Нина Димитрова

web

В един свой непубликуван приживе текст върху Плотин Лев Шестов казва за метафизиката, негов любим мисловен обект, следното: "Едва ли съображенията, избрани от Кант за доказателство, че метафизиката е невъзможна, са убедили хората, но несъмнено те отговарят на съвременния вкус. Всички се зарадваха, че няма повече да си блъскат главите над неразрешими проблеми и ето вече век и половина философите се удоволстват от ролята на положителни мислители. Мисля, че Фихте, Шелинг и Хегел могат да бъдат наречени метафизици в твърде условен смисъл. Както и да определяме метафизиката, безспорно е едно: метафизиката не търси "обяснение" на видимия свят, нейната задача винаги е било нахлуването в някаква нова, неоткрила се на всекидневния опит действителност. Затова вероятно във всички времена метафизиката е враждувала, повече или по-малко, със здравия смисъл и тълпата, с πολλοι (мнозинството), в които е виждала изразители и естествени защитници на всяка достъпна видимост. Затова и метафизиците, макар и да са обичали да се наричат учени и да именуват делото си наука, винаги са били склонни към произволни, недоказани и даже недоказуеми твърдения" (Шестов 1992: 153).

Изповедното слово е именно "нахлуване" в непозната област - тази, основана на тайната, на съкровеното, на недокоснатото от чужд поглед. Изповедта пред духовно лице е обичайна за християнското светосъзерцание. "Искреността на изповедното слово и неговата неразделимост от религиозния опит проявява, прояснява метафизическите основания на живота", отбелязва един от днешните коментатори на тази тема (Тульчинский 1997). В случая Ставрогин обаче става дума не само за метафизическите основания на живота, а и за метафизическата по същество "плоскост", върху която се осъществява тази изповед. "Често на руска почва изповедното слово придобива синтетичната форма на взаимовръзката на всекидневния с метафизичния, религиозния опит", посочва пак Г. Тулчински (Тульчинский 1997). Не без значение е и езикът, на който се чува изповедното слово. По думите на един от съвременните експерти в тази област, Михаил Епщайн, "особеността на руския език, подчертавана от редица писатели и мислители, това е формативната насоченост или битийността", както и неговата "вродена" склонност към свещенодействие: "той е предназначен за славословие Божие. Езикът не съобщава за битието, но самият е битието" (Эпштейн 2005).

Синтезът между емпиричното и метафизичното е блестящо осъществен в Изповедта на Ставрогин. Защото героите тук, както често у Достоевски, пребивават в този, но не са (само) от този свят. И диалогът им - защото това е една доста странна, нестандартна изповед, в която изповедникът е толкова активен, колкото и изповядващият се, звучи мъчително, някак скалъпено, необичайно - но не защото героите са измислени. Анна Каренина е също измислена, но може да бъде "срещната" на улицата. При Достоевски, за когото "езикът е звучаща и говоряща плът", ако използваме фразата на Манделщам, действащите лица наистина "изговарят" битието си, но те са отвъд емпирията, в областта на метафизичното. За Тихон това е предполагаемо - той е светител, архиерей, оттеглил се в манастира на стари години ("старите години" в момента на срещата със Ставрогин са 55 години, а Тихон (с реален прототип - архимандрит Тихон Задонски) е в манастира от 6 години. Когато започва "Бесове", Достоевски е петдесетгодишен. Само този дребен щрих към образа на светителя е достатъчен да изостри вниманието към необичайността на цялата ситуация). Светителят е между "този" и "онзи" свят, той е главно действащо лице в Богочовешкия диалог. Същевременно качествата на изповедника като психолог са твърде важни - има такива руски старци, към които се стичат тълпи от всички краища на страната. Шатов, който насочва Ставрогин към Тихон, на въпроса му "И какво прави той?", отговаря: "Нищо. Ходят при него откъде ли не" (Достоевски 1983: 231).Към Тихон обаче, по разказа на Достоевски - вече от цензурираната част за изповедта, братята от манастира се отнасят "да не кажем с пренебрежение, но някак си фамилиарно" (Достоевски 1996: 8). Вероятно за това отношение спомага и мебелировката на килията с изящни мебели и скъп бухарски килим, и съдържанието на библиотеката му: "редом със съчиненията на великите светители и подвижници на християнството се намираха театрални съчинения, че и нещо по-лошо" (Достоевски 1996: 9). Но, разбира се, най-вече характерът му, проявил се изчерпателно в сцената на Ставрогиновата изповед.

Отвъд емпиричното е и изповядващият се: Ставрогин е бяс, главният в описвания от Достоевски легион; той е "слабостта, съблазънта, грехът" на писателя, както твърди Бердяев (2003: 3). Когато през 1913 г. на сцената на Московския художествен театър е поставена пиеса по този роман на Достоевски, ефектът от нея, явно изключителен, е отразен от трима знаменити за Сребърния век автори - Бердяев, Булгаков и Вячеслав Иванов¹. През цялото време на действието, споделя Булгаков, "тегне мъчителното чувство, че това не е обикновено представление за "развлечение" на жадната за зрелища театрална публика, а е нещо, което стои вече на границата на сценичното чувство и я прехвърля" (Булгаков 2007: 49). В постановката на "Бесове", която отвежда отвъд феноменалното и времевото до метафизичния "пласт", явно е била включена и непубликуваната по времето на излизането на романа част "При Тихон". И съвсем резонно - тя е ключова за разбирането на основния замисъл, за преноса на главните конфликти в друга битийна област, където те са вече антиномии.

И така, героите на Достоевски, за които изкуствоведът Владимир Вайдле казва, че са неправдоподобни, но са по-живи от живите хора (цит. по: Мартынов 2005), в сцената с изповедта на главния бяс, изключителния с външността и качествата си Ставрогин, водят още по-неправдоподобен разговор. Двамата - изповедникът и изповядващият се, почти не се познават, макар да са чували един за друг. И двамата са като в треска - болнавият светител, предчувстващ причината за Ставрогиновото присъствие, не е на себе си, но същото важи и за потъналия в унес аристократ, сякаш забравил за какво е дошъл. След като се съвзема и си признава за измъчващите го халюцинации, а Тихон потвърждава необходимостта от лекарска помощ; след невероятния разговор за възможността да се вярва и в какво - разговор, който явява "нестандартността" не само на изповядващия се, но и на изповедника, следва нещо още по-невероятно: гордият Ставрогин, "принц Хари", "князът", чийто "изпепеляващ, зъл, адски пламък свети, но не сгрява, гори, но не пречиства" (Булгаков 2007: 51), изведнъж казва на светителя: "Знаете ли, аз просто ви обичам". Незабавният отговор на Тихон е: "Също и аз" (Достоевски 1996: 12). Несъмнено този момент на казаните случайно или в "припадък" думи налага специално тълкуване - това се вижда и от акцента, който му дава например Камю в сценичната си адаптация на "Бесове" - при него в обръщането си към Тихон Ставрогин казва: "Знаете ли, много ви обичам" (Камю 1998: 125). Много се обичат Светлината и Тъмата, Доброто и Злото? Така са невъзможни едно без друго? Наистина Ставрогин е способен както на нечувана мерзост, така и на смайваща възвишеност. В друга своя изповед той казва: "Опитвах силите си навред... При пробите, които правих за себе си и за показ, по същия начин, както и през целия ми живот, те се оказаха безпределни... Но в какво да вложа тия сили - това е, което никога не съм виждал, не виждам и сега... По същия начин както и преди мога да поискам да направя добро дело и изпитвам удоволствие от това; веднага пожелавам нещо зло и пак изпитвам удоволствие..." (Достоевски 1983). Изтъкан от бесовска смесица от добро и зло, Ставрогин без съмнение е твърде интересен "обект" за прозорливия Тихон. А какво да кажем за Тихон, това "царство на светлината", обрисувано с немного, макар и високохудожествени щрихи, по думите на С. Булгаков (Булгаков 2007: 52)? Положителното при Достоевски никога не е агресивно, победоносно; повечето негови светци са слаби, плахи, на границата с юродството (но само на границата, далеч от същинските юродиви), изключително вещи психолози, пред чийто взор всички тайни вече не са тайни. Неслучайно Ставрогин отсича, че "не обичам шпионите и психолозите, най-вече такива, които се врат в душата ми. Не искам някой да ми бърка в душата..." (Достоевски 1996: 13), макар светителят да не си признава тоя свой изключителен талант: "...много съм виновен, че не умея да подхождам към хората. Винаги съм чувствал този свой голям недостатък" (Достоевски 1996: 25). Тихон не е обичайният изповедник, доколкото "свещеникът не е действащо лице, ни съдия, ни зрител. Той свидетелства, означава пред Бога извършеното усилие за покаяние" (Михайлова 1997), а тверският светител е именно действащо лице - той е активна страна в един разговор, който по парадоксален начин напомня и на психоаналитичен сеанс. Светлината и Тъмата са привлечени една от друга, техните земни въплъщения са, макар и по различен начин, невероятно обаятелни, харизматични, подчиняващи на тази своя харизма хората около себе си. Затова и този "танц" на Тъмата със Светлината, поставен от Достоевски, няма аналог в световната мисъл.

В една съвременна интерпретация се натъкнах на следната оценка за Тихон: в негово лице сме можели да видим отсамното (земното, всекидневното) безсилие на официалното православие, затова и той не бил способен да поведе Ставрогин към покаяние (вж. Тафинцев 1997). Образът на Тихон - любим на писателя, който упорито се е съпротивлявал на наложената на тази глава забрана за публикуване, всъщност няма нищо общо с казионното православие, чието състояние именно той диагностицира като "паралич". Тъкмо парализираното православие се отнася с подозрение, а после и с пренебрежение към личността на светителя, който, далеч от официалните почести, полагали се на предишния му ранг, води такова съществуване, че и обичащите го и ходещите при него избягват публичните хвалби за него. И акцентът в тая така необичайна Изповед, разказана от Достоевски, не е в "документа" на Ставрогин с признанията му за сторените грехове, за които е търсел изкупление - и където разказът е трябвало да бъде прекъснат поради наложените от тогавашната цензура съображения. Разбира се, майсторството в описанието на този "документ" не може да се подмине - както отбелязва Бердяев, "Достоевски е уникален в световната литература в разбирането си на метафизиката на разврата, на бездънните дълбини на неговата тема. Развратът на Ставрогин, страшното му сладострастие, скрито под маската на безстрастие, спокойствие, студенина, е дълбок метафизичен проблем" (Бердяев 2003: 6). Но трагедията в цялата сцена на Изповедта се развихря след прочита на тоя "документ". Прозрял издъно Ставрогин, изповедникът - нечувано - предлага да не се огласява "документът", за който се очаква да предизвика взрив в обществото, и така, изложен на всеобщо порицание, неговият автор да извърши покаянието, с мисълта за което е дошъл на изповедта. Наясно с мотивите на Ставрогин, с демоничната му гордост, Тихон - "проклетият психолог", е ужасен от назряващото в душата на изповядващия се ново "ужасно престъпление". Побеснелият Ставрогин избягва, но двусмислеността на ситуацията се състои в това, че макар и той да си тръгва победен, все пак Доброто не е победило - защото няма изкупление за този, който не го иска. И макар катарзисът - целта на всяко изповедно слово², да не настъпва, откровяването на човешкото битие е изумително.

БЕЛЕЖКИ

1. На факта за единодушието в техните оценки - рядко срещано в интерпретациите на творчеството на Достоевски - обръща внимание А. Мартинов (вж. Мартынов 2005). [обратно]

2. Целта на изповедта е завръщането, "чрез катарзиса на търсената идентичност, към цялостното битие под Божието небе и на Божията земя" (Исупов 1997). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Бердяев 2003: Бердяев, Н. Ставрогин. // Философски алтернативи, 2003, № 1-2.

Булгаков 2007: Булгаков, С. Руската трагедия. // Философски алтернативи, 2007, № 2-3.

Достоевски 1983: Достоевски, Ф. Събрани съчинения в 12 тома. Том 7. Прев. В. Райчев. София: Народна култура, 1983.

Достоевски 1996: Достоевски, Ф. При Тихон. Прев. К. Савов. // Факел, 1996, № 1.

Епщайн 2005: Эпштейн, М. Слово и молчание в русской культуре. // Звезда, 2005, № 10.

Исупов 1997: Исупов, К. Исповедь: к определению термина. // Метафизика исповеди. Пространство и время исповедального слова. Материалы международной конференции. Санкт Петербург: Института человека РАН, 1997. Също и в: Библиотека Гумер - Религиоведение <http://www.gumer.info/bogoslov_Buks/Relig/Article/Isypova_Ispoved.php> (18.05.2010).

Камю 1998: Камю, А. Бесове. София: ЛИК, 1998.

Мартынов 2005: Мартынов, А. Образ Ставрогина в творчестве Сергия Булгакова и Николая Бердяева (гностические реминисценции). // Мартынов, А. Литературно-философские проблемы русской эмиграции. Москва: Посев, 2005. Също и в: Библиотека Якова Кротова <http://www.krotov.info/lib_sec/13_m/mar/tynov.htm> (18.05.2010).

Михайлова 1997: Михайлова, М. Молчание и слово (таинство покаяния и литературная исповедь). // Метафизика исповеди. Пространство и время исповедального слова. Материалы международной конференции. Санкт Петербург: Института человека РАН, 1997. Също и в: Библиотека Гумер - Религиоведение <http://www.gumer.info/bogoslov_Buks/Relig/Article/Mihail_MolSlov.php> (18.05.2010).

Тафинцев 1997: Тафинцев, А. Возможно ли покаяние? // Метафизика исповеди. Пространство и время исповедального слова. Материалы международной конференции. Санкт Петербург: Института человека РАН, 1997. Също и в: "Антропология": web-кафедра философской антропологии <http://anthropology.ru/ru/texts/tafintsev/confess_05.html> (18.05.2010).

Тульчинский 1997: Тульчинский, Г. Исповедь: бытие-под-взглядом, или Философический эксгибиционизм. // Метафизика исповеди. Пространство и время исповедального слова. Материалы международной конференции. Санкт Петербург: Института человека РАН, 1997. Също и в: "Антропология": web-кафедра философской антропологии <http://anthropology.ru/ru/texts/tulchin/confess_11.html> (18.05.2010).

Шестов 1992: Шестов, Л. Роковое наследие (О мистическом опыте Плотина). // Минувшее. Исторический альманах. Том 9. Москва, 1992.

© Нина Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.05.2009, № 5 (126)