МЕДИЙНАТА ВИДИМОСТ НА ХОМОСЕКСУАЛНОСТТА КАТО ПАРАДОКС

Николай Атанасов

web

Когато бях малък, едно от първите ми увлечения беше комерсиалното изкуство на Мадона. Тя беше постоянна звезда от развлекателните колони на вестниците, защото преекспонираше клишето "прелъстителка" чрез различните си продукти - музикални албуми, фотографии, видеоклипове, филми, участия в телевизионни предавания - и с това печелеше вниманието на българските редактори. В тийнейджърските си години не можех да се похваля с тежък багаж от знания в областта на хуманитаристиката и затова не можех да си обясня с какво точно ме впечатляваше тази "прелъстителка". Трябва да е било нещо от личността й, защото визията й не ме привличаше физически, напротив - даваше ми усещането за хладна и недостъпна красота. Много скоро тя ми показа първата еротична целувка между двама мъже, която съм виждал през живота си - в документалния филм "В легло с Мадона" от 1991 г. Това беше монументално събитие за мен. След толкова много хетеросексуална показност най-сетне видях и Другата целувка, за която можех и аз да мечтая. Този медиен продукт отвори ново пространство в съзнанието ми. От него и от много други по-късно разбрах, че не съм сам в хетеросексисткото чистилище на публичността.

Двайсетина години по-късно, вече мога да предположа защо "Мадона" ме привличаше с такова постоянство. Не беше толкова заради нарцисисткото себеутвърждаване на една репресирана личност, колкото заради желанието да направиш нещо по-различно с живота си. Да не си просто болт в непобедимата машина на патриархата, а да му се изплезиш с някой безумен акт. Аз не желаех Мадона, а исках да съм силен КАТО Мадона. Тя се беше превърнала в емблематичната фатална жена, която можеше да задържи и най-блуждаещото внимание, и с това нейно оръжие успяваше да прокара своите послания за уважение към човешките права на различните и съвсем реално да влияе върху светогледа на подрастващите.

Подобен е опитът и на повечето подрастващи в България, които се образоват по темата за хомосексуалността единствено от медиите и от отровния балкански фолклор. До края на XX век у нас беше изключителна рядкост някой хомосексуален човек да ти се е разкрил и да ти е разказал какво точно се случва от другата страна на хомофобната завеса. Единственото знание за тези "болни" хора беше достъпно в некачествени медии, които брутално манипулираха представите на българската общественост и продължават да го правят вече 20 години след падането на тоталитарната власт и 6 години, след като бяха отменени законите, забраняващи публичния й показ. И до днес най-честата хомофобна реакция у нас си остава презрението към "парадирането" - сякаш самата тази реакция не е поза от репертоара на ежедневното хетеросексуално парадиране.

Гласовете на българските малцинства са обречени на изолация, защото огромното мнозинство е твърде заето с война за оскъдни ресурси. И никой не обръща внимание на "обратните" работници, докато не дойде време да бъдат понижени до дъното на хранителната верига, защото не отглеждат деца и защото им се забранява да отглеждат деца.

Твърде малко са българите, които са намерили време да се информират относно протопоявите на хомосексуалната идентичност, преди да изразят своята нетърпимост, възпитана от криминалното невежество на апостол Павел и на Левит от Стария завет. Твърде малко наши граждани знаят за т.нар. "евнух" - хомосексуалния социален тип, когото Исус Христос защитава в една проповед според Евангелието от Матей (19:12). Революционното изследване за евнусите от Марк Брустман вече е достъпно в интернет, но няма как да се препоръча с реклама пред седем милиона българи или пред няколкото милиарда граждани на цялата планета (Brustman 1999).

Демократизирането на системата за получаване на информация след появата на интернет създаде много парадокси. Десетина години след падането на тоталитарния режим, по време на който темата за хомосексуалността на практика е липсвала в медийното пространство, рязко се отвори висока конкуренция за вниманието на българите. В условията на такава конкуренция някои медийни табута се трансформираха в непресъхващ извор за експлоататорска журналистика, за шокиращи сензации, за средства, с които отчаяно се краде пренаситеното гражданско внимание. Всъщност от 1989 г. насам насилственото разкритие на нечия хомосексуалност се превърна в емблема на функцията на журналистическия занаят - каква по-сензационна тайна може да има една публична фигура? В системата на псевдохристиянските ценности на българското общество убийците и изнасилвачите не бяха унижавани в медиите толкова, колкото мъжете, които практикуват анален секс. Тържеството на българския патриархат се случи на страниците на ежедневниците и мащабите на това зрелище все още не са напълно осъзнати от широката общественост.

В този ред на промени бих обособил три периода в представянето на хомосексуалността в медиите от най-новата история на България - държавно-спонсорираното й премълчаване до 1989 г., плахото, но все пак и по-нападателното вмъкване на темата през 90-те години на XX век, и накрая - безогледната й експлоатация след присъединяването ни към световната информационна мрежа. Настоящият текст ще направи скромен опит да посочи някои по-конкретни тенденции, ограничавайки фокуса си върху печатните медии, тъй като само те имат статута на основен източник на новини и през трите разглеждани периода.

Четиридесетипетгодишният тоталитарен режим оставя празна страница в българския печат по отношение на интересуващата ни тема поради пълната зависимост на медиите от властта, както и поради действащите закони, криминализиращи публичното присъствие на хомосексуални граждани. В един свой проникновен анализ културоложката Гергана Попова разглежда това време през интерпретативните схеми на Мишел Фуко от изследването му "История на сексуалността" и разяснява защо присъствието на темата за хомосексуалността в публичното пространство е било невъзможно. Погледът й използва изкривената перспектива на зависимостта власт-език-сексуалност и на режима на принудителното и упорито заличаване на всички дискурси върху секса.

След 9-ти септември 1944 г. в България все още действа Наказателният кодекс, обнародван през 1896 г., според чийто чл. 216 "за мъжеложство (педерастия) между лица по-възрастни от 16 години, както и за скотоложство наказанието е тъмничен затвор до 6 месеца". Наказанията, засягащи само сексуалния акт между мъже, са сравнително поносими, но през 1951 г. законът се усложнява: "За полово сношение или полово удовлетворение между лица от еднакъв пол наказанието е лишаване от свобода до три години" (Наказателен закон 1951). И не само тези актове са база за евентуални репресивни действия спрямо "девиантите". На 11 януари 1945 г. е издаден "УКАЗ № 8", подписан от министъра на вътрешните работи Антон Югов, който нарежда създаването на трудововъзпитателни общежития. В тях, наред с криминалните рецидивисти, са изпратени проститутки, сводници, сутеньори, комарджии, просяци и хомосексуални, обединени в категорията на "безделниците". По късно, през 1959 г., повечето лагери (Белене, Персин, Бобов дол) се закриват, но голяма част от затворените там са изпратени в новото ТВО в Ловеч, действащо до 1962 г. (Скравена за жените), закрито с "Протокол "А" № 101 на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 05.IV.1962 г." (Българският 1991: 237).

Шейсетте години изменят незначително идеологическата перспектива. Трудово-възпитателните общежития са закрити, а през 1968 г. хомосексуалните контакти между пълнолетни партньори са легализирани.

От второто изследване по темата, с което разполагаме засега, и което е направено от историка Михаил Груев "Комунизъм и хомосексуализъм в България (1944-1989 г.)", става ясно, че легализирането на секса между партньори от един и същи пол се е случило по препоръка на медицински специалисти, между които и известния български сексолог Тодор Бостанджиев. Заслужава си обаче да се спомене и една спекулация по случая, която не е доказана с документи, но е споделяна от някои съвременници на събитието, между които и музиканта Ицо Петрофф. Подозира се, че знаковата политическа фигура Цола Драгойчева е оказала най-същественото влияние върху промяната, след като е пледирала пред самия Тодор Живков. Вероятният й мотив е бил личен - в началото на 60-те е открила, че синът й Чавдар Драгойчев също е имал хомосексуални контакти, и е представлявал интерес за загрижените по проблема власти (Петрофф 2009).

До края на режима на Тодор Живков идеолозите от юридическото и от медицинското съсловие (както и авторите от "Партиздат") отказват по какъвто и да е начин да тематизират хомосексуалността, нейните прояви, специфика, предпоставки, контингент. Успоредно с това, въпреки наличието на законодателство, криминализиращо действията на хомосексуалните до 1968 г. и частично след това, те рядко биват осъждани, защото съдебната процедура и изпълнението на присъдата за конкретна постъпка сами по себе си представляват легитимиращи актове и форми на признато съществуване. Организираният от Държавна сигурност през 1964 г. съдебен процес срещу двайсетина интелектуалци, заподозряни в хомосексуална активност, е едно от редките изключения, но и той е предназначен само за вътрешно ползване, защото се провежда при затворени врати, и остава напълно скрит от българската общественост. Сред обвиняемите на този процес са Атанас Свиленов, Васил Андреев, Борислав Георгиев, Георги Славов и други, като повечето от тях получават присъди (Сензация, 25.11-01.12.2003; Ковачев 2004; Бостанджиев 2004).

Така, от 1968 г. нататък забранени остават само проституцията и сексът с непълнолетни. Омекотяването на режима несъмнено е в полза на хомосексуалните, най-малкото по отношение на физическата им невредимост, но не внася никаква промяна в статуса им на индивиди, които оцеляват само ако заплатят високата цена на анонимността. Наред с частичното премахване на законовите ограничения, новият Наказателен кодекс добавя една критично важна алинея 3, според чийто чл. 157: "този, който върши хомосексуални действия открито или по скандален начин, или по начин да подтикне другиго по пътя на извратяването, се наказва с лишаване от свобода до две години или с поправителен труд, както и с обществено порицание" (Наказателен кодекс 1969).

По този начин декриминализирането на хомосексуалността същевременно я заличава наново като я натиква обратно в принудителна невидимост. Така появата й в медиите се отлага до края на 1989 г., когато пада тоталитарната власт.

В последното десетилетие на XX век ситуацията рязко се променя. Въпреки че показната хомосексуалност остава подсъдима до 2003 г., медийното табу бързо започва да се руши. В началото на 90-те българската преса все още подхожда плахо като допуска споменаването на гей личности само в жълти издания като "Диалог", "Стандарт Уикенд", "Нощен Труд", по-рядко на развлекателните страници на вестник "24 часа". При това публикуваните статии се отнасят предимно за чуждестранни личности - Елтън Джон и неговото влечение към кокаина (Стандарт Уикенд, 31.01.1993), Фреди Меркюри и смъртта му от "гей чумата" СПИН, тенисистката Мартина Навратилова и заплахите на нейна бивша партньорка за сензационни разкрития (24 часа, 12.06.1991), легендата от американските уестърни Джон Уейн и неговата бисексуалност (Стандарт Уикенд, 02.02.1992), прикритостта на немския писател Томас Ман (Стандарт Уикенд, 02.02.1992), хобито на Дж. Едгар Хувър да се облича в женски дрехи, заради което е бил изнудван от американската мафия (статията е озаглавена "Директор на ФБР бил срещан на педерастки оргии и се обличал в рокля с дантели", Нощен труд, 05.-06.02.1993).

В същия режим на представянето на хомосексуалността като скандал са публикувани и новини за по-конкретни чуждестранни събития, които все пак се случват надалеч и не уронват "достойнството" на българщината - "Трима пияни войници пребиват обратен в САЩ" (24 часа, 02.02.1993), "Мексиканците изгониха лесбийките и хомосексуалистите" (24 часа, 21.06.1991), "Всеки четвърти германец е обратен" (24 часа, 20.06.1991), "Специален ку-клукс-клан изтребва хомосексуалисти", подписана от Гей Кланов (Диалог, 14.02.1992).

Така любовта към собствения пол, ако изобщо се обсъжда, бива маргинализирана като нещо чуждо, порок на западните култури, който е несвойствен за нашата "чиста" нация. Присъствието на различните в публичното пространство трябва да бъде именно различно - екзотично, скандално, ненормално - за да останат те изолирани на безопасно разстояние от пиедестала на патриархалната "нормалност". От друга, по-опростена гледна точка - този подход показва българската журналистическа среда като детска градина, в която малолетни и неосъзнали себе си хулигани се нахвърлят върху по-притеснителните деца, защото последните просто не умеят да се отбраняват, а и живеят със съмнението, че може би наистина заслужават наложеното насилие.

В тази връзка, като най-знаковото събитие в посттоталитарния печат бих посочил лова на (гей) вещици, който се провежда систематично в годините на прехода. Хомосексуалността се превръща в може би най-унищожителният компромат на българската политическа и медийна сцена, защото е представяна като свидетелство за липсващ личен интегритет и за професионална слабост. Редица български политици стават жертви на гонения чрез поръчкови статии от страна на опозиционните си колеги. Тези поръчкови статии са най-често анонимни - подписани с инициалите на съответния вестник или с някакъв пошло изобретен псевдоним, за да не може да се търси юридическа отговорност от прикритите автори.

Особено брутални са атаките срещу някогашния министър-председател Филип Димитров. В статия на първа страница на Нощен труд от 10.-11.02.1993 г. са наложени следните унизителни стереотипи: "За да пасва на пасивния премиер, бил подбран и активния съветник Косьо Мишев." В друга статия, озаглавена "К. Ми изневерил на Ф. Ди" (Нощен труд, 08.-09.01.1993), е използван още по-непрофесионален език: "Все по-навътре в газетните дела навлизал екссъветникът на експремиера К. Мишев".

В тези материали зад проблема с хомофобията прозира по-фундаменталният проблем с мизогинизма и с полицейското охраняване на родовите роли в ареста на българския патриархат. Никъде в тях обаче не се споменава аналния секс като практика, която достатъчно много български мъже изискват от сексуалните си партньорки. Двойните стандарти в балканските представи за сексуалността са непобедими.

С подобен тип "журналистика" е атакуван и някогашният говорител на СДС Михаил Неделчев. Заглавията са достатъчно красноречиви: "Първият духач на републиката издуха фитила на бомбата" (Стандарт Уикенд, 06.-07.06.1992, подписано от "Духчо Таралежков"), "Мишо Неделчев дава сексуални съвети на доктора" (Диалог, 11.02.1993), "Михо Неделчев презрял "Мистър Ерос" (Нощен Труд, 26.-27.01.1993). Тези статии очевидно утвърждават мизогинистичното клише, че някои сексуални практики са унизителни за "силния" пол, макар и да са приемливи за "слабия". Съпругите на авторите би следвало да са много по-засегнати от самия Михаил Неделчев, но едва ли някой е бил изгонен от семейната си спалня в култура като българската, в която жените са второкласни граждани.

Ловът на вещици през 90-те има още няколко жертви, между които изтъкнатият български учен с международна репутация Богдан Богданов, бившият председател на парламента Йордан Соколов, журналистът Емил Кошлуков и др.

В този дългогодишен медиен сериал истината за жертвите няма съществено значение - поразяващият феномен за изследване е манталитетът на българските журналисти, които представят хомосексуалността като най-злепоставящата възможна характеристика на даден политик, и допускат с охота враждебен, унизителен език на страниците на най-четените български вестници. Не е важно кой от засегнатите действително е хомосексуален мъж - това, което емблематизира медийната среда, е че използването на сексуалното различие като пейоратив ("педеруги", "обратни", "пасивни", "меки китки" и пр.) се превръща в общоприета практика, и задава рамка за публичните дискурси относно гей малцинството във всички нива на социална организация. Влиянието на този език върху представите на неинформираното по темата българско мнозинство не може да бъде подценено.

В тази връзка си заслужава да се върнем точно сто години назад - към 80-те и 90-те години на XIX век, за да видим, че медийната среда и тогава не е била много по-различна. Вече разполагаме с едно първо по рода си изследване на екип, воден от историка Стефан Дечев, публикувано в сп. "Анамнеза" (бр. 10, 2009), според което различната сексуалност е била използвана като компромат, дори в онези ранни години от следосвобожденската ни история, срещу дошлите от чужбина монарси княз Александър I Батенберг и Фердинанд.

Броени дни преди отстраняването на княз Батенберг от престола на 9 август 1886 г. българският писател Стоян Михайловски публикува статия във в. "Светлина" (26 юли, 1886), в която отправя редица обвинения в безотговорност срещу княза, а между тях вмъква и намек за неговите хомоеротични флиртувания с няколко офицери от тогавашния Първи полк. Тези обвинения са част от по-общата медийна кампания против монарха, проведена след като Русия дава да се разбере, че не одобрява присъствието му в българския политически живот. В статията на Михайловски съвсем между другото се разказва как в предходната сряда офицери от Първи кавалерийски полк и князът са се къпали в река Искър. Обръща се специално внимание на случилите се "игри и боричкания на Батенберга с офицерите във водата". Според описанието става дума за "държане за ушите и за теглене и държане на главата, съчетано с кикотене и подскачане". Статията очевидно е прочетена правилно от българската общественост, защото неколкократно в последвалите години други автори се позовават на нея, за да припомнят за сексуалните странности на княз Александър.

Сходни са публичните представи и за следващия български монарх - княз Фердинанд. Слуховете за евентуалната му бисексуалност може би не са достигнали печата, но са подробно документирани в книгата "Спомени" на мемоариста и княжески учител по български език Добри Ганчев, издадена от Българската академия на науките. Само няколко цитата са достатъчни, за да се добие обща представа: "развала и извратеност в мъжките му наклонности"; "дълбоко заразен от древногръцкия порок"; "Имаше нещо болезнено, нещо ненормално в природата на княз Фердинанда. И вкусовете му неестествени, и моралът му такъв. Неумерен, непостоянен, нито в чувства, нито в симпатии, нито във вкусовете си"; "Тез вкусове, тез маниери на княз Фердинанда даваха материал за подигравки, за насмешки, за многочислени, разбира се, преувеличени и изопачени скандални разкази" ("Анамнеза", бр. 10, 2009, с. 239-241).

След такава историческа справка е логично да се заключи, че нито медиите, нито политиците в България са се променили значително за цял един век, поне що се отнася до отношението им към хомосексуалността. И тогава, и сега тя остава осмивана и отречена като порок на чуждите култури и като неприемлива за "здравата" българщина. Нещо повече - маргинализирането й се утвърждава като способ за изграждането на българското национално самосъзнание.

Но да се върнем отново към края на XX-ти век. Друга тенденция в подхода на българския печат към темата за хомосексуалността през 90-те е подбирането на "обикновени" личности от страната, които да представят някаква обобщаваща снимка на гей малцинството. В няколко масивни публикации от началото на 90-те в. "Диалог" излага на показ двама транссексуални българи и техните житейски пътища преди и след операциите им за смяна на пола. Подсъзнателната (най-вероятно) цел е да се подчертае, че тези българи/българки не са "истински" мъже, и че "обратните" сексуални наклонности като цяло принадлежат към спектъра на женствеността, без да застрашават по никакъв начин монумента на българската мъжественост.

В. "24 часа" пък поддържа постоянен дискриминационен тон, акцентирайки върху "обратната" сексуална ориентация на редица престъпници ("Обратен мъж обвинен в убийство" - 24 часа, 24.02.1993; "Мургав хомо плаши с нож новата си изгора" (Стандарт Уикенд, 29.02.1992); "Извращенията се вършат по тъмна доба" (Диалог, 20.03.1992); "Хомосексуалист е доубит с ножица в гърба" (Диалог, 10.04.1992); "Пълнолетен "обратен" приюти софийския разпределител" (Нощен Труд, 18.-19.05.1992); "Швестери счупиха телефона на двама полови атлети" (Нощен труд, 05.-06.06.1992). Последното посочено заглавие като че ли най-добре оголва корена на проблема - той е по-скоро родов, в граматическия смисъл на думата. В безцеремонната реалност на българския патриархат най-голямото престъпление е нарушаването на границите на родовите роли. За да оцелеят в публичното пространство, мъжете трябва яростно да бранят своята роля на представители на "силния" пол. Само на тях им приляга да бъдат "полови атлети", но не и на жените, които пък трябва да си останат затворени на територията на "слабия пол", ако искат да бъдат уважавани и желани. В така очертаната дихотомия "обратните", т.е. сексуално различните, трябва да бъдат изтикани към противоположния полюс - на слабостта, за да не компрометират хегемонията на "истинските" мъже. В конкретното заглавие това изтикване става отново посредством чуждица - "швестери" (от немската дума за "сестри").

Какво тогава остава като изход за гей читателите на българската преса? Те са колонизирани от доминиращата култура и неусетно усвояват ценностите й като свои собствени, нищо, че тези "ценности" ги унижават публично и ги превръщат в третокласни граждани на българската държава. Хората от сексуалните малцинства, които интернализират или просто не успяват да отхвърлят догмите на властващата хетеросексистка култура, най-често не осъзнават как бездействието и оставането им под прикритие утвърждава същите тези догми. Така гей българите пасивно вършат черната работа на собствените си насилници, поддържайки цикъла на хегемонията на "по-нормалния" вид, който създава потомство. Сякаш хомосексуалните не могат да създадат свои деца, ако бъдат освободени от полицейския надзор на съседите и на колегите си.

За да бъде съвършен парадоксът, законите в България не позволяват юридическо признаване на хомосексуалните връзки и осиновяването на деца от партньори в такива връзки. По този начин на гей гражданите се отказва шанса да бъдат "нормални", защото им се забранява отглеждането на деца. Т.е. те са упреквани, че не са нормални, и едновременно с това им се забранява "да станат" нормални.

Оттук нататък, след като репресираните са приели чуждата вяра, че заслужават хетеросексистко робство, хегемонията се поддържа от самосебе си. Мнозинството няма нужда да полага повече усилия в тази система, освен обичайното поддържане на хетеросексистката си идеология и на институционалните структури за прокарването й. В такова публично чистилище хомофобният език на медиите е най-ефективното оръжие за постоянен контрол и за безцеремонно погазване на човешкото достойнство на гей българите.

Тези последни изводи важат в най-голяма степен за последния засега период, който бих обособил в историята на представянето на хомосексуалността в българските медии - периода на нейните промискуитетни употреби през първото десетилетие на XXI век. За него бих обобщил, че медийната видимост на хората с "различна" сексуалност окончателно се утвърждава като множествен парадокс - нарастващата толерантност се случва на фона на буквално увреждащо стереотипизиране, отслабването на личната изолация става за сметка на личната политическата активност, задоволяването с асимилацията предотвратява истинската справедливост, а превръщането на радикалното в пазарна стока подкопава потенциала му да доведе до реални промени в затвора на семейната среда.

Представянето на една хомосексуална личност в печата си остава нож с две остриета - докато участието й в публичния диалог е историческа крачка напред за дезорганизираното гей малцинство, самото й появяване се заплаща моментално с цената на стигматизирането й като "ненормална". За щастие, вече знаем, че именно този модел на себеразкриване, наречен от англоезичните гей активисти "coming out" (излизане от прикритието на двойствения живот) е доказаният път към интеграцията. Просто не е възможно да се води медийна дискусия за проблемите на гей българите, без самите те да ги идентифицират и да се самоидентифицират като техни субекти, като потърпевши. В този смисъл медийните образи на хомосексуалността днес са критично значими за подрастващите, защото те черпят информация за своето "различие" от тях (поне в по-ранна и в по-уязвима възраст), а не от собственото си хетеросексуално (и най-често хомофобно) семейство. Почти всяко дете научава от семейния си опит и от медиите, че правилното решение е да презира хомосексуалността, а това обикновено се случва дълго преди момента, в който евентуално ще му се наложи да я признае за себе си. С това гей малцинствата се отличават от расовите и от етническите, а приличат на политическите малцинства - родителската подкрепа липсва, а самоидентификацията се случва сравнително по-късно и може да бъде прикрита при застрашаващи обстоятелства (което пък на свой ред води до обратния ефект непрекъснато да се отлага сериозния публичен дебат).

Появи се първото българско поколение гей тийнейджъри, което е в състояние да извлече значителни ползи от увеличената си видимост - поколение, в което младите могат да обсъждат проблемите си по-свободно пред приятели, както и могат да си търсят сексуални партньори и романтични връзки успоредно с хетеросексуалните си връстници. Обратната страна на тази свобода е увеличената опасност за сигурността им пред враждебните предразсъдъци на родителите им, пред агресивните им съученици, пред нападенията на скинове, бенесари и други подобни рецидивисти на улицата.

Затова е крайно време да си дадем сметка какво научават за себе си гей децата в България. Преди 1989 г. - буквално нищо, докато не чуят от родителите и от приятелите си думата "педераст", придружена от някакво битово-фолклорно обяснение за болни, извратени мъже, които може да те нападнат в градската тоалетна. След 1989 г. менюто им се разширява с малко позитивни и с още повече негативни алтернативи на тоталитарното "образование". Децата виждат "скандални разкрития" в пресата, при които обществеността възкликва колко е изненадана, че някакъв на пръв поглед "нормален" мъж може да е "обратен"! Виждат и стратегически подбрани от хомофобни продуценти карикатурни примери по телевизията, от които стигат до напълно логичното заключение, че не са "гей", "мека китка" или "педераст". Както и второстепенни герои в чуждоезични филми, които според сценария нямат сексуален живот. Двойните стандарти в образованието, наложени върху различните деца, са неоспорими. Можем само да се надяваме, че някои от тях все пак са успели да видят филмите "Планината Броукбек" или "Милк", където също се убиват "обратни", но поне и те са "от добрите". Или да се надяваме, че в интернет ще попаднат по-бързо на статията за хомосексуалността в Уикипедия, отколкото на вестникарските форуми, в които някакви непознати чичковци парадират с мераците си да пребиват "педали" като тях.

НИЕ научаваме гей децата да мразят себе си от ранна възраст и по този начин автоматично ги натикваме в състояние на прикритост, което изкривява всички аспекти от растежа им като личности. Изследвания, подкрепящи емпирически това твърдение, са налице в много западни държави, но не и в България, защото Националният статистически институт все още не е направил проучвания за каквото и да е нещо "гей". При едно запитване на младия активист Радослав Стоянов от София през 2008 г. се оказа, че в НСИ са се въздържали през годините, защото са уважавали правото на българските граждани да пазят в тайна "подобна" информация. Така кръгът се затваря - враждебната медийна среда принуждава хомосексуалните българи да се крият, поради което не можем дори да мечтаем за някаква достоверна статистическа информация, от която да се извадят правдиви заключения, както и най-сетне да се освидетелства нуждата от ефективна защита на гей правата. Бих перифразирал могъщия диктатор Сталин - щом няма видими гей българи, тогава няма и видими гей проблеми. В края на 2009 г. новоизбраното правителство на Бойко Борисов дори взе решение да съкрати състава на Комисията за защита от дискриминация до едва петима членове, след което самият премиер почерпи медиите с многобройни популистки изказвания против сексуалните малцинства. Най-емблематичното сред тях? "Гордея се, че не съм гей."

Но той пропусна да добави необходимото пояснение, че отговорността за този презиран социален феномен принадлежи единствено на родителите, защото ТЕ създават хомосексуални деца.

Оттук идва и истински скандалният въпрос: Колко още подрастващи трябва да пожертваме, докато свикнем с дискомфорта да се отнасяме позитивно към хомосексуалните хора в медиите, и докато благоволим да положим усилието да се въздържаме от враждебен език? И се изкушавам да дам един пример за положителното влияние на медиите в страна като САЩ, в която статистическите институти не се страхуват от думата "гей". През 1996 г. едно момче на име Джейми Набожни е успяло да осъди своята гимназия в щата Уисконсин за това, че не е предотвратила редовно извършваното над него насилие. С помощта на медиите случаят се е превърнал във влиятелно събитие в историята на американското гей движение. Престъпленията срещу Набожни са били много, затова ще се огранича с две от тях. След като е разбрал за хомосексуалността на Джейми, един негов съученик в седми клас го е хвърлил на пода в класната стая и е симулирал изнасилването му пред подвикващата тълпа от останалите ученици. В друг случай, друг съученик го е забил с юмрук в един писоар, след което трети е уринирал върху него...

За успокоение на българската обществена съвест се оказва, че дори и в Америка понякога трябва първо да се изпикаят върху теб, преди да решат да обърнат внимание на молбата ти за "специални" права. Директорът на въпросната гимназия е отпратил родителите на Джейми с обяснението, че малките момченца са си "такива по природа".

Изобщо може да се заключи, че медийната видимост като автоматичен процес на себеразкритие донася за всяка личност едновременно отложени ползи и моментални вреди (каквито са загубите на семейства, близки, наследства, работни места, социални статуси, физическа сигурност, контрол върху елементарни аспекти от ежедневния живот). Не трябва да се забравя също, че личното състояние на изолираност и невидимост може да се окаже непреодолимо дори при наличието на отчетливи и положителни публични фигури. Появата на актьора Мариус Куркински като открит гей мъж в началото на 90-те беше първото по-влиятелно събитие в българската преса, което насърчи много хомосексуални българи да живеят по-свободен живот, но в същото време и втвърди стените на прикритостта за други, които не се идентифицираха с неутилитарната мъжественост на звездата. Този сценарий се повтори в още по-голям мащаб при появата на поп-фолк изпълнителя Азис. Тук се изкушавам да добавя едно свое лично наблюдение - развоят на кариерата на Азис в края на 2009 г. е поредното доказателство за силата на българската хомофобия, която успя да го опитоми, и да го облече в "нормални" мъжки дрехи за втория сезон на телевизионното му шоу, докато в Америка РуПол все още е релевантна знаменитост, проправяща мостове между различните и взаимно уважаващи се субкултури.

Накрая бих искал да напомня, че състоянието на комерсиалните медии днес показва, че хората, които ги управляват, са изцяло зависими от спонсорите си. Затова решенията им се придържат към безопасното и предвидимото, което може да се понрави на най-многобройна публика, без да отблъсне потенциални потребители на стоките на спонсорите. Това неизбежно включва и по-младите, които, между другото, трябва да бъдат "опазени" от влиянието на "извратените" хомосексуални.

Начинът, по който последните са представяни в печатната преса, отразява двойните стандарти в ценностите и в интересите на нейните главни редактори. И това почти винаги са хетеросексуални семейни мъже на средна възраст, които просто нямат свободно време (или воля) да разследват проблема задълбочено, за да променят отношението си към по-добро, да се освободят от предразсъдъците си и да прекратят унизителния журналистически подход към такава сложна и болезнена тема. В България, изглежда, сериозно се подценява влиянието на всички медии в оформянето на обществените представи за човешката сексуалност. Редица американски изследвания показват, че хората, които редовно следят пресата, са по-склонни да проектират нейните версии за реалността върху собствените си представи. В такава ситуация печелившите ръководни лица имат интерес да запазят статуквото - хомофобията на мнозинството им носи пари. Ако това статукво бъде разклатено и гей индивидите не са представени като неприемливи (вечно скандалният Азис, просещите "специални" права гей активисти), тогава читателите на изданието като потенциални клиенти на спонсорите му ще бъдат отблъснати. Кръгът отново се затваря и медиите безцеремонно прегазват достойнството на малцинствата по пътя си към необходимите печалби. Езикът трябва да бъде негативен и унизителен, за да утвърди хомофобните представи на по-добре заплащащото мнозинство. Клишето, че истината има парична цена, важи с многократна сила за хомосексуалните граждани на България.

Парадоксът на това статукво идва и от факта, че политиката на премълчаването минава за центристки избор на уважавани медии (като вестник "Сега" и "Канал 1" на БНТ например), за златна среда между екстремизма на фашизоидната групировка на Боян Расате и "излишните" оплаквания на гей активистите. По този начин публичното внимание е излъгано и приспано с големия наратив за златната среда, докато гей българите продължават да се страхуват от публично разкритие или от най-обикновения жест да хванеш за ръка партньора си на улицата. Българската "нормалност" се оказва далеч от идеала за равенство пред закона между хетеросексуални и хомосексуални граждани, докато медиите продължават да тиражират изказвания на невежи господа (в моите очи направо престъпни) против "парадирането" и "показната" "ненормалност". Сякаш ежедневното обсъждане на собствените им деца не е коронният номер в спектакъла на хетеросексуалното парадиране.

Как тогава да се търси справедливост за сексуалните малцинства, когато мнозинството се опитва всячески да ги изрита обратно в прикритията им с враждебната си публична реч? С описанията на своите гротескни светове пресата влияе върху точно тези хетеросексуални хора, които не могат да разчитат на свои собствени познания, и имат време само за клишетата, които им се пробутват. Така почтени данъкоплатци и уважавани личности са превърнати в "педеруги", "сексуално зависими" и "извратени". И единственият им избор остава да си заровят главите в пясъка и да се преструват, че не са "такива", докато анонимните им задници понасят камшика на политическата некоректност.

Средностатистическата невидимост на гей българите ги прави особено уязвими пред властта на медийните стереотипи. Способността на повечето от тях да прикрият своето различие е колкото спасяващо оръжие за самоотбрана, толкова и изолираща стена, която предотвратява пълноценната им публична интеграция. Като изключим малкото доброволно разкрили се личности като Мариус Куркински, Камен Воденичаров и Дим Дуков, видими остават само онези, чиято различност просто не може да мине незабелязана. Оттук нататък правилата на медийната игра нанасят двоен удар: първо - представят ни чрез най-карикатурните ни примери (неспособните да се скрият), за да потвърдят масовата представа за "ненормалност"; и второ - продължават да премълчават съществуването на тези от нас, които могат да се окажат "по-нормални" и от повечето хетеросексуални българи. Истинска рядкост е да обърнат внимание на един хомосексуален човек, без да центрират ракурса си върху някакво негово различие, някакъв куриоз, с който да го запратят на границата на обществено допустимото. В новините за престъпниците на закона никога не е нужно да се споменава сексуалната им ориентация, освен ако е "обратна". Така стереотипите се утвърждават като най-силното оръжие, с което се охранява територията на моралния ред от претенциите на различните. А представянето им като "нормални" е неприемливо, защото застрашава да разруши мита за хетеросексуалността като условие за нормалност.

В крайна сметка парадоксът на медийното присъствие за различните е сходен с по-универсалния парадокс на човешката видимост въобще. Затова и българската публика би трябвало да е запозната вече с начините, по които може да отсее тези автоматични контрасти и клишета, които могат да бъдат градивни, от останалите, които вредят както на хомосексуалните българи, така и на здравословното функциониране на цялото ни гражданско общество. Проблемът обаче опира и до мързела, и до личната безотговорност на най-прогресивните личности - интелектуалците, които имат шанс да окажат положително влияние, но вместо това продължават да употребяват безопасните за кариерата си популистки пейоративи като "педеруги", "обратни", "ненормални", дори "болни" (с което пък издават и отношението си към друга дискриминирана група - хората с физически увреждания). Все още има медийни герои, които се тупат в гърдите колко са "толерантни", но държат да си запазят правото да употребяват унизителни думи публично. В едно интервю за Нова телевизия от април 2009 г. българският журналист Сашо Диков специално отдели време да обясни колко са интелигентни "педерасите" и как той ги е впечатлявал с външния си вид на по-млади години. Безотговорността в употребата на езика е дискретният чар на мъжката привилегированост. Що се отнася до българските жени - далеч не всички се идентифицират с другостта на хомосексуалните. Ще си позволя да илюстрирам мисълта си с един красноречив цитат от книгата "Мнения и съмнения" (изд. "Литературен вестник") на българския литературовед Никола Георгиев, който цитат се отнася до теоретичния феминизъм, но, според мен, важи много повече за общата картина на българското публично пространство:

"Симетрията на двойката мъж-жена и център-периферия се нарушава или поне се усложнява от безспорно доказаното наличие на така наречения от някои трети пол, лесбийките и педерастите. Те, и особено лесбийките, отвориха доста много теоретически затруднения и практически ядове на феминизма. Ако е да се определи мястото им в конфигурацията център-периферия, ясно е къде е то: там, в периферията, при унижените и изолираните. Хубаво, но след като в конфигурацията мъж-жена жената също е поставена в периферията, трябва ли тя да дели обща черга с лесбийките и педерастите? Трудна работа. Посочени бяха няколко изхода от това щекотливо съжителство, но не ми е известно някой от тях да се е наложил като представителен. Към третия пол феминизмът се отнася с интерес и съчувствие, но не чак толкова силно, както към народите от третия свят." (Георгиев 1999).

На пресконференция в София преди гей парада от 28 юни 2009 г. (репортажи бяха излъчени по повечето телевизионни канали) адвокатката от Български Хелзинкски комитет Маргарита Илиева парира един въпрос на журналистка, която я запита защо се оплакват организаторите, след като медиите са обърнали внимание на парада им. Маргарита Илиева й отговори, че спорадичното внимание далеч не е достатъчно, и че тепърва предстои българските медии да покажат професионализъм и да прекратят враждебния си език към гей гражданите на Република България.

Еволюцията на образите на хомосексуалността в медиите е важен урок за всички българи, защото илюстрира емоционално осакатения манталитет на обществото ни като цяло. Каква ирония - заради този манталитет Западна Европа пък гледа на нас самите като на различни или, казано по нашенски, "обратни".

ЛИТЕРАТУРА

БГО Джемини 2003: БГО Джемини. Прес Мониторинг 2003. // Web arhive: bgogemini.org, 31.10.2003 <http://web.archive.org/web/20050502071923/http://www.bgogemini.org/bg/page.php?id=30> (02.04.2017).

Бостанджиев 2004: Бостанджиев, Тодор. Всички обвиняеми бяха вкарани в затвора. // 24 часа, 16.02.2004.

Българският 1991: Българският Гулаг. София: Демокрация, 1991.

Георгиев 1999: Георгиев, Никола. Мнения и съмнения. София: Литературен вестник, 1999.

Груев 2006: Груев, Михаил. Комунизъм и хомосексуализъм в България (1944-1989 г.). // Анамнеза, бр. 1, 2006 <http://anamnesis.info/broi1/scenes.htm> (02.04.2017).

Дечев 2009: Дечев, Стефан. "Нежности много непонятни...". Национална идентичност и (хомо)сексуалност в България през 80-те и 90-те години на XIX век. // Анамнеза, бр. 10, 2009.

Добрева 2009: Добрева, Елка. Толерантност, нетолерантност и нулева толерантност в съвременния български печат. Фабер, 2009.

Ковачев 2004: Ковачев, Петко. Съдят 26 души в гей дело през 1964 г. // 24 часа, 16.02.2004.

Наказателен закон 1951: Наказателен закон. София: Наука и изкуство, 1951.

Наказателен кодекс 1969: Наказателен кодекс. София: Наука и изкуство, 1969.

Петрофф 2009: Петрофф, Ицо. Тайните на гей елита. София: Интермедиа ООД, 2009.

Попова 2009: Попова, Гергана. Забраненият език - от дискурсивното обезличаване до фактическата асимилация на хомосексуалните в България в периода 1945-1989 г. // Nota Bene, бр. 2, 2009 <http://notabene-bg.org/read.php?id=13> (02.04.2017).

Allen 2006: Allen, Robert. The Classical Origins of Modern Homophobia. McFarland & Company, Inc., Publishers, 2006.

Brustman 1999: Brustman, Mark. Thesis: Eunuchs are Gay Men. // Born Eunuchs, 1999 <http://www.well.com/user/aquarius/thesis.htm> (02.04.2017).

Gross 2001: Gross, Larry. Up From Invisibility: Lesbians, Gay Men, and the Media in America. New York: Columbia University Press, 2001.

Kantor 1998: Kantor, Martin. Homophobia: Description, Development, and Dynamics of Gay Bashing. Westport: Praeger Publishers, 1998.

Media 2007: Media Queered: Visibility and Its Discontents. Edit. by Kevin G. Barnhurst. New York: Peter Lang Publishing, Inc., 2007.

Norton 1998: Norton, Rictor. The Myth of the Modern Homosexual: Queer History and the Search for Cultural Unity. New York: Cassell, 1998.

Said 1979: Said, Edward. Orientalism. New York: Vintage Books, 1979.

© Николай Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2017, № 4 (209)

Други публикации:
Либерален преглед, 30.11.2009.