["ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА" ОТ М. МОСКОВ И "ИСТОРИЯ НА СЛАВЯНСКИТЕ ЛИТЕРАТУРИ" ОТ ЙОРДАН ИВАНОВ]

Никола Бобчев

web | Историография и критика

I. История на българската литература. От М. Москов, учител при Търновската държ. мъжка гимназия.

ІІ. История на славянските литератури. От Йордан Иванов, учител в Сливенската държавна мъжка гимназия. Пловдив, 1896, стр. 21-8°.

Тия две книги са назначени да служат за учебни ръководства по предмета български език в VII кл. на нашите гимназии и се допълнят една друга. Ние ще ги разгледаме в следните три отношения: научно, учебно и езиковно.

В научно отношение и двата учебника ни напомнят примитивното състояние на историята на литературата, като наука, - те представят в същност сбор от сведения за писателите от славянск[ите] литератури и за техните произведения. Но това не важи в еднаква мяра и за двата учебника, а именно за труда на г. Йордан Иванов важи в значително по-малка мяра.

Г-н Иванов, както се види от предговора на книгата му, добре разбира и схваща задачата на литературната история, която “указва вървежа на народната мисъл и желания”; но, като е имал за първата част на своя труд (сърбо-хърватска, чешка и полска литератури) за едничко ръководство познатото съчинение на Пипин и Спасович - “Исторiя славянских литератур”, той е бил принуден, за учебните цели, които е преследвал, да орязва и съкращава Пипин, който е имал “скромната цел да даде фактическа история на предмета”. По този начин орязана и съкратена, тази фактическа история в труда на г-н Иванов ни се представя, както вече казахме, повечето като сбор от сведения за писателите и техните произведения, отколкото като история на идеите, които е отражавала в себе си литературата на славянските народи. Наистина, в изложението на г. Иванов начесто се изтъква тясната връзка на литературата с националния живот на славянските народности; но, при всичко туй, читателят не може да изнесе от неговия труд онова “славянско опознавание и общение”, в полза на което той е написал своя “скромен труд” за българското юношество (стр. II от предг.). А това се дължи негли на обстоятелството, че г. Ив. невещо е скомпилувал своя труд от съчинението на Пипин и Спасович (Думата е все още за І част - сръбско-хърватска, чешка и полска литератури). Остави, че е трябвало да се допита и до други ръководства, най-вече учебни, както що е направил по отношение на руската литература; но той и от Пипин не винаги е умеел да вземе най-същественото и най-необходимото. Да покажем това с пример.

Като дава няколко твърде къси сведения за старата писменост на Далмация и Дубровник (стр. 6), г-н Иванов продължава: “Що се отнася до подирната деятелност на далматинците по отношение литературата, ще кажем, че начело на дубровнишките писатели и поети, сръбско-хърватското приморие през XV, XVI и XVII векове е развило нечут до тогава бляскав литературен период в целия южно-славянски свят”¹. А на стр. 9 казва, че “хърватското наречие в тесен смисъл не е имало голяма литература, понеже са липсвали благоприятните условия, каквито са били в Далмация”.

Но тогава кои са тия благоприятни условия, които са способствували да се развие в Далмация “нечут до тогава бляскав литературен период в целия южно-славянски свят”? Г-н Иванов не обажда това, та въпросното, наглед извънредно и безпричинно, литературно явление остава необяснено за читателя. И Пипин пише: “В то время, как литература в православной Сербiй шла по тому пути, который открыт был болгарской письменностью, а в западных сербо-хорватских землях церковная литература кирилловская и глаголическая развилась в католическом смысле, - с XV века новое, свершенно своеобразное литературное движение проявилось в сербо-хорватском Приморье. Под влиянiем особенных исторических условiи, возникла здесь замечательная поетическая литература, главным центром которой бил Дубровник, а органом - чистий народный язык” (т. I, стр. 176); но той тутакси на пространно ни разправя, кои са били тия “особени исторически условия”, под влиянието на които е възникнала тая “замечателна” литература. От г. Иванов се искаше само да преведе целия превъзходен етюд от Пипин по въпроса (стр. 177-180 от Ист. слав. лит.), и дето не е сторил това, издал е своето неумение да различава същественото от маловажното. Друго доказателство, че г. Ив. невещо компилува, е следното. Програмата по бълг. език в VII кл. на нашите средни училища за второто полугодие, през което трябва да се изучават славянски литератури, най на първо място предвижда “историческо развитие на старата руска и сръбско-хърватска литератури под влиянието на старобългарската”. На това “историческо развитие” г. Иванов трябваше да посвети особен, общ очерк, и тогава не щеше да става нужда да започва и сръбско-хърватската, и руската литературна история със съобщението на едни и същи факти, които, при това, са познати на учениците от курса в първото полугодие - от българската литература.

В началото на всеки очерк на славянските литератури Пипин и Спасович дават кратък, сбит преглед на политическата история на респективната славянска народност. Тия къси прегледи, според мене, нямаше защо още да се скъсяват от г. Иванов и по този начин да стават съвсем безполезни. Да беше ги привел в книгата си тъй, както ни ги е дал Пипин, те повече щяха да допринесат за онова опознаване на славянството, което г. Иванов е имал предвид в труда си, отколкото сума дребни литературни фактове, които той е счел за своя непременна длъжност да внесе в своя труд, - като напр., откъсечните сведения за литературата на “хорутаните”, които можеха и съвсем да се изоставят. Освен това, тия исторически бележки служат за хубаво въведение в историко-литературните очерки, които следват подир тях.

Но това не би било още голям недостатък, ако съставителят, макар на няколко пъти, релефно бе изсочил общността на литературните традиции в старата писменост на православните славяни - българи, руси и сърби. Ала такова нищо не се забелязва. Тъй, напр., не виждаме нигде да е охарактеризувано онова особено и силно влияние, което южнославянската писменост от XIV-XV в. е упражнила върху руската литература от средния период. Г. Пипин в своята “Исторiя русской литературы”, т. I., на няколко места се спира да говори за това общение между южните и североизточните славяни, а на едно място (стр. 305-312) му посвещава цял етюд, който просто можеше да се преведе и помести, дето трябва, в книгата на г. Иванов. Наистина съчинението на Пипин излезе 2 год. по-късно от учебника на г. Иванов, но то се публикува на части в руското списание “В[естник] Европы”, още в 1893 г.; освен това, и в нашето списание “Българска сбирка”, год. II, се писа, въз основа на Пипиновите статии, по казания въпрос - тъй че голямо опущение е направил г. съставителят, дето не е обърнал внимание на тия славянски литературни отношения. Той дори не споменува имената на всички южнославянски писатели, които са били посредници в тия отношения. Попътно само четем на стр. 4, че “имало даже лица, които работили и в българската, и в сръбската, па даже и в руската литератури, като напр. Григорий Цамблак и Конст. Костенски”. - Тия писатели, както и знаменитият руски митрополит Киприян, род[ом] българин, сърбинът Пахомий Логотет и някои др. са представители на цяла литературна школа - създадена на българска почва от патриарх Евтимий, - особеностите на която тe са пренесли в Русия; а пък Константин Костенецки, сръбско-български писател от Евтимиевата школа, е забележителен между друго и като автор на биографията на сръбския владетел Стефан Лазарович, произведение, за което Пипин казва, че “составляет замечательный факт южнославянской литературы средняго перiода”. Ето и тия историко-литературни сведения, толкова важни за работата на г. Иванов, не намерваме в неговата “История на славянските литератури”.

Изобщо, трябва да се каже, че г. Иванов не се е отнесъл към своята работа с нужната сериозност. Той не проявява в нищо по-самостоятелно проучване на предмета, не се вижда да знае непосредствено поне по-главните произведения на по-видните славянски поети, на чиито български преводи той беше длъжен да обърне в учебника си вниманието на нашите ученици, а пък то няма дори и помен за тия преводи в неговата книга. Колко леко е гледал г. Иванов на работата си, показва ни още обстоятелството, че той на места слепешката е копирал Пипин, като нарича Сърбия княжество (!) и бившия крал Милан I - Милан Обренович IV, който “князувал” след еди-кого. Едничко самостоятелно нещо в това копиране тук е посочването, че Милан бил абдикирал - впрочем, без да се укаже кога - в полза на сина си Александър (вж. стр. 1 и 3). - За най-новите полски писатели, като Сигизмунд Милковски (Еж), известен и като романосписател из живота на южните славяни², Елиза Ожешко и Хенрих Сенкевич, които са доста познати на нашата читателска публика, няма и помен у г. Иванов, защото за тях не е казано нищо и от Спасович, - който не е могъл, разбира се, да предвиди преди 20 години какви писатели ще роди в наше време полската нация. За Крашевски, който свърши дните си тъй печално, трябваше да знаем нещо повече, особено за деятелността му от 1879 г. насам, а пък г. Иванов не намерил за нужно да ни съобщи за него нещо повече от това, което 10 години преди смъртта му писа за него Спасович.

Руската литература г. Иванов е изложил по-вещо и може да се каже, удовлетворително. И то си е естествено: докато за изложение на другите славянски литератури той се е ползувал изключително от Пипин [и] Спасович, а само от тяхното съчинение е невъзможно да се скомпилува учебник, - за руската литература той се е водил по други учебни ръководства, чийто избор, впрочем, можеше да бъде и по-добър. На един недостатък обаче бихме желали да посочим още тук. Програмата предвижда само новата руска литература, която започва с деятелността но Ломоносов, а г. Иванов започва от самото начало на руската стара писменост. А между това, за тази писменост, пак съгласно с програмата, трябваше да се даде обща характеристика, която много лесно можеше да се състави според цитуваното вече съчин[ение] на Пипина “История руской лит.”. Разликата между неговия начин за изложение и искания от програмата е очевидна: характеристиката щеше да стане въз основа на данни, известни от българската литература, която се изучва в първото полугодие, и щеше да се запечати в паметта на учениците, като всяко обобщение, което пò се задържа в паметта, отколкото отделните, външно наредени фактове. А пък изложението на старата руска писменост у г. Иванов е именно такъв куп от фактове.

А що да кажем за научната стойност на г. Московия труд? - Тя е никаква и не издържа критика. Всяка стр[аница] извиква възражение и недоумение, - недоумение, че е възможно още у нас такова леко отнасяне спрямо работи, които изискват най-голяма сериозност и особено внимание. Ето още на стр. 6 г. Москов се пита, “дали сме имали литература до нашето покръщаване и какъв характер е имала тя”, - и дохожда до заключение, че “славяните (кои славяни?) са имали някаква си азбука, писменост и литература”. Това важно откритие, което е в разрез с всички наши досегашни сведения за първите начала на нашата писменост, г. Москов доказва по един начин, който е отричане на всякакъв научен метод. За да докажем, че сме имали литература, преди да се покръстим, требва да посочим паметници (литературни) от това време. Но такива паметници, казва г. Москов, не са могли да останат, защото “Християнството е изкоренило всичко езическо, идолопоклонско, което народът по-рано е създал и което му е напомняло неговата стара религия”. Но истина ли е, че християнството е могло да изкорени всичко езическо, та да не останат досущ никакви следи от нашата “езическа писменост”? Това не може да се допусне вече a priori, остави дето и издирванията върху началата на нашата стара писменост ни убеждават, че езическите си предания народът е пазил още дълго време след приемането на новата вяра. Сам г. Москов търси в днешните умотворения на народа ни остатъци от езическите му предания, а не допуща, че такива са могли да живеят преди хиляда и повече години в народната свяст, макар да са били преследвани от новата вяра. Следователно някакви преки или косвени вести за тази литература, ако само тя е съществувала, ние трябваше да имаме. Самите християнски писатели щяха да ни известят нещо за нея, макар с цел да изобличат нейното “поганство”. Йоан Екзарх не цитува ли езически писатели (гръцки), за да обори ученията им? Не щеше ли да цитува и български, ако такива да бе имало? - Г. М. се позива на нашия книжовник от X в. Черноризец Храбър, като казва, че е възможно, “чертите” и “резките”, за които говори Храбър в своето съчинение “О писменех”, да са били буквите на някаква писменост. Но г. Москов забравя, че същият писател свидетелствува, че и пр.; а пък “писаната словесност, или писмеността, книжнината, се явява у един народ заедно с умението му да принася на книга звуковете на своята реч под образа на условни знакове, наречени писмена или букви”. А с това умение ги надари, както се знае, Св. Кирил, след като те, “словенете”, бяха вече покръстени. - Но г. Москов привежда и други доказателства в полза на своето мнение, че сме имали писменост до приемането на християнската вяра. До покръстването си българите са живели политически самостоятелен живот, имали са държава с закони и наредби. “Не може да се мисли, че Крумовото царуване е било без писменост, без управление”. Но историята малко ли знае начала от държавен и културен живот, който да не е бил придружаван от литерат[урна] дейност? Напр. руската държава е била основана много по-рано от руската писменост и просвещение, които, както стана у нас, възникнаха след покръстването на руския народ. Колкото за доказателството, почерпнато от “митическите” (?) песни на Веркович, то е толкова смешно, че не заслужва оборване. Ами че нали уж “християнството е изкоренило всичко езическо, идолопоклонско, което народът по-рано е създал и което му е напомняло неговата стара религия”? Не по-малко смешно е да се смятат за произведения на някаква старобългарска езическа литература “Сарацинските книги”, за които Борис говори в своите въпроси до папата.

И тъй, въпреки новото откритие на г. Москов българската писменост “брои дните си приблизително от онова време, когато бе засветено и покръщанието на българския княз Борис, който прие християнството направо от византийския двор в 864 г.” (А. Теодоров, Бълг. литер., - стр. 74). - Тия думи ни водят направо към въпроса за историч[еските] обстоятелства, при които се явява нашата писменост. Разрешението на този въпрос в един учебник по бълг[арска] литература се иска изрично и от училищната програма.

Как го е разрешил г. Москов? Количествено неговото разрешение е представено в 26 реда, от които само 4 се отнасят до същината на предмета, а другите са ненужно или поне излишно встъпление. А пък за да се разбере посоката и съдържанието на нашата стара писменост, необходимо е този въпрос да се разгледа всестранно. Познато е, че се посочват обикновено две обстоятелства, които са имали решително влияние върху характера на българската стара писменост: християнството, което за свое разпространение я извика на живот, и съседството с Византия, отгдето навлязоха семената на това учение между българите. Г. Москов указва, наистина, на тия две обстоятелства, ала съвсем повръхно и без да изтъкне тяхното действително и дълбоко значение. Какво културно състояние е заварило у нас християнството, сравнително с онова, което е намерило то на запад; последствията от това за литературното развитие на православните славяни; какъв преврат е произвело християнството в народния ни живот, в международните отношения на България (Византия, Сърбия Русия) и пр., и пр. - всичко това са въпроси, които е трябвало да се възбудят и разтърсят, за което можеше да се повика на помощ Пипин (статиите му върху старата руска писм[еност] във “В[естник] Европы”, от 1893 год., както и рефератите за тях в “Бълг[арска] сбирка”, г. ІІ, и цитуваното му вече съчин[ение] “Исторiя русской лит.”).

Но да дойдем вече до самото изложение на старата ни писменост. В него срещаме куп недостатъци, речи на всяка стъпка: важни празнини, грешки от незнание на предмета, неточности и пр., и пр.

Празнини. Нищо не намерваме в учебника на г. Москов за древните повести и разкази в староб[ългарската] (resp. старосл[авянската]) писменост - Александрията, Троянската прича, за която се писа и в нашия Минист[ерски] сб[орник] от г. Б. Цонев, Девгениевото деяние, Стефанит и Ихнилат и пр., и пр. (вм. Пипин, цитуваното съчин., т. ІІ, гл. 13, и А. Теодоров, Бълг. литература, стр. 100-103). Нищо няма също и за историческите книги в старата ни писменост, - сир. за хрониките. Напразно ще търсим някоя характеристика и за цялата оная редица безименни паметници, сборниците, които са служили на тогавашния читател за назидателно четиво и “книжное почитание” (вж. цитуваното съчинение на Пипин, т. I, гл. ІІІ). Помен няма в книгата на г. Москов и за учениците на патриарх Евтимий, някои от които, както се знае, са били видни юго-славянски и руски писатели (Конст. Костенецки, Григорий Цамблак, Киприян и др.).

Груби грешки, произлезли от незнание на предмета. Знае се, че тъй наречената апокрифна литература е била достояние на всички средовековни литератури, западни и източни; а г. Москов я представя за дело на нашата богомилска ерес. За богомилите може да се каже само, че са били любители, а може би и разпространители на апокрифите сред народа; но какво е било тяхното творческо участие в тази литература на българска почва и въобще каква е била тяхната книжовна деятелност, за това твърде малко се знае. Въобще, за апокрифната книжнина г. Москов има само забъркано, за да не кажем, че няма никакво понятие.

Неточности. Да посочим само някои от тях. Неточно и дори невярно е да се приписва на Йоан Екзарх Български преводът на граматическото съчинение “Книга философская о осми частех” и Диалектиката на Йоан Дамаскин, наречена “Любомудрие”. (Вж. Теодоров, стр. 92, и стат[ията] на Е. Штухов в руск[ия] “Журнал М-ва Нар. Просвещенiя, год. 1893, април). Преводът на Дамаскиновото богословие, известно в руските преписи под името “Небеса”, не е пълен: Иоан Екзарх е превел само 48 глави от 100-х; писател пресвитер (мних) Григорий, за какъвто ни разправя г. Москов на стр. 20-21, който дори превеждал нещо от Илиада и Одисея (!!), не е имало в старата бълг[арска] писменост (вж. А. Теодоров, стр. 92) и пр., и пр.

И в изложението на новата ни книжнина, която започва с епохата на нашето възраждане, срещаме същите недостатъци, които правят труда на г. Москов невъзможен не само за учебник, но и просто като книга за прочит. Първото нещо, което бие в очи в този отдел, е отсъствието на каква да е обяснителна връзка между отделните части: няма една каква да е класификация на фактите, па дори и прост хронологически ред не се пази винаги. Напр., след като разглежда деятелността на Паисий и Софроний Врачански, г. Москов преминува да говори за деятелността на д-р П. Берон, ала без да я свърже със състоянието на нашето просвещение в онова време, когато той е започнал да работи и да се грижи за него. По тоя начин заслугата на Берон остава необяснена. За тази цел г. Москов можеше да се възползува поне от хубавия етюд на г. А. Теодоров в I г. на списанието “Български преглед”. - След това г. Москов прави съвсем голям скок, като захваща да говори тутакси за духовната ни борба с гърците. Туй вече не е само отсъствие на прагматизъм в изложение на фактите, какъвто най-сетне можем и да не изискваме от г. Москов, а отсъствие на какъв да е хронологически ред, в какъвто поне той ни се обещава да разгледа “произведенията (sic) на нашия народ” (стр. 5). Духовната ни борба с гърците е борба съзнателно национална, а пък г. Москов ни разправя за нея, преди това национално съзнание да се е проявило във видни дела като училища, периодичен печат и пр., които докараха до борба с гърците. Неоценима е заслугата за пробуждането на това съзнание у българите на Юрий Ив. Венелин, вторият наш Паисий, както го нарича г. А. Теодоров (стр. 155), “възсъздател” и “възкресител” на бълг[арския] народ, както го нарича Голубински (Пипин. Исторiя славянск. лит., т. I, стр. 111-112); а у г. Москов няма и помен за този незабравим деятел по нашето възраждане. - Нищо не ни разправя г. Москов и за развитието на нашия периодич[ен] печат, който е трогателна повест за нашите национално-духовни стремежи до освобождението. А пък готов материал за това той можеше да намери в известния преглед на г. С. С. Бобчев, написан по случай 50 год. юбилей на нашата журналистика.

Няма нужда да продължавам повече; но за да приведа още едно излишно доказателство за научната несъстоятелност на г. Московия труд, ще кажа няколко думи за статията, която е посветил на “народните умотворения”. Неуместно е, преди всичко, дето г. Москов поместя тази статия в оная част на своята книга, която е посветена на възраждането (стр. 107 и сл.).

Както се види, той е постъпил тъй, за да покаже, че и събирането на народни умотворения у нас стои в зависимост от националното ни възраждане; но това не оправдава достатъчно неговото постъпване. Първо, в един учебник по история на литературата народната поезия ни интересува, на първо място, като безизкуствено произведение на народната фантазия, а сетне вече като етнографически (фолклорен) материал. Второ, и самата програма предписва да се разгледа въпросната материя след изложението на старата писменост; защото, както се знае, “народната поезия според днешните й остатъци” (поне юнашката) не отива по-далеч от XIV столетие, в края на което се тури край и на нашата политическа самостоятелност, и на литературното движение в България. А от друга страна, учебната практика е установила да се излага предметната материя (устната словесност) на първо место, сир. преди писмената словесност, по съображения, близки до ума: народната поезия исторически е по-ранно произведение на народния дух, отколкото писмената, изкуствената словесност, и ако някои литературни историци намерват за несгодно или дори невъзможно да я излагат в началото на цялата история, то е затуй, че народната поезия (нашата, руската, сръбската) ни е известна в най-новата си форма, когато тя е изпитала на себе си влиянието на всички послешни векове на историята, - тъй гледа на въпроса, напр. Пипин (виж. Исторiя рус. лит., т. I, предисловiе, стр. VI). Но най-сетне това е второстепенен въпрос сравнително с въпроса как е изложена материята. За жалост, и в тази точка г. Москов се показва неподготвен за работата, с която се е нагърбил - да напише учебник по история на българска литература. В статията си за народните умотворения той като че не говори за нашата народна поезия, а за някоя друга, що няма нищо общо с нашата, - дотолкова неговото разсъждение е написано без оглед към реалното съдържание на сегашната българска народна поезия. Да оставим настрана важните липси в изложението му, което е въобще до немай-къде повръхно и разхвърлено, - напр. нищо не е казано за произхода и характера на народната поезия, за измененията и напластяванията, които тя е претърпяла с течение на вековете, за сегашното й състояние, - но и това, което ни е подал г. Москов, не издържа никаква критика. На какво почива например такова едно твърдение: “В българските песни са се запазили такива митически вярвания, които ни напомнят първите жилища на славяните далеч негде от Балкански полуостров” (!)?

Освен песните във “Ведата” на Веркович, която е несъмнен фалшификат, науката досега не е открила такива старинни песни. Въобще за нашата епическа народна поезия се знае, че тя откъм фактическата си страна не отива по-далеч от XIV столетие и че древни митически черти в нея или никак не са останали, или пък са твърде незначителни и забулени от сетнешни мотиви, та мъчно се поддават на анализ. Освен това, в науката за народа (фолклора) е установено доста твърдо началото, че всяка хероическа песен, в основните си черти, е съвременна на възпяваното в нея събитие. А г. Москов говори за такъв древен епос у българите, който сякаш напомня гръцкия. За него Крали Марко е главното “полумитическо” същество в тъй наречения от него “полумитически” епос (стр. 120); а срещу това на друго място казва, че той е историческо лице (стр. 121-122). - “В нашия митически епос са се запазили имената на много (?) езически божества, без да може (могло?) християнството да повреди на тяхното съдържание” (стр. 118), - и това е голословно твърдение, за което г. Москов, види се, не подозира, че е в разрез с всички досегашни издирвания по славянската митология. “В историческия епос на нашия народ се съхранява историческото минало, историческата съдба и събития. Много малко песни са се запазили в народа ни с историческо съдържание; на това са били причината нашите исторически условия, които тъй неблагоприятно се сложиха за нашето политическо съществувание” (стр. 123). - Този пасаж е нелеп и в логично, и в стилистично отношение, - втората половина отрича първата; защото, ако е вярно, че “много малко песни с историческо съдържание са се запазили в народа ни”, - а пък това е вярно, - тогава как е могъл да открие г. Москов, “че в историческия епос на нашия народ се съхранява и пр.”? За нашата обредна поезия, която по своето разнообразие и богатство заслужва особено внимание (в същност, в нея би трябвало да се търсят остатъци от митически предания, а не, както постъпва г. Москов, в епоса), г. Москов само попътно и случайно е казал няколко думи - обикновено голословни.

След това, което казахме за научната страна на г. Московия труд, не остава що да добавяме за дидактичната, която, естествено, се намерва в тясна зависимост от научната. Освен това, при разглеждане на последната, ние по необходимост засегнахме и по-първата, като казахме, че г. Московата история на българската литература не може и не трябва по никой начин да се препоръчва като учебно ръководство. Тази строга присъда би трябвало да произнесем само зарад безграмотния език на книгата, за който донейде може да се съди от приведените цитати. Правописът на г. Москов е от естество да оскандали дори един школник, а камо ли един стар учител по български език и писател. Г. Москов пише: преписва вместо приписва, и то навсъде (вж. стр. 12, 21 и др.); напомнело (6); неуместно и погрешно употребява предлога “у” вм. “в” (“Има народни песни у сборника на Верк[ович] с митич[еско] съдържание, у които” и пр. стр. 7); - указали вм. оказали (напр. на стр. 25; “неговите (на цар Симеон) наследници са (се?) указали неспособни); също навсъде (вж. още стр. 45, ред 5 отдолу); ученност (35), потвърдява (40), пренуден (5) и пр. Г-н Москов не прави разлика между пълна и непълна членувана форма: там, дето пише “от брата си” (стр. 58), пише (все на с[ъщата] стр.) “на родът си”. Ето и образци от стил: “Симеон със своето умение можил да държи и православието и държавата на височината на своето положение, но неговите”, и пр. (стр. 25). Този цитат издава невежествено употребление на мест[оимението] “свой” или “си” вм. “негов” или “му”. Ето още примери: “той (Паисий) се старае да покаже превъзходството на българинът пред съседите си”; ... “историята на Хилендарецът е имала неоценими заслуги, като е вдъхвала уважение у народът към своето минало” (стр. 56). - Отпразднуванието на пролетните празници в старата наша езическа религия са се отличавали със своята тържественост (прилогът не съгласуван с подлога! стр. 119); - тя (богомилската секта) се е занимавала с въпроси, които едвам днес почнати да безпокоят умовете на европейските учени мъже” (стр. 27, - грешка в употребление на времената).

За някои дидактически качества на г. Ивановата “История на славянските литератури” имах вече случай да помена по-горе. Сега ще направя само една бележка за самия план и идея на тая книга.

Програмата по български език за VII клас в нашите средни училища, както аз я разбирам, не предвижда систематичен курс по историята на славянските литератури, а изисква само характеристика на някои по-важни периоди от историческото развитие на тия литератури и непосредствено запознаване с по-видните творения на забележителните представители на новата и най-нова славянска литература. Па и не може програмата да изисква такъв систематичен курс, понеже той, най-първо, по нямане време, не би могъл да се прекара. Да, ако е такъв, като г. Ивановата “История на славянските литератури”, той, най-сетне, би могъл да се вземе, но ползата от такъв курс ще бъде нищожна или никаква; защото, както казва покойният руски професор Буслаев, “всяко сбито изложение с проста бройка на писателите, произведенията на които учениците непосредствено не познават, ще им принесе само вреда и ще оправдае в техните очи всяко неоснователно и повърхностно мнение”³. Но може да ни се възрази: ако се иска да се запознаят учениците непосредствено с творенията на изучваните автори, какво пречи на това систематичният училищен курс? - На това ще отговорим, че съставителят на един учебник трябва да се съобразява с училищната програма и с постановката на предмета в учебния план. Той може да не се съгласява с тази постановка, но е длъжен да се съобразява с нея. А пък програмата по български език в нашите средни училища не допуща такъв курс. Най-сетне, сума педагози са на мнение, че систематичният курс по историята на чуждите литератури си е на мястото не в средното училище, а във висшето - университета.

Ще рече, г. Иванов е побъркал работата си още в плана и идеята й: вместо един историко-литературен сборник, съставен от образцови произведения на ония славянски писатели, с които програмата, в общи думи, насочва да се запознаят учениците в VII кл., както и от статии на критици и литератори, които са изучвали и анализували творенията на тия писатели, - той съставя систематически курс по историята на славянските литератури, който, ако не принесе вреда, сигурно ще бъде безполезен. Но при едно рационално изучаване [на] славянските писатели в нашите средни педагогически училища, книгата на г. Иванов, едничка по рода си в нашата литература, би могла, най-сетне, да послужи за спомагално пособие, и то с втората си половина - руската литература, която главно и се визира от програмата. Езикът на г. Иванов е удовлетворителен.

Най-сетне, нека бъде тук споменато, че за г. Московата “История на българската литература” е подадена една оценка, също неодобрителна, от г. А. Теодоров, в “Български преглед”, год. ІІІ; а пък за труда на г. Иванов имаше, в същото списание, съща год., само една къса рецензийка, която не се впущаше в оценка на книгата, а само в общи думи бележеше нейния план.

Рецензирал по поръка от М-вото на нар. просвещение
Д-р Ник. Бобчев

БЕЛЕЖКИ

1. Нека се забележи и малко книжната и пресилена стилизация. [обратно]

2. Един негов роман из нашия живот бе преведен на руски в списание "В[естник] Европы" под надслов "На Заре", а от руски го преведе г. М. Москов ("На разсъмнуване"). [обратно]

3. Цитувам по статията на г. Б. Ангелов в "Училищен преглед", г. ІІІ, кн. ІІ, стр. 172. [обратно]

© Никола Бобчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.12.2005
Историография и критика. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Училищен преглед", год. V (1900), кн. ІV, с. 304-315.