Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИВАН ШИШМАНОВ И НАЦИОНАЛНИЯТ НАРАТИВ

Надя Данова

web | Литература в дискусия

Годините на формиране на Иван Д. Шишманов (1862-1928 г.)1 като учен съвпадат с период от европейската история, в който продължават да протичат сложните и всеобхватни процеси на формирането на националните идентичности2. Както шеговито изтъква съвременният френски историк Андре Бюргиер в изследването си, посветено на раждането на “въобразената общност”3 при французите, “именно през XIX век галите стават предци на французите”, изтласквайки от това престижно място франките (Бюргиер 2003: 44). Това са десетилетията, през които гръцкият национален историк Константинос Папаригопулос написва своята многотомна история на гръцката нация, доказвайки нейната вечност и континюитет от античността до днес4. В чешката историография плахо започва ревизирането на мнението за автентичността на фалшификатите, съставени от Вацлав Ханка и Йозеф Линда, мнение, поддържано и от големия деец на чешкото национално движение и историк Франтишек Палацки, считан за “Баща на чешката нация” (вж. Жачек 1980 и Хрох, Малецкова 1990: 103-112). Запознавайки се отблизо с културното развитие на европейските народи, Шишманов има възможността да регистрира сходните процеси. Той наблюдава, ако се изразим със съвременната терминология, съзнателното усилие на европейските елити да консолидират собствената етническа общност около “изконните” ценности, т.е. да работят за изграждането на “въобразената общност”, нацията, съставяйки собствен разказ за общността - националния наратив, който трябва да я легитимира както пред другите, така и в съзнанието на своите членове. Откритите сходства в протичащите процеси му дават възможността да посочи и връзката на явленията в българския идеен живот с техния европейски контекст.

Още в своето най-ранно изследване “Значението и задачите на нашата етнография”, публикувано през 1889 г. Шишманов самоотвержено се впуска в темата за фалшификациите, извършени от събирачите на фолклор, водени от патриотични мотиви. За да успокои своите читатели, които по всяка вероятност биха приели за кощунство изнасянето на подобни факти от историята на собствения народ Шишманов с лекота и чувство за хумор разказва:

Няма почти ни един културен народ, който да не е имал своите Милоевичи, без да говорим вече за фантастите в другите области на науката (особито филологията), гдето същите патриотически мотиви, от които са се водили и нашите фалшификатори, са играли още по-смешна роля. В XV или XVI стол. един холандец доказвал, че Адам и Ева говорели в рая по холандски, а не както обикновено се е мислело дотогава, по еврейски. Един шведец, комуто се завидела славата на холандеца, излязъл да го оборва и твърдял, че Адам приказвал с господа по норвежки, а Ева се конущисвала с дявола по французски. [...] Мицкевич още в 1844 г. проповядвал от височината на своята професорска катедра в Париж, че славяните са населявали Европа от памтивека, че вендите били стигнали до Белгия, Англия и Франция (оттам Vendee). [...] Началото на изследването на народната поезия се ознаменува с една фалшификация - с “Осияна” на Макферсон. [...] Чехите и до днес се борят за честта на своя Кралевдворски ръкопис” (Шишманов 1966а: 18).

Насочвайки се към явленията в областта на културния и идейно-политическия живот на българското общество през ХVІІІ-ХІХ в., Шишманов се изправя пред задачата да заеме позиция към важния проблем за ролята на гърците и гръцката култура в българската история, както и за българо-гръцките взаимоотношения през тази решаваща за българите епоха. Плод на тази епоха именно е митът, че Цариградската патриаршия провежда отколешна системна политика за елинизирането и националното претопяване на българите, че нейните представители сред българите унищожават българските ръкописи и книги, и че гръцките училища, книжнина и духовници играят изцяло отрицателна роля в духовния живот на българите като оръдия на тази политика. Този мит, който трайно се инкорпорира в националния наратив, цели да отграничи “своето” от “другия”, да противопостави “своето” на “чуждото”, да покаже предимствата на “своето” и прехвърли на “другия” вината за някои свои несъвършенства и несполуки. Без да се спирам подробно на процеса на формирането и функционирането на националните митове в българска среда, разкрити така убедително от Николай Аретов, си позволявам да твърдя, че именно митът за злокобната роля на гърците е най-добре разработен в нашата книжнина поради относителното изпреварване на българите от страна на гръцкото общество по пътя на стопанското и културното развитие, с което то става привлекателно за българите и се превръща в заплаха за българската национална идентичност. Този мит с неговите характерни персонажи присъства в трудовете на Г. С. Раковски, В. Априлов, Ст. Захариев, П. Р. Славейков и пр., като дава своето отражение и върху трудовете на историците М. Дринов, Сп. Палаузов и К. Иречек, а също прониква в българските учебници по история и се превръща в наш национален стереотип. Важна роля за формирането и утвърждаването на този мит изиграва охлаждането на отношенията между българи и гърци в резултат от сблъсъка на техните национални платформи и най-вече след разгарянето на българо-гръцката църковна разпра. За трайното вграждане на този мит в националния ни наратив изиграва роля утвърждаването на гръцката национална доктрина Мегали идея, която през 40-те години на XIX век започва да дава своето отражение в цялостния живот на гръцкото общество5. Основни елементи в теоретичната обосновка на Мегали идея е тезата за единството и континюитета в гръцката история, за вечността, неизменността и дълготрайността на гръцката нация от античността до днес, както и за вековното съществуване на нейните тежнения към елинизиране на подвластните на султана и Цариградската патриаршия източноправославни общности. Иван Шишманов е първият български автор, който прави опит да анализира мита за отколешната елинизаторска политика на Цариградската патриаршия и прави успешен опит за неговото преодоляване. Още в своята, появила се през 1894 г., студия, посветена на Константин Фотинов, Шишманов заема напълно трезва позиция по отношение на ролята на гръцката култура в българската история и мястото на българо-гръцките контакти в нея. Спирайки се на множество извори от епохата, той разкрива многобройни прояви на положително отношение към гърците у българи като Ив. Богоров, Райно Попович, Константин Фотинов, Натанаил Охридски и пр. Шишманов припомня и хвалебственото стихотворение на Неофит Рилски за Иларион Критски, на когото, както знаем, е вменена вината за унищожаването на търновската патриаршеска библиотека. Натрупаните извори карат Шишманов да постави ясно въпроса:

Всеобщо е въззрението, че гръцкото духовенство от искони и систематически е преследвало българската книжнина. Привеждат се много примери от вандалски опропастявания на цели библиотеки с старобългарски ръкописи... Чудно и необяснимо противоречие, ако се приеме, че Фенер от самото начало съзнателно е искал да затрие българщината от лицето на земята! От една страна, се горят цели библиотеки със стари черковни книжа, собствено никому по онова време ненужни, от друга се поощрява възраждането на младата национална книжнина. Няма съмнение, че Фенер скоро видя опасността и действително захвана да преследва всичко българско, но кога именно? От коя дата се начева въобще систематическото преследване на всичко българско? Истина ли е, че националната вражда между българи и гърци си води началото тъй отдавна, както се мисли у нас? (Шишманов 1894: 652)6.

Прецизният анализ на множество издирени от самия него извори кара Шишманов да настоява:

До 1830 г., нека не ни се види чудно, че българи и гърци можаха до тази епоха да живеят мирно едни до други. Патриаршията до това време не беше се преобърнала още в чисто гръцки национален институт. Повечето гръцки владици еднакво се отнасяха към своето паство - без разлика на българи, власи или гърци - еднакво го милваха, еднакво го скубеха. В последното отношение гръцката патриаршия беше интернационална... Преди това време не можеше и да става сериозно дума за национална вражда и преследвания между гърци и българи. Натегнатите отношения между тия два елемента бяха дълго време повече следствие от класова омраза, а не от различни национални стремежи (Шишманов 1894: 643).

Шишманов доказва тази своя теза, опирайки се на базата на богата аргументация, извлечена от българската възрожденска книжнина, но и благодарение на наблюденията си върху културното и политическото развитие и на останалите балкански народи. Решително се обявява срещу антиисторическия метод да се отнасят съвременни явления назад в миналото и подчертава необходимостта всяко явление да се разглежда в неговия конкретен исторически контекст. Доказва несъстоятелността на опита да се използват събития и факти от българската история от втората половина на XIX век, от годините на българо-гръцката църковна разпра, за да се дава цялостна оценка на политиката на Цариградската патриаршия. Подчертава, че процесът на елинизация на българите преди 40-те години на ХІХ век е естествен процес и има за основа взаимоотношенията между българи и гърци в областта на социално-икономическия и културно-религиозния живот, като се дължи най-вече на по-ранното развитие на гражданските слоеве при гърците.

Шишманов се противопоставя на обвинението на някои български автори от XIX век срещу гръцкото духовенство, че то системно преследвало и унищожавало съществувалата до този момент богата българска книжнина и по този начин върху гърците се хвърля вината за оскъдността на българската книжнина. Запознат прекрасно с културното развитие на европейските народи, Шишманов регистрира факта, че и в историята на почти всички европейски народи, навлезли в епохата на формирането на националната идентичност, присъства под някаква форма темата “и ние сме имали богата книжнина, и култура, но враговете ни са я унищожили”. Въз основа на тези наблюдения той обобщава: “Види се, че съществува тука някой фатален закон, който неумолимо се проявява в началото на всяко научно възраждане”.

Шишманов търси обяснение за “бълнуванията на Раковски”, за неговите “исторически фантазии”, които, както подчертава, са според него “добре обмислени и ефектът им е размерен” със стремежа да докаже, че и ние сме имали своя книжнина. Разказвайки с огромна любов за живота и делото на Константин Фотинов, Шишманов ни най-малко не се поколебава да подчертае участието му в изковаването на националния наратив, вграждайки в него митични личности и събития, само и само да докаже дълготрайността и древността на собствената общност. Тук ще си позволя да приведа илюстриращите почтеността на учения разсъждения за склонността на авторите романтици да произвеждат фалшификати. Именно поради доброто си самочувствие Шишманов си позволява самоирония, която в никакъв случай не влиза в разрез с неговата огромна любов и дълбоко уважение към дейците на българския XIX век:

Едно време, когато славянските племена не можеха с нищичко да се похвалят пред света, такива средства бяха донякъде извинителни. Трябваше да се докаже на злобните врази по какъв да е начин, че славяните не падат по-долу от индийците, които се гордеят със своите Веди и колосалните си епопеи Рамаяна и Махабхарата, нито от персийците, които притежават такава огромна своя книга като Зендавеста, нито от евреите, които са подарили Библията на света, нито от гърците, които са дали образец за всички епопеи в своята Илиада и в Одисеята. Даже французите и немците сполучиха да открият своите народни епопеи: Нибелунгите и Роланд, а славяните нищо, нищо подобно нямат? Такъв срам не можеше да се търпи. От где да е, трябваше да се намерят средства, за да се докаже на неприятелите, че и ние сме хора, и ние имаме славна история, оригинална култура и свой собствен пантеон, пълен с всякакви богатства, дребни и едри, но в никакъв случай поне не по-малки от немските или гръцките (Шишманов 1966а: 18-19).

Шишманов (1966а: 19) апелира за трезво отношение към проблематиката и настоява, че “с умишлени или наивни фалшификации, каквито доскоро са били на мода не само у славяните, но и у другите европейски народи, не може нищо вече да се постигне”.

Шишманов отхвърля романтичната теза за изцяло негативната роля за българите на гръцката култура и просвета, базираща се на факти от периода в историята, когато действително гръцката просвета е изчерпала положителната си роля за българите. Чрез множество факти, извлечени от изворите, Шишманов доказва, че за поколението на Константин Фотинов, т.е. за първото поколение от българска светска интелигенция, гръцкото училище и гръцката книжнина играят ролята на важна школа, която им помага да дадат тласък на българското културно развитие. Шишманов подчертава, че именно това поколение, изиграло основополагаща роля в българския културен живот, формира своите възгледи по основните проблеми на своето време благодарение на общуването си с гръцката книжнина и гръцките културни центрове. Ролята на гръцката култура и най-вече на гръцката книжнина при изграждането на идейния живот на българите е разкрита на основата на богат материал в студиите на Шишманов, посветени на Неофит Рилски, в които Шишманов доказва убедително, че именно гръцките образци служат на дейците на българския културен живот при изграждането на българската образователна система, отговаряща на изискванията на времето, а също и при съставянето на книжнина, необходима за този етап от развитието на българското общество. Шишманов подчертава ролята на гръцкия опит в създаването на българския периодичен печат, посочвайки гръцките образци, послужили на Фотинов при издаването на “Любословие”. Богатата му информираност му позволява да разкрие значението на трудовете на дейците на гръцкото Просвещение Адамандиос Кораис, Константинос Кумас, Константинос Икономос и пр. в изграждането на идеологията на дейците на българското Просвещение. Изтъква и мястото на гръцкия пример в развитието на такива важни проблеми като проблема за общонационален книжовен език, който по своята значимост и роля е проблем за цялостното духовно развитие на българите. Шишманов подробно разисква и проблема за ролята на гръцката книжнина като посредник между българите и европейската култура. Обсъжда и съществения проблем за ролята на гръцкия опит в развитието на българския църковно-национален проблем. Познавайки добре гръцката история, Шишманов подчертава, че в борбата си срещу властта на Цариградската патриаршия българите черпят от аргументацията на дееца за гръцка, независима от Цариград, църква Фармакидис. Натрупаният богат материал за отделните носители на новите идеи в българското общество през XIX век позволяват на Шишманов да достигне до обобщения, които и до днес не са загубили своята значимост. В прекрасната си студия “Увод в историята на Българското възраждане” Шишманов отново се връща към проблема за положителната роля на гръцкото културно влияние в българската история, като го нарежда между факторите на Българското възраждане. Обичащ дълбоко своя народ, Шишманов счита за свой дълг на учен и гражданин да подчертае, че ние можем да познаваме собствената история, единствено ако разглеждаме явленията в духовния живот на българското общество в техния балкански контекст. Това негово съзнание му дава повод да формулира мисъл, която изразява ръководното начало в научните му дирения:

За щастие българинът е днес достатъчно силен и порасъл да признае отгде е взел някои елементи от своята духовна култура в епохата на Възраждането и даже да забрави злото за всичко онова добро, което съзнателно или несъзнателно, волно или неволно му е било дадено от неговите днешни недоброжелатели (Шишманов 1965а: 48-49).

Шишманов има голямата заслуга, че опроверга убедително романтичния мит за “уникалността, самобитността, изключителността и неповторимостта” на нацията, изключващ търсенето на паралели в развитието на отделните народи. Много аргументи в подкрепа на тезата за сходствата в развитието на всички народи той излага в блестящата си студия, посветена на “Песента за мъртвия брат”. На базата именно на сходството в развитието на народите стават възможни и взаимните влияния и заемки в областта на фолклора, без да се счита за накърняващо престижа на една култура, ако черпи от образци от друга (Шишманов 1966б: 207-215). Във връзка с този проблем са интересни наблюденията на Шишманов върху изворите на “Мати Болгария” на Неофит Бозвели, в които той стига до спокойната констатация за сръбските и гръцки извори на Бозвелията (вж. Шишманов 1965б: 186-193), утвърдил се в съзнанието на българите като лют гъркофоб. Ръководен именно от съзнанието на учения за общите закономерности в развитието на балканските народи, Шишманов разширява изворовата база при изследването на прехода на българите към Новото време, включвайки в нея огромен кръг нови гръцки и гъркоезични извори. Убеждението му, че истинското научно познание трябва да се опира на изворите, го ръководи в трескавата му работа по събиране на гръцки надписи, писмени паметници и пр., които не са намерили своето място в неговите публикации, но се съхраняват днес в архива му. На първо място това са неговите ръкописни бележи, водени с цел да се търсят българо-гръцки успоредици в литературата, стари ръкописи на гръцки народни песни, снимки от гръцки носии, копия от гръцки надписи и гръцки старопечатни книги. Пак поради дълбокото си убеждение за общността в развитието на балканските култури Шишманов поддържа кореспонденция с учени от балканските страни, свидетелстваща за усилията му неговите изследвания да бъдат съобразени с постигнатото от колегите в съседните страни. В архива му са запазени писмата от големия гръцки фолклорист Николаос Политис от годините 1893-1896, в които се обсъждат проблеми, свързани с работата му по изследването, посветено на “Песента за мъртвия брат”7. Резултатът от това сътрудничество представлява и до днес модел за балканистично изследване. В архива на Шишманов са запазени и материали, свидетелстващи за сътрудничеството му с румънските учени.

Долавяйки с критичния си ум, че националният наратив игнорира напълно историята на другите народи, Шишманов, вече като политически мъж, настоява за дълга на българското училище да даде на българските деца ново, освободено от етноцентризма историческо четиво. През 1905 г. в период на най-голямо вледеняване на балканските взаимоотношения вследствие на сблъсъка в Македония, в речта си в Народното събрание Шишманов подчертава:

За нас сърбите, гърците, румънците, чехите, поляците и словенците и пр. са много по-чужди от немците и френците. Училището трябва да сложи край на това престъпно невежество чрез знакомството с историята и литературата поне на най-близките нам народи (вж. Димов 1988).

Разбиранията на Шишманов влизат в разрез и с един друг съществен елемент на националния наратив - изискването му собствената общност да бъде представяна като единна и монолитна и влизаща в конфликт единствено с “другите”. При анализа на възгледите на Бозвели Шишманов стига до важната констатация, че първоначалният вариант на прочутия диалог на Бозвели носи предимно характера на остра социална критика срещу българските чорбаджии и едва по-късно еволюира към ярко изразена враждебност към гърците. Тенденцията да се придава тежест само на противопоставянето на национална основа има за последица, както знаем, и публикуването на гневните диалози на Бозвели в осакатен вид.

Шишманов си позволява да не се подчини и на друго едно изискване на националния наратив - включването в националния пантеон8 на колкото се може повече високопоставени персонажи от ХІХ век, подхранващи националното самочувствие. Шишманов има достатъчно добро самочувствие и не се присъединява към тенденцията на безкритично инкорпориране в националния пантеон на личности като Стефан Богориди и Гавриил Кръстевич, плод на дълбоката травма от многовековното отсъствие на българска държавност и собствен политически елит. Той не се поколебава да публикува разказа на Никола Тъпчилещов за двамата български първенци, разказ, който е в пълен дисонанс с приповдигнатия тон, с който обикновено се говори за тях, та дори и до наши дни. Ето думите на Тъпчилещов, отпечатани в студията на Шишманов за Фотинов:

“Кога дойде ІІ книга да вади, Фотинов ми каза, че желае да се яви при Богориди. - “Ти си приятел с Кръстьович, каза ми той. Той може да ме заведе при Богориди.” - Сега се изнесъл Богориди от ялията си, казвам, та прави къща в Арнауткьой. Там е и Кръстьович. Ще те заведа някой неделничен ден”. Отидохме. Влезохме при Кръстьович. Помня до сега, че ядеше млеко и 2 яйчица. Кръстьович беше частен секретар при Княза. Влезе при Богориди, подир сахат му дава 12 ермилика да ги даде на Фотинова и да се благодари с толкова. Фотинов се обърна към мене: “Какво да правя!” (Шишманов 1894: 747).

Битовите подробности - млекото и двете “яйчица”, които имащият усет за въздействието на подобни елементи Шишманов използва неслучайно тук, несъмнено е трябвало да контрастират с образа на гърчеещия се пред вратата на Княза молител Фотинов, на когото Шишманов посвещава това свое блестящо изследване. Пак в студията си за Фотинов Шишманов (1894: 729) не пропуска да отбележи, че “Беят”, т.е. Стефан Богориди се противопоставя на назрялата вече идея за издаването на български вестник през 1844 г.9 Представяйки по този начин Богориди, Шишманов не е познавал по всяка вероятност крайно негативния образ на Богориди, нарисуван от Неофит Бозвели (вж. Данова 1993: 38). Той не е имал представа и за “гръцкия” образ на Богориди, очертаващ се в гръцките архиви, свързани с функциите на Богориди на каймакамин на автономния остров Самос от 1832 г. до 1850 г., на който той не стъпва изобщо, а е представян от Гавриил Кръстевич. За жителите на остров Самос името на Стефан Богориди е свързано с установената от 1840 г. на острова правна система, която се характеризира като “тиранична”, а името на Богориди се съпровожда неотклонно от квалификацията “тиранин”10. Към “премълчаните неща” в националния наратив спада и фактът, че през 1849 г. самосци се надигат на бунт срещу Богориди, като основното им искане е той да бъде сменен или островът да мине под непосредствено управление на Високата порта. След ожесточени кървави сблъсъци Стефан Богориди е принуден на подаде оставка от поста си на самоски управител на 20 май 1850 г. (Вафеас 1998: 25-77, 107-251).

Наместникът на Богориди на остров Самос Гавриил Кръстевич се оженва за гъркинята Евфросина Софиану и така се сродява с фанариотските родове Каратеодори и Мусурос, а неговите потомци потъват в морето на елинизма. През 1950 г. неговият внук от сина му Стефан - Гавриил С. Крестовиц, доктор на политическите и икономическите науки на Хайделбергския университет, заемащ различни високи административни постове в Атина, издава на гръцки език в Атина две книги-генеалогии на фанариотските родове Каратеодорис и Мусурос, към които се причислява чрез брака на дядо си. На страниците на тези книги, там, където се споменава името на Гавриил Кръстевич (вж. Крестовиц 1950: 21-22, 29 и 1975: 15-16), изобщо се премълчава неговият български произход. Прави силно впечатление, че при съставянето на биографията на Кръстевич благоговеещият пред елитите Марко Балабанов отделя повече от 10 страници, за да опише сватбата на дъщерята на Стефан Богориди домна Мариорица с Фотиади паша, на която присъства султанът и на която Гавриил Кръстевич вървял пред султана “заднишком с красива кандилница, димяща от разни благовонни скъпоценни аромати”, тъй като очевидно Кръстевич е държал да бъде увековечен в историята с участието си в това величаво събитие (вж. Балабанов 1914: 79-92). В същата книга няма и дума за напрежението между Кръстевич и населението на Самос в резултат на деспотичното управление. Начинът, по който е предаден от Марко Балабанов животът на Кръстевич, е изцяло в тон с изискванията на националния наратив и е много показателен за начина на мислене на авторите, ласкаещи се от достигането на българи до висши постове в османската администрация. Елемент от този начин на мислене е и отказът или невъзможността за тези автори да видят и разберат конфликтите в идейния живот на гърците, тъй като нацията, независимо че става дума за тази на “другите”, трябва да бъде представяна като монолитна и единна във всяко отношение. Особено ярък пример в това отношение е нежеланието на Марко Балабанов да разбере дълбокия идеологически конфликт между радикално мислещия Адамандиос Кораис и свързаните с Патриаршията среди, като представя този спор като чисто филологически. Балабанов представя идейните противоречия между свързания идейно с Кораис инициатор на гръцката автокефална църква Теоклитос Фармакидис и неговия противник, свързания с Патриаршията и Русия Констанинос Икономос, като разногласия в областта на каноническото право11. Всички тези важни моменти от гръцкия идеен живот, които имат своето дълбоко отражение и в българския идеен живот, са схванати от Шишманов и връзката им с явленията в идейния живот на българското общество е посочена ясно.

Шишманов си позволява и едно друго нарушаване на “премълчаванията”, съобразявани с изискванията на националния наратив - той говори за учението на няколко млади българи на остров Андрос при отлъчения от църквата деец на Гръцкото просвещение Теофилос Каирис. За разлика от биографите на Иларион Макариополски, за които подобен факт просто не съществува12, Шишманов в няколко свои изследвания разказва подробно за школата на остров Андрос и за значението за Иларион и останалите българи на годините, прекарани в близост до Каирис (вж. Шишманов 1894: 642-43 и 1965а: 51).

Националният наратив отрежда лично място в своя пантеон на героите, водили борба срещу чуждия завоевател13. Възможности за появата в наратива на народа като герой дава случаят с мнимото Второ Търновско въстание, което избухнало през 1686 г., т.е. по времето на войната на Свещената лига срещу Османската империя през 1683-1699 г.14 Случаят е свързан със завещаната от В. Априлов солидна парична премия за написването на една научна история на България и пожелалия да я усвои близък приятел на Априлов Н. В. Савелиев-Ростиславич. Последният дал някакви “актове от ХVІІ-ХVІІІ в.” на своя приятел Н. Елагин и го натоварил със задачата да разкаже за въстанието от 1686 г., оглавявано от Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски, т.е. двамата родоначалници на рода Савелиев-Ростиславич. Независимо от привлекателността на сюжета, Шишманов изказва недоверието си към тази история, но това не попречва на В. Н. Златарски да въведе в българската история измисленото от Н. Елагин въстание като Второ Търновско въстание (вж. История на В. Търново 2000: 75-7, 85-6).

Шишманов е съвременник и свидетел на крайно сложни периоди във взаимоотношенията между балканските народи, вследствие на Балканските войни и Първата световна война, но той не си позволява натрупаните в резултат на тях вражди да окажат въздействие върху научните му позиции и до края на научната си дейност продължава да воюва срещу митовете в историята ни. Той не се поддава на настроенията на историческия момент, нещо, което не успява да стори неговият колега, споменатият гръцки фолклорист Николаос Политис. В навечерието на военната операция, която Гърция предприема срещу Турция през 1919 г. и която я довежда до Малоазийската катастрофа, Политис прави опит да обоснове с аргументация, почерпена от фолклора, историческите права на Гърция над претендираните територии. Той си позволява да манипулира текста на гръцки народни песни, свързани с Цариград, за да легитимира чрез тях аспирациите на Гърция над някогашната византийска столица15.

Иван Шишманов прави важен принос както по отношение на осветляването на някои важни и непознати до тогава страни и факти от българското минало, така и по отношение на теоретичното осмисляне на издирения и направен достояние на науката от него фактологически материал. И в двете насоки стореното от Шишманов продължава да има изключително голяма стойност за историка-изследовател на вековете на османското владичество и най-вече на епохата на формирането на националната идентичност. Постигнатото от Шишманов по отношение на анализа на националните митове отваря пътя за учените Йордан Иванов и Юрдан Трифонов. Особено ярък пример за следване на проявеното от Шишманов критично отношение към националния наратив е статията на Йордан Иванов (1982: 157-182), посветена на българо-гръцките отношения преди църковната разпра, в която се “разнищва” митът за отколешната елинизаторска политика на Цариградската патриаршия. Блестящи примери за присъщото на Шишманов реалистично отношение към националния наратив са и студиите на Юрдан Трифонов, посветени на мита за изгорената търновска библиотека и на ролята на П. Р. Славейков като историк (вж. Трифонов 1917: 1-42 и 1929: 81-132).

И накрая ще си позволя да цитирам и един блестящ съвременен пример за шишмановски подход към историческите извори, отнасящ се до един от основополагащите митове в българския национален наратив, предназначен да заздрави бариерата между източноправославните и “другите” - хората, принадлежащи към западната църква и намерил своето място както в Паисиевата история, така и в историята на йеросхимонах Спиридон. Става дума за текста “Мъчение на зографските монаси”, разказващ за изгарянето на Зографския манастир заедно с 26 отстояващи православието зографски монаси. Преди няколко години българският медиевист Иван Божилов (1996: 175-189) постави на всестранен анализ въпросния текст и доказа убедително, че в случая става дума за текст, който не отразява реално случили се събития, че той се е появил по-късно и е в тясна връзка с изготвянето на известни фалшификати като “Сводна грамота” и “Калиманова грамота”.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. За живота и делото на И. Шишманов вж.: Димов (1988), Динеков (1984), Мем (1984). Също в Динеков (1988), Дроснева (1994), Гечева (2003). [обратно]

2. По въпроса за формирането на националната идентичност вж.: Смит (2000), както и томовете “Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха ХІХ-ХХ в.” ч. 1 (2001), ч. 2 (2001), ч. 4 (2003) и по-специално Аретов (1999) и Аретов (2001). [обратно]

3. По въпроса за създаването на нацията като “въобразена общност” вж. Андерсън (1998). [обратно]

4. По този въпрос вж. Данова (1980: 148-49, 260-61). [обратно]

5. По този въпрос вж. подробно Данова (1980) и Данова (2003: 92-132). [обратно]

6. Вж. и бележка 2 на същата страница в изследването на Шишманов. [обратно]

7. Научен архив на БАН, ф. 11 К, оп. 3, а. е. 1230-1231. [обратно]

8. По въпроса за изграждането на българския пантеон вж. Добрева (2003). [обратно]

9. Вж. и бележка 1 към посочената страница от цитираното изследване. [обратно]

10. Повече по този въпрос вж. Севастакис (1986: 97-98, 103). [обратно]

11. Повече по този въпрос - Данова (1986). [обратно]

12. По този въпрос вж. у Трифонов (1929: 114). [обратно]

13. По този въпрос вж. Аретов (2005: 438-449). [обратно]

14. Това мнимо въстание фигурира и в История на България (1983: 220-24). [обратно]

15. Повече за това вж. Вароксакис (1991: 197-213). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Андерсън 1998: Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. Превод Яна Генова. София: Критика и хуманизъм, 1998.

Аретов 1999: Аретов, Николай. Изгорените книги или митът за похитената идентичност. // Език. Литература. Идентичност. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1999, 41-59.

Аретов 2001: Аретов, Николай. Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (ХІХ-ХХ век). Към постановката на проблема. // Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (ХІХ-ХХ век). Ч. 1. София: Институт за изследване на интеграцията, 2001, 5-53.

Аретов 2005: Аретов, Николай. Изковаването на мита Стоян войвода. // Реторики на паметта. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на професор Иван Павлов. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 2005, 438-449.

Балабанов 1914: Балабанов, Марко. Гавриил Кръстович. София: Св. Синод на Българската църква, 1914.

Божилов 1996: Божилов, Иван. “Мъчение на зографските монаси”. Легенди и факти. // Светогорска обител “Зограф”. Т. ІІ. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1996, 175-189.

Бюргиер 2003: Burgiere, A. L’historiographie des origines de la France. Genese d’un imaginaire national. // Annales, 58, janvier-fevrier, 2003, № 1.

Вароксакис 1991: Varauxakis, G. Fantasiakes koinotites kai Megali idea. Mia symvoli tou N. G. Politi. // Mnimon. Т. 13. 1991, 197-213.

Вафеас 1998: Vafeas, N. Pouvoir et conflits dans l’Empire ottoman. La revolte de 1849-1850 dans la Principaute de Samos. These de doctorat. Florence, 1998.

Гечева 2003: Гечева, Кръстина. Иван Д. Шишманов. Биобиблиография. София: Гутенберг, 2003.

Данова 1980: Данова, Надя. Националният въпрос в гръцките политически програми през XIX век. София, 1980.

Данова 1986: Данова, Надя. Марко Балабанов и гръцкият културен и идейно-политически живот през XIX век. // Исторически преглед, 1986, № 3, 58-71.

Данова 1993: Данова, Надя. Неофит Бозвели и Гръцкото просвещение. // Неофит Бозвели и българската литература. София: БАН, 1993.

Данова 2003: Данова, Надя. Образът на гърци и западноевропейци в българската книжнина през ХVІІ-ХІХ век. // Балканските идентичности в българската култура. Т. 4. Съст. Н. Аретов. София: Кралица Маб, 2003.

Димов 1988: Димов, Георги. Иван Шишманов - строител на българската национална наука и култура. София: Наука и изкуство, 1988.

Динеков 1984: Динеков, Петър. Проф. Иван Д. Шишманов и гръцката литература. // Проблеми на теорията и историята на литературата. Ред. Г. Димов, С. Илиев, Р. Кунчева. София: БАН, 1984, 59-64.

Динеков 1988: Динеков, Петър. По следите на българската литература и наука. София, 1988, 136-142.

Добрева 2003: Добрева, И. Между живота и неговите разкази - възрожденците “преуготовляват” история. // Разночетенията на текста. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. д-р Кирил Топалов. Ред. Б. Биолчев, В. Стефанов, Н. Данова. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 2003, 211-220.

Дроснева 1994: Дроснева, Елка. Теоретико-исторически проблеми на Българското възраждане в творчеството на Иван Шишманов. // Език и литература, 1994, № 1, с. 91-96.

Жачек 1970: Zacek, Joseph. Palacky: The Historian as Scholar and Nationalist. The Hague: Mouton, 1970.

Иванов 1982: Иванов, Йордан. Гръцко-български отношения преди църковната борба. // Йордан Иванов. Избрани произведения. Т. 1. София, 1982, 157-182.

История на България 1983: История на България. Т. 4. София, 1983.

История на В. Търново 2000: История на Велико Търново. Т. 2. Ред. Страшимир Димитров. В. Търново, 2000.

Крестовиц 1950: Krestovits, G. S. Oi Karatheodoroi. Athinai, 1950.

Крестовиц 1975: Krestovits, G. S. Oi Mousouroi. Athinai, 1975.

Мем 1984: Même. Le professeur Ivan Sismanov et la culture hellenique. // Културни и литературни отношения между българи и гърци от средата на XV до средата наХ1Х век. София, 1984, 7-13.

Севастакис 1986: Sevastakis, A. D. Dikaio kai dikastiki exousia sti Samo 1550-1912. Athina, 1986.

Смит 2000: Смит, Антъни. Националната идентичност. Превод Н. Аретов. София: Кралица Маб, 2000.

Трифонов 1917: Трифонов, Юрдан. Преданието за изгорена старо-българска библиотека в Търново. // Списание на БАН, 1917, № 14, клон историко-филологически и философско-обществен, 1-42.

Трифонов 1929: Трифонов, Юрдан. Съчинения на П. Р. Славейков с исторически характер. // Списание на БАН, 1929, кн. 38, клон историко-филологически и философско-обществен.

Хрох, Малецкова 1999: Hroch, M., Maleckova J. The Construction of Czech National History. // Historien, vol. 1, Athens 1999, pp.103-112.

Шишманов 1894: Шишманов, Иван. Константин Г. Фотинов, неговият живот и неговата дейност. // СбНУНК, кн. XI, 1894.

Шишманов 1965а: Шишманов, Иван. Увод в историята на Българското възраждане. // Иван Шишманов. Избрани съчинения. Ред. Г. Димов. Т. I. София: Издателство на БАН, 1965.

Шишманов 1965б: Шишманов, Иван. Неофит Бозвели. Изворите на “Мати Болгария”. // Иван Шишманов. Избрани съчинения. Ред. Г. Димов. Т. I. София: Издателство на БАН, 1965.

Шишманов 1965в: Шишманов, Иван. Иван Добровски (По лични спомени и съобщения). // Иван Шишманов. Избрани съчинения. Ред. Г. Димов. Т. 1. София: Издателство на БАН, 1965.

Шишманов 1966а: Шишманов, Иван. Значението и задачите на нашата етнография. // Иван Шишманов. Избрани съчинения. Ред. Г. Димов. Т. II. София: Издателство на БАН, 1966.

Шишманов 1966б: Шишманов, Иван. Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи. // Иван Шишманов. Избрани произведения. Ред. Г. Димов. Т. 2. София: Издателство на БАН, 1966.

 

 

© Надя Данова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.08.2005
Литература в дискусия. Съст. Елена Тачева, Роман Хаджикосев, Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2005.