Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЮЖЕТИТЕ НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ БИОГРАФИИ

Мая Горчева

web

Георги Янев. Баща и син. Пловдив: Макрос, 2005Около българската литература самотните й почитатели ще се натъкнат на безкрайно много текстово неположени сюжети - породени между текста и автора, между авторите, между текста и критиците, между биографията на автора и фигурата на автора в текста. От някои извличаме полза за текстологични уточнения или за анализа, други отвеждат склонното към доизмисляне съзнание на четеца в меандрите на народопсихологичните енигми. Към възможните тълкувания на литературната биография гледа и книгата на Георги Янев, както заявява в предговора: тя е “за литератори, но и за народопсихолози, за историци и културолози”.

Тя е за отношенията между бащата Мильо Касабов и сина Гео Милев: проста спретната схема, почти по литературному увлекателна и позната. Двете лица са репрезентации на две епохи, на два принципа. Син и баща не се сблъскват, като в туранска епическа битка, а напротив: бащата превръща авангардистките проекти и стихове на сина в издателски факт, макар те да си остават за него “загадка”. И все пак, синът умира, а бащата продължава - оставя книжарството, но пък започва да пише: първо “Молби”, търсейки сина си, после “есета”. В биографията на бащата и сина възрожденска епоха и авангардизъм се оказват в непростите отношения на хронологическа преобърнатост - трагическа, ако се замислим за новата българска история на поколенията. Историческите факти са станали и психологическа драма с угризенията, че не са “успели” да опазят сина, угризения, в които напира чувството за вина на възрожденското, че не е “опазило” идеалното и най-духовното, произведено от него. Така - от конкретен факт към разчитането на културноисторическата стойност на биографията - книгата на Георги Янев раздипля един от най-разтърсващите сюжети около българската литературна история, който ни отвежда към етичното осмисляне на историческото време.

Тази книга е полезна: като изважда наяве нови архивни единици. Нейните фабули са очертани по “Литературен архив”, т. ІІ (1962), “Гео Милев (Христо Ясенов и Сергей Румянцев) в спомените на съвременниците си” (1965), “Гео Милев. Летопис”, съставен от Е. Фурнаджиева (2005) или по документи, съхранявани в Къщата музей “Гео Милев” в Стара Загора. Нееднократно ще се появява “публикувано за пръв път”, а такива открития ще видим в самия текст или в “Приложението”. Същевременно биографът грижливо се варди от изкушенията на литературноисторическите оценки (допуска ги в скоби, с уговорката “ако ми е разрешено”). И тук-таме дава ненадейни с прозорливостта си литературноисторически заключения. Не мога да се въздържа да не споделя едно, тъй като то се отнася до прословутото разграничение на Гео-Милевите оценки за Вазов и вазовщината - клиширания благодарение на имитации или латрии Вазов. Емоционалната степен е повдигната съответно според критическия или “литерар-историческия” статус на оценката (а както неколкократно подчертава младият студент в Липиска, той дава култур-историческо осветление на литературните процеси).

Авторът Георги Янев владее изкуството на равното изложение на документалните източници. Те са цитатите от едно настояще, които “излагат” идиосинкразиите на две творчески съзнания. Лаконичният стил на документалния разказ спазва строгите безстрастни граници на изследователското “надникване” към историята. Но тъкмо на този фон се открояват надиганията на емоционалната реакция на биографа.

Фактологическата плътност е достатъчно оправдание за стойността на книгата, тъй че с това може да приключи първото рекламно-подканящо послание на рецензията. Но също така това е една увлекателна книга, защото разчитаме в затворените в кавички откъси от документните източници сюжети, а по сюжети лъкатуши и разбирането ни за съдбата на човек и на семейство, за историята. Книгата на Георги Янев, àко и написана без “литерар-исторически” намерения, раздава щедро литературноисторически сюжети. Колко и как ще изобрети читателят, е негово право. Първият е на ръба на най-неизбежната антропологическа даденост “баща и син”: баща учител, общественик, книгоиздател - и син поет и чупи-глава. Синът е изпратен да учи надалеч - в един такъв сюжет - в Одеса, в друг - в Липиска. Гео Милев поема също към Липиска, по пътя на своя кумир Пенчо Славейков. Баща му се опитва още повече да го отдалечи с наближаването на европейската война - праща го оттатък Ламанша - с което пък създава един от най-знаменитите сюжети за срещата на младото българско изкуство със световното - с патриарха Емил Верхарн. Сюжетите на книгата не се свършват с “Баща ми в мен”, защото ни очаква скръбта на “Синът ми в мен”. В годините на самота бащата все по-рядко се отбива в книжарницата и по-често размисля и пише: намерил езика, с който да продължи “общуването” със сина.

Някои сюжети са злокобни, други култур-исторически и поучителни, а някои иронично-закачливи: внук поет и баба; поет и Школа за запасни подофицери; баща, син и религия... Сюжетите излизат главоломно от семейството: тук четем също Гео Милев и Георги Бакалов, Гео Милев и Иван Вазов. И се завръщат към семейството: гневът и любовната почтителност към бащата могат да се разчетат в неразтрогваем съюз с тезите на литерар-историка (отново вметка на биографа: “...отношението на Гео Милев към творчеството на Иван Вазов е почти огледално към отношението му с бащата - Милю Касабов”). Типологически виждаме очертани силуетите на поета Вазов и критика Бакалов, ненадейно сдвоени в патоса изкуството да слезе до народа. И двамата редактиращи, преправящи или вразумително хокащи младока, учил в Липиска и убеден, че публиката трябва да си даде труда да разбере твореца. Толкова за литературноисторическите сюжети и за неспасяемото им вмесване в (авангардистката) воля за повече талант и смелост в изкуството.

Сюжетът “поет и цар” пък чертае неподозирана историческа загадка, една от многото около изчезването на гордия син. Още по-страшен и безизходен е сюжетът “баща и цар”: с писмени послания, чиито озаглавления бащата сменя от “Заявление” на “Молба” с надеждата за отговор. Такъв идва: с известието, че писмото е препратено към съответното министерство, именно онова, под чиято “ведомост” е изчезнал и синът.

Отвъд безкрая от разклоняващи се сюжетни нишки, изтъняващи или достигнали до историческата неразчетимост, провиждаме картината на една историческа епоха. Очертават се силовите линии на историческите катаклизми, които текат през личната биография. Георги Янев ги е уловил във фактите, “изложил” ги е - и се е отдръпнал зад изразителността на тези факти.

“Баща и син” е тъжна мъчителна книга - книга, която искаш да оставиш, да не си припомняш, да не мислиш за онези вериги на социалното и историческото, оковали волята за творчество. Навярно защото онова, което въплъщават баща и син - идеализъм, съзидание, патриотизъм, заплатен буквално с плътта и костите на сина, - се оказва монета без цена, факт без последствие, привеждан в “Молби” към властта и препращан от една нейна инстанция към друга.

Заглавието “Баща и син” възпроизвежда и семейната уютност на приемствеността между поколенията. Тук обаче в двойката разпознаваме отношението между възрожденска хармония и авангардистки бунт. Такъв е бил първоначалния замисъл, променен по-сетне под натиска на фактите, както споделя авторът във въвеждащите думи. Иначе Георги-Яневата книга създава модел за духовната породеност на поколенията вместо тъжното им отрицание и преборване. Възрожденска разсъдливост и авангардистко творческо кипене са в удивителен синхрон. Синът не само споделя идеите си първо с бащата, но и ги осъществява с неговите разчети и капитал. Историята на българския авангард, белязана с “Лирични хвърчащи листове” или с трите годишнини на “Везни”, е изписана в търговските книги на книжаря Мильо Касабов.

През биографията на баща и син Георги Янев създава в книгата си и образ на онова, що е възрожденски човек и възрожденство. То е в лекотата на живеенето, необременено от материални грижи, в простотата и естествеността на печеленето с честност и постоянство. Онова, към което са устремени съзнанието и усилията, не са парите - а превръщането на парите в образование за децата, в четене, в народополезна деятелност. Тази книга показва “възрожденското” не като нещо готово и завършено (и податливо на иронични преобръщания), а като усилие, като изграждане. (Ако се върнем към “вазовщината”, тя въплъщава тъкмо клишето за възрожденското.) За Мильо Касабов пътят на изграждане тръгва от даскалуването - едва 14-15-годишен, минава през политическия ангажимент (съединистките движения, протоземеделското дружество “Справедливост”) до превръщането на жаждата за знание в дело - в книжарство, в издаване на календарчета, на картини плакати или книги. Всеки един детайл от биографията на бащата актуализира нови и нови факти и разкази, от издателството на Д. Манчов до събирането на средства от старозагорското гражданство за издигане на мавзолей за героите от Освободителната война. За Гео Милев - отрицаващия, неистовия, авангардиста - “правенето” става естетика и бунт, а естетическият радикализъм завършва с политическа и гражданска ангажираност. Кръгът между духовните енергии на поколенията се затваря: литературният авангард се ражда от волята за действие - с родилните петна на възрожденския наивитет и светло безкористие. Възрожденското е в съзидателното усилие - в умението да превърнеш материалното в идеално, а идеалното в материален (издателски) факт и да живееш с нематериалното. Да отмахнеш грижата за оцеляване - дори когато тази свобода е извоювана с нечовешките болки на операции по тялото. Защото друго е важното (както пише синът: “...тъй като силата и търпението ми са необходими за други работи, по-важни от тази”).

Възрожденското, красиво припомнено в тази книга, е човешко достойнство и самочувствие - не преборване за живот, а живеене. То е идеализъм, честност и откритост до болезнена откровеност или наивност.

Книгата завършва със самотния път на бащата след смъртта на сина. Бащата пише. Размисля над народната съдба, пита се както един съвременен му литературен герой “кои са тез, които ... редят световните работи”. Ако в началната точка на историческия разказ бащата гледа към миналото, а синът - към бъдещето, то Гео Милев остава много по-хармонична по възрожденски цялостна личност, неизхабена от опровергаващия размисъл. Отвъд насилието на държавата бащата съзира подлодушието на роба, възтържествувало в политическото настояще, и се разочарова от народа, този абсолютен възрожденски идеал, макар да не спира да работи за народа. Синът, поставил в кавичките на сарказма символите на държавата, вярва в бунта на този НАРОД. Краят на възрожденското изживява бащата - и го изписва.

От простичките искрени факти от биографиите на баща и син напират въпросите за история и национален дух, без да ни дават шанса да се отметнем от тях и да се изплъзнем покрай интерпретативната им обтекаемост. Фактите на непостижимото сливане на възрожденско безкористие с авангардистка дързост, на прагматизъм с творческо себераздаване - лелеяната мечта на българското. Тъй леко и безопасно умъртвена. Ето как тази книга, любовно обърната към баща и син, става мъчителен разказ за гибелта на обещанието за модерност на българското. И за измеренията на свободата - за свободата да си честен, искрен, благороден - недопустима свобода.

Навярно тези думи за книгата “Баща и син” можем да подведем в схемата “аз уж почнах да пиша..., пък то какво излезе”. Но освен публицистична нервност и културноисторически рефлекси (непретенциозният) биографичен разказ крие и една вече чисто литературна магнетичност и отключва неподозиран епически потенциал. Документалното повествование, като загадъчна “Абаносова кула”, обещава на читателя неизчерпаемо богатство от сюжети.

 


Георги Янев. Баща и син. Пловдив: Макрос, 2005.

 

 

© Мая Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.12.2005, № 12 (73)