СТАЯ НА ЧАС, ИЛИ ЧЕКМЕДЖЕ ЗА СЕНКИ

Мими Михайлова

web

Денят й бе разграфен до минута. Мария остави седемгодишната си дъщеря Айя в лятната школа по изкуствата и препусна с опела си към офиса на фондацията, която ръководеше. Днес беше последният срок за получаване на meme¹ "Wings from waves". Обяви този конкурс, за да провокира и ангажира вниманието на хората с проблема за домашното насилие. Не можеше да се примири с безразличието, с което близки и съседи бяха просто свидетели на натрупването на семейните трагедии. Преди години най-добрата й приятелка изгуби майка си след нанесен побой. Сега убийството на жена и деца от ревнив съпруг я разтърси. Емоциите й преливаха. Обземаше я и гняв, и безсилие. Не спираше да мисли какво можеше да направи, за да помогне на жертвите да надмогнат страха си, да спасят живота, достойнството, себе си...

Мислите й не спираха да прилепват - проблемът като предизвикателство, като напускане на зоната на комфорт, кризата като възможност за промяна, болестта като път... вълната като устремно движение и полет... Меми и теми! Човекът и сенките! Толкова искаме да сме уникални и толкова сме еднакви, клонинги, по образ и подобие...

Получените до сега конкурсни работи не носеха търсеното от нея послание, въздействието им се губеше. Мария искаше овластяването на жените... Дали това беше зов на ген, или вик на личността бе по-скоро мимолетен въпрос, който младата жена изтласка в списъка за по-късни отговори.

Движеше се по плана си за деня, както и погледът й следваше стрелките на стенния часовник. Забеляза, че Lantana camara - храстът, който стоеше до стъклената стена на офиса й и я прикриваше от погледите на другите, беше за поливане. Но това можеше да се отложи до края на деня. Точно в 11.45 часа напусна кабинета си, като раздвижи с рамо листата на храста. Спря за миг. Усети познатия аромат на ванилия след себе си, сега не толкова силен заради жаждата на растението, и излезе.

Влезе в хотела в 12.15 часа. Бе успяла да се преоблече с дънки, тениска и кецове, за да стане незабележима. Бързаше към стаята с нетърпеливото предчувствие за наслада от срещата с него и с ясното усещане за гузна съвест - капката катран в меда. Беше оставила у дома всичко в ред: поддържаше доверието и авторитета на съпруга си, грижеше се безукорно за дъщеря си, гледаше си къщата, правеше кариера... Обидно й беше да се чувства приемана като удобство и даденост. Имаше право да бъде и щастлива. Повтаряше си го, за да си прости, за да заобича самата себе си... А и вълна на срам я заливаше, когато си представеше, че след прибоя, отвъд живота, някъде там, горе, всичко ставащо тук, долу, е отпечатано и съпругът й ще узнае...

Срещата бе по-кратка от предвиденото. Мъжът получи есемес и каза, че трябва да тръгва, въпреки че не му се искало.

Чакаше го да излезе от банята. Не смееше да се докосне до мебелите. Неприемането на забранената любов и лицемерието на обществото, което се правеше, че не забелязва потребността от тази любов, но печелеше пари от нея, бяха сложили печат върху стаята. Имаше само една кърпа, изтъняла от употреба, нямаше чаши за вода... Все пак климатикът работеше... Изпълваше я силно чувство на погнуса. Месеци наред беше искала да отидат на хотел и два часа, необезпокоявани, да се отдадат на себе си.

Мария беше като палимпсест². Имаше зад гърба си много мъже и всички обичаше повече от себе си. С много болка изтриваше написаното от поредната любов върху тялото и душата й. Но от всяко чувство и емоция оставаха да прозират знаци. Научи се да не се раздава докрай, да оставя част само за себе си, за да има мая, с която да може отново да се омеси и да оцелее, когато я напуснат. А те рано или късно си тръгваха. И сега четеше този текст ред по ред, вълна след вълна...

"Устройваше я това положение" - убеждаваше се сама. Шепотът му се беше врязал в мислите й: "На никого не вредим, не искаме да разваляме семействата си и да нараняваме децата и половинките си. Нужно ни е още нещо, ти и аз. Имаме право да бъдем щастливи".

Той се къпеше под душа, тя чуваше падането на водата и усещаше как всичко се изтича в нея. Когато през деня беше с него, с прибирането си у дома четеше усърдно молитви. Тялото й познаваше този ритъм на сласт и грях, на любов и изкупление. Изправена пред иконата със запаленото кандило, не можеше да спре надигането на пръсти и пети. Клатенето се усилваше с шепота на изпръхналите й устни, докато не паднеше на колене, потънала в сълзи на покаяние и смирение - вярваше, че е грешна, и знаеше, че не може да устои на изкушението. "Ora et labora" (моли се и работи). Повтаряше тази мисъл, за да дисциплинира емоциите, които надигаха високи вълни в душата й. Трябваше й дъно, имаше нужда от покой.

Молитвите й бяха поредният опит да контролира ситуацията. Беше страшно изплашена, когато мъжът й разбра за Другия. Той беше специалният, той я създаде като жена. Походката й стана друга, излъчването й - различно. Събираше похотливи погледи, хубави преживявания, цъфтеше, вървеше и усещаше с кожата си как въздейства на мъжете. Но Той я предаде... Три години боледува. Беше като счупена кристална чаша. Да, банално, но и вярно. С много мъка се съвзе, събра се с метлата, но оцеля.

Сега Го видя като Репликатора. Той беше и оригиналът, и отражението... Любовникът. Всяко копие беше в различна степен подобие и все нещо не му достигаше.

Мария съзнаваше, че гледа в очите на живота от висотата на своя ръст. Казваше си, че тази връзка я устройва... Но непрекъснато си представяше как тя би била негова съпруга, а той се грижи за нейната дъщеря като за свое дете... Пред него потвърждаваше, че мимолетните срещи са й достатъчни, ала й се искаше постоянно да са заедно... Не заради секса, а за присъствието и думите му беше жадна. Той умееше да разпалва мечтите и желанията й... Работеше, обичаше и дишаше в очакване на неговите обаждания, но накрая тя го търсеше, защото той все нямаше време... Винаги намираше оправдания за постъпките му, които я нараняваха... Не можеше, а и не искаше да го променя.

Доближи се до прозореца. Паркингът беше пълен, както и стаите за час. Всеки си имаше своето оправдание, за да се скрие тук. Огледа се. Не й стана по-добре. Чувстваше се евтина. Видя неговата кола да излиза от паркинга. Ослуша се. Не, не можеше да е едновременно и под душа, и навън. Потопена в имагинерното време, Мария помнеше бъдещето. Думите му "Добре ни е така" бяха като камък във водата на мига. Емоциите й раздипляха вълните на времето...

Любовният триъгълник напластяваше в нея образите на предателя, предадения и инструмента. 3 в 1 - като рекламно послание банално, но и търсено. Тя, той и другите... Цялото повторение я караше да отключва съпротиви... дъщеря й и тя ли ще е като нея... Звукът на телефона я накара да прегледа съобщението - бе получила нов meme за "Wings from waves". Беше като аламбик³, в който се нажежаваха жаждата и гордостта, копнежът и недостижимото... Огънят на чувствата я оголваше до същност... Мисълта й трескаво набираше енергия: "Проблемите пораждат вълни, гняв, действия, трансформации... и гребенът на тези вълни от определен ъгъл се превръщат в криле". Премина полъх от сянка с аромат на ванилия... Водата в банята продължаваше да тече и само затварянето на вратата за миг прекъсна шума от душа.

БЕЛЕЖКИ

1. Мем (meme) е идея, поведение или стил, който се разпространява от човек на човек в рамките на една култура - често с цел предаване на определен феномен, тема или значение, представени от мемото (б.р., Г.Ч.). [обратно]

2. Палимпсест - ръкопис, който е написан върху друг изтрит текст (б.а., М.М.). [обратно]

3. Аламбик - меден съд, предназначен за дестилация на алкохол (б.р., Г.Ч.). [обратно]

© Мими Михайлова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.10.2017, № 10 (215)