Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ДОСТОЙНО ЕСТ"

Мими Михайлова

web

Караше колата властно, с удоволствие, както винаги. Слънцето надничаше в очите му. Питаше се дали ще намери място за паркиране в центъра на града. Това го разсейваше от другите му мисли. Слънчеви зайчета играеха с досада по клепачите му. И пак ли - за Бога - тези лъчи го връзваха за онова пътуване към Конкурента.

Чакаше на пристанището в Урануполи кораба за Света гора. Кой да повярва, че така бързо и лесно ще получи разрешителното за Атон. Тръгна на шега и смяташе, че съдбата ще го спре. При всяка крачка по пътя си казваше, че е дотук и чакаше знак... Но всичко се подреждаше чудесно и го тласкаше към празника, на който беше поканен.

Хората се насъбираха: някои се трупаха на пристана, други изчакваха времето на кафе и закуска. Корабът бе по-голям от очакванията му... И името му "Достойно ест" не че беше необичайно за мястото, но все пак събуди в него насмешка. Чувстваше се чужд сред групата от монаси и поклонници. Подразни го и слабият, жилав грък. Заговори го свойски, а като разбра, че целта им е един и същи манастир - и покровителствено. Знаеше какви документи трябва да покаже, преди да прекрачи мостика, но гъркът пак се намеси: "Дай си диамонитириона". Подаде мълчаливо разрешителното и паспорта си, без да обръща внимание на натрапника.

Пролетното слънце напичаше. Седеше на палубата под сенника и с премрежени очи се питаше какво прави тук. Гъркът се представи: "Хараламбос, родом съм от Калиани, но живея в Солун. Благословен съм да дойда за седми път на поклонение". Отговори му с нежелание. Беше помолен да присъства на подстригването на Конкурента, като брат. Когато получи поканата, не можа да повярва и се смя истерично. Беше бесен, че Константин го изостави и напусна играта по средата. Недостойно беше. Цялата информация трябваше да е на дъската, без намеса на случайността... Самотата го смаза, не беше същият без играч срещу себе си... Но запази самообладание. И прие... Трябваше да разбере какво е намислил Константин, каква игра е започнал... Искаше му се по-скоро да стъпи на пристанището в Дафни, но и това нямаше да го спаси от чуждото присъствие.

Избра Го. След шаха. Беше проучил схемите, комбинациите и вече играеше с отегчение. Някакво безлично момиче, което се бореше за неговото внимание, в безсилието си му беше казало, че той е само една пешка, а единственият играч е Бог. Тази мисъл събуди у него нервни тръпки, за кратко. Стана безразличен към шаха. Заживя с Го. Опияняваше го играта на стратегията, на доминирането. Да бъде мрежов архитект беше негова цел, но се оказа недостатъчна. Дебнеше, търпеливо чакаше, проучваше другите, правеше обходи, притискаше и ги унищожаваше. Умееше да превръща конкурентите си в жертви. Територията беше негова.

Имаше власт над животи, съдби и човешки желания. Стигна до съвършенство в упражняването на контрол. Не забравяше целта си, шепнеше "Искам...", докато танцуваше с табутата, и с целувка вкарваше отровата на вината. Говореше за идеали, последователно и подкрепящо, и държеше в мрежата на служенето всички, защото никой не вярваше в личното си достойнство, не знаеше какво да прави със себе си и със свободата си. Създаде им нуждата от лидер и доминираше над тях, а те го обожаваха.

Откритията в мрежата и изобретенията просто допълваха старото, вече не бяха за него предизвикателство. Искаше душата, експериментираше със сенките на човешката психика, която си оставаше непокътната, несъвършена и коварна. Презираше хората без воля и онези с отпуснати тела. Духът и плътта трябваше да са силни, за да водят битките на Аз-а и да спасят човека като Път, Светлина и Живот. Бог не може да обича слабите.

Само Конкурента беше равностоен противник. Играеха Го. Всеки се превръщаше в собствената си програма: той беше Wily Pope, а Константин - Mad Stone. И двамата преследваха победата над човешкото участие, над чуждата програма, на всяка цена. Проектираше играта си агресивно, tesuji1.

Граченето и прелитането на гларусите, които вземаха храна направо от ръцете на пътниците, го дразнеше. Гъркът не спираше да му говори. На всеки пристан, на който слизаха поклонници, го потупваше по гърба и отбелязваше мястото - Хилендарския манастир, Зографската обител, Костамонит, Дохиар... Пред очите му се изпречваха ту белите крила на птиците, ту черните дрехи на монасите и се размесваха от вълните като пулове върху палубата. Липсата на контрол притисна стомаха му. Повдигаше му се.

Стратегиите, детерминирането, изтънчеността привличаха и двамата. Константин имаше отличен киай2. Защо се отказа? Калоян гледаше тогава дъската и знаеше кой е правилният ход. Просто знаеше. Преди се впечатляваше от "фактора на разклонение" - при шаха 35, а при Го 250. При шаха средната продължителност на една игра е 40 хода, а при Го - 200. Програмирането започваше с отброяване на 123, като мантра. Не знаеше защо, но си повтаряше тези цифри. Чувстваше се сигурен. Подреждаше в себе си света. Мисълта му се приучи да обхваща и анализира всичко, предвиждаше точно... Но не включваше хода на Конкурента. Защо избра... и то манастир?! Не спираше да се пита... Бог не играе на зарове.

Константин беше черноризецът, негова беше първата стъпка. Разполагаше априори с един ход повече според координатната мрежа от 19 линии по 19. За Конкурента имаше 361 възможности, а за него - Белия - 360. Опита се да мисли за тези 129 960 хода, но спираше още на началните позиции. Конкурента беше неговата dial-up връзка. За да прескочи блокадата стартираше отново със 123. Дървото на възможните позиции го караше да окастря разклоненията, да идентифицира ефективните ходове, да разиграва нужния сценарий... Търсеше нулев ход.

Чу думите на Хараламбос едва когато гъркът го потупа по рамото: "Ксенофонт. Старецът, за когото ти разправях, винаги държал Кормчая книга до себе си. Свят на Живия закон!". Гласът на спътника му отново потъна в шума от различна реч. Манастирските сгради на фона на зелените планински възвишения се белееха като отдавна изглозгани кости.

Не след дълго корабът спря. Гъркът се изправи и се прекръсти: "Благодаря на Бога, че отново ме доведе тук!" Пътниците забързаха към автобуса за Карея. Калоян беше част от потока. Хараламбос му беше запазил място, пък и нямаше къде другаде да седне. Разтворил ръце и усмивка, гъркът го повика. Рамената им плътно се опираха. Старата машина се изкачваше по калдъръмения път, който бе заменен след време от чакъл, а после следваше коловозите на изровената посока. Усмивката не слизаше от очите на Хараламбос. Говореше все по-малко: "Дивен свят, небесна хубост!" Спътникът му мълчаливо отвръщаше: "Диво място, прах и жега." Завоите нямаха край. На Калоян пак започна да му се повдига. Чувстваше се добре само когато той шофираше.

Още щом спря автобусът, гъркът го поведе по камениста уличка към съборния храм "Протат". Пътьом му разказваше за чудотворната Богородична икона "Достойно ест". От преклонение гласът на Харалмбос звучеше на пресекулки, думите му бяха въздишки на умилената му душа. Прекръстиха се и влязоха в бялата сграда. Докато стояха изправени пред иконата, молитвата на гърка раздвижваше пламъка на свещите в ръцете им.

Слизаха по високите стъпала на храма, когато Хараламбос спря Калоян и постави ръка на сърцето му. Мъжът се отдръпна, но това не смути поклонника, пак го докосна: "Чувстваш ли се "на прашинката прашинка"? Калоян се почувства по-скоро празен, усети досада от припомнянето на нещо познато и от жегата.

Продължиха към Кутлумуш. Манастирът ги очакваше с дълбоките си сенки. Почерпиха ги с анасонова ракия, кафе и локум. Калоян не пиеше ракия и не харесваше локума, но сега странно му се усладиха... Погледът му бе прикован от високия блед мъж в черно расо. Константин го прегърна. Тялото, очите, устните му казваха "Благодаря!". Гостът се чувстваше неловко, не знаеше как да реагира. И очакваше да открие в тези движения правилата на новата игра!?

Настаниха го в една килия. Нямаше ток, почти липсваше обзавеждане. Седна на леглото. Все още не можеше да осмисли ставащото и да си обясни какво прави той в Атон. Преди да остави Калоян да си почине от пътя, отшелникът прошепна: "Благодаря на Бога, че те доведе тук! Благодаря ти!". Какво значеше всичко това?!

Калоян беше поканен на вечерната служба. Закъсня. Гласовете на монасите държаха светлините на кандилата горе, пред погледа му. Пламъчетата очертаваха в мрака червени, жълти, зелени и сини орбити. Беше седнал на един от троновете до игумена, като гост. Всяка музика, различна от тази, която харесваше, го дразнеше. Но сега беше пленен от хармонията. Чувстваше се лек, можеше да полети. "Зомбирах се" - побърза да се отърси.

Излязоха навън. Калоян отиде на терасата. Небето беше ясно и звездите се виждаха така, че всичките можеше да ги преброи. Игуменът, възстар и болнав на вид, гледаше госта: "Доксата е хубаво място за общение - по-добре виждаш и долу, и горе". Калоян застана нащрек: "Какъв смисъл на живота си може да намери човек тук, отче?" Старецът, благо усмихнат, му подаде кубче локум: "Виждал си как блести захвърлена консервна кутия на слънце. Това е човекът в света навън - празна консервна кутия. А хората отдалече я мислят за нещо по-особено". Този отговор беше недостатъчен за Калоян и попита друго стареца, но игуменът пак му подаде локум. Гостът преброи 15 парчета локум, без да получи повече отговори. Почувства се разочарован от стареца и празен отвътре.

Игуменът покани с една ръка Калоян към храма, а с другата го удари по гърба. В този момент всичко се промени: въздухът се насити с благоухание, звездите грееха по-ярко, чу земята да диша. Обхвана го сякаш неведома сила. Изплаши се от себе си.

Калоян отново седеше на трона до игумена в храма. Нямаше спасение от Хараламбос, гласът му прозвуча до лявото му рамо: "Монашеското пострижение е духовно събитие за твоя брат". Думата "брат" звучеше ръбато като кубче лед, което трудно можеше да обърне в устата си.

Игуменът стана и оглави произнасянето на Преждеосвещена света литургия. Наближаваше три сутринта. Гласовете на монасите бяха ясни, чисти, ангелски. Старецът с благоговение и спокойствие извършваше ритуала. Накрая отряза от косите на отреклия се от света Константин и с това приключи венчаването на монаха с небето. Младият мъж остана тих и смирен. Калоян трепна.

Молитвеното шествие се отправи към архондарика. В гостната на манастира имаше скромна почерпка в чест на новопосветения. Гъркът шепнеше в ухото на Калоян: "И най-закоравелият човек, докосне ли се до Света гора и нейните чудеса, променя живота си". Към тях се присъедини Иларион - някога Константин. Говореше малко, присъстваше повече с погледа си. Калоян искаше да го попита за много неща. Нима това беше Конкурента. До преди няколко месеца, когато получи поканата, за него Константин беше познатата страст, ярост и амбиция... Но сега нямаше и следа от всичко това. Младият монах говореше тихо, със светъл глас. Калоян не се отказа да пита: "Какво искаш от живота? Как вярваш? Обещаваш ли да продължиш играта?". Смиреният равен глас на Константин го вбесяваше. Отговаряше му с думи камшици. Всяко дело се нуждае от кръвта и ударите на живота. Така посрещнаха първите лъчи на слънцето.

Светлината го заслепяваше. Още чуваше думите на гърка: "Твоят брат вече живее смиреномъдро според Кормчая книга". Изчете всичко за Corpus Iuris Canonici, но този кодекс беше... Не можеше да хване от правилата логиката на играта на Константин. Номоканонът не спираше да дращи нещо в него, което не можеше да определи, и това го побъркваше. Калоян паркира колата. Противеше се при четенето на Канона, влизаше в спор с някои клетви: "Няма нищо да върша по принуда, макар и от силните на деня". "Кой може да ме принуди!? Аз съм силният в живота, Аз съм Редът, Аз съм светът. Няма ли ме, нищо не съществува." Смирението, покаянието и прошката бяха за слабите и ленивите. "Проклет да е всеки, който върши Делото с пренебрежение" - това беше неговото верую. Вятърът го пое. Нямаше нужда да крачи - имаше сила зад гърба му, която го тласкаше към моста. Бързаше с прииждащите талази на мислите си. Мразеше слабите духом. Не обръщаше внимание на тълпата. Той беше другаде. "Мъртвият не може да бъде победен." Тази мисъл звучеше настоятелно като клепало в главата му.

"Мъртвият не може да бъде победен." Сега Калоян определяше правилата, негов бе първият ход. Прекръсти се, за първи път. И скочи във водата.

Кръстът беше изваден веднага. Яко момче се беше гмурнало в студената вода и Го откри. А тялото на Калоян бе намерено на другия ден при разклонението на реката, заплетено в наносите от клони.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Tesuji - показател за силата на играча, "умна игра". [обратно]

2. Киай - боен дух. [обратно]

 

 

© Мими Михайлова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2015, № 5 (186)