РОЗАТА: ИСТОРИЧЕСКИ ПЕРИПЕТИИ И СЕМАНТИЧНИ ПРЕОБРАЖЕНИЯ НА ЕДНА НАЦИОНАЛНА ЕМБЛЕМА

Мая Горчева

web

В чест на 60-годишния юбилей на проф. Людмил Спасов -
един опит в полето на новата българска история

Розата не принадлежи към официалните национални символи, но е разпознаваема като емблема на страната ни и от нас, българите, и от чужденци. Тази нейна функция е относително млада, както впрочем млада е националната ни хералдика или представителните географски или исторически символи. Да вземем например образа на Добруджа - житницата на България. А според свидетелството на Йовковия очерк "Добруджа някога" този стопански облик на областта би трябвало да се датира определено от Освобождението насетне¹. Колкото до историята, интересът към тракийската античност възниква в ново време от 17. век след публикуването на пътните бележки на италианеца граф Луиджи Марсили за видяното на Балканите², а днес тракийските съкровища шестват по света като визитна картичка за уникално българското.

Превръщането на розата в един от национално-идентификационни знаци на третата българска държава минава през преосмислянето на историческите и икономически дадености на едно селскостопанско и индустриално производство в символи, показващи изконно националното. Страната ни е водещ производител на розово масло: през 1930-те тя дава 4/5 от световното производство. Същевременно в рамките на българския износ "течното злато" - розовото масло - заема доста незначително място (малко над 1 до 1,90 % в по-благоприятните години). Само че по скалата на ценностите то е първопоставено - поради уникалността в световен мащаб и поради връзката с типични производствени традиции.

Винаги популярни, националните идентификационни знаци рядко стават предмет на исторически изследвания, които стъпка по стъпка връщат към фактите и контекстите на изработването им. В случая, както при конструирането и консолидирането на други идентификационни знаци на националната общност като преподавания литературен канон или общоупотребявания свод от любими шлагери, поговорки, чести цитати и пр., става дума за една несъбитийна история на популярните културни означения, чието проследяване би разкрило и важни страни от споделяните ценностни нагласи. Така ще се очертае една съпътстваща "история на културните стереотипи", която ще се подхранва от факти, пръснати из медийното пространство, но чието интерпретиране опира до културни модели, създавани и преизграждани в сърцевината на историческото време.

Предприетото изследване стъпва на данни от различни текстове (литературни, научни или научно-популярни), за да проследи как през първите десетилетия от ХХ век в розата и розопроизводството се инвестира така важната връзка на исторически опит и настояще, нужна за саморепрезентациите и репрезентациите на общността. Очевидно в определени исторически моменти като началото от съществуването на третата българска държава цветето и асоциациите с него попадат в такъв "режим на историчност"³, който активизира символния потенциал на тези материални дадености, докато днешният "режим" ги игнорира, както ще видим. Открит ще остане обаче въпросът дали това детрониране на емблемата днес е просто повторение на добре познатото от времето на П. П. Славейков безразличие българско към символните натрупвания на миналото, или просто обектът съдържа слаб потенциал, за да запази символните си стойности.

Паметта за розата в литературни и научни текстове

На фона на господстващия следосвобожденски разказ за бунта като върховно свидетелство за националното, с образа на розата българското се утвърждава през връзката с родното пространство и с дълговечните традиции в стопанската дейност. Паралелно литературните текстове прокарват също връзка между розата, розопроизводството (и съответната търговия) и характерни социални персонажи от българската среда. С най-висока степен на известност и емблематичност се ползва Вазовият образ: възторгът от красотата на Розовата долина прераства в обобщение за родната земя рай (срв. пътеписа "Розовата долина и Тунджа"): метонимично Розовата долина обозначава цялото родно българско пространство, разпростирайки над него също символиката на "земята рай". Конкретната географска реалия на розовата култура става избрано място за високия патриотизъм. В тази операция са потиснати конкретно материалните фактични дадености, доколкото е търсена репрезентативост за всебългарското.

Образът на розата в българската литература включва разнообразни въплъщения, с разнородни ценностни импликации за днешния читател, но всички са еднозначно положителни емоционално⁴. Полюсни са обаче асоциациите при Любен Каравелов: в регистъра на делничното и на удоволственото е гюловата ракия, която събира дядо Либен и Хаджи Генчо - макар и да подклажда свадата им ("Българи от старо време"), но същата напитка е причина и за погубената младост и семейно щастие на трудолюбивата невеста ("Мамино детенце"). Все в посока утвърждаване на емблематиката на розата (скрита в мускалите с гюловото масло) решаващо значение имат Алековите разкази за Бай Ганю. А най-убедителното доказателство, че героят е положително възприет от общността, въпреки клеймящите го критически и дидактически предписания, е превръщането му в нарицателен за българина във вицовете.

Като че ли възниква особен "контракт" между сатирично-игровото изобличение и оформящата се емблема, тъй като и Големанов, героят на едноименната комедия на Ст.Л.Костов, произхожда от оня край, в който растат розите (и мускалът с розово масло трябва да влезе в действие с "политическа цел" - спечелването на благоразположението на жената на партийния шеф).

Изцяло като (цитат на) емблема, без пряка връзка с конкретните условия на производство, розата се появява по-късно в заглавието на романа в стихове "В страната на розите" от Емануил Попдимитров от 1936 г. И обратно, изцяло като конкретна трудова дейност на селянина темата за розата е засегната през автобиографичното при Чудомир ("Малко биография").

Редом с тези литературни образи и символи се разраства и научно-популярната и чисто научна книжнина за розата и розопроизводството. Още през 1906 г. в Пловдив се е състояла научна конференция по инициатива на търговско-индустриалната камара в града. Тогава е дадена и идеята за създаване на опитна станция за розата, каквато се осъществява едва през 1920-те. Особено многобройни стават публикациите в периода след І световна война, като научните разработки са във връзка с предприемането на конкретни мерки за законово уреждане на производството. Първият закон е от 1922 г., а през 1933 г. е основно преработен като Закон за защита на розовата култура, снабден и с поредица постановления. На символиката на розата продължават да се позовават от трибуната на Народното събрание в речите за подпомагане на индустрията. Постепенно говоренето за розата е иззето от дискурси, които не носят символен ореол, а пледират за укрепването и модернизирането на индустрията (породила символа). Отваря се ножицата между розата като символ, възпроизвеждан през класическите литературни текстове, и актуалното му битие в строго оградената сфера на една икономическа дейност.

Солидно подплатени с научни данни от химията или от икономиката, повечето публикации имат за цел да направят достояние за широки кръгове розопроизводството, което вече се познава в своето високо символно изражение. Други като книгата "La Rose et l’Industrie de l’essence de roses en Bulgarie" на Асен Златаров от 1926 г. са публикувани на френски и са предназначени за читатели извън националните граници, явно с цел да се информират потенциалните купувачи за модернизирането на производството и за държавно гарантираното качество на продукта⁵. Излизат също немалко разработки от български автори, докторски тези или изследвания, направени в европейски университети:

G. Sjaroff. Die Rosenkultur und die Rosenölindustrie in Bulgarien. Bucarest, 1907.

P. P.Shipkoff. Die Rosenöl-Industrie Bulgariens. Wissenschaftliche Arbeit. Berlin, 1923.

K. Baboulkoff. Die Landwirtscshaftliche Productivgenossenschaften in Bulgarien. Freiburg i. Br., 1928.

Th. P. Shipkoff. L’industrie de la rose et de l’essence de roses en Bulgarie. Strasbourg, l’imprimerie Hauss.

Както розата е емблематична национална култура, така и други сродни знакови реалии за българското намират път именно в публикации на чужди езици. Прословутият Lactobacillus bulgaricus е докладван от женевския възпитаник Стамен Григоров през 1905 г. на научна сесия в Париж. Отново на френски език се обсъждат и неравноделните ритми в родната музика в дисертацията на Стоян Джуджев, защитена през 1931 г. в Сорбоната.

Наличието на изобилни публикации за розата на европейски езици - френски и немски - показва как темата е иззета от сферата на националното и се свързва със "западното". Термините в розопроизводството, все турцизми и знаци за източното турско наследство, вече влизат в един европейски модел на научно изложение.

И тъй, именно въз основа на тези изложения ще реконструираме историята на розата и розопроизводството, която в днешните оценки все се люшка между източно и западно.

Пътят на розата: имена и символика; въображаемата роза; декоративна и маслодайна роза; разни "употреби" на розата

Пространствените придвижвания на розата през историята виждаме в имената, с които се обозначава в българския, а всички те са заемки по произход: латинското Rosa идва вероятно от келтското "червен" (Rhood, Rhund) (Христов 1941: 5); гюл (Güll) е турско; трендафил (Trindaphill = 30 листа) - гръцко.

Повечето книги за розоварството започват с изброяване на известни митове и литературни образи (за да завършат с подробни анализи и статистически таблици за производството). С голяма популярност, цитиран от редица автори, се ползва гръцкият, познат от Анакреон, за розата, родена от морската пяна. Розата е въздигната в поетичен образ от гръцката лирика, срещаме я при Сафо. Присъства в гръко-римските, както и тракийски ритуали, наречени розалии, когато покривали гробовете с розови листа и помазвали надгробните стели с розово масло. Символното наследство на розата е силно и в източните култури, също в надгробни ритуали от Индия до Близкия Изток. От Изток идва и мистичността на розата, особено при практиките на суфизма, където розата като цвете на мистерията и на вярата символизира единението с божественото, светостта; с тази символика тя влиза и в поезията на Омар Хаям (Микел 185-186). Да припомним, че розата е национален символ и на Иран.

В западноевропейската култура символиката на розата също заема векове наред централно място, докато повечето от познатите ни днес цветя са внесени доста по-късно, например от 18 в. са хризантемата, пристигнала от Япония, маргаритата идва от Китай, магнолията - от Америка, а от Мексико е гиргината (далията); лалето идва от градините на султана в Истанбул, също оттам в Европа пристига люлякът (срв. Паро 2000). Гладиолата идва от Южна Африка в началото на 19 век, камелията - от Перу. Лалето през 17 в., а орхидеята през следващия век стават "мания" за европейците. Историята на розата е по-отдалечена във времето. Колкото до дълбокото и неуловимо значение, с което е натоварена, навярно то е подхранено от преоткриването й в Светите земи след кръстоносните походи. В западноевропейската среда е пренесена и своеобразната позната на Изток тайна наука за символиката на цветята. Разбира е, тя е особено важна за изразяване преди всичко на любовни отношения, които етикетът не допуща.⁶

В дълговековната си история по европейските земи розата неизменно стои във високия пласт на символиката: като емблема на благороднически родове (свързваме е я с войната на двете рози за английския трон (1455-1485 г.) между бялата роза на рода Йорк и червената на рода Ланкастър: в края на съперничеството, завършило с победа за Ланкастър, двата рода се обединили и техният герб станала "The York and Lancaster rose"); враснала е в църковния ритуал и особено в почитанието на Богородица. Мъченичеството е увенчано с венец от бели рози. Розата съзираме и в розетата на готическата катедрала. В словесното творчество мистично неназовимата любов е символизирана отново с розата в "Роман за Розата" (първата му част написва Гийом от Лорис към 1230 г., а го завършва - в коренно различен присмехулно-саркастичен тон - Жан от Мьон към 1257 г.)⁷. Друг известен поетически образ идва по-късно от любовните сонети на Пиер Ронсар. А в публикуваните брошури за розопроизводството българските автори често се позовават на откъс от Калдерон де ла Барка ("Животът е сън"), в който розата е наречена "царица" заради красотата си (напр. Христов 1941; Чудомир). Но дали маслодайната Rosa damascena е имал испанецът на очи?

Във всички тези легенди и поетични образи розата е цвят и благоухание. Затова е необходимо да направим разграничението между розата като декоративно цвете и розата като селскостопанска култура, тъй като става дума за различни сортове роза. Днес са познати близо 7 000 вида рози, като огромното количество се отглеждат изцяло за декоративни цели. За наслада на окото и обонянието са били устроени и градините в Предния и по-далечния Изток, в Шираз или в Кашмир. А в Розовата долина са познати само видове, които са маслодайни: най-вече Rosa Damаscena Miller (червена роза) и бялата Rosa Alba (Rosa Moschata). Те са с дребни листа, без ярки цветове. Ако и не така привлекателни за окото, те имат силен аромат и още едно незаменимо качество: носят напълно измерим материално доход. Вместо красотата основната ценност е икономическата доходност на цветето като техническа култура. За разлика от декоративните, маслодайните сортове съчетават несъчетаемото: красота с корист. Същинското им богатство е извлеченото етерно масло.

Като основание да не се харесва розата като национален символ се изтъква, че е дошла в българското стопанство именно през времето на потисничеството, на Османската империя: според една от легендите сортът, както и технологията за дестилиране, били донесени от Тунис, от дервиш, роден в тези земи. Съществува и легенда за мъдрия турски кадия, който пръв наредил да засадят Казанлъшко с рози; припомня я Антон Страшимиров вразказа "Лалата и шахът" (1901) (Страшимиров 1962). Но ще открием и други легенди за идването на розата, например със завърналите се войници на Александър Велики. От средновековието пък е легендата, че прочутите розови градини край Адрианопол били засадени от рицарите.

Данни за обработване на розовия цвят има още от елинско време, а дестилация за получаване на розова вода е засвидетелствана в началото на 9 век в Персия, в долината на Шираз. Според легендата розова вода за пръв път е получена случайно при сватбено тържество на Великия Могол в Кашмир. Тъй или инак, вероятно от Персия през арабските земи дестилирането достига до Западна Европа. Дестилацията точно на розовото масло обаче е изпробвана за пръв път именно в европейска среда, вероятно в края на 16 век (вж. цитираните трудове при Шипков 1937: 9). С други думи, дори традицията за преработане на розата за козметични цели да е източна, модерната технология за дестилация идва от Западна Европа. Така културата на розата ненадейно и чудодейно събира в своята символика Изтока (по произход) и Запада (с модерната технология на розопроизводството), като потвърждение за кръстопътността на родното българско. Друг е въпросът, че в масовите днешни репрезентации тази двупосочност на символа не е употребена, напротив, произходът на културата се дава едностранно като аргумент да се откаже на розата качеството на изконно българска, защото идва от изток, макар историческите факти да нюансират, и дори често пъти опровергават готовите клиширани разделения на изток и запад.

Розовата култура е свързана и с важен исторически период за българите. Първото свидетелство за розови градини в Карловско е от 1712 година, а Розовата долина съществува от средата на 19 век. Така разпространението на културата плътно следва процесите на еманципиране на нацията през възрожденската епоха. В този план на връзка с национално значими културни знаци да припомним също, че дълго време продължава и собствено българската традиция за еманципиране на розопроизводството от аморфното "ориенталско". До края на 19 век розовото масло се търгува в Лайпциг с марката "розово масло от Ориента", докато постепенно българските търговци защитят марката "българско розово масло" (срв. Карапетров 1940: 4; Христов 1941: 28).

В символиката на розата се очертава още едно разделение между свое и чуждо в двойката между производство - потребление, която също е пространствено маркирана: отглеждането е на Балканите, а потреблението (и купувачите) - на "запад", отвъд европейския център на Виена (вж. по-долу). В тази подялба розопроизводството се оказва натоварено да представлява "Изтока" в съпоставка с търговията на розовото масло на "Запад". А към разнообразните "форми на потребление" на розата на Запад можем да причислим и символните, за които вече стана дума.

И в българска среда розата заживява в непроизводствени употреби, но те не смазват със символно-алегорична стойност (а ако се отнасят към любовната лирика, се схващат през универсалната символка), по-скоро можем да ги оценим във връзка с лансирането на символа на розата в разнообразни социални форми. Така в контекста на междувоенната реклама за розопроизводството розата става емблема на благотворителни акции (на ежегодния бал на розите се провеждат благотворителни търгове на рози; средствата са най-вече за туберкулозно болни). В наше време пък розата е лого върху туристическата емблема на Държавната агенция по туризъм. Можем да се запитаме дали емблемата на баловете на розите не се е оказала обременена с негативните дивиденти на благотворителността на софийския елит, която иначе не среща радушен прием сред широките слоеве на обществото.

Несъмнено типично български са удоволствените кулинарни употреби: за конфитюри, сладка, ликьори и разбира се, за гюлова ракия. Любопитен е въпросът доколко те са присъщи на други култури и какъв е ареалът на разпространението им, за което не намерихме данни.

Отново през междувоенния период, в контекста на лансирането на розата като емблема, се заговаря и за разнородни приложения в медицината. Д-р Николов в кратката си брошура "Розата като лекарство" от 1941 г. посочва такива употреби от най-древно време: в египетската фармакопея, също в древен Китай, в практиката на Хипократ или на арабската средновековна медицина. Основните употреби са като: "1. Очно лекарство; 2. Болкоуспокоително и седативно; 3. Противоглистно и противогнилостно; 4. Като слабително [...]; 5. Като противовъзпалително." (Николов 1941: 6). За римляните това е било чудодейно спасение след преяждане и при махмурлук. Прилагано е срещу възпаления от 12 век; за очни промивки се препоръчвала розова роса сутрин. Розовата вода е тачено лечебно средство и от византийците. Добре позната в народната медицина, в официалната фармакопея розата не се споменава. Доказано е антисептичното, както и наркотичното й действие: д-р Николов разказва за опити с рибки, поставени в розова вода, които след 10-15 минути вече са упоени. Розовото масло действа по-силно от хлороформа и от етера. Ароматът, така замайващо сладък като парфюм, крие и действие на опиат, неизмеримо по-силен от тютюна (за скритата антитеза между благоухание/отрова в съпоставка между двете емблематични земеделски култури срв. Георгиев 1992).

Ще завършим с някои употреби, които идват от сферата на долницата и които правят доста нелепа високата символика: д-р Николов отбелязва и пургативното действие на розовия цвят. Едва ли тази медикаментализация е оказала въздействие върху рецепцията на символа, но споменаването й може да подхрани темата за множеството заложени във физическата страна на обекта качества, независимо от другата символно-обобщаваща страна. Друга снизяваща употреба от сферата на "долницата" виждаме след дестилацията: изсъхналата листна маса може да бъде използвана за наторяване на нивите или като фураж за добитъка (срв. Чудомир 1971). Но факт е, че използването на отпадъците, което предпазва от замърсяване, е практика именно в дестилационната фабрика на французина Гарние, докато българските производители са смятали за достатъчно да изхвърлят цвета в близката река (Николова 1920: 20). Навярно трябва да приемем, че грижата за екологията също е "вносна", че не идва от изконно родното.

Във връзка с уникалността на розовите градини под Балкана ще посочим още изключително подходящите каменисти и песъчливи порьозни почви и климатични условия с по-честите дъждове в полите на планинската верига - влажността при цъфтежа е от изключително значение. Само че същите условия, благоприятни за розовата култура, правят региона неподходящ за други култури (вж. Карапетров 1941: 13), което пък автоматично изтрива атрибуцията земя "земен рай", така честа в поетическите образи. Традиционните центрове в началото на 20 век са местностите между Казанлък-Карлово, между Стара Загора и Чирпан и отчасти в Родопите около Пещера (Тишков 1912: 8), основно по долината на Тунджа (Казанлъшко), или по долината на Стрема (Карловско). Въпреки опитите за засаждане в северните части на страната (в Трявна, Севлиевско, Берковица, (срв. Тишков 1912: 7; Батаклиев 1936) розовата култура не успява да се разшири и да стане представителна за българското земеделско пространство.

В ново време извън пределите на страната ни маслодайната роза е отглеждана в началото на 20. век в Южна Франция, в Кавказ, в Турция, Северна Африка или Предна Азия. С течение на времето Турция се налага като производител на ароматични продукти, но да припомним, че там индустрията е внесена през 1894 г. от преселник от българските краища, който донася както българския сорт, така и технологията на дестилация на българските селяни, ведно с небългарската терминология (Стефанова 1925: 7). Ето че маршрутът на преноса на розата тръгва в обратна посока - този път на Изток. Не само физическите и климатичните условия в Анадола се оказват изключително благоприятни за културата, но и турското правителство предприема през 1930-те енергични мерки за разширяване на насажденията и модернизиране на дестилационните съоръжения (Шипков 1937: 212; 215). Все пак българското розово масло остава най-високо цененото (и най-скъпото) заради по-доброто качество, резултат от по-влажния и хладен климат, благодарение на който се съхраняват ароматичните съставки (при производствения цикъл в другите страни липсва и дърво за гориво).

Българска по произход е и розата, отглеждана в Милтиц (край Дрезден, Германия) от 1888 г. В близките години се откриват нови ареали на отглеждане на българска маслодайна роза все на изток. В Афганистан, където розопроизводството е съществувало в миналото, се заговори за проект да се замени опиума с отглеждане на маслодайни рози, макар че едва ли тази култура може да донесе същите високи доходи. Инициатори са германската организация за коопериране и развитие и програмата за развитие на ООН. Началото на засаждането е било проектирано за 2005 г. В Китай пък рози се отглеждат от 2000 г., а първата дестилация е от 2006-та. В началото на декември 2008 г. е подписан меморандум между България и Китай за сътрудничество, който включва и тази област.

Как се отглеждат рози и вари гюлов цвят: скритата символика на производствените дейности

В тази част ще проследим обработката на розата от гледна точка на производителя. Простото описание обаче неминуемо изтъква на преден план някои открояващи се черти, които можем да тълкуваме било в плана на абстрактните характеристики, било на представителните социално-икономически дадености. И в двете посоки ще открием черти, типични за българските производствени традиции.

1) Отглеждане и реколта

Българският селянин не познава символиките на розата, но труда за отглеждането й. Привидно ритъмът изглежда протяжен: розовите насаждения изискват 3 години, преди да дадат добра реколта, а срокът на пълноценното им производство е не повече от 15 години. След това трябва да бъдат презасадени, най-често с клонки на старите. През годината розовите градини изискват редовни грижи, прекопаване и загърляне. Ритъмът на работа през времето на цъфтежа обаче става главоломен: в краткия срок от 2-3 седмици през втората половина на май и началото на юни цъфналите рози и набъбналите пъпки се обират рано сутрин от 4 до 8 часа. Беритбата максимално трябва да оползотвори малкото утринни часове, защото розовият цвят бързо опада и без отлагане трябва да се дестилира - всяко забавяне се равнява на изгубена ценна суровина.

Розовото масло се извлича след двойна дестилация на розовия цвят. Още два елемента са необходими за дестилацията - ще видим и при двата конотацията на първичност. Първо, при дестилацията се използва бук, а не въглища. И второ, нужна е изобилно вода за охлаждането на казана. Вода е нужна и при дестилацията, затова тя има значение за качеството на продукта. След първата дестилация се получават общо 8 флакона ("флорентийски стъкленици") розова вода по 5 литра всеки (4 баша и 4 аяка от думите baş (глава) и ayak (крак), от които след втората остава едно стъкло от 5 литра "сурия" - мътна белезникава розова вода, която вече съдържа масло. След като престои на хладно, емулсията се обистря и на повърхността се събира слой розово масло от 2-3 мм, който се прецежда със специална фуния (Николова 1925: 7-9; Шипков 1937: 71-72). Самото масло, което достига зрялост едва след около 6 месеца, не се употребява в този чист вид, познат на селянина производител, а само като съставка в парфюми. Няма и далечна прилика между произведената емулсия със зеленикав оттенък и благоуханието.

Прави впечатление, че терминологията в този процес е изцяло с турско-персийски произход, както и името kazan за аламбик - оттам и името на града Казанлък (или поради приликата на разположението му със съда). Маслото се налива в мускали (muskal), чиято мярка е 4, 80 г. (По-късно тъкмо тази българска технология с небългарска терминология бива пренесена в Турция, която става и водещ прозводител.)

2) Организация на производството

Традиционно всичко прави самият селянин в домашната розоварна. Доколкото работата е на приливи и отливи, често се прибягва до различни колективни форми. Такава е "заредата" - обединяването на няколко семейства, например за общо прекопаване на градините на всеки един. Срещу този труд собственикът предлага обща трапеза, както своята помощ при "заредата" у другия стопанин. Също традиционно е наемането за сезона на "загорки". С течение на времето стопанството се специализира и се справя без наемане на работна ръка. Като цяло, така и не се стига до големи печалби за производителя, както виждаме от очерците на Чудомир.

Какъв е инвентарът, разказва с нотка на умиление Дебон 1929: 9. Полузанаятчийско и затворено, розопроизводството ревниво пази уредите, познати от предходните поколения. Оставайки семеен поминък, то съхранява и белега за уникалност, така нужен за престижността на продукта. На фона на тази традиционност през следвоенните години все по-настойчиво се поставя въпросът за модернизирането на производството, в духа на всеобщите призиви за въвеждане на нови селскостопански техники като торене, борба с вредителите, машинизация, нови култури. Въобще и в тази сфера е налице общата за цялата ни стопанска система, а и култура, тревога от "изоставането" в сравнение с европейските съвременни стандарти.

Възможност за въвеждане на нови интензивни методи при преобладаващото дребна собственост се вижда в кооперирането. Първата кооперация за производство и продажба на розово масло е създадена през 1905 г. в Карлово. Първият кредитиран кооператив от райфайзенов тип е създаден още през 1890 г.; през 1903 те са вече 24, а през 1907 - 238 (Христов 1940: 31). Кооперациите нарастват и се засилват след І световна война, когато се дава новата законова рамка на производството и Българската Земеделска Банка е натоварена да гарантира кредитите на розопроизводителите, както и изкупната цена на суровината. Възможно е кредитиране до 75 % от производството срещу недвижимо имущество при представяне на съответния икономически план. И наистина, ако до края на 1920-те най-голям процент от продукцията идва от големите частни производители, в началото на 1930-те съотношението бързо се променя в полза на кооперативното производство, чието разширяване се възприема именно като възраждане на традиционната форма на колективен труд в задругата.⁸

По самата си природа продуктът съчетава чисто земеделски дейности с промишлено преработване (дестилацията), като интензивните методи навлизат най-вече при обработката на суровата земеделска реколта. Количествено двете степени на розопроизводството са в диспропорция: за получаването на 1 кг розово масло са нужни 3 000 кг розов цвят, а два ара насаждения дават годишно едва 350 кг розов цвят. От друга страна, модерните розоварни инсталации са с капацитет, надхвърлящ селскостопанската продукция, която обаче остава необработена. В крайна сметка, така и не се намира баланс между двете страни.

Първият казан на пара е направен през 1875 г. от Христо Христов, по съвет на Пивер, свързан с едноименната търговска къща във Франция⁹. Както може да се предположи, първите начинания завършват повече от неуспешно - с бързи фалити. Пиер Шие, който е chaudronnier (сиреч казанджия) от Грас, френския парфюмериен център край Кан, в съдружие с българина Сл. Митов, инсталира фабрика през 1902 г., но тя също фалира. Отново се очертава един от познатите изконно национални разкази - за инатенето към всяко нововъведение¹⁰. Но типично български ще е и следващият разказ от перипетиите на розопроизводството: за бързото въвеждане на модерната технология през следващите десетилетия и изграждането на солидна държавно гарантирана схема на производство и износ. Следващите розоварни на французите Луи Монталан, отново на Шие и на Шарл Гарние, огромната инсталация на българите Бацурови вече имат успех и скоро разполагат с ресурс, по-висок от селскостопанската реколта. През 1932 г. фабриките са вече 18, но от реколтата се обработва само част (малко над половината). Като че ли за малките казани няма никакви перспективи пред смазващите предимства на модерното производство: по-добро качество на продукта, по-икономични, осигуряват много по-високи доходи и съответно заплати, освен това концентрацията дава по-добра възможност за контролиране на качеството (Шипков 1937: 95). Но не носи ли лесното преработване риска от свръхпроизводство, от загубване на белега рядкост, който именно дава качеството на продукта?

И тъй, в организацията на производството се оказват съвместени бързото модернизиране на розоварните със запазването на традиционното дребно стопанство, намерило опора в кооперациите. А гаранция за качеството на продукта, решаващо за пазарния успех, е централизираният надзор на БЗБ.

3) Търговското качество на розовото масло

Всъщност качеството на розовото масло се определя от съвкупност случайни и изменчиви фактори при производството му, но БЗБ приема единен стандарт за показателите. Свойственият аромат зависи от реколтата и условията през съответната година и тъкмо тази променливост и неустойчивост на аромата е важната негова характеристика. Тя го различава от синтетично добитите, чиито качества и състав са зададени. Естественият продукт с вариращи константи трудно се поддава на стандартизиране, както и на точен анализ (срв. Стефанова 1925: 19, Стефанова 1936: 334 и сл.), а логиката на пазарната успешност на продукта изисква да се спазва набор от показатели за качеството му. И тъй, опираме до една от апориите в продукта, доколкото естествеността диктува непредсказуемост, а пазарът настоява за точни параметри. Освен това климатичните условия и техните колебания сами по себе си оказват влияние върху пазара, защото при неблагополучни години слабата реколта предизвиква покачване на цената, която пък пада при изобилното предлагане през плодородни години. Наскоро такава година на покачване на цената е била 2007 г., когато килограм се е продавал и за 10 000 евро, докато през 2008-а реколтата е изобилна и съответно цените са паднали (Георгиева 2008).

Посочихме, че в самото изготвяне на розовото масло влизат прости суровини като розов цвят, вода, дърва за загряване. Но от химическа гледна точка продуктът - розовото масло - е сложен и недокрай изяснен. Дават се и различни обяснения каква е функцията на това етерично масло за растението от биохимична гледна точка: било че е важно за цъфтенето и за образуването на семето, като служи за храна на растението, било като предпазва повърхността му от силно нагряване или изстудяване. Или просто като привлича с аромата си насекоми, които опрашват растението (Стефанова 1925: 4). Основните съставки на маслото са две: твърдият стеароптен, смесица от восък и парафини, който е без аромат. Вторият - сламеножълта течност, която именно носи ценните ароматни съставки, - се нарича елеоптен и съдържа гераниол и други съединения. Повечето съставки са алкохоли и като химически състав са близки до наркотичните средства от групата на метана - на това се дължи и наркотичното действие на розовите екстракти. Съотношението между двете съставки зависи от местонахождението на насажденията. Например стеароптенът е два пъти по-малко в качественото българско масло (12-21%) за разлика от френското или немското. Качеството на маслото зависи и от други съставки, които не са изяснени от химическа гледна точка. Те не могат да бъдат синтезирани, но тъкмо те гарантират уникалността на продукта.

Критериите за определяне на качеството в миналото изглеждат доста необичайни: търговците са имали на очи миризмата (макар маслото да не отделя познатия розов аромат), а после "дереджето", т.е. градусът на замръзване (18° или по-късно 12-13°). Именно за да падне температурата, са започнали на използват тереше (Тишков 1912: 21), което меко казано е недоразумение: чистота на продукта е жертвана в името на един предразсъдък, останал в търговската практика, в пълен разрез с химическия състав, защото замръзва неароматната съставка на маслото, стеароптена.

Най-важният критерий за продаваемостта на продукта е неговата чистота и след като тя не е измерима с достъпните технически средства, се налага да се удостовери с контрол над произхода. Затова се разработва механизъм за изкупуване на суровината от страна на БЗБ. Срещу отпуснатите кредити БЗБ изисква масло със съответната проба (за контрола на качеството вж. Стефанова 1925: 15). Произведеното масло (след доказване на качеството му по уеднаквения държавен стандарт) се съхранява в трезорите на банката. Така от стремежа за уеднаквяване и опазване на качеството се засилва държавно-стопанската структура, която налага монопол над продукта, срещу което се надигат гласове в края на междувоенния период.

Най-често използвани за фалшификация са различните видове тереше (дестилирани от различни видове мушката (geranium), с разновидности турско (или индийско) и френско тереше (подробности за изходните растения при Шипков 1937: 126). Както се вижда, рисковете от фалшифициране могат да дойдат както от изток, така и от запад. От 1900 г., когато е добито розово масло по изкуствен начин (Тишков 1912: 19), суровината е изправена пред още един конкурент, който идва от Запад. Друг е въпрос как да оценим синтетичните есенции: като фалшификати или като евтини заместители, които намират своя ниша на пазара? Днес те са около 50% от състава на парфюмите. Ако Бай Ганю се е оплаквал от Анадоллука с евтиното му тереше, модерната западна индустрия също конкурира розовото масло, но с химическите си заводи. Отново източното и западното плетат свои интриги около българската роза.

Изменчивият пазар на розовото масло

Колкото производството е ендемично, свързано с българското пространство, толкова потреблението (и пазарът на крайния продукт) е отдалечено, например в началото на 1930-те българската индустрия ползва само около 25 кг от розовото масло спрямо износ от 2 200 и повече килограма. Българският селянин е производителят, той е абсолютният собственик на розата, но в един метафизичен план: като създател на розовите градини, създател на благото, докато в икономически план други се облагодетелстват и печелят, а като консумация, други се наслаждават на аромата на розата (купувайки скъпите парфюми).

В исторически план търговията с розовото масло следва познатия маршрут от изток на запад: от Истанбул, център на търговията с розови продукти до средата на 19 век, постепенно все по на запад: от Букурещ и Виена към Париж и Лондон. Този исторически развой, насложен към хронологията на възрожденските процеси, отговаря на разказа за икономическото възмогване и отваряне на българското стопанство през епохата и в този смисъл той носи белега на типичното за българската история, тъй като в него виждаме точно фактологическо съответствие на преориентирането от националните пазари на изток към европейските.

Преди І световна война най-големи количества розови продукти тръгват към Франция, Турция, Германия, Съединените щати (където закупуваните количества изключително нарастват), Русия (с десетилетията износът също чувствително нараства, докато в посока Австро-Унгария и съответно Австрия по-късно намалява) - вж. Шипков 1937: 176. Най-голям вносител на розова вода в началото на века е Турция, но през междувоенния период самата Турция развива ускорено розопроизводството и износът в тази посока секва. Така географският ареал на потреблението тръгва от кръстопътя между изток и запад, но все по-трайно се ориентира в западна посока.

Икономически закони и икономика на националната емблема

С ритъма на производството и с показателите за ръста или спада розовата индустрия е репрезентативна за икономическия развой в междувоенния период. Особено се разраства тя в първото десетилетие на 20. век; по време на І. световна война на световните пазари, както и в страната цената на розовото масло пада, но се увеличава тази на житото, ечемика, царевицата. След войните отново парфюмите и удоволствията на лукса стават търсена стока, консумацията се повишава, само че през годините на икономии са пуснати в обращение вече много евтини заместители. Предприетите мерки за възстановяване от катастрофата след І световна война с развиване на кооперациите и с централизация на контрола са в духа на общия стремеж за стабилизация (Дебон 1929 1-2). Люшкана от кризи, българската икономика търси форми, които да са адекватни на социалната структура на производството, същевременно да запазват националните интереси и да дадат стабилност сред променящия се пазар. Решението е в установяването на фиксирана цена за килограм цвят, парафирана от Народното събрание. Държавният контрол на цените на розовото масло чрез БЗБ удовлетворява потребността на българския селянин от предизвестеност, която да предотврати както изненадите от природата и реколтата, така и от пазарните конюнктури. Във времето на икономическата криза в първите години след 1930-те тъкмо тези условия са приветствани и от страна на френските купувачи: според тях, стабилността на цените е единственото средство за разширяване на пазара - както и гарантираното качество на продукта (Шипков 1937: 201-202).

В крайна сметка този монопол и особено поставянето на високи цени за изкупуването съобразно търсенето на предходните години се оказват с негативен ефект. Ако през 1928 г. търсенето е високо и съответно цените се покачват, то през 1930 г. по времето на кризата цените се сриват и нереалистично високите изкупни цени от предходната година повишават прекомерно цените на маслото, а оттук отблъсват купувачите, които лесно могат да си намерят заместители (синтетични есенции). Все за спасяването на розопроизводството и за предлагането на по-изгодни условия за купувача се правят нови смеси като розея с по-нисък процент розово масло (20-25%), въвежда се френската технология за извличане на конкрет чрез студена обработка.

Розовите градини все повече се свиват. В средата на 1930-те розопроизводството вече е изгубило 70% от обема си в родната индустрия, макар да продължава да има важна роля поради своята традиционност (Шипков 1937: 173; 190). Категорични са данните за липса на икономическо значение на културата и при Батаклиев 1936: производството се равнява на 0, 75% от земеделското производство. Без голямо значение е и за географския пейзаж, понеже градините обхващат само 0, 18% от обработваемата площ. Пазарът, реализацията на продукта "на запад", диктува и моделирането на родното селскостопанско пространство, а когато този пазар се свива, и розовата култура е намалена. Розопроизводството е запазено изключително за един тесен ареал от подбалканските котловини, но там то е абсолютно необходимо не просто като източник на доходи, но и защото условията не позволяват заменянето му с други култури. Дори е необходимо за съхраняване на земеделското пространство (за "опазване от пороищата", Карапетров 1940: 12-13). И тъй, розопроизводството все повече се регионализира и замества с други култури.¹¹ Но заместим ли е символът?

В същото време се пренастройват икономическите модели, в които производството е поставено. От средата на 1930-те, паралелно с разрастването на кооперациите все по-настойчиви стават призивите и на научните експерти, и на някои политици да се премахне монополът, поддържан от БЗБ, като се даде право на "частни лица" да търгуват с розово масло (Карапетров 1940: 8).

Ето така чисто икономическата логика диктува максималното свиване на културата като икономическа и производителна реалност до застопоряването й в обозрим географски ареал и преминаването й към частната инициатива. Тази логика е в противовес на общонационалната емблематика и на символното разпростиране на образа на Розовата долина като въплъщение на земята рай; тя води към затварянето на образа в определени специфични дадености и в крайна сметка обезсилва претенцията розата (и розовото масло) да бъде обобщаващ общонационален знак. Така от една страна, културата е непозната за самата нация, а от друга максимално се усилва репрезентативният символен характер изцяло в абстрактно-условен план.

В началото на 1940-те войната отново налага ненормален ритъм в икономиката и в розопроизводството в частност: търсенето неимоверно скача, явно в резултат от желанието за презапасяване със суровини за козметичните производители (Карапетров 1940: 7). Годините на ІІ. световна война нанасят нов удар на индустрията: изкоренени са близо половината градини под натиска на германските власти поради желанието им "да пласират своите ерзаци" - продукцията на своите химически заводи, както твърди Чудомир в "Маслодайната роза"

С течение на годините страната ни изгубва постепенно "монопола" над розопроизводството. В по-сетнешните български национално-идентификационни представи Казанлък е градът, който се асоциира със същата сила и с друга печеливша износна продукция - оръжейната. Така да се каже, в представите на общността е зейнала вече пропаст между реалиите и еднозначните (и ауретични) национални символи. Днес в страната ни е пълно с потребители на маркова козметика, с която преработеното розово масло малко или много се завръща при нас. А Вазовият възторг от аромата на Розовата долина ни се струва ни повече, ни по-малко клише.

Същевременно розовата индустрия продължава да играе ролята на репрезентативна за националното ни стопанство култура. Възстановяването на розовата култура започва със засаждане на нови масиви от 1950-те насетне, развива се активно и научно-изследователската дейност. След десетилетието на 1990-те, белязано със силно намаляване на насажденията, от началото на новия век е налице възобновяване на градините под вещото ръководство на Института по розата и етеричномаслените култури в Казанлък. Загубила водещото си място на производител на суровината, страната ни го възвръща през 2004-та, когато дава 60% от световното производство. Най-новата история на розопроизводството е оптимистичната история за нова България. Но дали може да възвърне розата мястото си на национална емблема и символ на национално изконното?

Нека завърша с един пример от педагогическата си практика, който показва това клиширане на образа, вегетиращо върху невежество, маскирано под лесното и въпиющо повърхностно боравене с националните символи. През 2000 г. оценявах четвъртокурсничка, която изнесе с много патос урок за Вазовия пътепис "Розовата долина и Тунджа". След урока при разбора аз изказах мнение, че освен да се говори за омайната красота на Розовата долина, полезно за учениците ще е да се прокара връзка между знанията по литература и география, все в смисъл опознаване на родното пространство. Какво бе изумлението ми, че кандидат преподавателката не бе в състояние да локализира върху картата на България къде се намира Розовата долина!

А урокът бе оценен с "отличен", при излишното настояване от страна на колегата учител титуляр. Очевидно за някои колеги невежеството и повърхностността въобще нямат тежест пред умелото говорене за символите, което се схваща за напълно успешно изпълнена преподавателска мисия.

2008: Розата - увехналият национален символ

Последният път, когато символният потенциал на розата бе поставен на разглеждане в българското общество, той остана неактивен и не събуди готовност да се възобнови или съпреживее. Става дума за проведената през 2007 и 2008 г. кампания за избор на национален символ, завършила с гласуването, излъчено по БНТ на 29.06.2008 г.¹² След първоначалната селекция наред с розата за символи са номинирани още: Мадарският конник, кирилицата, Царевец, Рилският манастир (с огромно мнозинство изборът падна върху Мадарския конник). Безспорно, трудно е да се даде еднозначна аргументирана мотивировка в тази така крехка материя на националните идентификационни знаци, но пък от избора можем да съдим за актуалните представи и за лансираните в обществената среда ценностни модели (а те, както и възможните манипулации на избора - все подозирани, - пък подлежат на други анализационни и изследователски парадигми).

В студиото всеки от символите имаше свой застъпник, а в спота, който го представя, други авторитетни фигури мотивираха важността му. Тези фигури бяха най-вече от научната общност, но също участваха политици и публични личности: проф. Божидар Димитров (поддръжник на Мадарския конник) - историк и политик; също университетски преподаватели (проф. Валентин Тодоров и проф. Казимир Попконстантинов за Мадарския конник; дякон д-р Иван Иванов (преподавател в Богословския факултет), проф. Цветан Ракьовски и негови студенти от ЮЗУ "Неофит Рилски" за Рилския манастир; проф. Николай Овчаров за Търново; от политиците говориха Н. Василев (за кирилицата) и М. Плугчиева (за Рилския манастир). Астор пък подкрепи номинацията на Мадарския конник. На фона на известните имена застъпница на розата от студиото бе японистката Цветелина Радева, а ролята на публичния защитник на розата прие водещият Димитър Цонев с краткия, но обезоръжаващ аргумент: розата е красива.

Акцентът в представянето на символите бе тяхната уникалност и знаковост в националната история: Мадара и Търново като знаци на българската държавност, Рилският манастир и кирилицата - знаци на културната самобитност. Оскъдни и незначителни на този фон прозвучаха думите за розата. Спотът бе заснет на площада в Казанлък - доста камерно и исторически немаркирано пространство (друг е въпросът, че около Казанлък археолозите разкриват ежечасно неподозираното велелепие на тракийските царе и тайнствените им гробници), лицата бяха на девойчета от празника на розата в града, на кмета и на работещи в бранша: все лица, които принадлежат към едно настояще българско, немаркирано със знаци за публичност или известност, към една регионална обикновеност, която трудно може да си пробие път в новините и въобще не е интересна за някакви идентификационни цели. Просто самата обикновеност на случващото се, самата "българскост" в настоящето си в един български град. Съвсем обикновени бяха и простичките думи, с които Василена, царицата роза, говори: в символа са вложени ценности като красота, трудолюбие, благоденствие. Но изглежда, че мъдрата простота на такова добре познато послание трудно може да бъде чута: тя е недоловима от телевизионния екран.

Разбира се, връщането към телевизионното събитие няма за цел да поставя на преразглеждане един избор (а за определянето на символите върху проектираното българско евро нумизматиката или хералдиката имат съвсем различни и експертни основания, както се знае). Но пък провокира да се запитаме дали тези категории красота, трудолюбие и благоденствие, така нужни за създаването на позитивен дух в обществото ни днес, не са загубили привлекателността си тъкмо поради своята обикновеност. И вече в един далеч по-общ план да помислим доколко подобно нежелание да се насладим на простите принципи на делника засяга естественото развитие на общността; доколко подобно послание, въпреки че е останало публично неподкрепено, присъства в съвременната ценностна система.

И тъй, в тази конкуренция между различни символи трудолюбието се озова на заден план, без особена символна стойност за публиката, привлечена от знаците за войнска сила. Розата остана пренебрегната и като образ с мощен символен капацитет, едновременно всесподелим извън страната и свързан с българското културно пространство. Но свързан с живота на българската нация в исторически план, когато розата и розовото масло са били запазената търговска марка на българската икономика (и българското трудолюбие).

Ако се запитаме дали символът на розата е комуникативен днес, ще признаем, че образът остава лесноразпознаваем знак на страната ни за чужденците: знак, който въздейства и асоциативно с аромата си, припомняйки толкова поетични и символни образи на абсолютната красота, които пък идват от самата чужда култура. Една така нужна красива самопредстава за нацията ни днес.

При изграждането на този символ в собствено родното културно пространство от дистанцията на днешното време прави впечатление неговата органичност: един продукт на родното стопанство, който е запазена търговска марка, разкрива национално уникалното в географско и природно отношение. Изглежда естествен и трансферът от селскостопански продукт в национална емблема. Тъкмо тази естественост обаче се оказва неефективна в дългосрочен план и днес към тази емблема поглеждаме с голяма доза резервираност. Разбира се, липсва цялостно проследяване за целия исторически преход до най-ново време. Но и в тази съпоставка между първите десетилетия на ХХ век и 2008 г. като едно възможно обяснение се очертава, че на всеки етап от произвеждане през търговската дейност по изнасяне на външни пазари и научно обследване на културата до законодателно конституиране на производството действат различни елементи от социалната структура. Розата като продукт играе ролята на обединяващ фактор, но собствено "играчите" на всяко ниво не постигат единогласие по виждането си за нея. За селяните производители става дума просто за припечелване на допълнителни доходи, за поминък. От другата страна са елитите - научни изследователи и експерти или законодатели, които гледат също към икономическата страна, но подчертават и "конвертируемостта" на продукта като символ. Между тях обаче няма ефективен посредник, който да събере двете визии: нишата на посредника остава под ведомството или на Вазовите приповдигнати образи за земята рай (а съвсем не райски е тежкият труд за производителите), или на пошлите вестникарски репортажи за хайлафни балове на розата (към този тип изкуствена приповдигнатост ще отнесем и ошлагеряването на символа през 1960-те). Онези наченки на преоткриване на розата през труда, които бележат биографичните скици на Чудомир, не добиват публичност. За сметка на това иронията към клишето "Страната на розите", фиксирана и в заглавието на романа в стихове от Емануил Попдимитров, свидетелства недвусмислено за споделяното недоверие към символа като към медийно клише още в края на междувоенния период. Неслучайно в масовите представи образът остава с тази иронично развенчаваща употреба, далеч от загадъчността на аналогичните образи на розата в чуждите култури.

Дарен от природата, символът на розата пропада в социалното пространство: механиката на националното символопроизводство не сработва, консенсусът между елит и "народ" не се получава.

Януари, 2009 г.

БЕЛЕЖКИ

1. За изграждането на този образ вж. Лебедова (2006). [обратно]

2. По сведение от Ал. Фол (1972: 13). [обратно]

3. Понятието е дадено от френския историк Франсоа Артог в два смисъла, които могат да се отнесат към изходните параметри на изследването по-долу: първо, в по-тесен смисъл, "режимът на историчност" показва как едно общество схваща и представя своето минало, а в широк смисъл означава самосъзнанието на общността (Артог 2003: 19). [обратно]

4. Образът на розата присъства, разбира се, в любовната лирика, в образци като Яворовото стихотворение "Блян", но сходни контексти не се свързват с национално отличителното - за българския читател те принадлежат към топосите на световната литература (благодаря на Евдокия Борисова, която привлече вниманието ми към липсата на примери от българската любовна лирика в обзора). [обратно]

5. Данните тук и по-долу са почерпани от библиографията към изследването на Шипков (1937: 224-225):

Ch. Christoff. L’industrie des roses en Bulgarie. Kazanluk, 1900.

I. Manaloff. Origine et développement de l’industrie de l’essence de roses en Bulgarie. Sofia. 1900.

Nicoloff, Stefanova, Pouchkaroff. La culture de la rose en Bulgarie. Sofia, 1921.

K. Gueorguieff. L’industrie oléagineuse et sa culture. Kazanluk, 1928.

T. Bliznakoff. Notre industrie d’essence de roses. Plovdiv, 1933.

Christov, L. K. L’essence de roses bulgares. Sofia, 1940.

Kulumoff, Stephanova. Etudes des propriétés de l’essence de roses. Sofia. [обратно]

6. Символиката на розата е максимално обобщаваща: "Любов и красота", а цветът й поражда вариации: "приятелство" и "девственост" за бялата роза, "въздишаща любов", "о, ангел мой, говорете", за розата с червени листа в сърцевината: "няма думи за чувството ми", яркочервената роза означава "пламенна любов, безумна страст". Пурпурната въплъщава метафизиката на танца на Иродиада: "няма нищо по-величаво от танца пред смъртта" (Паро 2000). [обратно]

7. С този роман поема в стихове алегорията се превръща в основно изразно средство за средновековната литература. Българско издание: Роман за Розата (1997). [обратно]

8. За характеристика на кооперативното дело след войните в пресечната точка на стопанска политика и партийна конюнктура, срв. Румен Даскалов (2005: 290-299, 299-305). [обратно]

9. Тези данни, както и следващите, са почерпани от Шипков (1937: 84 и сл.). [обратно]

10. За историята на тази розоварна разказва Тишков (1912: 10-11): "Положеният капитал възлизал на 120 000 лв., тя (фабриката - б.м., М.Г.) е имала 4 дестилационни апарата с вместимост 2 500 литри, в производството се е употребявало пара; всеки един апарат се е пълнил с 800 кг розов цвят и в 3 часа процесът е бил свършван. За добиване на маслото розовата вода се подлага на втора дестилация, но това не става в същия ден - за да могат по-скоро да преработват обрания цвят, а след 2 или 3 седмици, като се пази получената розова вода в особени (3) три резервуари с вместимост по 5 000 литри. Получава се две качества розово масло - хубаво с зелен цвят, което се е отделило над водата, и второ - с желтеникав цвят, получено при дестилацията на розовата вода от първото качество. Но след едногодишно работене фабрикантина е фалирал и тя сега е в други ръце." По-нататък авторът дава информация и за отворените наскоро след това фабрики. [обратно]

11. Лансират се нееднократно предложения за въвеждане на нови култури, както в други страни, и за използване на съществуващите дестилационни съоръжения за производство на други етерични масла: "люлеката, зюмбюля, здравеца, ментата и др." (Тишков 1912: 16). Говори се също за развитие на парфюмерийната индустрия. [обратно]

12. Вж. още подробности в репортажа "Мадарският конник ухае на масло" (Димитрова 2008). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Артог 2003: Hartog, François. Régimes d’historicité. Présentisme et expérience du temps. Paris: Seuil, 2003.

Батаклиев 1936: Батаклиев, Иван. Розовата култура в България и нейните географски условия. // Българска мисъл, 1936, кн. 4.

Георгиев 1992: Георгиев, Никола. Името на розата и тютюна ("Бай Ганьо" и "Тютюн"- междутекстов анализ). София: Изд. на БАН, 1992. Също: Варна: LiterNet, 2002 <https://liternet.bg/publish/ngeorgiev/imeto/index.html> (25.08.2011).

Георгиева 2008: Георгиева, Деница. Недко Недков: Българското розово масло е най-качественото в света. [Интервю с проф. д-р Недко Недков, директор на Института по розата и етеричномаслените култури, гр. Казанлък] // MalkiObyavi.com, 15.01.2008 <http://www.malkiobyavi.com/pro/pic-news/news.php?newsid=9951> (25.08.2011).

Даскалов 2005: Даскалов, Румен. Българското общество 1878-1939. София: ИК "Гутенберг" (с.290-299 и 299-305).

Дебон 1929: Desbon, Georges. Une richesse nationale bulgare. La culture des roses. La fabrication de l’essence de Roses. Société de géographie commerciale de Paris. Paris, 1929.

Димитрова 2008: Димитрова, Кристин. Мадарският конник ухае на масло. // Дневник, 16.06.2008 <http://www.dnevnik.bg/evropa/comentari_analizi/2008/06/16/514828_madarskiiat_konnik_uhae_na_rozovo_maslo> (25.08.2011).

Карапетров 1940: Карапетров, Александър. Уреждане на производството и търговията с розово масло (реч, произнесена в Народното събрание на 22 май 1940 година). София, 1940.

Лебедова 2006: Лебедова, Румяна. Златна Добруджа в българското етнокултурно пространство. София: ИК "Захарий Стоянов", 2006.

Николов 1941: Николов, д-р П. Розата като лекарство. София, 1941.

Паро 2000: Parrot, Nicole. Le langage des fleurs. Paris: Flammarion, 2000.

Роман 1997: Роман за Розата. Прев. Паисий Христов. Библиотека за европейска средновековна литература "Ариел". София: Народна култура, 1997.

Стефанова 1925: Стефанова, М. Розовото масло и розовата култура у нас (реферат, четен на общото годишно събрание на Земеделското дружество на 11.V.1924). София, 1925.

Стефанова 1936: Стефанова, М. Изследвания върху нашето розово масло. // Химия и индустрия, 1936, март, с. 321-339.

Страшимиров 1962: Страшимиров, Антон. Лалата и шахът (1901). // Страшимиров, Антон. Избрани съчинения. Т. 2. София: Български писател, 1962, с. 75-87.

Тишков 1912: Тишков, П. Нашата розова индустрия (отпечатък от бр. 8. и 9. на сп. "Народно стопанство"). // Популярна беседа, № 20.

Фол 1972: Фол, Александър. Политическа история на траките. София, 1972.

Христов 1941: Christov, L. K. L’essence de roses bulgare (1ère édition 1940). Sofia, 1941.

Чудомир 1971а: Чудомир: Малко биография. // Чудомир. Избрани съчинения. Т. 2. София: Български писател, с. 459-460.

Чудомир 1971б: Чудомир: Маслодайната роза. // Чудомир. Избрани съчинения. Т. 3. София: Български писател, с. 247-255.

Шипков 1937 : Shipkoff, Thodore P. L’industrie de la rose et de l’essence de roses en Bulgarie. Strasbourg: l’imprimerie Hauss, 1937.

© Мая Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.08.2011, № 8 (141)

Други публикации:
Историк със съдба на творец и преподавател. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. д.и.н. Людмил Спасов. Том ІІ. Велико Търново: Фабер, 2009, с. 35-55 (вариант).