Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАСЛЕДСТВОТО НА АМЕРИКА И НА ВИЦЕКРАЛЕТЕ, ИЛИ ЗА ПЪТЯ НА НАЙ-НОВАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА НАПРЕД КЪМ ИЗОБРЕТЯВАНЕТО НА СВОИТЕ ТРАДИЦИИ

Мая Горчева

web

Почти никой не помагал на Тристеро, защото той бил испанец.
Томас Пинчън

Мая Горчева. Новите български книги: Успехът на обитаванетоКонтинентът на Америките получава това име още в началото на 16. век. Отбелязано е на картите, но около два века то не се приема в Испанското кралство, а на самия континент има подчинени на испанската корона вицекралства. Колкото да изглежда призрачно испанското минало на тези земи, отбелязвани на картите с едно име, наричани от обитателите си с друго, уреждани по достигналите през океана религиозни или кралски укази и съответно разчитащи на някакви облагодетелствания от метрополията, за което от своя страна оттатък океана изпращат докладни и молби, за него откриваме стройни сюжети и ясни следи в няколко български книги от последното десетилетие, за някои от които ще стане дума по-долу. Сякаш предварвайки модерните времена в своя континент и още повече в своето българоезично пространство, тези книги избират да отправят своите миролюбиви въпроси на сухоземното ни днешно българско битие тъкмо към случилото се в земите на отдавна забравени вицекрале, на ограбени империи и на избити народи, които са печелили закрилата на боговете с човешки жертвоприношения.

 

Одомашняването на Америките

Книгата "Америките ни" на Пламен Антов (2002) постига това, като прибавя колективното притежателно местоимение. Завладяването на континента е наречено ни повече, ни по-малко "изобретяване" в заглавието "Изобретяването на Америка" (Антов 2002: 10-12), за да може да бъде метафоризирано като акт на писане. Авторът е подпомогнат от омонимията на част от името на завоевателя Писаро с корена на думи като писач и писател:

Всяко писане на стихотворение имитира
непосилното навлизане в джунглата,
при което пътят се разгръща не напред, а зад гърба ти

Писането - път през джунглата, както гласи една дълготрайна рубрика на вестник "Литературен вестник" за критически бележки върху новоизлезли български книги.

В това писане обаче често чуждоземското дава възможност да се изпробва устойчивостта и валидността на крилати фрази от българската литература, както по-долу в същото стихотворение:

Със сърце порасло и за кръст готово
Дон Франсиско Писаро, запретнал ръкави,
тотално проблема на текста разрешава [...]

Следват безкрайните вериги, в които са навързани имена от различни контексти: европейски или български, от високата или масовата култура, минали или актуални, словесен текст и репродукции: като в някакво ненадейно сбъдване на друга Вазова крилата фраза за "...бъди американец, благородно". Тази лекота позволява да се вмъкне дори едно подсещане за скорошния "внос" в Америките на French Theory (която се завръща по-сетне в стария материк и се отлага в покрайнините му, в днешния ни контекст - също). В тази лекота на преходите през океана и континентите въвежда първото стихотворение в "Америките ни", според което отплаването за новите земи означава свобода:

Никой в Испания не ни очаква -
ние сме най-свободните на света мъже

За похода на един от тези мъже е разказът "И попита войникът: - Кой ме повика?" на Янчо Чолаков (2006). Със заглавието "Asked the Soldier, "Who Called Me?" разказът е публикуван по-сетне в американското списание "Nameless Digest" (Cholakov 2013).

 

Умението да се разказват истории

Изследователският интерес на Владимир Сабоурин е насочен към ранната модерност и основна тежест е дадена на испаноезичните текстове, които коментира. В "Сложност и ред" (Сабоурин 2013) той проследява предсказващите романови техники, до които опира Бернал Диас дел Кастильо в "Истинната история на завладяването на Нова Испания" - едно писмо прошение и изложение, изпълняващо задачата на докладна и мотивационно писмо за получаване на благоволения. За ранноромановата традиция решаващо се оказва и пренасянето на литературното въображение в писането на докладни, както преди това оттатък океана са били пренесени от завоевателите въображението и представите, също ресентиментите, алчността и наивността (или чистосърдечието) на нищите телом и духом.

От "Царското родословие на Инките" на Инка Гарсиласо де ла Вега ще приведем и фактическото свидетелство как са изглеждали конкистадорите, тези "оръдия на съдбата", или както ги наричат доведените от континента годеници: "тези изгнили старци", сред които е бил и Писаро - митичният обладател на писането в етимологизациите на Пламен Антов: "Едни показваха изпопадалите зъби от яденето на препечен кукуруз по време на завоюването на Перу, други - много рани от остриета и камъни, трети - захапвания от гущери [алигатори - бел. Вл. Сабоурин], отнесли им големи парчета плът" (Сабоурин 2013: 263).

В това изследване има две неоткроени асоциации към родната ни литература: цитат от Ани Илков и заимстване на израза "предуведомление" от "Болгарска граматика" на Неофит Бозвели. От "Истинната история" на пехотинеца Бернал Диас дел Кастильо можем да възстановим и картината на пътя през джунглата, който при Пламен Антов е концептуален образ на писането ("при което пътят се разгръща не напред, а зад гърба ти"). Цитатът започва в 1 лице с описанието, дадено от Бернал Диас дел Кастильо: "Не откривахме никакъв път и се наложи да си го проправяме с мечове в ръцете. И така вървяхме два дни по пътя, който проправяхме, като си мислехме, че той води направо към селището, ала една сутрин се върнахме до мястото на пътя, откъдето бяхме започнали да си го проправяме с мечовете." [...] Кръговото движение на повествованието около празното събитийно ядро на глада се буквализира - движение в кръг в джунглата. Реакцията на Кортес признава поражението на инструменталния разум, движещ се в кръг" (Сабоурин 2013: 127). Изправени пред джунглата, войниците на Кортес трябва да оцелеят сред нещо, което е извън техните представи за света - в джунглата рядко се вижда небето. Впрочем сумрачни са и тесните улици на старите европейски градове. Но няма да си признаят поражението колонизаторите на Америките, чието необятно пространство заемат, използват недълготрайното плодородие на заетата земя и го изоставят, за да се настанят на следващите територии, както разказва Клод Леви-Строс в "Тъжни тропици" - лице от обрамчващите портрети и илюстрации на книгата "Америките ни". Заемане, заграбване, зарязване; бързо забогатяване и постепенно задлъжняване и западане (вж. координатната система на алегоричното заливане с богатствата отвъд морето и всеобщо познатата скъпотия на всекидневието отсам, Сабоурин 2013: 210). Злато в изобилие и ненужно високи цени, което не означава, че мизерията е по-малко болезнена. Дали ефектът от изнасянето на производството вън от европейските държави през последните десетилетия се отчита по по-различен начин?

 

Трюмове със злато в океана и скъсани обуща за пет реала в прахта

Пристигането на корабите от отвъдморските колонии стои на корицата на романа "Захвърлен в природата" от Милен Русков, който разказва за възможното извличане на облаги от една от новопристигналите стоки - тютюна. Извличането на облаги днес е най-вече в полза на държавните акцизи и на препродаващите цигари без бандерол. Заглавието на този роман също говори за травматичното срещане на човешкото с природата, за същото лутане и глада в джунглата на изгодните ситуации, ала без спасителните просеки на пътя в горите на Хондурас, които поне дават видимост в обратна посока за изминатото и подхранват очакването да се намери някакво измъкване. Впрочем и този български роман "се завръща" в Америките в превод на английски (Ruskov 2011).

"Захвърлено сред природата" се оказва също изкуството на Жед Мартен, художникът от френския роман "Карта и територия" от Мишел Уелбек (2012). Последната му творба са фотографиите, които запечатват врастването (или загубването?) на човешките "механични изобретения" в природното разточителство. Вместо към случайните импулси на визуалните изкуства българският роман препраща към ранномодерните форми на повествованието с пикаресковите епизоди; за писателя Сервантес подсеща името на кучето Берганца ел Баваро (и с това неизбежно и за най-новите преживелици на кучето Берганца, за които идва вест от Е. Т. А. Хофман, както вещите във френските фотографии напомнят за Хофмановите автомати и механични играчки). Продължавайки това несигурно равновесие между човешко и природно в романа "Възвишение" (Русков 2011), персонажът признава, че погледът към природата - с тъмнеещите балкани - му вдъхва "малко страх" (с вметката: макар че ги познава и може би тъкмо затова, Русков 2011: 325); табуирано е името на природата: "[...] сичко туй изглежда дълбок знак за същинската страховита душа на това нещо, за скритий му в дълбокото мрачен корен". Малко по-нататък същият знак е разчетен с определянето на природата като "вездесъщ тиранин" и "махина" (Русков 2011: 325, 326). Малките "махини" на човешкия свят вижда в разлистилото се изобилие художникът от романа на Мишел Уелбек.

Персонажът на българския роман също отваря своя просека ("Ако разгърнеш гъстата горска шума на някое усойно място [...]", Русков 2011: 322). Гордостта му от откривателството идва обаче от отричането на самото откривателство, и обратно, от ведрото усещане, че всъщност повтаря жест на някого другиго отпреди сто години, както и неговият жест ще бъде повторен, - но след сто години, когато "светът ще е вече друг".

 

Обречените вицекралства, обреченият канон на литературата ни

Колкото отплаването за Америките е бягство към друг свят, толкова времето подхранва надеждата, че в някакво митично бъдеще, което се повтаря "на сто години", "светът ще е вече друг". Дали това е заминаване в друго време или друго пространство, за да се избегнат нетърпящи за отлагане ангажименти? Нежелание да погледнеш по пътя назад, влагайки всички сили в прокарването на нови пътеки? Но видимост има само към пътя (или времето) назад. Вместо да обглеждаш пространството в широка перспектива, то е свито до пътеката - небето почти не се вижда в джунглата или в "тия тъмнеещи балкани", или в тесните улици на старите европейски градове, както е в Барселона, където кралският двор приветствал Колумб след завръщането му от Индиите. Тези книги вървят напред, гледайки назад, "при което пътят се разгръща не напред, а зад гърба ти". Въдворяването на "нов ред" се сваля от дневния график и все по-необуздани стават алегоричните златни вълни, разбиващи се в брега на все по-скъпото ежедневие.

За нас е ясно каква е била перспективата на тези вицекралства, припомнени векове след разпускането им, както и на джунглите - след изсичането на огромни участъци, - и това е гибелта. Така да се каже, с някаква наивност на вживяването в далечното минало е оградено предстоящото да се случи и ако последваме логиката на сюжетите за Америките, бъдещето е проектирано в предстоящата гибел на вицекралствата. Посоката на прокарваната пътека, дори да е непризната тази посока, може да е само гибелта, предшестваща установяването на реда. Дали гибелта е била неизбежна? В земите на вицекралствата гибелта е осигурила новия ред и бъдещите държави на метиси и емигранти, които имат славата на най-леснозапалимите политически страсти и където са въдворени най-левите режими на 21. век.

 

че всичко става бавно, а оттам - и лирично...

Простирането на пътя назад до вицекралствата на Индиите (упорито непреименувани в метрополията) изглежда много по-адекватно за темите и за манталитетите, предмет на най-новата българска литература, нежели връщането към ранномодерните импулси, споходили българското общество през 19. или 20. век. Милен-Русковият радетел на революционното дело и читател на възрожденска книжнина се гордее с колта си, досущ излязъл от романите за пионерите на Дивия Запад; представата за световното се изчерпва с тройката: "Българско, Френско, Америкенско". Впрочем на място стои и побългареният превод на "So it goes" от Кърт Вонегът (или американизираното възрожденство?) в повтарящото се в романа "време ся минава", това нашенско "време ся минава", демонстриращо колкото безхаберие, толкова безскрупулност и цинизъм. До: "И сичко е както ся случи. Но животът ти заминава, туй е сигурно" (Русков 2011: 407), или: "Туй е положението, такъв е пътят"1 (Русков 2011: 338).

Америките дават на новата българска литература възможност и за доближаване до стопилото се население на завладените, което влиза в заглавието на "Единадесет индиански приказки" от Йордан Ефтимов (1997). Те са нищите, абсолютно безразлични към богатството, както към ресентиментите, алчността или наивността, също към измолваните с човешки жертвоприношения благоволения. Тъкмо тях, завладените, ще направи победители в едно състезание за най-чистата проба любов Жан-Филип Рамо в операта-балет "Галантните Индии", по френски галантно запазила в началото на 18. век името, което се използвало в земите на вицекралете и на "тези изгнили старци", конкистадорите на Писаро.

В "Единадесет индиански приказки" са цитирани редица имена извън българското и още по-очевидно извън индианското землище. Не е цитиран авторът на разказа "Желанието да станеш индианец", който най-безстрастно ще изложи и възможният изход - предсказвайки и какъв може да е изходът напред от лабиринта на джунглата, - в завършека на единствения си доведен до развръзка роман: изпълнението на съдебната присъда, неизбежна, каквито и да са доказателствата на разследването или аргументите на защитата. С други думи, и от тази страна на сюжета гибелта изглежда най-безспорния изход. Но пък има и компенсация: че всичко става бавно, а оттам - и лирично... Компенсацията на онова изпълване на българския език с поезия, за което свидетелстват днешните български поети.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В издадения на български роман "Кланица-5" в превод от Владимир Филипов изразът е предаден като "Това е положението". [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Антов 2002: Антов, Пламен. Америките ни. София: Литературен вестник, 2002.

Ефтимов 1997: Ефтимов, Йордан. Единадесет индиански приказки. София: Литературен вестник, 1997.

Русков 2011: Русков, Милен. Възвишение. Пловдив: Жанет 45, 2011.

Сабоурин 2013: Сабоурин, Владимир. Сложност и ред. Велико Търново: УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2013.

Уелбек 2012: Уелбек, Мишел. Карта и територия. София: Факел експрес, 2012.

Чолаков 2006: Чолаков, Янчо. R. // Чолаков, Янчо. Митове за овъгления мрак. Фантастични разкази и повести. София: Аргус, 2006, 95-109.

Cholakov 2013: Cholakov, Yancho. Asked the Soldier, "Who Called Me?". Transl. Kalin M. Nenov. // Nameless Digest # 3, Spr/Sum 2013. <http://www.jasunnistore.com/nameless-digest-issue-3>

Ruskov 2011: Ruskov, Milen. Thrown into Nature. Transl. Angela Rodel. Open Letter, 2011.

 

 

© Мая Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2015, № 2 (183)

Други публикации:
Мая Горчева. Новите български книги: Успехът на обитаването. Критически есета. София: Гея Либрис, 2014
.