Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪРВИТЕ ПУБЛИКАЦИИ НА ЖАНА НИКОЛОВА-ГЪЛЪБОВА ОТ 1930-ТЕ И 1940-ТЕ: СВОЕОБРАЗИЕ НА КРИТИЧЕСКИЯ ПОДХОД

Мая Горчева

web

Едно от най-ярките пера в критиката ни от края на 1930-те е на жена - германистката Жана Николова, вече с асистентско място в Софийския университет, след солидна филологическа и общофилософска подготовка. Нейни критически бележки и есета излизат след 1931 до 1943 в "Литературен глас", "Завети", "Българска мисъл", всекидневниците "Слово" и "Зора", в "Литературен час", "Българска реч", "Родина", "Огнище", "Прометей", "Изкуство и критика", "Училищен преглед", "Просвета", в "женските" издания "Вестник за жената" и "Женски глас"; научните й публикации - в университетски издания. Присъствието й на страниците на "Вестник за жената" е по повод на регламентираните колективни публикации на Клуба на българските писателки. Именно по време на нейното секретарство името й стои под есето "Книгата" ("Вестник на жената" ХIХ, бр. 810, 10.IV.1940, 2), кратките бележки "Немски поетеси" ("Вестник на жената" ХХ, бр. 828, 6.ХI.1940, 2-3), както и под есето "На поклонение" ("Вестник на жената" ХХ, бр. 858, 4.IV.1941, 2).

Отново на литературно-критически теми, които имат актуални, дори бихме казали конюнктурни поводи, са рецензиите за други съвременни немски автори, нашумели имена от германския съюз на писателите, очевидно конституиран по националсоциалистически модел. Ще изброим освен вече посочения обзор "Немски поетеси" още:

Ханс Фридрих Блунк. По случай петдесет години от рождението му. // Българска мисъл, ХIII, 1938, кн. 9, 570-577.

Ервин Гвидо Колбенхайер. Война и метафизика. // Българска мисъл, ХVII, 1942, кн. 8, 430-436.

Рецензиите:

"Между граници и времена". Един роман от Хайнрих Цилих. // Българска мисъл, ХIII, 1938, кн. 2, 133-138.

"Новата земя". Роман от Ернст Крацман. // Просвета, VII, 1941, кн. 3, 376-379.

Зовът на труда. // Българска мисъл, ХVIII, 1943, кн. 2, 60-65.

Обзорните статии:

Поезия и народност. Нови насоки на немската литературна наука. // Българска мисъл, ХV, 1940, кн. 8, 456-459.

Новата немска литература. // Училищен преглед", ХI, 1941, кн. 4, 428-436.

Дописките:

Картина на света в немската поезия (една оригинална сказка). // Зора, ХХI, бр. 5983, 26 май 1939, 8.

Ханс Фридрих Блунк. Бележки по случай идването на Блунк в България. // Зора, ХХI, бр. 6125, 12 ноември 1939, 6.

Гостуване на германския писател Бруно Брем. // Просвета, VII, 1941, кн. 4 (декември), 487-489.

Виенският Бургтеатър - огнище на национална култура. // Училищен преглед, ХII, 1942, 238-245.

В нейн превод излиза статията на проф. д-р Хайнц Киндерман "Немската поезия след световната война" ("Българска мисъл", ХV, кн. 5-6, 321-344).

Това, че една университетска преподавателка се е посветила на такива оперативни рецензии и дори дописки, може, разбира се, да бъде мотивирано с извънконюнктурния ангажимент, който й налага филологическата специалност. Още повече, че "експертното" й сътрудничество на информираща за новостите в немската литература няма продължение в сътрудничество с политически кръгове или организации. Свързването с актуалната германска тенденция обаче е твърде дълбоко в пласта на идеите и в цялостния светоглед, за да позволи да затворим темата, задоволявайки изследователските си цели с неопровержимостта на "историческия момент". Нещо повече, то е белег на интелектуално схващане и дори публично отстоявана позиция на кръг водещи български интелектуалци пак от този "исторически момент" като историка Петър Мутафчиев или писателката Фани Попова-Мутафова. Тези две имена отключват два контекста: първият е свързан с актуализацията на историческото като идеална ценност, а второто - с женското движение и проникването в него на една консервативна антиеманципаторска тенденция. Богати свидетелства за "сложното взаимодействие между национализъм и род" според актуалната периодика дава Албена Вачева в монографията "В периферията на канона. Българските писателки през първата половина на 20. век" (Вачева 2013: 115-116; срв. 232 (по повод книгата "Новата българка" от Фани Попова-Мутафова); 322 (във връзка с романа "Недялка Стаматова", за който има рецензия Жана Николова). Завръщането на патриархалността, едновременно с националния романтизъм в историята, са проявления и продължения на оня несбъднат "десен проект", на чието изследване е посветена монографията "Родно и дясно" на Иван Еленков (1998).

Тъкмо това съотнасяне на контекста с историята на идеите ще изберем като гледна точка, за да се очертае и мястото на Жана Николова, а то изисква едно по-широко въведение. В строго исторически смисъл при Иван Еленков потеклото на политическите идеи е потърсено в конституционния дебат още от 1879 г. Поставянето му на дневен ред в междувоенната култура е изтласкано от пряката обвързаност на "преживяването на следвоенния свят като "криза" и катастрофата на идеала за национално обединение, отглеждан през целия период след конституирането на новата българска държава и впускането й във войните след 1912 г. В следвоенния контекст този идеал има продължение, но според наблюденията на изследвача, той не се излага в строго политически програми или манифести, колкото в публични дебати за измеренията на родното, за отношението между народ и интелигенция, за културната идентичност. Затова представителна е есеистиката на академични фигури като Спиридон Казанджиев, но и на свободни интелектуалци като Янко Янев или служителя в просветното министерство Найден Шейтанов.

В политическия и културния контекст от края на 1930-те и началото на 1940-те, когато възможното осъществяване на "националния идеал" добива съвсем реални възможности, очевидно този "десен проект" идва на дневен ред. Едно внимателно вглеждане по-дълбоко в лансираните програмни текстове, политически платформи и чисто конюнктурни масови жестикулации би могло да открои и едно мощно движение, събрало сили около волята да предложи на обществото един "десен проект" като визия за националното, етични принципи и конкретна политически и културна програма. Гарант за евристичния потенциал на този десен проект е подкрепата му от страна на интелектуалци, посветили му последователната си научна работа и ангажирани с разпространяването на идеите като редактори и автори, както цитирания по-горе Петър Мутафчиев. В неговите мащабни картини от "Книга на българския народ" (1943) можем да възстановим една романтично-митична концепция за историята, колкото научно уязвима, толкова рецептивно отворена към колективните представи. Този опит на историографа може да бъде прочетен в контекста на българското модерно и антимодерно, развито с проекциите във философски и исторически план (Манчев 2003). Хуманитаристиката и особено историята отново се оказват в средоточието на политически и национално структуриращи идеи.

Ще видим оцеляването на този "десен проект" след десетилетия при емигранта Стефан Попов, който разказва за непробиваемостта на следвоенния контекст за изследвания върху национална проблематика по повод трудностите около отпечатването на книгата му "Воля за облик" (Wille zur Gestalt), вж. Попов (1992: 226-227). Мислител на дясното в продължение на една българска традиция, но в следвоенния европейски контекст, Стефан Попов олицетворява трудното удържане на "родолюбието" и националната идея пред свидетелствата за разрушителните й следствия. През неговата собствена биография можем да се завърнем към контекста от края на 1930-те и началото на 1940-те (Попов 1992). За своето поколение той разказва и в очерка "Третото поколение", завършен през 1967 г. (Попов 1994: 15-40). Прекосявайки наситените на събития десетилетия след Първата световна война и политическите движения в навечерието на Втората, той изброява събитията от обществената дейност и лицата на това поколение, родено в първото десетилетие на ХХ в. и излязло на обществено-политическото, но и стопанското поприще в края на 1930-те. Ще го определи като поколение, жадно да основе "нещо ново", да изрази подтика на "нови стремежи", но и поколение, което "гледаше да помири и сближи". Това поколение посвещава силите си на възраждането на българската идея, като дава и своя формула за културното двуединство на "малката нация": "да станем европейци, бидейки българи!" (Попов 1994: 75).

Към най-младата генерация на интелектуалния елит от 1940-те принадлежи и Жана Николова, без да се отделя поради родовата си различност. Прекършила е недоверието към жената в университета със смазващата си интелектуална подготвеност и едно друго самовладеене и увереност, които дори не влизат в противоборства с предразсъдъците, а просто ги игнорират (подробности около приемането й като университетски преподавател вж. Николова-Гълъбова 1998).

Тази овладяност на интелектуалното, наред с широкия обхват на рефлексията, открояват още първите й публикации. Бих нарекла критическия й стил "мъжки", обезоръжаващ с концептуалната си цялост, терминологична прецизност и хоризонт на осмислянето. Цел на предприетото тук изследване е по-скоро през този стил да се стигне до подлежащите идейно-естетически и концептуални основания на дясното, в които ще видим както ефектите от интелектуалните влияния и афинитети, така и преобразуването на собствено българския литературно-критически опит. В корелацията между възгледи и стил ще се изведат и аналитичните подходи, нивото на понятийния апарат, както и литературните предпочитания. Целите на предприетото тук проучване са две. На първо място, да се посочат публикации на Жана Николова, доколкото разностранното й творчество остава встрани от днешния критически интерес. Втората цел е от областта на историята на идеите и тя е да се проследи и разгледа критически наслагването на чисто хуманитарното и литературно-критическо съдържание с един политически насочен към дясното проект. Ако такова усилие има залог, то това е изтръгването на чисто интелектуалното от неговата обреченост на предварителните присъди, наложени от извънлитературните следствия на политическите идеи.

Така след поредица уговорки за контекстите на четене достигам до излагането на сърцевината на изследователското ми усилие, а това е тази трудно удържана и трудно уловима диалектика между чисто литературно-духовното като съдържание и стил и неизбежната им политическа стойност.

Изходна точка за характеризирането на своеобразието на литературно-критическия подход на младата Жана Николова е филологическата подготвеност и близостта до немската традиция. През 1931 г. тя завършва следването си с главен предмет "Немска филология" и допълнителен - "Класическа филология". На държавния изпит полага и изпит по "Славянска филология" (Автобиография...). Следва специализация по философия в Германия "при известния ницшеанец проф. Лайзеганг в Йена и хегелианеца проф. Паул Тилих и неговия асистент Визенгрунд-Адорно във Франкфурт на Майн" (Автобиография...). Очевидно става дума за известния теолог и философ Паул Тилих и Теодор Визенгрунд Адорно, и двамата емигрирали от Германия след идването на националсоциалистите на власт. След двете години обучение Жана Николова също напуска Германия и се завръща в родината. Първата й професионална ангажираност е двугодишно учителстване в Пловдив и в София, следва конкурсът за редовен преподавател в "Соф. Държавен Университет".

В биографията си Жана Николова-Гълъбова отбелязва своето трайно влечение към онази междинна област, в която литературното се кръстосва с философските идеи, и към романтизма, където това кръстосване се превръща в друго качество на литературата и съответно на разбирането и интерпретацията на творбите. Колкото този хоризонт да изглежда далеч отвъд днешните литературни таксономии, то такава философско-концептуална линия лежи и в собствено българската литературна критика, подхранвана от философската подготвеност на критици, структуриращи цялостното ни разбиране за българската литература, като д-р Кръстьо Кръстев или Иван Мешеков. Друга линия, по която в българската литературна критика идва мощен приток на философски идеи, е културното мисионерство на кръга "Стрелец" от средата на 1920-те. Тъкмо в кръга "Стрелец" идеите за литературата са импулсирани от философското виждане както на Атанас Илиев, така и на поета, завършил Философския факултет, Атанас Далчев. С други думи, можем да аргументираме с не по-малко основание и едно българско потекло на философско-интелектуалната насоченост при Жана Николова, тъй като за специализацията в Германия тя тръгва, въоръжена със знанията и интелектуалната чувствителност, получени от германиста проф. Константин Гълъбов, друга водеща фигура от кръга "Стрелец". От дистанцията на близо вековната литературна традиция оттогава може да се каже, че националното като фон и философското като хоризонт при младата Жана Николова имат смисъла именно на актуализация на онова, което е културен призив на едно поколение български интелектуалци от 1920-те. Колкото поставянето на философски хоризонт е вдъхновено от досега с немската култура, толкова то е доразвиване на родна традиция. Така двустранно трябва да се тълкува и потеклото на литературно-критическите й тези, защото колкото нейните прогермански теми да изглеждат потопени в контекста и съответно изводими от конюнктурата и изобличими, толкова възстановяването на една литературна и културно-философска родна традиция неутрализира контекста.

Избраните от младата германистка посоки и усвояването на тази симбиоза между родно и чуждо личи още по разглежданите в първите й публикации автори и творби. Сред тях българските чувствително превъзхождат немските, но на немскоезичните са посветени по-обстойни студии. Творчеството на Жана Николова не е представено и коментирано в актуални публикации и затова ще посочим в подробности всички отбелязани досега нейни публикации. За автори и творби от българската литература са рецензиите:

"Недялка Стаматова" - повест от Фани Попова-Мутафова. // Литературен глас, 6, бр. 228, 1.IV.1934, 2.

"Кръв", роман от Константин Константинов. // Литературен глас, 7, бр. 244, 10.X.1934, 3.

"Вълшебният играч" - разкази от К. Гълъбов. // Българска мисъл, 1934, кн. 10, 660-663.

"Парижки мозайки" от Боян Болгар. // Българска мисъл, 1934, кн. 7-8, с. 521-523.

"Когато бях малък", повест от Добри Немиров. // Литературен глас, 7, бр. 256, 30.XII.1934, 4.

"Орнаменти". Философски и характерни есета от Константин Гълъбов. // Литературен глас, 7, бр. 246, 24.X.1934, 2-4.

"Чифликът край границата", роман от Йордан Йовков. // Литературен глас, 6, бр. 240, 24.VI.1934, 2-3.

"История на българския език". // Слово, бр. 3949, 31.VIII.1935, 3.

"Женско сърце", разкази от Йордан Йовков. // Литературен глас, 7, бр. 271, 17.IV.1935, 3-4.

"Планински вечери" от Асен Разцветников. // Литературен час, 2, бр. 1, 18.IX.1935, 6.

"Велики сенки" от Фани Попова-Мутафова. // Слово, бр. 4006, 9.IX.1935.

"Априлов - живот, дейност, съвременници" от проф. М. Арнаудов. // Слово, бр. 3987, 16.X.1935.

"Майко!", от Добри Немиров. // Слово, бр. 4036, 14.XII.1935.

"Мълчаливи герои", повест от Дора Габе. // Слово, бр. 3779, 6.II.1935.

"Човекът с две лица" от Емил Коралов. // Литературен глас, 7, бр. 266, 13.III.1935, 4-5.

"Дъщерята на Калояна", роман от Фани Попова-Мутафова. // Слово, бр. 4259, 12.IX.1936.

"Провинциални сенки", разкази от Калина Малина. // Литературен глас, 7, бр. 302, 12.II.1936, 5.

"Сравнително индоевропейско езикознание" от проф. д-р Ст. Младенов. // Слово, бр. 4316, 19.XI.1936.

"Предсмъртно откровение". "Ако можеха да говорят" от Йордан Йовков. // Българска мисъл, 1937, кн. 9-10, 553-556; също и в: Йордан Йовков 1884-1937. Литературен сборник. Ред. М. Арнаудов. София: Факел, 1938, 45-48.

"Сърце човешко" от Ел. Багряна. // Българска мисъл, 1937, кн. 1, 54-58.

Екатерина Ненчева. Литературен портрет. // Завети, 1938, кн. 4-5, 82-83.

Ник. Вас. Ракитин. Русалска поляна. // Родна реч, 1938, кн. 4, март-април, 180-183.

Историческите романи на Фани Попова-Мутафова. // Родина, 1938, кн. 2, 55-65.

Към вече изброените заглавия върху немската литература ще добавим обзорите върху класически немски автори:

Шилер и любовта. // Литературен глас, 26.XII.1934.

Новалис и неговата философия на природата. // Българска мисъл, 1935, кн. 4, 243-252.

Съдба и творчество на Фридрих Хьолдерлин. // Българска мисъл, 1935, кн. 7-8, 454-467; кн. 9, 523-530.

Йозеф Фрайтер фон Алтхендорф. По случай 150 години от рождението му. // Завети, 1938, кн. 3, 64-65.

Хайнрих фон Клайст. // Българска реч, 1941-1942, кн. 3, 101-105.

Творческият път на Герхарт Хауптман. // Училищен преглед, 1942, кн. 10, 1244-1258.

Франц Грилпарцер. Поет на раздвоението. // Училищен преглед, 1942, кн. 5-6, 686-696.

Рецензии за преводни книги:

Шилер. Съчинения. // Изкуство и критика, 1941, кн. 10, 440-444.

Франц Грилпарцер. Народно издание. // Българска мисъл, 1942, кн. 5-6, 341-342.

От този период са студиите й:

Езикът на младия Гьоте. София: Хемус, 1936.

Българските преводи на Шилеровите "Разбойници". // Годишник на Държавното висше училище за финансови и административни науки - София, 1941/1942, т. 2).

Фридрих Хьолдерлин. Природа и богове. // Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет, 1937, т. 33, № 9, 1-117.

Хайнрих фон Клайст. Победата на чувството. // Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет, 1939-1940, т. 36, 1-162.

В избора на заглавията по името на автор или на книга личи и центрирането на изследователския интерес около представянето на конкретен творчески факт или творческа личност. Редом със съвременните ("конюнктурни") имена се очертава и трайният интерес на младата германистка към творците от епохата на романтизма и тъкмо те преобладават като избрана тема в по-обемните и аналитични разработки.

Като първа особеност на нейния критически подход ще посочим сравнително-литературния метод. Съжителството на теми от немската и от българската литература ще означава те да се разглеждат според принципи и в терминология, които пренасят концептуалното равнище на културните натрупвания в немската литература и литературна наука към осмислянето на родната. В актуалния контекст и предвид крехката българска литературна традиция този паралел неминуемо предполага, че двете литератури са неравностойни при съпоставката и немската литература застава в ролята на образец. В тази точка нашето разглеждане неизбежно ще излезе от неутралния тон на регистрация, доколкото оттук сдвояването на немска и българска литература тръгва в две посоки: първата на философско-концептуалното "издърпване" на разбирането за литература, а втората - към съвременния контекст.

Тази извънлитературна близост е подчертана в статията "Поезия и народност. Нови насоки на немската литературна наука" (Николова 1940б) с една скрита аналогия: след крушенията от Първата световна война у немеца се заражда едно ново светоусещане. Очевидно така се отправя и призив да се надмогне обезсърчението, в което е захвърлено и българското общество с катастрофата след загубената война. Това ново светоусещане обаче се изразява като сменена естетическа оптика - с разбирането, че "творческото дело не бива вече преценявано с оглед неговата изолирана стойност, а според народностната цялост". Ето няколко примера за конкретни анализи, които опират до митологично-величавото: Луц от романа "Между граници и времена" на Хайнрих Цилих е наречен "символ на народностния дух"; в паралел българският роман "Мълчаливи герои" от Дора Габе е представен през понятието за "народната душа"; дори в рецензия за "Сърце човешко" от Елисавета Багряна има място за наблюдението, че "Аз" се превръща в някакво "Свръхаз", свързано с народностното съзнание.

Що се отнася до българската хуманитаристика, тези за единството на творец и народ или на интелектуален елит и народен колектив са изказвани нееднократно в българската есеистика и литературна критика от междувоенния период от автори като Спиридон Казанджиев, Константин Гълъбов, Владимир Василев и др. Но в контекста на 1940-те една сходна теза, идваща обаче от "централна" култура, настоява още да се отреже достъпът до "интернационалното", което означава както ограниченост на подхода да обхване разнородни идеи, така и сигнализира за рисковете му. А в статията "Новата немска литература" (Николова 1941) писателите, обвинени в разрушително безволие, са Томас Ман или Херман Хесе, с което от новите тенденции са изрязани тъкмо имената на онези, които всъщност прокарват нови посоки в собствено литературния развой, с други думи, литературната критика се е оказала анти-литературна.

Това преплитане на литературната критика с извънлитературния контекст води към изработването на една литературно-критическа догматика. Най-красноречиви за нейния провал са оценките, които дава за отделни автори. Изпреварвайки историческото време, ще дадем и себеопроверженията, които прави самата Жана Николова в по-късните си критически работи.

Новият постулат: за една "дейна воля за изграждане на нацията" е въвеждаща теза в статията "Новата немска литература". Преди да изброи авторите и творбите на тази линия, всички те абсолютно катурнати в забравата - травматично потискаща ги или неизбежно следваща всяка "слава на деня", оставяме да съдят германистите, - са дадени онези, които се "подвизават" на литературното поле, но вместо същинско творчество само показват владение на технически средства. Първият е "литератът" Томас Ман: "С изтънчена сръчност Т. Ман довежда формата на своите произведения до завидно съвършенство, обаче тяхното съдържание носи всичките белези, характерни за декадентството, т.е. за упадъка в поезията. Те са една до болезненост изтънчена културност и свръхчувствителност, придружени от едно постоянно нарастващо отчуждение от живота и пълна негодност за приобщаване с неговите задачи" (Николова 1941: 429). Вторият - Херман Хесе - "е олицетворение на сантименталния естет". Тези оценки са напълно противоположни на по-ранния жив интерес към двамата автори, засвидетелстван в критически бележки във вестниците "Изток" или "Стрелец", срв. "Сидарта", Херман Хесе (Изток, 23.I.1925; Кирил Карабашев. "Вълшебният връх от Томас Ман" (Изток, 12.II.1927); съобщение за излизането на "Сидарта" от Херман Хесе на български (Стрелец, 6.IV.1927).

Разчитане на литературното и провал на критическото разбиране, бихме отсекли, но признат провал, ако сравним как се променят по-късните литературно-критически коментари на Жана Николова-Гълъбова върху Томас Ман в предговорите към негови преводни книги (срв. Николова-Гълъбова 1981; Николова-Гълъбова 1988).

Настъпил е коренен обрат във възприемането на автора през кореспонденцията му "Томас Ман проявява хуманното величие в името на голямото и съдбовно чувство [...]" (Николова-Гълъбова 1988: 9). Настъпила е коренна промяна в подхода: прочитът изцяло е върху самите литературни текстове. До извънлитературния контекст се достига въз основа на съдържанието вместо съдържанието да се превръща във функция на извънлитературни идеи. За въведение към тях е избрана рамката на жанровото разчитане (при кореспонденцията на писателя) или историята на мотива (за романа "Д-р Фаустус"). Поанта в разбирането на Томас-Мановия роман е проецирането на Фаустовото изкушение на гения върху историята на колективната общност: "[...]той е не само роман на една творческа личност, но и роман на един цял народ, хроника на неговите победи и крушения, на рухването на неговите идеали, на един погрешно изграден свят" (Николова-Гълъбова 1981: 11). Предубеждението към упадъчното е заменено с възсъздаването на едно преобразяване на патологичното и упадъка в изблик на демоничната гениалност. И в ранната статия, и в късния анализ първопринципът на литературно-критическия прочит през голямата идея е един и същ, но във втория случай евристичният потенциал на подхода не е предварително програмиран да доведе до колективно-мажорни внушения.

В ранната критика на Жана Николова на нова сметка е оживяла идеята за ирационалното в гения, почерпано от едно романтично митично виждане, и примерно студията за Хьолдерлин е озаглавена "Съдба и творчество" (Николова 1935а). Фридрих Хьолдерлин също е творец, комуто са посветени критически статии от Константин Гълъбов, публикувани вече на страниците на в. "Изток". Дадени са и стихове в превод - Константин Гълъбов. Портрет на Фр. Хьолдерлин (Изток, 26, 11.IV.1926); Западният историзъм и Хьолдерлин (Изток, 2.V.1926). Сякаш като отмъщение за всяко наивно приемане на митическото, конюнктурата ражда и гротеската на философското разглеждане на роман с изразителното заглавие "Строителната барака" от Ервин Гвидо Колбенхайер, докато рецензията има подзаглавие: "Ервин Гвидо Колбенхайер. Война и метафизика" (Николова 1942). Младата Жана Николова не е познавала изобличенията на лъжата на мита, с които Теодор Визегрунд Адорно ще разкрие лъже-просветеността на своето време.

В обзора "Литературна действителност и литературни възможности" (1936), посветен изцяло на българската литература, връщането към родното е сдвоено с придържането на писателите към един художествен реализъм (Николова 1936). Но през 1940-те следствията от това дисциплиниране на изразните възможности изглеждат опасни. Виждаме го в статията "Поезия и народност" (Николова 1940б), където в подкрепа на една, да речем, чисто литературно-критическа и интелектуална позиция за свързване на писателя с народностното е привлечен не само авторитетът на професорите (като австриеца Хайнц Киндерман), но и... расовият биолог Шайдт. А самата литературна наука, наречена "народностно животознание", е поставена в отношение към биологията, антропологията и учението за расите! Предупрежденията за рисковете от митологизиращото усилие, превърнато в подход за разчитане на творбите, стават заплашителни. Същевременно колкото е нужно да се изтъква и изобличава възможното дефилологизиране на филологическото, толкова по-плашеща е свръхприемливостта на съпътстващите разсъждения в статията, от които можем да извлечем в теоретичен план една схема за етапите в развитието на литературната наука, която опира до интерпретацията на литературната творба и възсъздаването й именно като цялост. В историята на идеите тази цялостност на възприятието и съответно на разбирането за творбата като тоталност се асоциира с едно стремящо се към митичното мислене, неизбежно и с рисковете му, но и е израз на едно изначално неотчуждено съзнание и пропускливост между човек и свят.

Отново в потеклото на идеите, основополагащи това митологизиращо усилие, е Хердеровата доктрина за единството между творчески особености, среда и бит (припомнена в рецензията за романа на Х. Цилих, срв. Николова 1938а). От нея е доразвита тъкмо непродуктивната и чисто умозрителна страна, която води до отпращането на народната душа като някакъв магически постулат в сферата на ирационалното - а нееднократно в знаменитата книга "Идеи за философията на човечеството" (1784-1791) отново Й. Г. Хердер привежда доказателства, че при каквито и климати и среда да живеят човеците, както и да се променя от тези условия външният им вид или културното им творчество, човешката природа е една и съща.

Но и авторитетът на Хердер е използван от новата догматика. Аргументирането на "обрата" в литературата стъпва върху класическата немска традиция, както в дописката си за сказка за немската поезия Жана Николова възстановява родословието на едно "органическо мислене" от Хердер и Гьоте към Шелинг и Хьолдерлин (Николова 1939а). "Конюнктурното" се озовава в един разред с най-високите концептуални постижения в немската духовна култура, родствено с мощното духовно движение на романтизма и на единството на литературно с философско. Но става дума за романтизма, обезоръжен от своята ирония. "Историческият момент" е преживяван като завръщане на това ниво на абстрактност и ирационалност, без обаче да включва игровата всеобхватност и подривност на ироничното. Този разсъблечен от иронията романтизъм, сведен до идеология, е употребен от една конюнктура именно като идеология, без нищо общо с художествената практика.

Едновременно с това и въпреки това в строго български литературно-хуманитарен контекст по този начин се създава основа за израстване на нови концептуални модели за интерпретация и за инжектиране на нов понятиен хоризонт и в българската литературна критика. Защото въпреки контекста при Жана Николова реактуализациите на романтическата идеология не са абстрактни метафори - те са усвоени (иначе казано инструментализирани) за целите на едно разбиране за съответния автор или творба. Инструментализирани са и като пропедевтика, както в статията "Литературна действителност и литературни възможности" (Николова 1936), която завършва с призив към българския писател да усвоява литературните постижения, тоест още преди 1940-те и изцяло спрямо българския контекст Жана Николова коментира обръщането на българския писател към родното и преобладаването на "реалистичния елемент" в новата ни литература, за да го тласне към отварянето към идеите. В този смисъл въвеждането на романтическата идеология като критически хоризонт пренарежда чисто литературното. Тази промяна на аналитичната оптика предхожда промяната в историческия и политическия контекст и показва, че именно тясно дисциплинарното поле на строго литературното може също така да даде единствения приемлив шанс да откъснем идеите от самата политическа конюнктура и да ги разглеждаме и в плана на продуктивното развитие. Или ако прокараме паралел с изобличенията на инструменталния разум, парадоксално инструментализацията, що се отнася до собствено хуманитарната област, се е оказала единственото изплъзване от зловещото следствие на инструментализацията в първопринципа.

В завършек ще отбележим още черти от критическия подход на Жана Николова, които го открояват. Едновременно с високата абстрактност, митологизиращото усилие да се обхване "целостта" има контратежест на нивото на стила в простотата, дори аскетизма в изразните средства, който именно оставя пространство за израстването на идеите. Впрочем и в това разбиране бихме открили сходни афинитети при Т. В. Адорно и неговото настояване за изчистване и аскетичност на литературата от украсата на страсти или фигури. Този идеален стил е разгледан в рецензията за романа на Х. Цилих (Николова 1938а), упомената по-горе като пример за експлоатиране на романтическите идеи. Колкото при това повествование всичко е "сведено до същественото", "без евтина образност и ефектност", толкова се отбелязва с неудоволствие всяко доловено маниерничене, както в рецензията за есетата на Боян Болгар. Тъкмо простотата на разказа и непосредствената сила на чувството очарова в "Русалска поляна" на Н. В. Ракитин (Николова 1938б). И все пак, този стил на величавата простота получава най-монументалната си формулировка по отношение на поезията на Хьолдерлин, която единява философското с изживяването: "благородна простота и спокойна тържественост".

Друга отличителна черта на критическия подход е концептуалната схема в композирането на съответната рецензия, чието последователно следване вече бе упоменато по повод предговорите към Томас-Мановите преводи от най-ново време. За въведение имаме общо разглеждане на едно понятие или на един топос в критиката. Както в "Историческите романи на Фани Попова" това е историята, свързана с едно философско отношение към миналото, защото именно в историята се сбъдва ирационалното, което невидимо движи съдбините на един народ (Николова 1938в). В духа на романтическата митологизация историческото е дадено като въплъщение на народностното, но и на ирационалното. След излагането на това общо схващане за историческото време следва подробно разглеждане на психологията на персонажите, надмогнали влеченията си в името на чувството за дълг, като израз на "съзнанието за друго жизнено предназначение". Прави впечатление трайният интерес на Жана Николова към творбите на Фани Попова-Мутафова и причината не се изчерпва с дългогодишното им близко приятелство. Става дума за сродството с идеята за единение на родното с европейското, пренесена от кръга "Стрелец" към следващото поколение български интелектуалци: писателката е сред членовете на кръга.

Тази схема още по-ясно виждаме при кратката студия "Хайнрих Клайст". Въвеждащата тема е за творците ярки индивидуалности, които не могат да се изчерпят с едно направление, иначе казано, с ясни литературно-критически таксономии. Следва педантичното изреждане на факти от биографията му, проследена успоредно с идеите, които усвоява. След това накратко са разгледани творбите и последователността в развоя (Николова 1940а).

Можем да изведем предпочитани теми, които движат интереса към отделни автори или творби. Такова тематично ядро е природата, чието развиване при немските и българските автори се разгръща обаче в различна посока: при Новалис - през тъмния човешки нагон по единение с природата (Николова 1935б), докато при Н. В. Ракитин - през едно непосредно чувство (Николова 1938б). И в двата случая единната концептуална рамка присъства, без да накърнява разбирането за национално идиоматичното.

Отново с пристрастие към националното са и бележките върху преводите на български автори на немски, срв. "Български поети в немски превод [Йордан Йовков и П. К. Яворов]" (Николова 1938г); "Немският превод на Йовковия роман "Чифликът край границата" (Николова 1939б). От друга страна, ако има тема, която не може да се отнесе и към двете литератури, то това е за наследството на античността (срв. статията "Гръцката древност в светоусещането на немеца. Класицизъм", Николова 1940в).

За завършек ще щрихираме и темата за признанието на творческата жена: тема, която минава през разглеждането на историческите романи на Фани Попова-Мутафова (Николова 1938в). Жана Николова също привежда аргументи за патриархалната подчиненост на жената, но нейните източници съвсем не са български. Контратезата на еманципаторската идея за признанието на жената като творец идва от немските автори, и то съвсем не от подвластните на актуалната конюнктура. В преразказа и коментара към биографията на Хайнрих фон Клайст, които съдържа посветената му монография, многократно се нюансира фигурата на жената, отразяваща емоционалния свят на мъжа творец, като се дава разбирането на писателя за жената като довереница и опора за неговите творчески устреми (Николова 1940а: 12-13, 73, 115 и др.). Тук можем да прокараме и разликата между получилите разпространение в рамките на един десен и пронационалистичен проект виждания за жената, щедро тиражирани от края на 1930-те и в женски издания, и литературно-историческия прочит (за реактуализирането на една консервативна тенденция в българското женско движение през 1930-те и 1940-те отново препращаме към Вачева 2013).

В подхода на Жана Николова се събират културна чувствителност, изработена в досега с немската литература и философия, с воля за единение на родното с европейското, вдъхната от културните натрупвания у нас през 1920-те и от интелектуалците в кръга "Стрелец". Превратът от 1944 г. прекъсва академичното и творческо развитие на авторката. По-късно завръщането й на страниците на литературната преса след 1989 г. изиграва ролята на културен посредник между поколенията в българската култура. В най-новата ни съвременност Жана Николова-Гълъбова пренася една концепция на дясното за общобългарското и народностното като културен хоризонт и същевременно ядро. А в контекста от края на 1990-те и началото на 21. век с ново политическо съдържание се оказват изпълнени и литературата, и самото изкуство на интерпретацията, в което филологическата педантичност е неотделима и едновременна с прозирането на същността и улавянето на философските измерения. Също и онова, което е вярност към духа и творческото призвание.

 

 

ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Автобиография...: Николова-Гълъбова, Жана. Жана. Автобиография. (Автограф).

Вачева 2013: Вачева, Албена. В периферията на канона. Българските писателки през първата половина на 20. век. София: Просвета, 2013.

Еленков 1998: Еленков, Иван. Родно и дясно. София: ЛИК, 1998.

Манчев 2003: Манчев, Боян. Модерност и антимодерност. Българският националекзотизъм. // Култура и критика. Ч. 3. Варна: LiterNet, 2003 <https://liternet.bg/publish2/bmanchev/modernost1.htm> (28.05.2016).

Николова 1935а: Николова, Жана. Съдба и творчество на Фридрих Хьолдерлин. // Българска мисъл, 1935, кн. 7-8, 454-467; кн. 9, 523-530.

Николова 1935б: Николова, Жана. Новалис и неговата философия на природата. // Българска мисъл, 1935, кн. 4, 243-252.

Николова 1936: Николова, Жана. Литературна действителност и литературни възможности. // Българска мисъл, 1936, кн. 7, 449-451.

Николова 1938а: Николова, Жана. "Между граници и времена". Един роман от Хайнрих Цилих. // Българска мисъл, ХIII, 1938, кн. 2, 133-138.

Николова 1938б: Николова, Жана. Ник. Вас. Ракитин. Русалска поляна. // Родна реч, 1938, кн. 4, март-април, 180-183.

Николова 1938в: Николова, Жана. Историческите романи на Фани Попова-Мутафова. // Родина, 1938, кн. 2, 55-65.

Николова 1938г: Николова, Жана. Български поети в немски превод [Йордан Йовков и П. К. Яворов]". // Родина, III, 1938, кн. 1, 180-182.

Николова 1939а: Николова, Жана. Картина на света в немската поезия (една оригинална сказка). // Зора, XXI, 26 май 1939, бр. 5983.

Николова 1939б: Николова, Жана. Немският превод на Йовковия роман "Чифликът край границата". // Родина, II, 1939, кн. 1, 188-189.

Николова 1940а: Николова, Жана. Хайнрих фон Клайст. Победата на чувството. // Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет, книга ХХХV, 4. София, 1940.

Николова 1940б: Николова, Жана. Поезия и народност. Нови насоки на немската литературна наука. // Българска мисъл, ХV, 1940, кн. 8, 456-459.

Николова 1940в: Николова, Жана. Гръцката древност в светоусещането на немеца. Класицизъм. // Прометей, IV, 1940, кн. 5, 3-8; кн. 6, 16-19.

Николова 1941: Николова, Жана. Новата немска литература. // Училищен преглед, ХI, 1941, кн. 4, 428-436.

Николова 1942: Николова, Жана. Ервин Гвидо Колбенхайер. Война и метафизика. // Българска мисъл, 1942, кн. 8, 430-436.

Николова-Гълъбова 1981: Николова-Гълъбова, Жана. Предговор. // Ман, Томас. Доктор Фаустус. Прев. Страшимир Джамджиев. София: Музика, 1981, 5-14 (I. издание 1967 г.).

Николова-Гълъбова 1988: Николова-Гълъбова, Жана. Предговор. // Ман, Томас. Писма. T. 1. Прев. Донка Илинова. Варна: Георги Бакалов, 1988, 5-12.

Николова-Гълъбова 1998: Николова-Гълъбова, Жана. Всеки носи у себе си и един Сезам. Интервю. // Континент, 06.03.1998.

Попов 1992: Попов, Стефан. Безсъници. София: Летописи, 1992.

Попов 1994: Стефан Попов. Българската идея. Исторически очерци. София: Летописи, 1994.

 

 

© Мая Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.05.2016, № 5 (198)

Други публикации:
Библиотека, 2015, бр. 1, 121-132.