Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИМЕТО НА ГЕО МИЛЕВ В ПЕРИОДИКАТА -
ДО И ОКОЛО “ВЕЗНИ”

Фрагменти

Мая Горчева

web

*

Според “Летопис Гео Милев” (съст. Е. Фурнаджиева, 2005, № 25), първите Гео-Милеви стъпки в периодиката са от времето на “Мисъл”. Заслужава си да споменем първопрохождането му в “Славейче” (І, бр. 6, 3.ХІ.1906) заради епатиращата тема: Как се рисува [китаец]. Предложената от редакцията игра с рубриката “Как се рисува” отеква странно по-сетне в дръзките му естетически опити, показали “как” се прави модерно изкуство.

*

Как се прави списание, той демонстрира наскоро след това в първите си ръкописни свезки, появили се едновременно с угасването на “Мисъл” - без амбицията да подражава на “Мисъл”: “Ура” (1908); “Лира /Изкуство” (1909-1914); “Звезди” (1910); “Стихове. На Таня” (1911); “Бележки” с критика, “Албум” (1915), замислените преводни и стихотворни цикли - до “Берлин. 1918”. Ранните прояви нямат симптомите на синдрома “Мину Друе”, нито можем да заподозрем опит за имитиране на детето чудо Артюр Рембо. Източниците им можем да изложим в неутралния тон на биографичния разказ, възсъздавайки атмосферата на духовна разкрепостеност и насърчаване на творческото начало, царяща в дома на Мильо Касабов. Ако потърсим културологичен аспект, то той ще е ентусиазмът на българското общество и общият подем в тъй краткото предвоенно десетилетие в началото на 20. век, а юношеските редакторски опити са частица от генерираната творческа енергия. В случая изглежда необичайна рязката съпоставка между улегналия традиционализъм на средата и пробудената по-сетне авангардистка дързост на младия талант.

*

Ръкописните сборници на старозагорския ученик сякаш изникват като подражание на календарчетата, видяни в бащината книжарница; някои бащата сам е “наредил”. Оцелява навярно тази породеност от масовото четиво и в по-сетнешните авангардистки проекти. Алманах “Везни” излиза като един прероден - експресионистичен - Календар за 1923, илюстриран с футуристично-експресионистичните графики за четирите сезона от Мирчо Качулев. Озъбените фигури сякаш предсказват апокалипсиса на политическото ожесточение от същата година. Като че ли експресионистичните вещания са довели злото и в лятото на 1923-та.

*

Първият ръкописен вестник е “Ура”, обявен като “хумористичен лист”. Нито хумор ще пише, нито ще рисува карикатури по-сетне Гео Милев. Писането му обаче ще остане политически злободневно, директно назоваващо съответните персони, без концесиите на салонната вежливост, а бонтонът си отмъщава на автора с остракизъм. В този смисъл ръкописната сатира свидетелства за една черта от писателския натюрел, намерила продължение силно трансформирана в политическия ангажимент по-сетне. Тази сатира не е игриво изплетена пародия, а фронтална атака срещу конкретни личности и институции. “Възванието” към българския писател от броя на “Везни” от 8.ХІ.1921 г. е написано като обръщение, във второ лице, единстено число.

*

По-късно във “Везни” липсва отдел за хумор; такива липсват и в други литературни издания като “Листопад”, “Слънце” и т.н. Може би в това трябва да видим знак за родната ни убеденост, че литературното е сериозно по дефиниция.

За сметка на това във “Везни”, още в края на първата годишнина, се появява рубрика “Куриози”.

*

Сводът от преводните автори се променя от година на година, което виждаме и в поредните Сборници Изкуство, навярно за да удостоверят промените в естетическите предпочитания на невръстния съставител:

От времето на Сборник Изкуство. Книга първа. 1910 са преводи от А. С. Пушкин - Дени Дидро - В. Юго - Надсон - М. Лермонтов - Х. Хайне...

Изобилни са преводите на руски автори, не само на класиците А. С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, но и на също толкова популярните С. Надсон, А. В. Колцов.

Имена на култови за модерното изкуство автори се появяват в Сборник Изкуства. Книга трета 1912: P. Verlaine и назованите от него “прокълнати” M. Deborde-Valmore, Ch. Baudelaire.

През октомври 1912 г. Гео Милев се записва във Философския факултет на Лайпцигския униреситет.

В Сборник Изкуство. Книга четвърта 1913 откриваме следните преводни автори: Goutron du Coudroy - Гьоте - Х. Хайне - Н. Ленау - Ив. С. Никитин - Алфред де Мюсе - Бодлер - А. Толстой - Françоis Coppée - Ф. И. Тютчев - Ив. Франко - Henry de Rovande - Р. Демел - Fridrich Nietzsche - W. Whitman.

Преводът на “Зiв'яле листа” от Ив. Франко е отпечатан в “Листопад” І, кн. 34 (1914); преиздаден е по-късно в “Антология на жълтата роза” (1922).

Стихотворението на Бодлер “Врагът” е отпечатано в “Звено”, кн. 4-5, 1914. (Изкушаваме се да вметнем фактите около един опит за превод на същото това стихотворение по-късно в бр. 12-13 на “Листопад” ІІ, от 1 апр. 1920, където са отпечатани няколко Бодлерови творби “Из Цветя на злото” - по случай датата? Едната е “Врач” - погрешно отпечатано от “Враг”. За преводача е отбелязано: От немски М. Николов. Съмнително е, че е превеждано от немски, както и че го е превеждал М., а не Д. Николов.)

В Сборник Изкуства. Книга пета 1914 подборката на превежданите автори е: H. Heine - М. Метерлинк - Ст. Маларме - Richard Dehmel (с няколко творби) - Марие делле Грацие - Й. П. Якобсен - Paul Verlaine - Th. Storm - Fr. Nietsche - W. Butler Yeats - Alfred Mombert - Henri de Régnier.

“Из Мъдростите на Заратустра” излиза в “Листопад” І, кн. 26; “Амфори” на Анри де Рение - в “Звено” І, кн. 4-5; “Въздишка” на Ст. Маларме - в “Хризантеми”, кн. 1; прередактирано - във “Везни” І, кн. 7.

*

Ръкописните вестници и сборници са творческият архив на ранния Гео Милев. По заглавията можем да съставим една изумителна история за първите му ръкописи, препубликувани по-сетне в други периодични издания и книги, както и за разрастването и трансформацията на творческите интереси, “прередактирайки” предишните си литературни кумири. Тъкмо тази първа публикация, и то в собствен ръкописен вестник, улавя момента, в който са се оформяли ядрата на поетическото вдъхновение, проявило се насетне в толкова разнообразни текстове и практики.

В началото са “Балкански песни”, “Есенна тишина”, “Самотна борика”. В последния сборник са “Панихида за П. К. Яворов” и “Черни хоругви”.

“Печално грей луната заледена/ мъртвец ръка си сякаш е прострял...” се е превърнало в “Луната, старата змия, съблича/ - дълбоко в черни лесове - зелената/ си кожа” (в “Жестокият пръстен”). Образите са проговорили на нов поетичен език.

*

По сборниците можем да очертаем кривата на Bildung-а на твореца. Кръгът автори, но и теми и изказ, предопределящи първите му публикации в литературната периодика, ще са постигнатото, от което ще се оттласква при по-нататъшните си търсения. Съпоставката между ранно и късно творчество на Гео Милев разкрива как развоят е бил непрестанно самопреодоляване, но и преформулиране на онова изначално ядро от идеи и образи. Такъв е индивидуалният, психологически извървян път на развитие, по който в културно-исторически план се постига модерността, след смело пробване на нови модели и безмилостно освобождаване от шлаките на традицията. Иначе от културно-историческата дистанция изборите на твореца изглеждат скокообразни, повратни. Но те носят знаците, оставени от инертната памет, която подмолно удържа еднотипните модели, по тях се догаждаме за онази “коренищна структура” (Бисера Дакова), породила избраните поетични образи - за инварианта, устоял през главоломните преображения на приоритетите от лириката а ла Колцов до Демеловата. И в двата случая определяща е нормата за популярност на отделни автори, разпознавани като репрезентативни за вкуса: в началния етап говорим за съществуващия (масов) вкус, а на по-късния: за (елитарния) вкус, който трябва да съществува.

*

Гео-Милевото име се появява под текстове в множество издания: “Седмична илюстрация “Принос”, “Листопад”, “Борба”, “Звено”, “Хризантеми”, “Слънце”... Епизодично се свързва с публикации в издания, които нямат литературна или естетическа програма: “Балканска трибуна”, “Заря”. Изпраща свои материали и зад граница: до Die Aktion. Почти винаги под тези текстове стои името му на преводач.

*

В контекста на изброените издания името на Гео Милев попада в неочаквани близости, от които през следващите години на “Везни” ще се отърси, превръщайки довчерашните си съседи по публикация в прицел на изобличение на посредствеността.

*

Амбициозният литератор избира за визитна картичка пред редакциите преводите на поезия - представяйки се с текстове, които са максимално отворени към широките интереси, съчетаващи познатите за българската публика имена с овладян поетически изказ.

Преводният текст е резултат на усилието индивидуалният език (на превеждания и превеждащия автор) да влегне в нормата за четивност (и литературност) на езика приемник. “Пре-веждането” е преосмисляне на (превеждания) автора в съзнанието на (превеждащия) автор - но с цел да направи езика му приемлив за новата езикова норма. Преводачът е натоварен с посредническата мисия между индивидуалния стил на превеждания автор, нормата на езика му и нормата на своя език. На практика неговото авторство е потиснато до целта да възпроизведе един текст в друг текст. А става ли дума за текстове (оставяйки интенциите на автора на заден план), то прагматичната “уместност” също се оказва анонимна (и неинтенционална) - по съобразяването с “нормата” на езика (но също с читателския вкус или с преводаческата практика). Иначе казано, мерило за добрия превод е дали “звучи добре”, дали пасва на колективното не-авторско, а читателско ухо.

Като преводач Гео Милев се вплита органично в актуалния контекст, и то не само по спазване на нормата за езикова издържаност на превода, но и по тематичните предпочитания към превежданите автори и текстове. Първите му публикации “пасват” идеално към редакторския формат на изданията, към които се насочва. Избрани са творби, далеч от модерната стилистика и от врящия котел на най-новото изкуство, съзвучни с предполагания интерес на съответния редактор и публиката му: в “Листопад” отпечатва единични преводи от А. С. Пушкин, Шели, Надсон, Хайне, Ницше...; за “Звено” подготвя цикъл от поети модернисти. В “Борба”, изданието на Георги Бакалов, начеващият литератор изпраща преводи на немска революционна поезия и на “Марсилезата” (както и Хайнева поезия).

Преводите са били винаги хит на българското книгоиздаване, а жаждата на “читающата публика” да види чужди автори, проговорили родния й език (и то според нормата му) изглежда по-неизтощима от тщеславието, че чете свои родни автори. Когато превежда на своя идиолект чужди стихове, Гео Милев пише собствени стихотворения. И си спечелва осъдителни оценки в плагиатство (трябва ли да припомняме случаи като “В този час на вечерни измами”?).

*

Големият преводачески проект на Гео Милев от това време е поредицата “Лирични Хвърчащи Листове”, започната на 15 януари 1915 г. (“В този ден съм аз роден”). Случайно ли е съвпадението в датата с началото на преводните книги на Маларме, Демел, Верхарн, Верлен, Ницше? (Случайно ли е посвещението на всеки един от преводите на български автор, съответно на: Н. Лилиев, Т. Траянов, Д. Дебелянов, Л. Стоянов, Н. Райнов?)

(Случайна ли е също така приликата с името на изданието Fliegende Blätter?)

*

С първите си публикации студентът Гео Милев не остава до неутралната преводаческа вещина и дава заявка към литературната критика с “Литературно-художествени писма от Германия”, изпращани в “Листопад”; със статията “Модерната поезия”, отпечатана в контекст, съотносим с мащабите на културно-икторическата му рефлексия: в третата и последна книжка на “Звено”; с увода и портретите в поредните книжки от “Лирични хвърчащи листове”.

*

“Модерната поезия” съдържа в зародиш цяла студия, а изглежда и като начален план за докторската му теза. Изгълтал с алчната любознателност на новопосветен в модерното изкуство многобройни литературни източници и творби, тук за пръв път той извежда понятията и културно-историческите модели, чрез които ще направи възможно дефинирането на естетическите процеси.

Поместването на статията в дребен шрифт, на последните страници на последната книжка на списанието изглежда като някакъв провиденчески знак, че списанието на първото поколение на българските модернисти завършва един от следващото поколение на авангарда - онзи, който ще бъде най-пламенният вестител на новата поезия на Модерната душа.

А с този дребен шрифт ще се отпечатват статии за модерната естетика и в бъдещото му списание “Везни”, отново в края на броевете. Всъщност, крайно време е да видим анаграмата, скрита в двете имена: “Звено” и “Везни”: окръглено около задушевната бохемска компания, “о” е станало свистящи неистови “и” на авангардиста.

*

Всъщност анаграмата става възможна след прегласяването на ятовата гласна, т.е. тя е видима в днешната ни азбука. Обикновено в избора на името “Взни” се вижда знаменитото руско “Вси” (за съперниците на Г. Милев в литературните схватки като Дим. Бабев това е чисто и просто елементарна имитация): цитирани са три от четирите букви на В “” - И.

Известна е и склонността на българските модернисти да даряват със зодиакални знаци творбите си. Астрологията, запратена от нашето време в рубриките на предпоследната страница на ежедневниците, в платените телефони или постижима с правилно вкарани в компютърната програма данни, е била съзвучна с музиката на сферите и с мистичните пренапрежения на модерното изкуство. А мистичното е изкушение, което увлича модернистите (и експресионистите) в търсене на абсолютни стойности отвъд естетиката, както свидетелства и подборът на материали в списанието (“Хиперион” ще направи тази склонност определяща тенденция). За зодии и предсказания обаче не става дума.

Има и още нещо. Прагматичният Гео Милев вижда във времето на Везните важен книгоиздателски ресурс. Както споделя в писмо до баща си от лятото на 1919 г., септември е месец на книгата. А излизането на № 1 от първата годишнина е от 15.ІХ. Явно Девата се е оказала твърде мистична, макар собствено да е земен знак, тоест прагматично здравомислещ, а Везните са безпочвено въздушни (№ 1 от третата годишнина е датиран с 15.Х.). Самата аз, сдобита с този знак по рождена дата, се изкушавам да вметна, че Libra е важен атрибут не само на чувството за справедливост, за премереност в реакциите и поведението (на практика трудно постижими), колкото за най-банално меркантилно измерване и за усет към търговски дела; въобще, сецесионно-ленива зодия, която на езика на Ницше бихме назовали geschäft-lich/sam.

*

Има още една съвсем практична история на създаването на списанието: синът предлага да се започне списание, което да рекламира поредиците на издателството и което да носи същото име “Везни”. Името е решено в началото на 1918 г., около заминаването му на лечение в Германия. Той не проявява особена активност при избора на фирмата и оставя на бащата да избере - ако не “Меркур”, то “Везни” или “Пантеон”. В “Меркур” разпознаваме Mercure de France на френските символисти; в последното име - Pan, обединил модерно мислещите автори в Германия в края на 19. век. “Везни” звучи твърде подобно на руското “Вяси”, което събира водещите имена в съвременната руска литература.

*

Списанието се явява с предизвикателно оголената си корица. На фона на обичайните паратекстови указания за редакция, адреса и пр., смятани за нужни, изданието напомня немногословното “Звено” и, също както е там, започва директно с текстовете. В този смисъл моделът вече е зададен в съществуващата практика на “Звено” (впрочем не е много по-различно при “Мисъл”).

На гърба на последната книжка от първата годишнина са формулирани посоките, следвани досега: “През втората си годишнина сп. Везни ще продължава, както досега, да работи за една цялостна българска култура, която да обгръща: в литературния живот борба с литературните отживелици, под знака на една пречистена от предразсъдъци, с т р о г а  е с т е т и к а; в живописта - освобождение от мъртвите форми и утвърждаване на  т в о р ч е с к а т а  л и ч н о с т; в театралното дело - рушение на рутината и насищане театъра с  х у д о ж е с т в е н  д у х, с духа на изкуството, дето не се палячествува, а се твори; в музикалната област - насърчаване на всички пориви с истинска художествена стойност. С една дума, сп. Везни ще бъде отзвук на оная настойчива културна нужда, изразена в лозунга: р а з в е д р я в а н е, - която вълнува вече един твърде голям кръг от българското общество”...

По разредките ще видим ключовите понятия на естетическата програма и формулата: Разведряване = строга естетика + творческа личност + художествен дух.

*

В анонса за подписката за втората годишнина на “Везни” са изброени образците на списанието: “с вида и характера на големи художествени списания в Европа (Аполон, Hyperion, Insel, L’œuvre и др.”.

В писмо до баща си от 3 август 1919 г. Гео Милев пък говори за други модели на списанието: “Аз искам списание, каквото днес няма в България; нещо средно между “Мисъл” и “Художник”, но най-вече прилично на някои модерни европейски списания вътрешно смислено и дълбоко, външно - семпло, но все пак красиво.”

Дадени са и указания за “първообразеца” на “Везни”, но такива, че посочените авторитети да спечелят благоразположението на съответния адресат: потенциалните читатели или вкуса на бащата.

*

Гео Милев е дългогодишен абонат и настоятел на немските издания Die Aktion и Der Sturm. “Везни” никак, ама никак, не прилича на немските експресионистични издания. Не само по съдържание, но и визуално - по размер, разположение на материала и оформление - двете списания са коренно различни от книжките на “Везни” и очевидно са резултат от различни модели.

*

Допирните точки със “Звено” безспорно изискват специално проучване. Там е скрепено и Гео-Милевото приятелство с Д. Дебелянов. Необяснимо е как други връзки от този кръг се преобръщат в неприязън, така че имената на Д. Подвързачов или К. Константинов да се споменават във “Везни” само по странични поводи, и то съвсем не в положителен смисъл. Д. Шишманов пък се е превърнал в нарицателно за типа белетристика, каквато не бива да се пише.

Отвъд имената и двете списания са вдъхновени от пламенната убеденост в абсолюта на изкуството.

*

“Звено” е изключителен, макар и твърде краткотраен естетически проект; един от несбъднатите пробиви на модернизма в българската литература, но центробежните сили на иманентното развитие на авторите му пречат да го видим като едно цяло. Последващият им развой показва какви несъвместими потенции са се събрали под редакторската опека на Д. Подвързачов, но не като противоборстващи, а именно сливайки провоположните тежнения в един естетически принцип: талантът и прозрачният изказ. В обзора си в “Периодика и литература”, т. ІV В. Чернокожев го разглежда като съединително “звено” между “Мисъл” и “Златорог”, доколкото авторите му преливат в изданието на Владимир Василев. Но някои първо минават през “Везни”.

В първата книжка на списанието е отпечатана ключовата за българския модернизъм “Легенда за разблудната царкиня” - матрицата на образите на царкинята в българската символистична поезия (умишлено премълчаваме за Regina mortua на Т. Траянов и за Демеловата Venus), но и за отъждествяването на образа с Модерната душа, от която е родена Модерната поезия - и в поезията, и в критиката на Гео Милев. Там място са намерили творби от “първото поколение” поети на символизма: предходникът Д. Бояджиев, Т. Траянов (може би епизодичната му поява е своеобразно подреждане и в литературно-историческата решетка извън този модернизъм; публикациите на Т. Траянов принадлежат на “Художник” - и на “Хиперион”), Ем. Попдимитров, Л. Стоянов; по-широко е представен Николай Лилиев и особено изобилно Димчо Дебелянов. Този модернизъм включва и някак немодернистичните белетристични текстове (на автори като Й. Йовков: представен и с христоматийни творби като “Те победиха” и “На старата граница”, и с непреиздавания по-сетне разказ “Тъга”; К. Константинов; Г. Райчев: с парадоксално смесващия сантименталничене с диаболистичност разказ “Аглаида”, който започва с апология на буквописанието - заслужава си да се прочете век по-късно как буквените знаци проговарят през фантазиите на фирмописеца; Д. Немиров, Д. Шишманов). Критически материали публикуват: К. Константинов (популярен по това време като поет), Димчо Дебелянов, Л. Стоянов, веднъж и Ив. Радославов. Последната 4-5 книжка показва накъде се прицелва младият Гео Милев: към модерната поезия, която представя и с преводен цикъл, и като психо-/културисторически модел.

*

При разпределението на материала в “Звено” и “Везни” се обособяват два отдела: литературно-художествен и “Критически преглед”. Но във “Везни” книжките са тематични, а не сбор от текстове на автори - български и небългарски.

Сходен е и шрифтът, включително в изписването на името на изданието.

*

Редакторът Д. Подвързачов, по-късно известен вестникар, чието име е нарицателно за добросъвестен коректор, задава със “Звено” един модел за списване, за артистична лекота и естетическа цялостност. Кръгът “Звено” се ражда в сърдечна приятелска атмосфера, не с цел налагане на определена програма. Редакторът не заема позицията на ментор, няма за цел да прокара нова естетическа норма, а създава средата, в която покълва самобитният български модернизъм.

“Везни” пък заявява не име на редактор, но имена на “редакционен комитет”. И безапелационна естетическа норма.

*

В критическото пристрастие на Гео Милев към “модерното” отново виждаме програмата за вграждане в културния контекст. Точно по това време като най-наложително и най-уместно изглежда утвърждаването на актуалните естетически категории и модели. Така последователността в Гео-Милевия проект става възможна именно чрез разрив, защото новите категории и модели изискват и преобръщането на установените естетически представи, т.е. пренареждане на контекста, но по Ницшевия призив за Umwertung aller Werte (“преоценка на всички ценности”).

През есента на 1919 г. Гео Милев най-сетне публикува ст. “Против реализма” (сп. “Слънце” І, кн. 5). Извеждането на отрицаващото вместо утвърдителното в заглавието означава новата позиция към същия този контекст, който е изглеждал хоризонт на стремленията му. Всъщност, както разказва редакторът на “Слънце”, статията трудно е била допусната (а предложените от младия автор за публикация стихове - никак).

По-късно след този обрат името на младия литератор ще се появи по страниците на многобройни издания, не като на автор на публикации, а в речта на други автори, заплитано в пасквили и пейоративни издевателства. “Везни” е сред водовъртежа на променящото се литературно поле, а там не се водят полемики, а се “лепят етикети” и се сипят злъчни обиди. Призрачно-въздушна е категоричността, с която редакторът на “Везни” заявява в третата годишнина, в края на № 18, че изданието няма да отвръща на “отмъстителните изстъпления” на потърпевшите от критическия отдел в предходни броеве: “Впрочем, всичко това спада в главата “Куриози” - ако не беше толкова тъжно”.

*

Удивително преображение настъпва и в реакциите на Гео Милев, и на довчерашните негови домакини от различни редакции. В “Слънце”, където са публикувани не само негови преводи, но и статията “Против реализма”, първоначално излиза съобщение за новото списание. Още в следващия брой обаче започват бурните пререкания между двамата редактори, вторият - бивш сътрудник. Гео Милев се е превърнал от “удобен” автор на преводи във войнстващ редактор. Започва сагата на себедоказването, в която под усилията за ново изкуство е провидяно най-жалко плагиатство. Инициирана е от подигравателния тон на критическия отдел на “Везни” (в кн. 3 от първата годишнина с рецензии от Г. М. и А. З. по повод критическите материали в кн. 7-8 на “Слънце”), а всички замесени (В. Добринов, К. Гълъбов, М. Николов) отговарят един по един. Толерантността на добрия тон е несвойствена за категоричните оценки, а такива изисква ясната естетическа програма на младия редактор. Нейното отстояване не може да държи сметка за добрата възпитаност.

Всъщност младият критик демонстрира на практика какво означава онова, което самият В. Добринов вижда като въпиюща липса: “За да има литературен живот, преди всичко, би трябвало да се почувства, че започва един общ подем в литературните кръгове, че се туря начало на една дейност”, пише той в бележката “Почин за литературен живот”. Обединител на този кръг трябва да е естетическа идея, която ще измъкне литературния живот от безличието, ще направи “различие”, избирайки за свой приоритет един “-изъм”. Статията излиза в същата кн. 5 от 15 юли 1919, където е статията “Против реализма”, при това непосредствено преди Гео-Милевото категорично “оразличаване” “за” и “против” реализма; дори двете заглавия стоят редом в разтвора на 138 и 139-та страница от първата годишнина на “Слънце”: Добриновото в горния ляв край, Гео Милевото - в долния десен. Оказва се, че, демонстриращи естетическо гостоприемство, съществуващи като “някаква свободна трибуна” списания като “Слънце” реагират безмилостно към опитите дори на авторите си да се излезе от добрия тон (или от безличието на средното ниво).

*

Разменените обиди между изданията домакини на модерните автори - и на младия Гео Милев, и “Везни” подготвят подмолно и един знаменит литературен образ.

М. Николов назовава блестящия есеистичен стил, какъвто преди това Гео Милев демонстрира в отпечатаните в “Листопад” “Литературно-художествени писма от Германия”, като “претенциозна небрежност” и “повърхностно дилетантство”. Чавдар-Мутафовият дилетант тръгва на рандеву тъкмо от страниците на “Везни”. Но се спира и на страниците на “Слънце” и “Листопад”. В “Слънце” І, 9-10 четем програмата на дилетантството му: “Животът като изкуство. Мисли и измислици.”

*

Има и една “весела” история на литературните ни полемика, изписана с пародийни текстове в “Българан” или “К’во да е”. Както помним от Остап-Бендеровото ефектно комбиниране по тертипа на авангардните киномонтажисти, хуморът винаги безмилостно се облагодетелства от естетическото експериментатарство. От клишираното стихоплетство също.

*

И все пак един от изобличителите на “Везни”, Цв. Минков, в краткосрочен план поне, се оказва прав: “Не, приятели от “Везни”, краткотрайно и призрачно е вашето оранжерийно творчество и теория!” Тази краткосрочност на медийната изява (спроти абсолютната оценка в дългосрочност) виждаме в текучеството на авторите. Във “Везни” оставят диря с повече пубикации Н. Райнов (І - 7; ІІ - 2; ІІІ - 1), Л. Стоянов (І - 19; ІІ - 8; ІІІ - 1), Ч. Мутафов (приблизително с еднаква честота: 6 пъти и през І, 5 през ІІ, и 6 през ІІІ годишнина). Парадоксално е колко осветляващи се оказват тези изброявания (след сверка на читателското впечатление с данните от превъзходно подготвения Показалец към фототипното издание на “Везни” от 1999 г.).

Предвид цифрите първите две литературни приятелства изглеждат силно дискредитирани. В скоро време след отдръпването от “Везни” и двамата хващат перото, за да подложат на остра критика Гео-Милеви текстове или прояви. И двамата говорят за поезията на Гео Милев в статии с доста сходни заглавия (съответно Л. Стоянов с “Революционна поезия” от “Хиперион” ІV, кн. 4, 1925, 1924; Н. Райнов с “Лява поезия”, в “Съвременник” ІІ, 23.ХІ.1931, бр. 10). В текстовете на Чавдар Мутафов няма венцехваления за водителя на “Везни”, още по-малко негативизъм.

*

На пръв поглед, като се знаят драстичните конфликти, във “Везни” Гео Милев изглежда преобразен. Необичаен е спрямо контекста. Но отново е вложил силите си в проект с ясно поставена цел. Всичко си идва на място, ако видим промяна само в представата му за оня контекст, който трябва да търси. Ако се отдръпнем от злобата на изречените обиди и погледнем към края на второто десетилетие не само в български, а и в европейски мащаб, то ще стане по-ясно към какъв друг контекст се прицелва той. В крайна сметка, появата на “Везни” изглежда поредния факт на актуалното изобилно книгоиздаване и от бързо променящата се среда. Списанието прогласява като свой приоритет често подновявания в български контекст повик за еманципиране до европейските образци на най-новото. Оценяваме го като най-значимото и бляскаво проявление на авангарда в български вариант - но според аршина на днешните ни критерии. Но на времето си малцина са го приветствали - сътрудниците му? Не се променило в големи размери отношението и през следващите десетилетия, може би до последните едно-две.

*

Ако обаче поставим тази ситуация в европейски мащаб, то подобна обществена реакция срещу авангардното в изкуството вече е изживян етап: да не припомняме гневния вой срещу художниците отцепници от официалните академии, поставили началото на германските и австрийските сецесиони в края на 19. век. Нито възмущението срещу знаменития есенен салон в Париж през 1905 година с участието на фовистите. Прекарали първото десетилетие на 20. век в търсене на изложбени салони - и в рисуване сред природата - четиримата художници от дрезденската група Die Brüke, първите, в чиито платна и дърворези прозира експресионизмът, във времето около войната са станали желани гости в най-престижните галерии. Фовистите също, а по това време сецесионният стил вече е толкова популярен, че дори българските любители на изкуството считат неговата смесица от отчетлива форма и сумрачна мистичност за идеалния образец на изкуството. А Ван Гог е един от абсолютните авторитети, възславяни - и копирани от новото поколение творци. Ето контекста, който е валиден за Гео-Милевия проект. Идеята за “Везни” е родена в пресечната точка на българския и този европейски контекст.

Родните образци са определящи за такива водещи в характеристиката на изданието страни като оформлението или естетическия критерий. В концептуален план като насоченост, прицел към публиката, пренасочване на приоритетите изпъкват паралелите с издания като Der Sturm и Die Aktion. А непосредствено след войната и двете издания се ползват с широк медиен успех - изданието на Херварт Валден е на гребена на берлинската мода. (Левите жестове на редактора, завършили със заминаването му в Съветския съюз, както и прокомунистическите убеждения, изповядвани от Die Aktion, сменени след това с още по-радикален анархизъм, след разочарованието от комунистическата партия, пък разширяват неимоверно контекста, в който ще осмислим политическите избори на Гео Милев и “Везни”; те дори предсказват раждането на “Пламък”).

И тъй, редакторът на “Везни” е бил убеден, че залага на оня контекст, който ще донесе успех на изданието, че ще осъществи в родната си страна небивалия успех на експресионизма, от който се тресял Берлин и който е видял през месеците на мъчителното си лечение там през 1918 г. Убеден, че такива са адекватните на съвременността тенденции, че предстои раждането на експресионистичното изкуство, той е настоявал пред баща си да подкрепи смелите му, всъщност добре премислени планове. Премислени и претеглени - на везните на литературната му култура и опит от българските издания, но премислени в Берлин, а не в София.

*

Списък на сътрудниците на “Везни” - писатели и художници (!) - е обявен на гърба на Алманах “Везни”. Разделен е на две части: първо са изброени имената на младите български творци:

Н. Лилиев, Н. Райнов, Л. Стоянов, Ем. Попдимитров, Т. Траянов, Гео Милев, Ч. Мутафов, Г. Михайлов, Хр. Ясенов, Ламар, Ив. Мирчев, Ив. Хаджихристов, Б. Дановски, Н. Хрелков, Сирак Скитник, Ив. Бояджиев, Ив. Милев, В. Захариев и др.

Следват небългарските сътрудници: листата на творците на модерното изкуство - вечно живите му идоли:

Бодлер, Ед. По, Верхарн, Маларме, Верлен, Валден, Верфел, Алб. Еренщайн, К. Айнщайн, Бл. Сандрар, Уайлд, Андре Жид, Демел, Клодел, Р. Тагор, Бубер, Роденбах, Лерберг, Блок, Есенин, Момберт, Якобсен, Кандински, Росети, Ропс, Кокошка, Шагал, Мунх, ван Гог, Гоген, Бердслей, Хокусай, Врубел, Гончарова, Русоло, Хьотгер, Марк и др.

*

Алманахът “Везни” е представен като рекапитулация на трите годишнини, и то като обобщение тъкмо на “идейната дейност на книгоиздателстото” (!).

Той увековечава и естетическия пробив на едно поколение модернисти.

Открива го “Панихида за поета П. К. Яворов”, чийто протообраз е създаден в 1914-та след трагичния край на поета и е увековечен в Сборник Изкуство. Книга Пета (1914). През 1923-та експресионистът отново коленичи в богобоязлив трепет пред Яворов. Яворов е надеждата му в култа към твореца и към Абсолюта на поезията.

Знаково е първопоставянето на “Панихидата” в два смисъла: първо, така е зададена една мяра за поетичното през култа към Твореца; и второ, поколението на авторите от “Везни” е ситуирано като след-Яворово.

*

Над “Панихидата...” е отпечан портрет на поета. По следващите страници по ред са представени с портрети Ч. Мутафов, Е. Верхарн, Л. Стоянов, Д. Дебелянов, Гео Милев, Р. Демел, Н. Райнов, Х. Валден, Г. Михайлов: авторите на “Везни”.

Но сред имената в “Алманаха” се очертава и едно ново родословие: през преводни текстове като “Конструкция...” от Иля Еренбург или откъсите от поезията на Маяковски; реториката на Боян Дановски или Ламар. Няма обаче портрети на тези автори, нито портрет или стихове на Хр. Ясенов. А тъкмо те ще са “сътрудниците” в бъдещия “Пламък”.

*

Алманах “Везни” е книгата на българския авангард, но “Везни” се самоопределя там извън сферата на естетическите категории. “Авангардно” и “ляво” са синонимизирани в списъка на лявата преса, където като “Списания на лявото изкуство” са изброени множество съвременни френски, белгийски, немски, холандски, италиански и руски издания, между които L’esprit nouveau, Le Cinéma International, Der Sturm, Genius, Die Aktion; също от испаноезичния свят и от Северна Америка; по едно от Дания, Югославия, Чехия, Швейцария, Унгария, Полша. В България “списанието на лявото изкуство” е едно и се нарича “Везни”. Левичарските сигнали стават все по-настойчиви. Авангардизмът в поезията на Гео Милев също се изпълва с политическа и социална ангажираност. Още във втората годишнина на “Везни” е отпечатан откъс от книгата As dur (можем ли да съдим от италианизмите за близостта на Боян Дановски, “администрация” на списанието по това време); в третата: “Възвание към българския писател” и “Българският народ днес”.

*

Развоят към лявото изглежда несвойствен, диаметрално противоположен на този на “Мисъл” или “Звено”, още по-различен от този на съвременните издания. Този развой е предсказан и паралелно изживян от Der Sturm; политическият ангажимент е заявен в Die Action още в първите му годишнини - тъкмо в това издание изпраща своя превод на български автор на немски и Гео Милев през лятото на 1918 г.

Левият избор най-сетне съвместява двойното измерение на експресионизма като естетическа програма и етически императив. Но повратът, споделян от българското и германските издания, е узрял и формулиран именно като естетическа визия, изработен е текстуално. И парадоксално тъкмо този модел се оказва единственият адекватен на извънлитературната ситуация.

По-скоро, той е изборът, определен и направен, изпреварвайки историческите събития и специфично българското “изостряне на революционната ситуация”. В този случай отново водещ за Гео-Милевото естетическо и политическо определяне се е оказал императивът да улови най-новото, да е на гребена на случващото се, доказуеми и в отвъдбългарския образец, и в българските читателски приоритети. Усетът се е оказал верен - броят на “Пламък” със “Септември” се изкупува мълниеносно.

*

Във “Везни” новото е постигнато с мъчителната раздяла с първите усилия - зачертавайки Надсоновските настроения. Но този авторов избор е посрещнат на нож; посланията на “Везни” остават непонятни, а може би и плашещи.

*

В дългосрочен план пионерният принос на издателство “Везни” за разпространяването на модерната литература дава резултати - след като книгите му лягат по лавиците на Чипевата книжарница. Съпротивата на масовите вкусове прекършва обаче Гео-Милевата “Антология на българската поезия”, прогласила авангардисткия канон на етапите й, който и днес заучаваме, пък било без да се досещаме кому го дължим.

 

 

© Мая Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2006, № 5 (78)