ЗА СВОБОДАТА И БЯГСТВОТО ОТ НЕЯ

Марта Радева

web

Знам, ще си кажете: тя е учителка, вероятно закостеняла, необичаща промените, затова надига глас срещу толкова човешкото, модерно предложение на министър Даниел Вълчев. Защо да няма повече взаимно разбиране, повече толерантност в класната стая? Наистина, не е ли много по-разумно човек да говори и пише тогава, когато е в кондиция, защо децата да правят изключение?

Всеки ще се съгласи с това, ако се опита да си припомни преживяното в ученическите години. Сигурно не съм единствената, която (макар в момента да съм учителка) все още има кошмарни сънища с изненадващо изпитване по предмет, по който дълго време не съм учила; как сега ще “лъснат” пред всички немарливостта и невежеството ми...

Да имаш свободата да учиш или да не учиш; да говориш или да мълчиш; сам да вземаш решения за собствения си живот... Кой ще отрече, че това е неоспоримо право на всеки човек. Децата ни обикновено го осъзнават в тийнейджърската възраст и тогава започват проблемите - с родителите, с учителите, с приятелския кръг, със самия себе си... И това далеч не е явление, характерно само за нашата страна и за нашата съвременност. Но обществото на вече порасналите и (уж) помъдрели хора винаги си е давало сметка за някои от деликатните подробности при осъществяването на това изконно човешко право. Например, че всеки трябва да узрее за свободата си, че трябва да я изстрада, за да се научи да не я отнема на другите.

А как постъпи нашето общество преди петнайсетина години? Замени вече закостенелите, анахронични норми на общуване между подрастващите и възрастните не с разумни правила, а с липсата на каквито и да било правила. Няма да говоря за т.нар. слободия, за анархията, защото тонове хартия се е похабила за това. Но когато се случи поредната трагедия с малолетни, за пореден път се сещаме, че в далеч по-напреднали общества на непълнолетните не е позволено нито да посещават съмнителни заведения, нито да са извън домовете си в малките часове... А в нашия град високопоставени родители създадоха проблеми на гимназиални учителки, задето не били съгласни да празнуват заедно с класовете си Коледа до един часа през нощта!

Дълбоко в себе си децата ни знаят какво е редно и какво не. И тревогата от онова, което безотговорно им позволяваме, обикновено “изплува”, когато се случи нещо лошо с техни връстници. Тогава започва тяхното “бягство от свободата” (по популярното заглавие на книгата на Ерих Фром) и в анкетите по медиите се появявят и тийнейджърски гласове срещу “слободията”.

Подобна е ситуацията и с изпитването в час. Стресов момент, наистина. Уверявам ви, че той е такъв и за учителите. Но дали това не е здравословният стрес, без който децата ни биха напуснали училището съвсем неподготвени за неизчерпаемите стресиращи фактори в т.нар. реален живот? И дали въвеждането на психологическата мотивация - изпитват те само когато имаш съответната нагласа, няма да задълбочи един от основните проблеми в съвременното българско училище - девалвацията на оценката. Свободата на изява е нещо чудесно, щом не ограничава чуждата свобода. Ако наистина изпитването се сведе само до личното желание на ученика (защото всъщност ние, повечето учители, всеки час най-напред се обръщаме към желаещите да се изявят), ще се лишим от един метод да се възпита подрастващата личност в чувство за отговорност. Много скоро децата, които никога “не са в кондиция” - не само да бъдат изпитвани, но и да учат, ще започнат да ограничават правата на съучениците си. За малчуганите, чиито семейства не са успели да им покажат, че познанието е ценност, няма да има какво да се прави в часа, щом не могат да ги изпитват...

Да, предложението за толерантност би било чудесно да се реализира за отговорните, съвестните деца. Но и те биха побягнали от подобна свобода, ако част от съучениците им пречат в нормалното общуване с учителя - гаранция, че информацията (която по принцип може и отдругаде да бъде получена) ще се систематизира и “хуманизира” в тяхното съзнание. Това е толкова често явление в т.нар. масово училище, деца да се оплакват, че шумът в класната стая им пречи да разбират и усвояват уроците. Струва ми се, че тази тенденция би се засилила, ако необмислено, преди да се въведе външното изпитване, се ограничат правата на учителите - да проверяват какво са научили учениците им. И отново самите деца ще поискат да избягат от свободата си...

Стресът в училище наистина трябва да се ограничи, той е наболял проблем, който трови взаимоотношенията между учителите, учениците и родителите им. Но това може да стане, от една страна, чрез по-ясни и принципни правила. От друга, противно на онова, което твърдят чиновниците, чрез свеждането на броя на децата в една паралелка до 20 и в по голяма степен да се диференцират учениците според интересите и равнището си на развитие. Стресирани и изнервени от много извънучилищни фактори, тийнейджърите допълнително натоварват и себе си, и учителите си с отрицателни емоции, ако нямат възможност да получат индивидуални послания. Те трябва да усетят, че учителят говори на всеки, а не на всички - неща, които лично тях не ги засягат. Всеки се чувства специален, когато разбере, че онова, което му казваш, което правиш, е точно за него. Е, разбира се, трябва да уважаваш личността, с която общуваш... Знам, че невинаги ние, учителите, предизвикваме подобно отношение. Затова промените в българското училище са необходими. Но какви ще бъдат те и няма ли да доведат до задълбочаване на неговата криза?

© Марта Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.02.2006, № 2 (75)