Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОЕКТЪТ ПРЕД МЕНТОРСКИЯ СЪД НА КОНКУРЕНТИ И ПОСЛЕДОВАТЕЛИ

Мая Горчева

web | Как се прави авангард

Разностранните дейности на Гео Милев попиват в културното поле и виждаме продълженията им, дори когато неговото име е премълчавано или предложенията му са тълкувани превратно. Последната част има за задача да измери проектите на Гео Милев по резонанса им в литературния и в общокултурния контекст, с което препращаме към рецептивните фактори, съдействали за оформянето на представата за Гео-Милевите текстове именно като манифестни, за разпознаването на "Везни" като средоточие на авангарда.

Макар че замислихме тази част изцяло в литературно-историческата рамка, тя се оказа най-неизчерпаема и едновременно най-словоохотлива. Всяка една от срещите из литературното поле може да бъде разчетена като фабула с развръзки, протагонисти и антагонисти (и да подхрани възможни в бъдеще литературни истории). Ще махнем обаче знаците на литературното оповествовяване, ще бъдем максимално информативни, със съзнанието, че събраните данни не са изчерпващи, а са малък кръг от българската литературна история, попаднал под прожектора на изследването. В крайна сметка целта през тях е да видим нееднозначното възприемане на твореца, прогласяващ нов канон, извън канона. Канонизирането щастливо ще се случи по-насетне.

Въоръжени с амбицията да опишем Гео-Милевите проекти през реакциите на тогавашните му читатели и критици, се впускаме в най-епатиращата нелитературна част от литературната история: "фактовете й" и премълчаните й връзки и противоборства...

І. Съдбата на осиротелите експресионизъм и авангард без Гео Милев

Информации и преценки за авангардните нови течения излизат в различни издания и тази тенденция продължава в годините след спирането на "Везни", дори се разраства с въвеждането на нови имена. Излизат и острокритични статии, които са насочени срещу допускането на радикално авангардистко експериментиране (особено в полето на българското изкуство). Около времето на "Везни" и непосредствено след него се оформя физиономията на нови издания, които също афишират естетически компактни кръгове. Макар те да не споделят платформата на актуалното, в стремежа да осветлят актуалните тенденции отделят място не само за информативни материали, но и за аналитичното осмисляне на експресионизма и авангарда1. От 1920 г. започва да излиза "Златорог", а първата книжка на "Хиперион" е датирана от 30.ІІІ.1922. Към тях "мигрират" водещи сътрудници от Гео-Милевото списание.

Особено масирано е присъствието в "Хиперион": с множество критични и литературни материали от Л. Стоянов (тук са отпечатани разказите, отнасяни към новата му ангажирана позиция: "Бич Божи", "Милосърдието на Марса"), от Т. Траянов, преводи от Н. Хрелков и Г. Михайлов; в кн. 2 като нов преводач на Р. Демел се означава Ем. Попдимитров; Боян Дановски печата литературни текстове и представя футуризма (І, кн. 6-7, 1922); Ботьо Савов публикува стихове; от третата годишнина с музикална критика участва Н. Абаджиев; Н. Дончев публикува стихове и критика. Като цветни репродукции са включени картините на Сирак Скитник "Потъналата катедрала" и "Монастир".

За връзката при "Златорог" е достатъчно да отбележим, че в редактирането на списанието са привлечени Н. Лилиев и Ч. Мутафов, който продължава сътрудничеството и с "Листопад".

Информация за новите школи идва също от редица издания, които инак следват умерена общокултурна програма, например сп. "Българска мисъл" представя "Свръхреалистичната поезия" (Руси Русев говори за книгата "Непоколебимото" от Пол Елюар в VІ, кн. 3, 1931). В началото на 1920-те на тази задача за запознаване с новото са посветени усилията на "Листопад". Петко Наумов пише "Нови течения в музиката" (ІІІ, кн. 4-5, 1921), където очертава тенденцията за нарушаване на "строгата хармонизация". Споменати са композиторите Венсен Денди, К. Дебюси, Р. Щраус. В рубриката "Художествен преглед" на същия брой са представени "Нови немски книги" от Алфред Дьоблин, Г. Хауптман; романът "Писма към Бога" от Алберт Еренщайн. Кратка бележка от Хр. П-в "Немски разкази", кореспонденция от Берлин от юли 1921 (отново в третата годишнина, бр. 2), разказва за излязъл наскоро сборник Entfaltung, в който са включени автори от различни направления и школи: Хайнрих Ман, Бубер, Рене Шикеле, Ласкер-Шюлер, Макс Брод. Темата за музиката е подновена в бележка от "Художествен преглед" (ІV, кн. 6-7, 1923) подписана от Елшар, където е изказано следното мнение: "Колкото се отнася до крайните лудешки течения: футуризъм, експресионизъм, имажинизъм и др., то всичко това малко общо има с изкуството". Иначе последните, най-новите течения, се отличават със своя устрем към архитектоника, към обективна "чиста" безпрограмна музика...". Дадена е характеристика на атоналността. Критика, от която можем да съдим за експресионистичната поетика според стихосбирката Gerichtstag (Съдният ден) от Фр. Верфел, откриваме в прегледа "Новата немска лирика" от Вл. П. Дамянов (ІV, кн. 3-4, 1923).

За популярността на термина "експресионизъм" можем да съдим от факта, че той се отнася и към литературните тенденции у нас. В "Най-новата ни поезия" от д-р Н. Тумпаров (ІІІ, кн. 4-5, 1921-1922) е дадена следната характеристика: "Поезията ни от ново време се придържа о евангелието на експресионизма." Но това не е положителна характеристика. Експресионизмът е представен от гледна точка не на ететическите, а на филологическите категории (като оценката завършва с въпроса за качеството на създаденото): "Неговото престъпление (на експресионизма - б.м., М.Г.) е, че иска да се освободи от чувството за езика. Той няма респект към думите. Думите за него са само думи, но не и изрази. В това лежи една голяма опасност за бъдещето. Производството се увеличи, а качеството се влоши. В литературните среди настъпи възгордяване. Поетите помислиха, че са свободни от критиката."

Но в следващата шеста книжка в годишното течение д-р Н. Тумпаров в бележка "Из немската книжнина" поставя на първо място в разглеждането й експресионизма и посочва редица представителни издания: "Импулсът на експресионизма" от Рихард Блунк, стихосбирката "Не само ние" от Ото Тюгел, поетическата антология "Зората на човечеството" (Menschendämmerung) на Курт Пинтус, със стихове от Бекер, Ласкер Шюлер, Волфенщайн и др. Кратко я характеризира така: "На всяка крачка дълбоки признания, изпълнени с жар и хаос. Тъмнини и светлини. Навред експресионизъм. Изборът е станал по строго художествен принцип. Общото на всички поместени работи е тяхната вътрешна подвижност." Както излиза, аршинът, по който се мери експресионизмът, се разтяга взависимост от това, дали се оценяват постиженията на българската или на немската поезия.

Освен немския експресионизъм изданието представя и други школи. В третата годишнина, в кн. 7 е преведен текстът от Гвидо К. Бранд "Дада", който започва в апологетичен стил, достига ударността на манифеста, за да завърши със заключение на умъдрената естетическа оценка: "Дада е манифестация на един упадък, който трябва да спре, да се отклони"2. За акмеизма разказва едноименната статия на Ст. Караиванов (ІV, 5)3. По страниците на "Листопад" излиза малко по-късно знаменателната статия "Декаденти и семковщина" от д-р Стефан Младенов (V, кн. 9-10, 1924), насочена срещу опитите да се лансират нови поетики в българската литература. Но тя не визира експресионизма, нито авангарда на Гео Милев, а на хиперионовци, т.е. реституирането на неавангардния по същество символизъм.

Въоръжени с патоса, а и с разнопосочните схващания или подготвеност на сътрудниците си, новите списания влизат като конкуренти в полето на най-новото, вече маркирано от "Везни", но и са длъжни да се съобразяват с високото качество на полиграфично оформление и редакторски подбор, които "Везни" също налага като норма. Както показва опитът на "Везни", по вътрешната си логика авангардността неминуемо отмира, след като пожелае да търси стабилитета на дългосрочно издание, извън мигновения бум на едно събитие. Тъкмо тази мигновеност - и ефектност умее Der Sturm, но тя го увлича и в ескалация на радикалните жестове. "Везни" е издание, което в краткотрайното си съществуване успява да съвмести двете тенденции: с класическата простота и прозрачност като редакторска стратегия и с полиграфичната форма списанието залага на печелившия дългосрочно модел. Но устремът на естетическото съзнание към все по-новото в изкуството тласка към мига. Друг е въпросът, че много от изложените тези и автори, както видяхме, не щурмуват авангардистки: като авангардистки и разрушителни са възприети обаче в контекста.

В ст. "Литературата ни вчера и днес" от Петко Росен (в "Хиперион", ІV, кн. 1-2) "Хиперион" и "Златорог" са разгледани като двете издания, които са лицето на "днешния модернизъм". Те принадлежат към два различни типа авангардизъм, но и двете споделят нерадикални схващания за авангардността. Статията на "Хиперион", разбира се, завършва, като разконспирира псевдомодерността на съперника "Златорог".

Отново по логиката на самоопределянето, и то не само в литературното поле, утвърждаването на своя визия за изкуството върви редом с безмилостното разчистване на сметките с възможните конкуренти. "Хиперион" обявява, че модернизмът му принадлежи изцяло и така неговата многоликост е заменена с апологията на символизма. В кн. 6-7 от първата годишнина Ив. Радославов се връща в рубриката "Идеи и критика" "Към въпроса за експресионизма и около него". Без да коментираме изложената позиция, ясна по презумция, ще отбележим, че първоначално авторът казва: "...не е ли резонно да го отдадем по-скоро на дълбоката морална реакция, която се извърши и продължава да се извършва в тези страни (имат се предвид Русия и победените Германия или България - б.м., М.Г.), отколкото на една чисто литературно-естетична такава?"; а в началото на следващия абзац е категоричен, че: "Експресионизма не можеше да бъде това, на което се разчиташе, по простата причина, че е едно повърхностно, едно ограничено, чисто литературно-естетично явление". На този фон символизмът е непоклатим, израснал в поезията на Маларме и Верлен, но също из "бунтовната, мощна и субективна мисъл на Макс Щирнера и после на Фридрих Ницше". Оттук след кратък преглед на експресионизма може да се премине по същество към апологията на символизма именно като философско прозрение.

Отново под натиска на историческата ситуация ще получи присъда и футуризмът, разглеждан като "италиански вариант на експресионизма". Произнася я именно изкушеният във футуристичната поетика Боян Дановски. За разпадането на кръга около Маринети той разказва в бележката "Футуризъм" (І, кн. 6-7, 1922) по спомена от среща с Маринети в Париж от миналата година. Тя завършва доста безславно: "...остана единствено Маринети, обиколен от бездарни младежи, с които даваше нея вечер футуристично представление в Trianon" и тягостното чувство го кара да заяви: "Футуризма не съществува вече, футуризмът отмина".

Показателни обаче за доразвиването на немския експресионизъм в диаболизъм са литературните публикации в "Хиперион". Макар че при автори като Г. Майринк или Св. Минков, поставени в контекста на изданието, се извеждат на преден план други внушения и диаболистичната поетика работи в посока мистичните търсения на символистичното изкуство.

Критическите текстове в "Хиперион" носят манифестно и програмно звучене, доколкото имат за цел да се прокара единна норма за поетичното. В скоро време обаче манифестността прераства в търсене на мистичните първоизвори на изкуството или на родното4.

Паралелно списанието активно продължава да работи за информативния обмен между българската и европейската култури. В третата годишнина в първите три книжки (ІІІ, кн. 1, 2, 3) е поместена поредица статии "Съвременна немска литература" от А. Лютер, изцяло под знака на констатацията, че "крайните течения", едно от които е експресионизмът, са отживели времето си5.

"Хиперион" се среща с програмата на "Везни" и в интереса към театралната сцена. И. М. Даниел намира трибуна за режисьорските си виждания именно на страниците на "Хиперион", за театъра пише и Л. Стоянов (публикувана е неговата беседа пред курсистите на Театър Студия).

Много от темите на "Везни" отзвучават и в "Златорог", макар връзката да изглежда немислима по разликите в манталитетите на водещите им редактори. Представата за олимпийската сигурност на оценките и вкусовете на Вл. Василев е циментирана с дълголетието на изданието. При своето възникване то доста прилича на авангардисткото "Везни" - по графично оформление; сътрудници, теми; интересуват го новите тенденции в изкуството и коментира новопоявили се направления като експресионизъм, дадаизъм. В четвъртата годишнина излиза статията "Между декадентство и демагогия" (ІV, кн. 2, 1923) с директни нападки срещу българските експресионисти, а само година по-рано рецензентът Н. Р-ски (псевдоним на Владимир Василев) е показал интерес към новоизлезли книги на безспорно авангардистки като поетика автори: Св. Минков, Ламар. Поместени са авангардистки творби като "Мрежите на дъжда" от Владимир Полянов или "Смъртен сън" от Чавдар Мутафов.

Редовно става и сътрудничеството в списанието на Николай Райнов, който от висотата на професорската си катедра (и с казуистиката на семинарист) раздава естетически оценки и формулира категории досежно модерни школи, стил... Още в първата годишнина той се посвещава на длъжността да запознае читателите с тенденциите в изкуството (ст. "Художествени школи" І, кн. 10). В ст. "Живописен и декоративен стил в разказа" (ІІ, кн. 1) откриваме общата с Гео-Милевата идея, че същност на творбата, независимо от жанровите й специфики, е нейният ритъм. Можем да видим близост и във фонда цитирани авторитети, напр. Мартин Бубер - познат от превод във "Везни" ("На едновременното", І, кн. 9).

Друг компетентен критик на новото изкуство, с непосредствени познания за немския контекст, е младият д-р Константин Гълъбов. В скоро време сътрудничеството му в "Златорог" приключва - по извънестетически съображения. Негативното му отношение към Гео Милев обаче остава непроменено. В прегледа "За експресионизма" (ІІ, кн. 2) той изравнява целта на експресионизма с търсенето на експресивност и го съизмерва със средновековната духовност. За разлика от експресионистичното "овъншностяване на изкуството", на преден план той извежда повика към "вътрешно съсредоточаване" и акцентира върху духовните основания на школата.

Повече данни за експресионизма дава преводната статия на Паул Фехтер от 1920 г. "Експресионизъм", превод на В. Пундев (ІІ, кн. 3). Изведени са двояките тенденции на "интензивен" и "екстензивен" експресионизъм; дадена е представа за центровете на експресионистичните художници и търсенията им. Очертано е най-общо и разграничението между дрезденския кръг на Ди Брюке и мюнхенския, дал началото на абстрактната живопис с търсенията на В. Кандински. Цитират се редица имена, огласени вече по страниците на "Везни", но са разгледани аналитично, положени в строги разграничения, извадени от небулозата на "новото". Въведени са и имена от най-новото поколение (например известния с кубистичните си търсения Робер Делоне).

Много наситена с "новости" е третата годишнина на "Златорог". По-богатата информация, каквато бездруго дава и статията на П. Фехтер, води към твърде парадоксалното твърдение: в светлината на новите факти и имена изглежда като че ли "Везни" е скрило експресионизма; дало е само есенцията, не разнообразието от проявленията му. Потвърждавайки обаче манифестността си и неразличаването на естетическото от формите му. Като важен момент трябва да отчетем и усета на "Златорог" към новите събития и новите процеси. Изглежда, че тъкмо устойчивостта на критериите е дала възможност да отсее най-важното в чуждата културна периодика, донасяща новините за съвременното изкуство. Традиционализмът на "Златорог" се оказва най-сигурен подстъп на българската литература към модерното изкуство. Нещо повече, като стилистика експресионизмът обогатява изкуствоведския поглед и става аналитичен подстъп дори към старото изкуство (срв. ст. на Н. Мавродинов, "Експресионизмът на източната средновековна живопис", ІХ, кн. 2-3, 1928).

На първо място, все по-широко става запознаването с автори, станали известни благодарение настойчивостта на Гео Милев (друг е въпросът, че за мнозина ще установим, че някои са известни от още по-ранни публикации). Всяко едно упоменаване на техните имена извиква и името на преводача, и пламенния им критик, но още в първата годишнина на "Златорог" (кн. 6) е дадена статията на Р. Демел "За изкуството", а Н. Лилиев го представя в прегледа в края на книжката; отпечатани са негови преводи и по-късно (в петата годишнина). След години отново в превод от Н. Лилиев е отпечатан откъс от "Електра" на Хуго фон Хофманстал, съпроводен с аналитичен очерк (ІХ, кн. 7, 1928).

Представени са и редица нови факти и автори извън и след експресионизма (например Луиджи Пирандело). Разширяват се и аспектите, в които се представя модерното изкуство (например Димитър Шишманов в поредица статии представя музикалния авангард (от ІV, V и VІ годишнина). Статията на Иван Камбуров "Най-новото ни музикално творчество" (ІХ, кн. 7, 1928) разглежда взаимовръзката между авторското творчество и народната песен. Подчертано е, че именно фламандците създават контрапунктното изкуство и с това на нова сметка се актуализира Гео-Милевата теза за фламандската родина на модерната душа и модерното изкуство. Но за разлика от образите, с които я представя предходникът още през 1914 г., сега тезата идва през преценката и анализа - не като манифест.

На "Златорог" българската публика дължи също една много по-пълна представа за театъра на Макс Райнхард - кумир за Гео Милев. Материал по повод оттеглянето на режисьора публикува Ив. Перфанов (ІV, кн. 6, 1923), също статията "Новото немско изкуство" (V, кн. 1, 1924), а името на този интересен публицист от сп. "Златорог" е останало в авторството на един политически памфлет - разказ за събитията от 1923 г. в кн. 6 от 25 юни 1924 г. в сп. "Пламък", озаглавен "Anno Domini 1923". Немският театър обсъжда накратко Димитър Унтенберг (Х, кн. 2-3, 1929). Преводната статия "Немски свободен танц" от Хайнц Людеке (ІХ, кн. 8-9, 1928) запознава с многобройните школи, родени от мощния тласък на експресионистичните търсения.

Може да се обобщи, че представянето на новите тенденции общо взето се смята за важен приоритет на литературната периодика. Но докато Гео Милев прогласява новото, сътворявайки манифести, "Златорог" информира и анализира - в пълнота и многостранно.

С евристичен манифестен потенциал в "Златорог" са статиите на Сирак Скитник. Като че ли той съумява да довърши проекта за авангарда, започнал с "Везни", избирайки гледната точка на изобразителното изкуство. Още в първите годишнини излизат неговите статии "Легенда и живопис" (в която разглежда митологичните сюжети в изобразителното изкуство - ІІ, кн. 3, 1921) и "Тайната на примитива" (ІV, кн. 1, 1923). С особена стойност в системата на междувоенната ни култура са вижданията за водещите тенденции, изказани от Кирил Кръстев, който прозорливо се насочва към стила на Neue Sachlichkeit (нова обективност или нова предметност), чиито черти открива в лириката на Ат. Далчев от 1930-те. Други са интересите и приоритетите на Н. Лилиев, демонстрирани например с превода на Анри Бремон, "Чистата поезия" (VІІІ, кн. 4, 1927). Интересът му към автори от постсимволизма говори за очертаването на абсолютната ценност на естетичното, въплътено в авторитети като Пол Клодел, Валери.

Оригинални прочити на модерното изкуство по страниците на литературната периодика поднася, разбира се, и Н. Райнов ("Кабаретен стил", Х, кн. 2-3, 1927, или "От кубизъм до конструктивизъм" ХV, кн. 4, 1934), както и Сирак Скитник (срв. "Утрешното изкуство", ХІІ, кн. 1, 1931).

Но стремежът да се изложат най-авторитетните нови тенденции крие риск да срине високия (естетически) критерий, както става със статия на Славчо Данаилов "Литературата на днешна Германия" (ХІХ, кн. 3, 1938). Той прави обстоен преглед на сменящите се писателски оптики от края на 19. век, през имената на Хауптман и А. Холц, на Ст. Георге и Хофманстал, Райнер Мария Рилке - "може би последният мистик в немската литература". Експресионизмът (явил се "като противодействие на импресионизма" и траел от 1920 докъм 1930 г.) трябва да се разглежда според него като "възкресение на стария натурализъм"). От хода на разсъжденията за следващите процеси можем да се удивим как с приближаването до "ставащото" естетическото става изговоримо с изрази, които биха най-малкото възмутили авангардиста Гео Милев, а именно: "исторически материализъм", "натурализъм", "ученият и художникът си служат вече с едни и същи средства" (сиреч тържество на позитивистичната точност). Анализът на новите тенденции реставрира загърбени школи. А когато трябва да се открои новото изкуство, изтръгнало се от експресионизма и дало образа на новата действителност (има се предвид действителността в Германия от края на 1930-те, след като експресионистите са официално заклеймени, някои мъртви, а други потърсили убежище далеч от родината), се преформулират авангардистки призиви, но освободени от естетически смисъл. Естетическото се припокрива със зачеркването на лозунга "Човекът преди всичко" и замяната му с "нов човек": "Човекът като образ в най-новата немска литература носи в себе си идеологията на трезвеника, на практика - свързан със здравото и силно чувство за живота. В него виждаме силния и смелия, жилавия и устойчивия човек, който донесе със себе си новото изкуство - изкуство, което ни напомня динамика и отрича строгите чърти на класицизма". Сглобен е кентавърът на новата динамична трезвеност - новото издание на човека-маса.

Новото тъкмо в измерението на общочовешкото обсъжда на страниците на "Златорог" краткото есе "Импресионизъм и експресионизъм. Ликвидационни бележки" от Атанас Илиев (ХІХ, кн. 9-10, 1938). Противопоставянето им е било важно за манифестирането на новото (така е и при Гео Милев, срв. "Небето"), но в края на 1930-те, отдръпнат от противоборствата, философът Ат. Илиев вижда в тях две едни и същи крайъгълни опори: стремеж към "свръхвременното" и конструиране на визия за измеренията на човешкото между индивидуално и свръхиндивидуално. Рефлексията поставя в отношение на хомология ставащото в естетичното поле на школи и преврати с философското назоваване на новото време. В прехода от импресионизъм към експресионизъм се осъществява на първо място (в плана на темпоралното) откриването на "динамизма" - на тази динамика, "присъща на самата действителност". Тъкмо с категорията "динамика" (по-скоро "динамизъм") се описват съвременните тенденции в литературата, но за разлика от философскообобщаващия критерий тя съвсем не говори за постижения, дори напротив (срв. вижданията, изказани от Милко Ралчев в "Критика на новата българска поезия" - Ралчев 1934)6. И второ, имаме преход "от индивидуалното към свръхиндивидуалното". Така в крайната точка импресионизъм и експресионизъм си припомнят, че "действителността е предел на тяхното развитие" - и преоткриват ...реализма. Импресионизмът и експресионизмът се оказват школи, разбудили реализма. Реализмът като дискурс на действителното и на общочовешкото, но реализъм, който е предупреден именно от импресионизма и експресионизма за динамичното начало на действителността и за "новия свят", кълнящ "в недрата на стария", дълбоко под видимостите на баналната действителност.

Хомолозите във философската рефлексия добиват вида на "философски импресионизъм и експресионизъм", отстъпващи мястото на "философския реализъм", като "Общото между разглежданите философски и художествени течения лежи в стремежа им да намерят общочовешкото в самите недра на индивидуалното, да открият в глъбините на индивидуалността някакъв скрит подстъп към общочовешките ценности". Пределът в хоризонта на изложената философско-художественена рефлексия опира до категорията на общочовешкото - динамично, но свързано здраво с "вечните ценности", като редактирана (динамична) идея за общочовешкото - за разлика от класическата статична такава на философа Кант. Философията, а и изкуството има една цел и смисъл: опознаване на действителността и тълпата: социологични, без да са натуралистични; експресионистични, без да са радикални; и импресионистични, без да са повърхностни. И двете са начин да се изговори онова, което за момента изглежда най-важно: актуалното живеене. Или да се уловят измеренията на новия човек маса?

Има и един любопитен детайл в публикацията на "Ликвидационните бележки": те идат непосредствено след откъс от Цветан-Марангозовите "На повратки в село" и на разтвора старата Маца стои редом с импресионизъм и експресионизъм:

Гледай Маца - и тя те посреща
с едно ослепяло око...7

Така полуослепени и полуизтощени са естетическите програми, лансирани десетилетия по-рано. Сякаш в метасюжета за българския авангард с този преход към общочовешкото и към действителността по мерките на реализма приключва в мащаба на философската рефлексия възторженият порив на модерниста Гео Милев към метафизичните дълбини на модерната поезия. При цитираните следходни публикации името му не е озвучено; можем да усетим присъствието му единствено ако експраполираме посоките на неговото развитие с обсъжданите идеи. Долавяме го и в скритите полемики, и в изземването на автори и текстове, над които е работил. След острите нападки все пак "Златорог" печата положителна рецензия за преводаческите му умения (ІV, кн. 10, 1924).

Авангардизмът има разнообразни проявления в литературния живот през целия междувоенен период. Той не е концентриран в един център, в един кръг и естетическа платформа, а виждаме как се доразвиват една или друга страна. Освен тази линия, която последователно отстранява името на Гео Милев от обсъжданите естетически проблеми, съществуват и два други центъра, свързани и с конкретни отношения с "Везни". Тези две удължения на авангардността са получили своето кръщение именно по страниците на първото издание на авангарда. От първата годишнина до Алманах "Везни" ще открием публикации на младия Ламар. Дори кръстник на неговия поетически псевдоним е именно Гео Милев. През 1929-1930 Ламар издава сп. "Новис" ("Нов/о/ ис/куство/"8), в което продължава радикалността на политическите жестове, позната от "Везни" и "Пламък". От такава позиция са публикувани и статии, които пренареждат литературно-историческите стойности (от "Стрелочник" - псевдоним на Ив. Мешеков). В новото родословие на революционната поезия заема място и името на Гео Милев. Собствено в литературните текстове се очертават две тенденции: на дадаистичните провокации и на ангажираната публицистика.

В Алманах "Везни" е скрепена и връзката с ямболския кръг на авангарда от началото на 1920-те, представен в сп. "Лебед" и "Crescendo", чийто най-виден представител е Кирил Кръстев: "календарът" за 1923 г. е дело на младия Мирчо Качулев.

Именно в тази посока би могло да се търси нефилософското измерение на непосредствената приемственост между авангардистки призиви и художественост в строго литературен смисъл. Като че ли при наследниците на авангарда в своя посока тръгват две страни, съществуващи във възгледите на Гео Милев: "Новис" довежда до крайната си точка ядрото на политическия радикализъм, докато "Crescendo" превръща авангардисткия проект в наслаждение от провокацията и играта, в изпробване на модерните школи на конструктивизма, на футуризма и дадаизма9.

ІІ. Идеологически и литературни пристрастия към Гео Милев в контекста на междувоенната българска култура

Въз основа на данни, почерпани от "Био-библиографски указател. Гео Милев, 1895-1925" (1985), съставен от Елена Фурнаджиева - и с опората на няколко критически опита през периода - ще потърсим механизмите, движили критическия интерес. Освен че през тях можем да хвърлим поглед към разнородните литературни вкусове и приоритети, ще видим също какви са факторите, през които се прокарва канонизирането на твореца извън единния по-късен канон; как се чете Гео-Милевата поезия, в какви интерпретативни парадигми попада.

Следдеветосептемврийското застопоряване на Гео-Милевото творчество до революционната линия отдава първостепенно значение на поемата "Септември", но тя е първопоставена и в редица предходни оценки: "най-ценна и жива е поемата "Септември" - най-значителното, истински революционно и оригинално по постройка и ритъм произведение на "лявата" поезия в България" (Ралчев 1934); тя - поемата - отбелязва върха в творчеството му, тя му е донесла "най-трайна слава" (Константинов (1943), който за предходните му стихосбирки лаконично отбелязва: те са "без особено значение"); такова гледище защитава и лявата критика (срв. при Цветаров 1936). Очакването за "откриването" на Гео Милев след "9 септемврий" няма основание и предвид 11-те на брой негови преиздадени книги през периода (и то в тираж два и половина пъти по-голям от приживе публикуваното (Фурнаджиева 1989: 346). Името на поета е вплетено и в редица актуални спорове (например когато иде реч за "лявата" поезия, обсъждана от двама съредактори на Гео Милев, но от двете му списания: Николай Райнов с "Лява поезия" (1931) и Ламар с репликата му "Лява поезия или теософско кръщене" (1932). Ламар помества своя отговор в броя на "Новис", посветен на Гео Милев и другия съредактор на "Пламък" Г. Шейтанов. Там аргументите за абстрактните художествени ценности са цитирани като мотиви за съдебната присъда срещу Гео Милев)10.

В контраст с превръщането на "Септември" във фокус, през който се чете и мисли "делото на Гео Милев", в представителните подборки или антологии творчеството му е представено с доста разнолики текстове, които говорят за перспективите, в които се чете. Например в Антологията на П. Динеков (1940) са представени "Дневник" и "Дъжд", макар в краткия предговор да е дадена висока оценка най-вече за поемата "Септември". В "Пролетарска антология" (1931) са поместени: "Жестокият пръстен", "Гроб" и части от "Септември" (от 1. до 5.); в "Пламък": "Жестокият пръстен", "Гроб" и "Дъжд"; в "Дума": "Парадокси" и откъси от "Грозни прози" ("Марсилезата"); в "Гео Милев. Литературен етюд" от Б. Шаренков (1932): фрагменти от "Жестокият пръстен" и от "Грозни прози"; във "Възпоменателен сборник" (1936): "Кръст", "Гроб", "Жестокият пръстен", "Панихида за П. К. Яворов, "Ад", "Парадокси" и "Театрално изкуство". Като цяло прави впечатление интересът към вариацията "Гроб" от "Иконите спят", чиято ритмика и минорни интонация отвеждат далеч и от авангардистката поетика, и от бунта, но явно в творбата се отгатва поетовото предсказание за своята обреченост. Показателно е, че статия на Стр. Димов за поета в юбилейния брой на "Пламък" започва с епиграф от вариацията11.

Според предпочитанието към различни творби на Гео Милев можем да обособим два типа критическо говорене. Представянето с текстове преди "Септември" е характерно за лявата критика и за "юбилейното" припомняне на делото и личността му със спомени и литературни портрети. То е засвидетелствано по страниците на периодиката, във възпоминателни сборници или листове. Името на твореца се упоменава "по повод"12. Към този тип можем да причислим също единственото цялостно изследване от Борис Шаренков (1932), впрочем набедено от партийно-левия "РЛФ" за "лоша и комерсиална книга" - то също предизвиква твърде жестови реакции и става повод за арести на младежи, както коментира Милко Ралчев.

Другият тип разглежда аналитично явлението Гео Милев в контекста на литературните процеси - без представяне на текстове, но с акцент върху ключовото значение на "Септември". Все пак, като цяло този тип се развива в кратки статии (Русев 1932) или обсъжда делото на Гео Милев пътем в по-общи литературни обзори (Пундев 1929, Ралчев 1934, Мешеков 1934, Бадев 1934, Гълъбов 1936, Цанев 1937).

Самостоятелен брой или страница, посветени на поета, подготвят следните издания: "Дума" (съвместно представяне на Гео Милев и Вл. Маяковски); "Пламък"; "Новис" (редом с представяне на Г. Шейтанов); "Мисъл", но и "Съвременник" (макар и таксуван от левия "Новис" като "ренегатски лист"). Като цяло тези издания споделят аморфни леви или анархистични идеи. Подобни убеждения имат и редакторите на литературните рубрики на ежедневници като "Нова камбана" или "Заря", които пускат материали за поета. Фигурата на Гео Милев се вписва в представите и моделите, разигравани в това идейно поле, като героически образец на исторически конкретна личност (затова и спомените са важен фокус). През периода критиците Владимир Харизанов и Димитър Панов последователно налагат на страниците на в. "Мисъл и воля" новото родословие на "свободняческата" литература, което задава още една възможна парадигма за интерпретацията на твореца.

На фона на този възторжен прием сред свободнячеството класово-партийната критика прави доста уговорки. Фактът на насилствената му смърт го поставя в реда на "жертвите" - обвинителки на режима, ту в четворна (Христо Смирненски - Гео Милев - Христо Ясенов - Сергей Румянцев), ту в тройна (Гео Милев - Христо Ясенов - Сергей Румянцев) парадигма. Двусмисленото приемане на твореца стои твърде далеч и от фанфарните следдеветосептемврийски апологии, но припомнянето на тези факти ясно показва разрояването на лявото и несигурността на днешните ни преценки за него. В много случаи ще се натъкнем на неразбиране на Гео Милев от лявото - защото интересът не е фокусиран върху творчеството му, а творчеството и личността са повод да се легитимира съответното разклонение на лявото. В този смисъл простото изброяване на изданията, озаглавени "Пламък" по Гео-Милевия образец, изважда наяве неподозирани литературни левичарски кръгове (срв. изброените издания в Български (1962).

Далеч от чисто формалното търсене са и интересите на критиците извън левия и партийния лагер (може би с изключение на преиздадените бележки на Васил Пундев, които са съсредоточени най-вече върху поетиката на "Иконите спят"). Обяснение за липсата на критически интерес сочи М. Ралчев: поемата "Септември" е толкова преекспонирана, че "се скрива" предишното му дело и се изтъква само поетовият "пролетаризъм". А социалната тематика е повод за изключителната популярност на Гео-Милевата поезия, но и за неприемането й от критика, доколкото стремежът към актуалност само задоволява "вкусовете на времето". Като потвърждение Б. Шаренков отнася към поемата "Септември" именно една от категориите на социалната поезия, посочена от М. Ралчев, "динамизъм". И наистина, широкият спектър от заглавия, упоменаващи поета, достатъчно убедително говори за популярността му преди официалното канонизиране. В резултат по-скоро на този актуален рецептивен резонанс са и недоволствата на М. Ралчев. Такава нагласа към поемата "Септември" ще открием и в оценката на Б. Шаренков, който сочи за най-ценно в Гео-Милевата поезия "идеята за свобода и човечност" - виждане, под което обаче прозира абстрактния сантиментализъм. Поетовата индивидуалност се оказва маскирана със стереотипите, удобни за популярните вкусове13.

Поемата е разделителната линия и в критическата представа за два периода, в които се мисли творчеството на Гео Милев. Вече се спряхме на тази склонност на критиците към подобни двудялби, която си казва думата и в конструирането на други литературно-исторически разкази, като този за П. К. Яворов. В случая удобно се оказва символното представяне чрез имената на изданията - "Везни" и "Пламък". А тезата за "отричане" от естетиката на модернизма, оказала се удобна и за откровено партийната критика, подхващат критици от най-широк спектър (Асен Калоянов, Л. Цветаров, М. Ралчев, Ив. Мешеков, П. Динеков, Г. Константинов). Възможни са обаче и други интерпретации: според М. Ралчев неизменна остава експресионистичната изразност на автора.

За Гео Милев се мисли не през текстовете, но през действеността им, през рефлексите върху литературното съзнание (в този дух М. Ралчев нарича една глава от своя обзор върху новата българска поезия именно "Делото на Гео Милев"). А оттук оценката се оказва зависима от биографичната личност на Гео Милев, която става популярна с критическата и преводаческата си дейност. Във връзка с тази културна мисия се изтъква и значението му като антологист, особено на изчистените характеристики в предговора към "Антология на българската поезия" (Русев 1925).

В центъра на критическото дирене обаче са поставени не текстовете на поета, а неговият "творчески индивидуалитет", своеобразният му темперамент: "темперамент на революционер" (Г. Константинов); темперамент "скитски непримирим и пламенно бунтовен" (Л. Цветаров 1936), макар това да е основание веднъж той да бъде характеризиран като спонтанен автор (Г. Константинов), а според други оценки поезията му е доминирана от разсъдъчното начало, от интелектуални и културни задачи - М. Ралчев (1934); Л. Цветаров (1936). Бездруго в същия този темперамент се корени и предубедеността на критическите оценки: макар според Р. Русев именно неговата "страстност" да му проправя пътя към нови естетически открития, тя също "го кара да греши". Така М. Ралчев, след като признава, че ролята на Гео Милев е ясно определена от това, че е "представител на една културна амбиция по европеизъм" (с което е поставен редом до Пенчо Славейков), бърза да омаловажи оценката си с това, че при Гео Милев тази амбиция се излива в "сектантство" и в превръщането на експресионизма в светоотношение и единствен критерий. С "крайност" и "ексцентризъм" го характеризира и Асен Калоянов (1930). Страстен в "насаждането на новото" до болезненост, Гео Милев получава и етикета "темпераментен и злъчен отрицател на старата реалистична, битова и патриотична литература" (Константинов 1943)14. К. Гълъбов пък реагира срещу отродителството на Гео Милев (макар с "Иконите спят" поетът да осъществява непосилния синтез на най-дълбоките митологични пластове на родното с литературния авангард).

Другият източник за популярност на поета е свързан с биографичните и исторически реалии: Г. Константинов започва статията си за него в "Съвременник" с превръщането на името му в "символ на мъченичество и героизъм" (Константинов 1932). Последното измерение на личността и творчеството на Гео Милев в плана на културноисторическото съзнание се връща към една болезнена тема - насилствената смърт на българските поети. И към онова време, което Г. Константинов нарича "гражданска война", Борис Шаренков - "междуособици", когато българският творец кощунствено е превърнат в "издирвано лице", сведен до лаконичните данни на бр. 48 на Централния бюлетин за издирване от 1926 г.

Жертвата на българските поети, обсъждана и днес в литературната критика, обаче е символ, обвеян не само в героика или възмущение. Защо мъченичеството и страдалчеството се оказват тъй важни за пиетета към твореца, въздигнати в култ (както показва и преекспонирането на "Гроб")? А самият Гео Милев в "Яворов споменик" ("Книгопис" във "Везни", І, кн. 6) по повод подобни жалостиви реакции към предшественика Яворов е безкомпромисен: "Едно общо желание у всички участници в "споменика" - желание чисто плебейско (подч. м., М.Г.) - да се събуди съжаление към поета."

В случая за по-дълбоките сантиментални корени на тази нагласа обръща внимание М. Ралчев с паралела между Димчо Дебелянов и Гео Милев, двама творци, свързани приживе с топло приятелство. В съзнанието на масата читатели творбите им обаче не присъстват, изцяло затулени от фасцинацията пред личната им съдба. И в крайна сметка канонизирането на жертвата се подхранва от сантиментални или користни потреби: за етикетиране на поетическата трепетност или за аргументи в партийната публицистика.

Творецът, разпъван от членове и алинеи, заставен да адвокатства, попада в лилипутските примки на преценки и идеи. Неговата жертва е извикана да свидетелства в други процеси, които обсъждат казуси от социалната съвременност.

Знакова е фигурата на Гео Милев за определен тип поведение на твореца и за прехода от стремежа към субективното у модернистите към разхерметизирането им (след войните)15. Тематична рамка на броя на "Съвременник", посветен на поета, е "Гео Милев и неговата съвременност", в която литературнокритическата статия на Г. Константинов е редом до статия на Я. Янев, която обсъжда "поличбеното време". Същата емблематичност на фигурата на Гео Милев изтъкват К. Гълъбов или Б. Шаренков (разбира се, като се визират различни страни от творчеството на Гео Милев).

В заключение бихме посочили именно неразглеждането на творбите на поета и задоволяването със "знаковостта" на личността като удобна писта, по която се спуска канонизиращата оценка, абсолютизираща "Септември". В предходните оценки се догажда подобна тенденция, но тя е набелязана по-скоро като тежнение на популярния читателски вкус. Въдворена като канонична, тя затулва литературното изследване на ранните естетически търсения на автора. Съвсем скорошно е обстойното изследване на Петър Велчев, което обръща внимание върху изграждането на стиха на Гео-Милевата поезия (Велчев 2006: 293-340).

И ако ефектът от критическите разсъждения до "9 септемврий" е бил в съсредоточаването към социалната тематика и капсулирането й през следващите десетилетия, то след 80-те години на миналия век в центъра на изследователския интерес е авангардната поетика. "Септември" добива стойност като възможност темите за авангарда да се въведат в съсухреното от предрешени оценки литературноисторическо изследване. А днес отново през поемата "Септември" - през единството на литературен авангард с политическа радикалност - може би можем да подхванем темата за жадуваните (или опасните) социални стойности на поезията, за лявата поезия, обречена на непримиримост и откривателство16.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Забавното е, че на фона на тази информативност изданията изглеждат радикални не във вижданията си, а в поддържания правопис - в "Листопад", ІV се печата без краесловни ерове; "Хиперион", който също се освобождава от тях, смело прегласява ятовата гласна по западния екавски изговор. [обратно]

2. Една от основните характеристики гласи: "Повече от друг път "буржоата" е целта на това движение". Ето един възможен източник на Николай-Марангозовият дадаизъм в "Хулигански елегии" в български превод. [обратно]

3. А като собствен манифестен текст на списанието бихме могли да интерпретираме есето на Димитър Бабев по повод Реми де Гурмон и неговата "Livre des Masques" ("Живот и изкуство"), в което утвърждава искреността като основен елемент на изкуството. [обратно]

4. В "Новото изкуство" ("Хиперион", І, кн. 6-7, 1922) Иван Грозев прекрасно формулира преображението на жаждата по примитива в мистично Богопознание и Богоявяване: "Новото изкуство се възвръща към Легендата и Мита и през пламенната смърт на посвещението води към Теофония - към Богопроява". Подобни видения обаче неустоимо припомнят "симболиката" на митологичните Бьоклинови платна, изпълнени с натуралистична окръгленост, а с това и към корените на подобни нагласи. Друг кръг статии са посветени на любимите теми в родната история като богомилството; за скитско и славянско в българската литература разсъждава Б. Савов. [обратно]

5. Първата част представя експресионистичните пиеси. Разказано е действието на някои от тях. Втората статия е посветена на поетите. Пародирани са "крайностите на модерниста" в драмата на Верфел "Spiegelmensch". Като цяло се говори за произведения, създадени след 1920 г. [обратно]

6. Критикът разглежда "динамизма" като етикет за типа на "социалната поезия", на която посвещава отделна глава. Пряко свързана със съвременните настроения, тя е представителна за една твърде изобилна книжна продукция. Според своето естетическо верую социалната поезия дава израз на съвременността и затова любим неин израз за самоназоваване е "динамизъм". Тя е достъпна и достижима, като често служи на спекулативни цели. Социалната поезия е изкуство, превърнато в доходоносна дейност. За да обрисува този тип, критикът сочи преиздаването на Христо Смирненски и на Борис Шивачев, а от актуалните имена - на Владимир Русалиев. [обратно]

7. Силно е изкушението да прокараме паралел между този Марангозов образ и една "Маца", отпечатана върху страниците на "Везни" (І, кн. 4), но за да онагледи "една безцелна история на съвременната българска литература", която идва от завършващия "Епилог" на Стилиян-Чилингировия цикъл "Коло на градовете":

Изтегната, злорадо нашта котка
Мърмори връх студената камина. [обратно]

8. В откъса "Конструкция" от Иля Еренбург, поместен в Алманах "Везни", се цитира руското списание "Уновис". [обратно]

9. При К. Кръстев изследователите с право ще видят повече "обективни връзки" с Чавдар Мутафов или Сирак Скитник (срв. Димитрова 2005). [обратно]

10. А как тези аргументи биват приложени в два случая от родната литературна история коментира ст. "За две инкриминирани реторики: Гео Милев - Никола Вапцаров" (Спасова, Калинова 2005). [обратно]

11. С превод на това стихотворение ("Grab") се открива и представянето на "младото българско изкуство" от Иван Тутев в специален брой на "Der Sturm" (окт.-ноем. 1929). Публикуван е и откъс от поемата "Ад" ("Hölle"). Ксерокопие от заглавната страница на броя, изложба "Гео Милев и българският модернизъм", СГХГ (28 февр.-27 март, 2005). [обратно]

12. Например като реакция срещу публикации за него: книгата на Б. Шаренков предизвиква статията "Търговия и гавра с паметта на Гео Милев" от Хр. Радевски, РЛФ, ІІ, бр. 73. [обратно]

13. Тази рецепция странно е запечатал "Възпоменателен сборник" от 1936 г. в графичния портрет на поета (от Пенчо Георгиев), който удивително напомня чертите на встъпващия в поетичното поприще по това време Александър Вутимски - чиято биографична личност ще се превърне в емблема на поетичното от края на 1930-те и началото на 1940-те. [обратно]

14. Навярно това е основание за критика да не си позволи да говори много-много за авангардистките проекти на поета. В пространната с имена и тенденции "Нова българска литература" от 1943 г. (Константинов 1943) Гео Милев, както и "Везни" са представени достойно, и все пак - тази литературна история сочи като "най-авторитетен идеолог на модернизма" съредактора Николай Райнов - теза, която днешните критици биха уговорили доста подробно. Дали авторитетността му не черпи основания и поради факта, че заема професорска катедра и публикува обзорни многотомни съчинения. [обратно]

15. Тази схема на "Стрелочник" (Иван Мешеков) от ст. "Ренегатството в литературата ни" ("Новис", ІІ, бр. 6-7, 1932) лаконично развива и Динеков (1940) в предговора на своята "Антология". [обратно]

16. Присъствието на Гео-Милевата фигура в националното литературно съзнание е широкообхватна тема, с разнообразни и неочаквани проявления. За едно от тях съобщава Георги Янев (2000). Дългогодишният изследовател на Гео-Милевото наследство открива цитат от статията му "Поезията на младите" в изказване на Пеньо Пенев по време на дискусия за младата поезия в кабинета на младия писател от 1957 г. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Антология 1925: Антология на българската поезия. 1925.

Бадев 1938: Бадев, Йордан. Писатели и поети след войните. // Животът и изкуството. София, 1938, с. 130-153.

Био-библиографски 1985: Био-библиографски указател. Гео Милев 1895-1925. Съст. Елена Фурнаджиева. София, 1985.

Български 1962: Български периодичен печат. 1844-1944. Анотиран библиографски указател. София, 1962.

Бучински 1931: Бучински, Тодор. Пролетарска антология. І. Лирици. 1931.

Велчев 2006: Велчев, Петър. Стихът на Гео Милев. // Гео Милев. Избрани съчинения в пет тома. Т. 1. Слъчогледите погледнаха слънцето. София: Захарий Стоянов, 2006, с. 293-340.

Гео 1936: Гео Милев. Възпоменателен сборник. София, 1936.

Гълъбов 1936: Гълъбов, Константин. Новата българска литература. // Годишник на СУ. Историко-филологически факултет, 1936.

Димитрова 2005: Димитрова, Елка. Манифестите на Кирил Кръстев. // Български език и литература, кн. 2, 2005.

Динеков 1940: Динеков, Петър. Българска лирика. Антология. София, 1940.

Калоянов 1930: Калоянов, Асен. Гео Милев. // Заря, бр. 2552, 1930.

Константинов 1932: Константинов, Георги. Гео Милев. // Съвременник, г. ІІ, бр. 20, 3. ІІ. 1932.

Константинов 1943: Константинов, Георги. Нова българска литература. София, 1943.

Ламар 1932: Ламар. Лява поезия или теософско кръщене. // Новис, г. ІІ, кн. 1, януари, 1932.

Мешеков 1934: Мешеков, Иван. Трудово-спътническа литература. София, 1934.

Пундев 1929: Пундев, Васил. Гео Милев. // Днешната българска лирика. София, 1929.

Ралчев 1934: Милко Ралчев. Делото на Гео Милев. // Критика на новата българска лирика. София, 1934.

Райнов 1931: Райнов, Николай. Лява поезия. // Съвременник, г. ІІ, бр. 10, 23. ІХ. 1931.

Русев 1931: Руси, Русев. Свръхреалистичната поезия. // Българска мисъл, VІ, кн. 3, 1931.

Русев 1932: Руси, Русев. Георги Милев. // Българска мисъл, г. VІІ, кн. 1, 1932.

Спасова, Калинова 2005: Спасова, Камелия, Калинова, Мария. За две инкриминирани реторики: Гео Милев - Никола Вапцаров. // Литературен вестник, 16-22.03.2005.

Фурнаджиева 1989: Фурнаджиева, Елена. Гео Милев за децата. // Гео Милев. Нови изследвания и материали. София: БП, 1989.

Цанев 1937: Цанев, Георги. Съдбата на българския символизъм. // Философски преглед, г. ІХ, кн. 2, 1937.

Цветаров 1936: Цветаров, Любен. Гео Милев. // ЛИК, бр. 35, 13.ІV.1936.

Шаренков 1932: Шаренков, Борис. Гео Милев. Литературен етюд. 1932.

Янев 2000: Янев, Георги. Мистификация свързва Пеньо Пенев и Гео Милев. // Сега, 12.08.2000.

 

 

© Мая Горчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.03.2008
Мая Горчева. Как се прави авангард: литературните проекти на Гео Милев от "Лира"/"Изкуство" до "Везни". Варна: LiterNet, 2008.