко Македонски е автор на съчинението "Страхът", 1943, и както гласи подзаглавието, то е "психологично и клинично изследване". Македонски е лекар и съответно акцентира върху "естественонаучната страна" на въпроса, но се домогва и до философски тип определение за човека - доколкото страхът е характерен единствено за него (тъй като низшите организми реагират рефлексивно, а висшите изпитват само състоянието на уплаха), то тогава човекът е същество, което се страхува. Тази теза не е развита, тя е само подхвърлена измежду множеството предположения за природата на страха. Несъответствието между претенциите за философски обобщения и частнонаучния подход личи и от интерпретацията на приведената богата литература (авторите са психолози, психиатри, философи, невролози, културолози и др.); показателно е например тълкуването на Хайдегер: "Друг един философ, схоластик Heidegger (Sein und Zeit, 1929) с нищо не е по-ясен от Kierkegaard. Всеки случай неговата основна мисъл се очертава като че ли в следното: човек се страхува, защото "е сам посред самия свят". Тази мисъл за страх пред света се среща и при други автори по-ясно изразена." (Македонски 1943: 13).

Отношението към смъртта е друг екзистенциал, който обаче не намира твърде голям отклик у българските автори в изследвания период. В светлината на християнската антропология проблемът за смъртта е разглеждан от Иван Панчовски, всъщност популяризиращ известни твърдения на Бердяев (Панчовски 1944), и от свещеника Стефан Попов (Попов 1940). На смъртта посвещава свое "натурфилософско" есе Кирил Кръстев (Кръстев 1939а).

С оглед на настоящето изследване трябва да спомена и опита на Константин Гълъбов за една феноменология на индивидуалното (в която е изказано следното твърдение: "Човекът е преди всичко око" (Гълъбов 1934: 101), подсказващо за акцента върху специфично човешкия начин на виждане); есето на Слави Боянов "Размисли върху самотата" (Боянов 1942), както и очерка на Ст. Цоневски "Човекът и неговите маски" (Цоневски 1940), всички те посветени на различни особености на същински човешкото битие.

Върху еротичната проблематика обаче са фокусирани значително повече разработки. Извън множеството сексологични етюди на Найден Шейтанов, както и различните психоаналитични текстове, в които често са публикувани наблюдения и от частната практика на авторите², "българският Ерос" бива обогатен с есеистиката на Атанас Илиев, Кирил Кръстев, Слави Боянов, Георги Томалевски и др.

Атанас Илиев е автор на няколко публикации в областта на еротичната проблематика. В статията му "Психология на съвременната любов" (впрочем на статия със същото заглавие е автор и Кирил Кръстев - Кръстев 1932) тя, "съвременната любов", е разглеждана в контекста на "всички по-силни течения на новото време", за които е характерен преходът от емпиричното към свръхемпиричното - феноменологията, интуитивната философия, прагматизма и идеалреализма на руските интуитивисти. Спецификата на "съвременната" любов се крие именно в склонността на "новия човек" да "дири свръхемпиричното и вечното в менливите образи на емпиричния свят" - "Любовта на съвременния човек изобщо не е обикновен "пожар на плътта", не лежи изцяло в променливия свят на тленното. Зад променливостта на емпиричните си обекти тя крие нещо непроменливо, някакъв образ, в който са отразени свръхемпирически ценности. Самата смяна на емпиричното тук се обуславя от стремежа да се намери по-пълно и по-вярно въплъщение на невидимия образ..." (Илиев 1935: 100). Трактовката на ероса като път за себенадмогване (определено под влияние и на еротичната литература от руския Сребърен век) е залегнала и в друга статия на Атанас Илиев, проследяваща актуализацията на древния идеал за едно хармонично съчетание на мъжа и жената, съчетание, което съществува единствено в непосредственото изживяване на любовния копнеж, а не в триизмерното Евклидово пространство, т.е. не в емпиричния, а в свръхемпиричния свят: "Прираствайки към тялото на мъжа, жената постепенно се оформя като един нов негов орган, като едно ново телесно сетиво, чрез което се открива нова картина на света. Прираствайки към тялото на мъжа, жената донася своите инстинкти, деформира разсъдъчно усвоената действителност, тласка в нови насоки човешката мисъл. Това съединяване на мъжа и жената в едно ново същество, което има свой собствен мир и свои собствени органи за мисъл и чувство, характеризира втората форма на божествения хермафродизъм..." (Илиев 1999: 441-442). "Култ на плътта" (Илиев 1933) е поредна статия на Атанас Илиев, в която изследваната проблематика е пречупена главно през еротиката на руския Сребърен век, през идеите на Мережковски, Розанов и др.

Към тематиката на "българския Ерос" следват да бъдат включени и публикацията на Слави Боянов "За границите на човешката интимност" (Боянов 1941) , есето на Георги Томалевски "Човекът, когото обичаме" (Томалевски 1940), определено сексистката, както би била наречена днес, статия на Ал. Минчев "Отношението между половете" (Минчев 1941) и др.

През 1938 г. Кирил Кръстев публикува книгата си "Съвременната любов", отделните части на която са озаглавени по следния начин: "Новият мъж и любовта", "Новата жена и любовта", "Третият в любовта", "Правата на любовта", "Бъдеще на любовта" и др. Книгата е многоаспектна - психология, социология, антропология и т.н., тя е опит за един интегрален поглед към любовта. В отзива на Петър Динеков се казва: "Неговата книга има чисто теоретичен характер. В анализа и синтезата си тя е много близка до социологично-философския очерк. Кръстев изхожда не само от онова, което наблюдава около себе си, но от онова, което изобщо се наблюдава в съвременния свят." (Динеков 1938: 274).

Стефан Гидиков пък изхожда именно от "онова, което наблюдава около себе си", пречупвайки еротичната проблематика през националната. "Половата свитост на българина като основа на неговия характер" (1934) е есето, което по своеобразен начин допълва сексологичните търсения на Найден Шейтанов. (Неслучайно отзивът за него, писан от Кирил Кръстев, е наречен "Полова тревога и нравственост" - Кръстев 1934б).

Всички тези текстове - и вероятно и още много други, пръснати из периодиката на междувоенния период у нас, са щрихи от самопознанието на човека, а ако се доверим на Янко Янев, че "човекът е философ в своето самопознание", то всички те са някаква част и от философския портрет на човека.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. Янев С. (1936), където най-впечатляващата характеристика на човека е фактът, че той е homo politicus. [обратно]

2. Вж. например Николов (1934); Шипковенски (1938) и др. [обратно]

© Нина Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.09.2005
Нина Димитрова. Образи на човека (Антропологични идеи в българската философска мисъл между двете световни войни). Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Нина Димитрова. Образи на човека (Антропологични идеи в българската философска мисъл между двете световни войни). Велико Търново: Faber, 2003.