Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТ "UMWERTUNG ALLER WERTE"ДО "ВЪЗВАНИЕ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ПИСАТЕЛ": ПРОЕКТЪТ НА МАНИФЕСТА

Мая Горчева

web | Как се прави авангард

Началото на ХХ век идва с експлозия от естетически манифести - посочва се цифрата 500 (Данто 2001: 36). Гео Милев няма цялостен естетико-теоретичен манифест (детайлен, "по точки", както футуристите), но текстовете му се четат като манифестни: те са "текстове-действия" (Кьосев 1988: 186-194)1. В тях кълни манифестът. Тъкмо това кълнене, или разтваряне на рефлексията му в действие, ще проследим по текстовите й превъплъщения и това продиктува подчертания интерес към ранния етап на формулиране на основните концепции и категории.

Изход от разминаването между текстова иманентност и рецептивна условност при определянето на манифеста можем да видим в изтеглянето на ефектите му върху извънтекстовото, социокултурното поле, в неговата идеологичност и жестовост, представени от Едвин Сугарев така: "Най-общо би могло да се каже, че всеки манифест по условие представлява акт на насилие върху тъй наречения "естествен ход" на културното развитие, че епатира създаденото досега и поставя ново начало в контрастна спрямо традицията посока - и в този смисъл е едновременно и терорист, и законодател в литературата; че маркира сблъсък на генерации и налага силово периодизация, а с това - и неизбежна идеологизация на литературното битие; че предполага някаква поне относително консолидирана група творци, обединени от общи естетически принципи и обща решимост да ги наложат като определящи за културното настояще; че мисли и говори в глобални критерии, но неизбежно и неизменно търси тяхната реализация не само в идеен, но и в чисто формален план" (Сугарев 2005а). Така да се каже, оценката за манифестния характер на текста като че ли снизхожда по-сетне. Можем да разпознаем манифестността по няколко топоса, водещи при разглеждането на Гео-Милевите текстове. Манифестността е завършен образ от дистанцията на прекроените от самите текстове - "терористи" и "законодатели" - литературни родословия. При Гео Милев очевидно можем да проследим израстването на проекта до ясното му формулиране и закрепване в нови форми. Той се прокарва чрез разнообразни текстове и жестове, които можем да свържем с определен от хронологията отрязък. Във фокуса ни ще попаднат както текстове, които спадат към литературната критика, колкото и разнообразни жанрови конструкции може да приеме тя. Заявен е в текстове, където "маркира сблъсък на генерации", "налага силово периодизация, а с това - и неизбежна идеологизация на литературното битие". Текстово съответствие на тези разделения са публикациите от 1913-1914 година: "Литературно-художествени писма от Германия" ("Листопад", І, кн. 15, 20, 24, 28, 31, 35, 39, 42, 1913-1914), на които ще се спрем подробно, за да извлечем повече данни за българския контекст, ст. "Модерната поезия" ("Звено", І, кн. 4-5, 1914); в този контекст са породени и тезите на дисертационния му труд. През 1919-1920 г. "манифестът" е огласен по страниците на Везни", в кръг на съмишленици, с което се осъществява извънтекстовият белег: "предполага някаква поне относително консолидирана група творци...". Белегът "мисли и говори в глобални критерии" се откроява в текстовете от "Театрално изкуство" (можем да определим студията като най-цялостно изложената Гео-Милева програма, създадена в Берлин, в центъра на експресионизма), ст. "Против реализма" (в "Слънце", 1919) до критиката в сп. "Везни": "Посоки и цели", "Фрагментът", "Езикът", "Живописта", "Небето" (от първата годишнина на "Везни"), "Родно изкуство" (от кн. 1 на втората годишнина), "Музиката и другите изкуства" (от Алманах "Везни"). Паралелно все по-отчетливи стават свидетелствата за онова, което е следващият изтъкнат белег: "търси тяхната реализация не само в идеен, но и в чисто формален план". Загърбвайки текста, Гео Милев подхваща множество начинания: режисьорска постановка, амбициозна преводна поредица, издаване на антологии, театрална школа, изложба, сказки. Най-сетне през 1922 г. са отпечатани и двата текста, които са поетическо въплъщение на психокултурния модел: цикълът "Иконите спят", който разкрива източниците на националното в универсалния психолиричен сюжет на модерността, и "Панихида за поета П. К. Яворов": ритуалното монументализиране на "творческата личност" (срв. следващата глава "Поезия и рефлексия"). Категорично манифестно и като самоопределяне на текста е "Възвание към българския писател" от третата годишнина на "Везни", чиито призиви и стил са изцяло в духа на екпресионистичния политически ангажиран активизъм - с ясно формулирана естетическа и идейна платформа. Ще търсим обаче знаците на манифестността и чрез другите редакторски избори на Гео Милев; ще видим очертана културно-историческата му трактовка в отношението към автори и стилове.

Като манифест обобщение на българския авангард можем да разглеждаме избраните текстове и илюстрации в "Алманах Везни" (1923). В този смисъл визуализацията на модерното в образите, родени от художествените практики, се оказват много по-експлицитни, те много по-директно заявяват естетическите приоритети, фиксирайки "модерното" и "провиденческото" в изкуството в завършена форма.

Задачата на тази глава не е изследване на манифестността като ясно очертана специфика на текста, а израстването на проекта за манифест. Оттук особено важни са акцентите върху контекста, който подхранва амбицията за радикализиране на естетическото мислене, както и извеждането на ключовите образи и цели на манифестното мислене.

Какъв е контекстът, в който изпъква манифестният характер на "Везни" и на Гео-Милевите проекти? В широк смисъл от началото на 20. век проявите на новите тенденции в западноеврепейски мащаб са най-отчетливи при изобразителните изкуства. Сецесионите от края на 19. век отричат каноничния академизъм и с тях декадентските настроения прерастват в нови артистични нагласи, но и в своеобразен парнасизъм, укрепен този път в някакво знание за мистичното или екзотичното, в декоративизъм. На прелома между двете столетия техните нововъведения излизат от тясното поле на естетическите търсения и се отлагат като стил и масови рецептивни нагласи, чиито ефекти виждаме и в български контекст. Най-общо казано, адекватната модерност е именно в следсецесионните настроения и следимпресионистичните идиосинкразии. Култови имена на тези взривове на нови естетически виждания и практики са принадлежащите по-скоро към следсимволизма и следимпресионизма автори, широко представени и по страниците на "Везни".

Българските издания реагират на динамиката на тези нови школи. И същевременно се оформя своеобразна опозиция и традиционализъм, аргументиран със спецификата на българския контекст. Много показателна е бележка в рубриката "Художествен преглед" на "Листопад" (ІІІ, кн. 1, 1921) за споровете доколко трябва да се следват призивите за новаторство: новото се възприема в крайна сметка и чрез собствено българските конфликтни зони. А амбиции да провъзгласят новото модерно изкуство афишират редица издания още от 1914 г.: "Листопад", "Трептящи акорди", дори злополучно завършилите усилия на "Родно изкуство", след решението на Иван Радославов да поведе от неговите страници борба срещу конкурентите си. Такъв образец предлага и "Звено", без теоретико-критическа полемичност. Всъщност цари по-скоро дух на търсене на модерното, отколкото на традиционност. Именно в тази картина се корени и невключването на Гео Милев в първата вълна на настъпателната пропаганда на модернистичните идеи. От една страна, безспорно естетическите му вкусове са в период на изграждане, но той е потърсил "ниша" в завръщането към смятаните за безспорни авторитети (нещо, което разгледахме в "Проектът на медията").

Много от термините, с които се обозначават модерните западноевропейски школи, са познати в българска среда, както свидетелства лекотата на употребата им по различни поводи, например в критическия отдел на "Звено" от 1914 г. ("Футуризмът" в кн. 2-3). През същата година в "Листопад" е отпечатана преводната статия "Италиянският футуризъм" от М. А. Осоргин (І, кн. 26, 27 и 29, превел М. Ст.), където именно са изброени точките от програмата на футуристите. Статията сигнализира и за опасността разкрепоставянето и атаката срещу каноните да прекрачи във вулгарното: "Единственото положително (к.м., М.Г.) завоевание на футуризма са техните многобройни цинични и мръсни изрази." Коментира се агресивната еротичност, редом с ненавистта към университетите, музеите и въобще неприкосновените зони на интелекта. Но и още нещо: "Обилно се въвеждат в поезията и прозата автомобили, аероплани, мотори, фабрики, металическият звън, гърмежа на топовете, поривът към война, към лекомисленото отнасяне към живота и чувствата": съвременната техника нахлува в литературата. (По-късно в началото на 1920-те отново "Листопад" (ІІІ, кн. 7, 1921) публикува очерка "Дада" от Гвидо К. Бранд).

Паралелно с "Везни", известия за най-новите тенденции в изкуството идват от много източници. През 1920 г. в информативен тон, в рубриката "Книги, списания и вестници" на "Слънце" (ІІ, бр. 3, 1920), Хр. Б. представя и коментира материали от скорошни броеве на L’ère nouvelle за новото в литературния живот. Известност е спечелил Андре Жид, заради прозорливия поглед в човешката душевност. (По същото време през 1920 във "Везни", в бр. 3 от ІІ г. е отпечатано есето му "Нарцис. Теория на символа" в превод на Ч. М. [Чавдар Мутафов].) В цитираната бележка в "Слънце" става дума и за новите течения, за "модите в литературата", които изглеждат "също като модите в облеклото". Но не всички се обличат по модата, затова и в литературата академизмът съжителства с новите школи, така че словесните провокации на Пикабия, "фамозната школа на Дадаистите" са редом с Пол Валери.

Бележки за новите течения достигат до културните отдели на разнообразни издания, представени от водещи фигури от артистичните и научните среди.

В контекста, в който "Везни" заговаря за ново изкуство и за експресионизъм, повечето му прояви са познати, термините също. Интензивен обмен между българската и центровете на европейската култура тече благодарение полилингвизма на българските интелектуалци, но контактите остават в сферата на "опознаването" и "привеждането" на европейското, не и в "провеждането" му, инкорпорирането му в литературното поле. Всъщност те се разминават, остават затворени в личната информираност на отделни литератори, а рецепцията на новото в българския контекст не проблематизира естетическите му измерения. Като че авангардът се очаква да пристигне като новина на телеграфните агенции. Гео Милев обаче започва да го прави. Традиционно, както в "Листопад", цитатите на новото изкуство са в информативния блок, като "преглед". "Везни" ги изважда оттам. Наистина, и в рубриката "Критически преглед" на "Везни" е отделено внимание на такива информативни статии. Дават се бележки за представени писатели или художници, които са преводни и явно дават израз на желанието не само отделният естетически факт, но и контекстът на новото да се пренесе - и преведе. Но други материали с българско авторство говорят за амбицията да се даде високотеоретичен коментар, например бележката за Кандински на гърба на репродукцията на картината му "Песента на Волга" (І, 6), подписана с инициалите "Г. М.", зад които разпознаваме редактора. Тя е своеобразна апология не само на художника, но и на новите изразни средства. Друг е въпросът, че вероятно поместените картина "Песента на Волга" и гравюра "Вечер" не са представителни за експериментите в сферата на абстрактното, с които става известен авторът им.

Като цяло критическата позиция на списанието е заявена най-вече в авторски текстове. Извършена е коренна промяна в говоренето за новото: то не е новина, нито необходима информация, не демонстрира интелектуални претенции (и съответно елитарност на изданието). Най-новото в изкуството е показано чрез ставането си. Не с дистанцирано описване, а с "изписването" му.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Авторът изказва виждането за манифестите като "текстове, които трябва да се разглеждат не толкова от страна на тяхната семантика, колкото от страна на прагматика и риториката им; това са текстове - социални действия." Проблематизирано е и отношението между "автотеоретизациите" на експресионистите и по-сетнешното им литературно-историческо тълкуване. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Данто 2001: Данто, Артър. Три десетилетия след края на изкуството. // Следистории на изкуството. Съст. И. Генова, А. Ангелов. София: Сфрагида, 2001.

Кьосев 1988: Кьосев, Александър. Никола Фурнаджиев и немският експресионизъм. // Немско-български културни отношения 1878-1918. София: УИ, 1988.

Сугарев 2005а: Сугарев, Едвин. Някои основни моменти в естетическата биография на Гео Милев. // Гео Милев през погледа на литературната история и критика. София: Захарий Стоянов; УИ "Св. Климент Охридски", 2005.

 

 

© Мая Горчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.03.2008
Мая Горчева. Как се прави авангард: литературните проекти на Гео Милев от "Лира"/"Изкуство" до "Везни". Варна: LiterNet, 2008.