Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УСПЕХЪТ НА ОБИТАВАНЕТО
(За новите български книги)

Мая Горчева

web

Мая Горчева. Новите български книги: Успехът на обитаванетоНеизбежно, за обитаването в началото на 21. век разказват всички книги, написани в това време, дори да имат несъвременни или фантастични сюжети. Неизбежно, времето ще е в избраната перспектива към тези сюжети, в реакциите на персонажите или в езика. Заглавието на това есе съвсем не е метафора, сътворена в някакво особено настроение. То идва от втория том на "Обърканите записки" на Ивайло Петров от 1989-а, и то като цитат от друг автор:

Както казва един съвременен учен, най-голямата от всички победи е възможността на човека да продължи своето съществование, да знае, че е съществувал; че никакво поражение не може да ни лиши от успеха, който се състои в това, че в определено време ние сме обитавали този свят.

Скорошен повод за връщане към книгите на Ивайло Петров бе отбелязването на 90-годишнината от рождението на писателя в края на ноември, 2013 г. Препрочитането на един автор от най-новия пласт на литературната ни традиция се оказа катализатор за разбирането ми какъв е бил основният мотив и интерес при четенето и на новоизлизащи книги, а именно до каква степен в своята поява те прекъсват съществуващи представи за литературните употреби на словото и до каква - съживяват вече изпробваните възможности. Отново препрочитът на Ивайло Петров, прибавен към честото препрочитане на по-стари автори, направи по-болезнено и усещането до каква степен при днешното четене са се променили очакванията за ритъм на фразата и за постъпателно разкриване на случващото се, за отвореност към дебатиране и за напрегнатост на диалога.

Българската проза днес не говори и не може да говори, както тази отпреди 30 години, което е една повече от разумно предполагаема констатация. По-скоро парадоксът е, че не усещам такова разминаване, когато препрочитам книги, писани отвъд този лимит от 30 години, но на други езици. Преводите, които също излагат един български литературен език, са запазили една атемпоралност, която обаче не е достигната от писаните през същото това време текстове на български. Внезапно, за едно-две десетилетия, огромен масив от българската литература безвъзвратно овехтя.

В това разместване на моите читателски прагове на възприятие, опитвайки се да уловя в по-точни рамки запазеното свойство на езика да доставя удоволствие и да запази една изпълненост - емоционална и интелектуална, - намериха място и въпросите, съпътстващи малко или много всеки един прочит на актуалните творби. Тези творби изглежда не желаят и в най-малката "дреболия" да дадат знак, че са запазили нещо от опита на предходниците си. Неспоменавайки ги, те отказват да дадат оправдание и да осигурят някакво траене на предходниците, да подхранят онази традиция, която обаче би придала стойност и на тях самите. Така те ще имат бляскавата слава на единични опити изхвърляния, които обаче от дистанцията на времето ще изглеждат странно самотни, както сега препрочитаме с интерес като куриозитети вестителите на авангарда от 1920-те. И все пак езикът, както литературните похвати, гарантират приемственост, независимо дали е пожелана, или не. Независимо от заявените афинитети лекотата на писането неустоимо възсъздава ироничната обиграност, каквато познаваме при Богомил Райнов или Георги Марков.

По повод една друга традиция - английската, през 1948 г. излиза книгата "Великата традиция. Джордж Елиът, Хенри Джеймс, Джоузеф Конрад" с автор Франк Реймънд Ливис (Leavis 1983). Не може да не направи впечатление как тази традиция веднага е удостоена е епитета "великата" (the great). В изброените имена липсва това на Джейн Остин, но Ливис й отделя особено внимание, за да изтъкне нейния "ретроактивен ефект", доколкото тя не само създава традиция за идващите автори, но през нея "виждаме" традицията, водеща към нея самата. Ето заключителната фраза на разглеждането му: "Творчеството й, подобно творчеството на всички по-велики писатели създатели, дава смисъл на миналото" ("Her work, like the work of all greater creative writers, gives a meaning to the past", Leavis 1983: 14).

Ливис пише книгата си по повод вълната от преразглеждане на преподаването на английска литература, наред с прегледа на каноничните прочити, пред по-широка публика, давайки отговор на следвоенното отваряне на университетите към социално разнородни по произход и дори по етнос студенти. За него другото, обединяващо традицията, е моралната цялост на съответните творби, изследващи различни степени на съотнасяне между индивида с онази мрежа от норми, предразсъдъци и морална чувствителност, която определя социалната пълнота. Това му дава право да отдели творби, които да титулува great novel of language, очевидно имайки предвид езика, на който са създадени, но и да ги отнесе и към всички езици (of any language).

Ако спрямо трудно оспоримите критерии на англоезичната традиция, оставаща доминираща в световен мащаб, отнесем нежеланието на литературните текстове на български да се отнасят към традицията на своя език, а критиците - рядко да я коментират, то първото, което става очевидно, е недостатъкът от данни, за да може да се изгради понятие за традиция, още по-малко за приписването на величавост. За морал дали въобще има смисъл да се отваря дума, когато определяме съвременността си като постмодерна. Едва ли в средата на постмодернизма етическата тема би активизирала сериозно внимание извън медийното пространство на политическия протест - на граждански ангажираните действия (и по никакъв начин не във връзка със създаването на фикционални текстове). При този недоимък именно на опори в някакви традиционни представи новите български книги само подкрепят идеята, често обсъждана и дори писмено фиксирана, че докато се опитваме да схванем постмодерното като ситуация, собствено обществото ни се движи някъде в просветителското усилие да усвои модернизма. Докато реалното време извън границите ни отдавна се определя от непредсказуемите импулси на глобализма. И все пак, според други авторитетни интерпретации на съвременността става дума било за достигането на радикалните универсални последици на модерността, било за "втора модерност", с предусещането за предстоящо "ново простветителство" и пр. С удоволствие се припознаваме в идеята за модерността като "незавършен проект" или с радост виждаме нашите родни опровержения на изказаната от авторитет като Фредрик Джеймисън хипотеза, "че така нареченият художествен или естетически "модернизъм" всъщност съответства на една ситуация на непълна модернизация" (Джеймисън 2005: 147). Без да се наемам да съдя за изкуството като цяло, българската литература съвсем не изобилства със свидетелства за модернизъм, пък и афинитети към модернизма читателите упорито крият.

Колкото до постмодерното, то е ситуация, съвършено уловена в текстовете - родни или преводни - на същата тази гледана с известно недоверие фикция. Романът на френския писател Мишел Уелбек, едно от имената на най-новата вълна от интелектуално саркастично и абсурдистко-гегово писане, за щастие, преведен на български, с името си "Карта и територия" цитира едно от ядрата в рефлексията на Зигмунт Бауман тъкмо за глобализма (срв. Бауман 1999: 51-57).

 

Непълни и малко или много по повод са тези прочити. Не обхващат и много заглавия. Кураж да ги събера ми даде възможността тяхната непълнота и резки оценки да предизвикат недоволства, може би дори размяна на становища, което би било и единствената възможност безразличието към онова, което е отвъд медийните новости, да стане уязвимо и съвсем не достатъчно. За тези есета в пълна сила важи определението за литературна критика, което дава Харолд Блум в известната книга "The Anxiety of Influence" - книгата, която лансира тезата, че не съществува история на поезията, а само поредица от влияния от един поет към друг поет: "Критиката се изразява чрез дълбоката тавтология, това е начин на изразяване на солипсиста, който знае, че е прав да има това наум, и при все това онова, което казва, е погрешно. Критиката е изкуството да познаваш скритите пътища, водещи от стихотворение на стихотворение" (Criticism is the discourse of the deep tautology - of the solipcist who knows that what he means is right, and yet that what he says is wrong. Criticism is the art of knowing the hidden roads that go from poem to poem - Bloom 1973: 96).

 

Послепис

Перспективата, или по-скоро "ретроспективата", на тези есета с читателски реакции към нови български книги беше литературно-историческа - като изпробване на възможността тези книги - романи в по-голямата си част, - да се съберат като "романова вълна", трета в българската литературна история, следваща с 1-2 десетилетие някакъв коренен обрат в политическата история. Колкото да изглежда позната тази схема, тя е провокация към читателското ни възприятие, за което прозата на Димитър Димов или Емилиян Станев лежи на съвсем друга плоскост от тази на днешните романисти. Още по-чужда би била съпоставката между тях и романите на Васил Попов или Павел Вежинов. И все пак и днешните романи постигат хомогенност на фикционалното време, осланяйки се на исторически несъмненото. Не може да не направи впечатление влечението при почти всички днешни автори към комичното, и то най-вече към марионетъчно-фарсовите му вариации. И все пак, стилистичната овладяност дава основание да вярваме, че модата на "поетиката на блъфа" (Борис Минков) е отминала. Остава обаче подозрението, че липсващата радикалност в избора на темите заплашително клони към липсваща радикалност в техниката на писане. Липсва и радикалният синтез, който преобръща и пренарежда. Българските автори като че ли все тъй се пазят от това да са сериозни и да играят със залози, които си заслужават свещите (ако може да припомним тук един израз на Никола Георгиев). Същевременно тъкмо от актуалното възсъздаване на историческите факти идва и най-категоричното припомняне на автентичното човешко присъствие в историята. Този камшичен удар срещу извезването на романови повествования по историческото и по текстовите му следи идва от смазващата документална проза на Свобода Бъчварова, която възвръща всички основания на литературата да е свидетелство за човешкото и моралното качество на писането. В началото на своята трилогия "По особено мъчителен начин..." (2008) писателката може да заяви: "Казвам "дълг" не толкова към баща ми, нито към историческото минало, а преди всичко, за да не остане свят човешки опит неоплакан и непредаден на нашето наследие, когато ще отстоява, на свой ред, човешкото достойство с "истина и дух" през безброй поврати и миражи".

И другата перспектива на прочита, утешително постижима с малко далновидност в институционалните пренареждания: тези български романи съжителстват в моите преценки с други съвременни книги от чужди автори, преведени на български. Колкото българските опити да са далеч от "старите майстори" или най-впечатляващите литературни факти от ново време, те са съвсем близо до средното равнище на съвременните небългарски автори, което провокира съвсем простия въпрос: кога ще дойде и масираната институционална подкрепа за преводи на нова българска литература зад граница, а тъкмо с такава подкрепа излизат в превод на български небългарските. В крайна сметка мнозина са българските автори - освен станалите нарицателни любимци, - които при това сравнение изглеждат по-интересни за четене.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бауман 1999: Бауман, Зигмунт. Глобализацията. Последиците за човека. София: ЛИК, 1999

Джеймисън 2005: Джеймисън, Фредрик. Единствена модерност. Есе върху онтологията на настоящето. София: Критика и хуманизъм, 2005

Bloom 1973: Bloom, Harold. The Anxiety of Influence. A Theory of Poetry. Oxford UP, 1973.

Leavis 1983: Leavis, F. R. The Great Tradition. George Eliot. Henry James. Joseph Conrad. London: Penguin Books, 1948.

 

 

© Мая Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2015, № 2 (183)

Други публикации:
Мая Горчева. Новите български книги: Успехът на обитаването. Критически есета. София: Гея Либрис, 2014
.